Серафина и изгубеното сърце

65
катарама, която детектив Гратан бе намерил в гробището. Той умря,
стискайки я в ръката си, в нощта, когато го убиха гърмящите змии.
Дали Брейдън някак бе открил катарамата и бе възстановил черния плат на наметалото? Но ако беше така, с каква ужасна цел би върнал това зло в света? И ако го бе поправил, защо сега бе толкова разкъсан?
Все още наметнат с плаща, Брейдън стоеше, втренчил поглед в земята. Лицето му бе замъглено от нещо, което приличаше едновременно на омраза, болка и горчиво отчаяние, съзнанието му очевидно бе погълнато от мисли, които не можеше да понесе.
— Моля те, прости ми, Серафина — прошепна той на себе си.
— Да ти простя? — каза тя, макар че приятелят й не можеше да я чуе. — Какво си направил?
Все още не можеше да повярва на очите си. Брейдън носеше черния плащ!
— Кажи ми какво си направил, Брейдън! — извика тя. Не разбираше какво се случва. Възможно ли бе да е станал зъл?
После, сякаш в отговор на думите й, пръстите му се повдигнаха към врата и той стисна здраво тъканта, от която бе оформена качулката на черния плащ.
— Не го прави! — изкрещя Серафина. — Не слагай качулката!
Но той бавно я наметна на главата си. Лицето му сияеше ужасено и отвратено. Внезапно около него се изви вихрено торнадо. Докато се обръщаше към Серафина, висящите парчета от плата на наметалото се раздвижиха и разкъсаха въздуха наоколо. От тях се издигна плющяща черна сянка, която буквално раздираше тъканта на материята.
Серафина знаеше, че черните гънки се простират и в нейния свят, и в света на Брейдън, че са връзката, непробиваемият мост между двете измерения. Не знаеше дали той може да я види, или дори дали има някаква представа, че тя е там, но извиващите се гънки мрак,
които се завихриха из въздуха, се стовариха върху нея съвсем реално,
като физически удар, разрязаха я с пламтящо огнено острие и пронизващата болка я блъсна в скалистата земя.
Обзета от дива, заслепяваща паника, тя запълзя по корем, за да се скрие зад едно дърво.
Но когато друга черна сянка се материализира в пространството до нея, дървото не й помогна. Тъмнината сряза ствола му от горе до

66
долу, пръсна го на парчета, вдигна във въздуха короната му, после я стовари на земята.
Щом видя сянката да приближава към нея, Серафина се сниши рязко и се опита да избяга, но се препъна и се превъртя през глава.
Претърколи се и падна в студените дълбини на преливащата река. И в този момент осъзна, че понякога ключът към оцеляването не е в
съпротивата, а в приемането на случващото се.
— Вода — заповяда сама на себе си и незабавно се разтвори на милиони капчици и се спусна надолу по течението.

67
17
В този миг на болка, объркване и страх, когато избяга от Брейдън и падна в реката, Серафина осъзна едно нещо: тя е меняща се.
Независимо дали бе в тяло или в дух, в единно цяло или в множество от елементи, тя можеше да се преобразява.
Продължи да плува дълго по реката, усещаше само движението,
постоянната, течаща сила, която я носеше по течението.
Опита да се върне обратно в духовната си форма, но не успя.
Беше се преобразила във вода, но сега водата не искаше да я върне обратно. Усещаше, че капчиците й се разпръскват, смесват се с останалата част от водата, извиват се заедно с водовъртежите, обливат камъните, сливат се с Вселената.
— Дух! — заповяда си тя силно, използвайки думата, за да се съсредоточи, и най-накрая отново събра духовната си форма. Изпълзя на брега на реката на няколко километра надолу по течението,
откъдето бе започнала пътуването си.
Не знаеше точно какво направи, когато се хвърли в реката, нито как го направи, освен че се остави да избледнее във водата, да се влее в нея, да си представи, че се превръща в едно с нея, но сега се изкачи на скалистата почва и се огледа наоколо, към реката и гората. Все още беше тъмно и валеше. Провери ръцете и краката си. Прегъна ги няколко пъти, извърна се, раздвижи глава назад и напред. Отново бе цяла. Може би „цяла“ не бе точната дума. Определено не беше цяла,
знаеше го, но поне бе предишният дух, с чиято форма почти бе свикнала.
Изведнъж я осени гениална идея.
— Тяло! — възкликна тя.
Но нищо не се случи. Не се промени. Част от нея беше повредена. Тялото й го нямаше. Това ли е смъртта, запита се тя, да се завърнеш към елементите, които съставляват света? Но ако това е вярно и тя е мъртва, защо още не си е отишла завинаги? Защо не се е разтворила в света? В какво се бе вкопчил духът й?

68
Накрая мислите й се насочиха отново към Брейдън и онова,
което бе видяла тази нощ. Избра посоката си и се запъти към гората,
решена единствено да се отдалечи възможно най-много от създаващия мрак черен плащ.
Когато измина няколко километра и дъждът най-после спря,
забави крачка и си пое дъх, но продължи да се движи. На всеки няколко стъпки проверяваше гората зад себе си, ужасена, че Брейдън и черният плащ ще се окажат там.
Когато зората настъпи и мрачното сияние на сивата светлина бавно започна да изпълва небето, Серафина стигна до уединено сенчесто място, обрасло с папрати, където се бе крила и преди, и тук,
най-накрая, ужасът от всичко преживяно се стовари с пълната си тежест върху й. Изтощена, тя се строполи на колене, избухна в раздиращи тялото й стонове, после се сви на кълбо на земята и тихо заплака. Сърцето я болеше толкова силно, че бе сигурна, че ще се пръсне.
Не можеше да повярва на случилото се. Как Брейдън се бе сдобил с черния плащ, защо изобщо го бе задържал? Нима го използваше, за да пленява душите на хората?
Все още плачейки, тя се мяташе и въртеше в леглото си от папрати, а сърцето й бе свито от болка. Не беше сигурна дали Брейдън я е видял и дали наистина се е опитал да я нападне с черните смътни фигури от плаща. Възможно ли е да е станал неин враг?
Избърса течащия си нос с опакото на дланта си, изтри очите си и изсумтя. Беше дух, но не можеше да се откъсне от спомените и усещанията на физическия свят, от копнежа и болката в него. Гърдите и краката я боляха от тичането. Лицето я болеше от плач. Но най- много от всичко я болеше сърцето. Нима сърдечната болка е по-малко мъчителна, защото не е физически реална?
Стисна здраво очи, сви се на още по-плътна топка и се покри с треперещи ръце.
След като изпълзя от гроба, се втурна към „Билтмор“, за да предупреди всички за злините, които видя в гората, да им помогне да се преборят с предстоящите бури и с тъмнината, но всичко се оказа безнадеждно. Всичко бе вече приключило. Тъмнината беше настъпила.
Нейният враг я бе атакувал, бе победил и привлякъл Брейдън в злия си свят. Или може би самият Брейдън бе злото.

69
Какво ще прави сега?
Тя бе просто един дух, безпомощен, безсилен, мъртъв и погребан. Бурите и наводненията настъпваха към „Билтмор“. Водата се надигаше. Създанието с острите нокти, което видя в гората, беше на път. Магьосникът вече бе направил заклинанията си и тя бе изгубила битката. Бе изгубила всичко. Светът й загиваше и Серафина не можеше да направи нищо.
Единственото й облекчение дойде, когато най-накрая, напълно изтощена, заспа. Сънува, че е капчица вода, паднала в бурна река, след това се понесе заедно с нея в тихите води на спокойно езеро, после топлината на обедното слънце я издигна като пара нагоре и тя се зарея във влажен облак, след което отново падна надолу, капна на лист,
после политна към земята, спусна се по почвата, докато се вля в реката, откъдето бе тръгнала. Водата, слънцето, земята и небето…
Имаше чувството, че може да види вътрешния механизъм, който движи Вселената.
Знаеше, че времето й в живия реален свят свършва. Не знаеше колко още нощи й остават, преди да избледнее напълно, или колко пъти може да се преобразява, преди да не може да се върне обратно към духовната си форма, но тялото и духът се поглъщат от природните стихии. Скоро щеше да се слее до такава степен със света, че предишното й Аз ще бъде напълно заличено.
Когато се събуди, гората беше свежа и прохладна от сутрешния въздух, но Серафина се чувстваше ужасно объркана и с мъка си припомни къде се намира и как се е озовала тук. Бяха й нужни няколко секунди, за да се сети за всичко, случило се предишната вечер.
И докато лежеше на горския килим, опитвайки се да проумее тези събития, постепенно осъзна, че не е сама. Някакво голямо животно лежеше в тревата на няколко крачки от нея. Беше пума с издължено тяло и тъмна козина.
Серафина се усмихна и въздъхна дълбоко и най-накрая с облекчение. Гледката на дивата котка, лежаща до нея, я изпълни с радост. Познаваше добре този дивокот.

70
18
Не беше сигурна дали пумата знае, че тя е там, а и се притесняваше да не я прогони, затова не помръдна. Наблюдава дълго време как спокойно се надигат и отпускат гърдите й, как бавно се извива опашката й, как лекичко потръпват огромните й лапи. Това бе нейният приятел Уейса. И той, отпуснат в котешкия си образ,
сънуваше.
Докато лежеше в папратите до него, Серафина затвори очи и се опита отново да се преобрази в животинската си форма. Не се получи.
Очите й се насълзиха и тя ги стисна яростно и заскърца със зъби.
Щеше да й е приятно да подремне в това прекрасно сенчесто местенце редом до Уейса във формата си на пантера, да намери поне малко покой, поне малко нежност в тази ситуация. Само това искаше в момента — да почувства отново гъстата си черна козина, мустаците си, острите си нокти, мускулите, дългата опашка, четирите меки лапи и всевиждащите очи.
Просто искаше да бъде котка. Искаше да бъде себе си.
Дишането на пумата до нея се промени. Уейса бавно отвори красивите си кехлибаренокафяви очи на дивокот и огледа гората за появата на приятел или враг. Когато погледът му се насочи към нея,
Серафина се изправи и го погледна с отчаяна надежда, че той някак би могъл да я види как лежи до него. Но той погледна право през нея. И
Уейса не можеше да я види, също като обикновените хора.
Щом Уейса е тук, запита се тя, дали майка й и малките са някъде наблизо? Стомахът й се сви от притеснение. Дали магьосникът не ги е убил, както бе убил толкова много други създания?
Огледа се наоколо и осъзна, че познава това спокойно леговище сред папратите под сянката на дърветата, където бе намерила убежище.
Въпреки хаотичния бяг и паниката си не бе дошла тук случайно.
Двамата с Уейса бяха идвали на това място и преди.
— Уейса, чуваш ли ме? — попита тя с потреперващ от надежда и отчаяние глас. Болката от липсата на приятеля й бе непоносима.

71
Ушите на дивокота трепнаха, но той не погледна към нея.
Втренчи се точно в обратната посока. После се изправи на четири крака.
Серафина чу слабо шумолене на листа… нещо приближаваше бавно и тихо през гората към тях.
Уейса се приведе ниско долу на хълбоци. Серафина не бе сигурна дали е уплашен, колеблив или развълнуван от звука, който се чуваше.
И после я видя.
През храстите първо се показа черната глава, после невъзможно жълтите очи и мускулестите рамене, издълженото черно тяло и полюшващата се черна опашка. Серафина затаи дъх. Това бе черната пантера, която бе зърнала за кратко и преди.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: