Серафина и изгубеното сърце

74
През цялото време, докато се упражняваше, не спираше да мисли за злото, което бе плъзнало навсякъде. Някак трябваше да се пребори с него. Но самотата й бе почти непоносима. Искаше да говори с Уейса и да тича рамо до рамо с него. Искаше да предупреди мистър
Вандербилт за надвисналата опасност. Повече от всичко искаше да попита татко си за съвет какво може да се направи.
Но, разбира се, вече нямаше смисъл. Уейса, мистър Вандербилт,
татко й и останалите не можеха да чуят думите й. Нямаше никой,
абсолютно никой в света, който дори да знае, че тя е тук.
И после погледна по посока на тъмната река, която бе видяла преди няколко вечери, и спря.
Или все пак имаше?

75
19
Магьосникът край реката, помисли си Серафина.
„Не мога да те видя, но знам, че си тук“, бе казал той. Наистина й говореше.
Но това я изплаши и тя побягна като стресната кошута.
Само ако знаех, помисли си Серафина.
Когато се опитваше да си припомни подробностите от онази първа странна нощ, все още усещаше този страх в сърцето си.
Магьосникът бе вървял през гората бавно, сам, посред нощ, взирайки се в земята.
И притежаваше някаква тъмна сила.
Серафина не искаше да се връща при реката, там, където го бе видяла. От мисълта за това стомахът й се свиваше. Но истината бе, че не й бяха останали други варианти. Татко й веднъж й бе казал, че истинската смелост не е да не изпитваш страх. Истинската смелост е дори да те е страх от нещо, да го направиш просто защото знаеш, че то трябва да бъде направено. Ако искаше да се върне в света на живите,
трябваше да бъде дръзка.
Тръгна към реката. Когато по пладне слънцето се изкачи в средата на небето, тя си каза, че има да минава още един хребет и една долина. Но после чу звука от течаща вода и скоро стигна до силно наводнена област. Осъзна, че това е новият бряг на реката.
Реката се бе разляла много повече, отколкото преди, бе погълнала дърветата и докъдето й стигаше погледът, по нея се носеха стволове и дънери, изтръгнати заедно с корените. Водата бе толкова дълбока и се бе разляла толкова нашироко, че Серафина дори не можеше да различи къде е основното корито на реката, да не говорим за другия й бряг. Тъмнокафявото течение се носеше стремително,
изтръгваше растения и храсти, повличаше ги надолу, засмукваше ги в големи, виещи се водовъртежи, и ги блъскаше в бели пенести потоци на местата, където водата минаваше през горните клони на дърветата.
Съзнанието й бавно, много бавно проумя, че е станало немислимото:

76
реката бе изпълнила долината. Водата заличаваше всичко по пътя си,
дървета, скали, а сега вече и планини… Всичко бе погълнато от стихията.
Докато вървеше по наводнения бряг, осъзна, че мястото, където преди няколко дни бе видяла магьосника, отдавна е изчезнало.
Усещаше, че калната земя, върху която стои, потъва под краката й,
неумолимо поддаваща се на стремителното водно течение. Мисълта за това би я изплашила и в най-добрите времена, но в сегашното й състояние тя направо се ужаси, че може да бъде засмукана от калната тиня. Обърна се и се запъти към някое по-високо място.
Следобед се сви под една издадена скала, за да си почине.
Няколко часа по-късно се пробуди рязко от дрямката. Но когато се събуди, не успя да помръдне ръцете и краката си. Не можеше да повдигне тялото си от земята. Опита се да си поеме дъх, но усети твърдостта на земята до себе си, около себе си, навсякъде. Беше я хванала и я държеше здраво в прегръдката си. Стисна зъби, заръмжа,
засъска, започна да се гърчи и да се извива, да блъска по ронливия камък наоколо.
— Още не! — каза тя на земята, когато се измъкна и се отърси от пръстта.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: