Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Тибинг се ухили и се обърна към Софи.

- Госпожице Нево, бихте ли дали на това момче от Харвард още един път да погледне стихотворението?

Тя бръкна в джоба си и извади черния криптекс, кой­то беше увит в пергамента. Бяха решили да оставят па-лисандровото ковчеже и по-големия криптекс в самолет­ния Сейф и да вземат със себе си само каквото им трябва - много по-удобния за носене черен криптекс. Софи го разви и подаде листа на Лангдън.

Макар че в самолета няколко пъти бе препрочел сти­ховете, Робърт не беше успял да открие нищо конкрет­но. Сега за пореден път се зае с тях и ги обмисли бавно и внимателно.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му сеят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Изглеждаше достатъчно елементарно. Някакъв рицар бе погребан в Лондон. Рицар, чиито усилия разгневили Църквата. Рицар, от чиято гробница липсвало кълбо. Заключителните думи - „за плод в утроба... Роза, плът и род" - бяха ясна алюзия за Мария Магдалина, Розата, ' родила детето на Иисус.

Въпреки очевидната яснота на стиховете професорът нямаше представа кой е този рицар, нито къде е погребан. Освен това, щом стигнеха до гробницата, изглежда, щяха да търсят нещо, което липсваше. „Кълбото там го няма."

- Нищо ли не се сещаш? - Тибинг разочаровано из-цъка с език, въпреки че очевидно се наслаждаваше на момента. - Госпожице Нево?

Тя поклати глава.

- Какво щяхте да правите без мен вие двамата? -каза историкът. - Добре, ще ви покажа. Всъщност е съв­сем просто. Ключът е в първия стих. Бихте ли го проче­ли, моля?

Лангдън го прочете.

- „Във Лондон този рицар спи до днес".

- Точно така. Рицар, който спи до днес. - Той поглед­на Робърт. - Какво ти говори това?

Американецът сви рамене. ^

- Ами за отдавна погребан... И какво? Тибинг се засмя.

- Я виж втория стих. Този рицар явно е направил нещо, което си е навлякло гнева на Църквата. Пак си помисли. Имай предвид отношенията между Църквата и рицарите тамплиери.

- Може би рицарят е бил убит? - предположи Софи. Британският усторик се усмихна и я потупа по коля­ното.

- Браво, мила моя.

Лангдън се замисли за прочутото излавяне на тамп-лиерите през 1307 година - злополучния петък 13-и, ко­гато папа Климент избил и погребал стотици рицари там­плиери.

- Но гробовете на убитите от папата рицари трябва да са безброй.

- Аха, нищо подобно!'- възрази Тибинг. - Мнозина са били изгорени на клада и най-безцеремонно хвърлени в Тибър. Но в това стихотворение се говори за гроб. Гроб в Лондон. А в Лондон не са погребани много рицари. -Той замълча за миг, вторачен в Лангдън, като че ли очак­ваше да го осени просветление. Накрая изпуфтя. - За Бога, Робърт! Черквата, построена от военната организа­ция на Ордена на Сион - самите рицари тамплиери!

- „Темпъл" ли имаш предвид? - ахна професорът. -Там има ли крипта?

- Десет от най-страшните гробници на света.

Лангдън никога не беше ходил в черквата „Темпъл", макар че докато бе проучвал Ордена, многократно я беше срещал да се споменава в различни източници. Някога център на дейността на тамплиерите и Ордена в Англия, черквата „Темпъл"* носеше името си в чест на Соломо-новия храм, също като самите тамплиери, които бяха взели оттам документите от Сангреала, донесли огромно­то им влияние в Църквата. Изобилстваха историите за рицари, които изпълнявали странни тайни ритуали в необикновения олтар на „Темпъл".

- „Темпъл" на Флийт Стрийт ли се намира?

- Всъщност е на една пряка оттам, на Темпъл Авеню. - Тибинг дяволито го погледна. - Исках малко повече да те поизпотя преди да ти кажа.

-. Благодаря.

- И двамата ли не сте ходили там? Софи и Лангдън поклатиха глави.

- Не се изненадвам - рече англичанинът. - Днес чер­квата е скрита зад много по-високи здания. Почти никой не знае, че е там. Зловеща древна сграда. Архитектурата е чисто езическа.

- Езическа ли? - учуди се Софи.

- Като пантеон! - възкликна Тибинг. - Черквата е кръгла. Тамплиерите пренебрегнали традиционния цър­ковен план във формата^-на кръст и построили идеално кръгла черква в чест на слънцето. - Той игриво вдигна вежди. - Не особено вежлив поздрав към момчетата в Рим. Със същия успех са можели да възпроизведат в центъра на Лондон и Стоунхендж.

Софи го погледна.

- Ами останалата част от стихотворението? Веселото настроение на историка се изпари.

- Не съм сигурен. Озадачаващо е. Ще трябва внима­телно да проучим всяка една от десетте гробници. С мал­ко късмет, някоя от тях ще се окаже с очебийно липсва­що кълбо.

Лангдън разбираше, че са съвсем близо. Ако липсва-
* От temple (англ.) - храм. - Б. пр.
щото кълбо им разкриеше паролата, щяха да отворят втория криптекс. И какво щяха да намерят в него?

Той отново се втренчи в стихотворението. Приличаше на някаква древна кръстословица. „Петбуквена дума, която говори за Граала? - В самолета вече бяха опитали всички очевидни пароли - Граал, Мария, Иисус - но цилиндърът не беше поддал. - Прекалено са очевидни." Явно имаше друг петбуквен символ за оплодената утроба на Розата. Фактът, че тя затрудняваше специалист като Лий Тибинг, означаваше, че не е обикновен термин за Граала.

- Сър Лий? - извика през рамо Реми. Наблюдаваше ги в огледалото през спуснатата преграда. - Казахте, че Флийт Стрийт е близо до моста „Блак Фрайър", така ли?

- Да, мини по Виктория Ембанкмънт.

- Съжалявам, не съм сигурен къде е това. Обикнове­но ходим само до болницата.

- Понякога се чувствам като бавачка, кълна се - из-сумтя Тибинг. - Един момент, моля. Сипете си нещо за пиене и хапнете нещо. - Англичанинът ги остави и тро­маво се наведе към преградата, за да поговори с Реми.

Софи се обърна към Лангдън и тихо му каза:

- Никой не знае, че сме в Англия, Робърт.

Беше права. Кентската полиция щеше да съобщи на Фащ, че самолетът е бил празен, и капитанът щеше да реши, че още са във Франция. „Ние сме невидими." Хит­рият трик на Лий им беше осигурил много време.

- Фаш няма да се откаже толкова лесно - прибави Софи. - Прекалено много е заложил на този арест.

Професорът се бе опитал да не мисли за Фаш. Софи беше обещала да направи всичко по силите си, за да оп­равдае Лангдън, след като всичко приключи, ала той започваше да се бои, че това може да няма значение. „Фаш спокойно може да участва в заговора. - Макар да не му се струваше вероятно, че криминалната полиция се е замесила със Светия Граал, той усещаше, че съвпа­денията са прекалено много, за да не смята капитана за евентуален съучастник. - Фаш е религиозен и е решен да ми припише тези убийства. - Но пък Софи беше въз­разила, че е възможно просто да е бил напълно убеден

във виновността на Лангдън. В края на краищата срещу него имаше сериозни улики. Освен написаното му на пода в Лувъра име и определената среща със Сониер, Фащ можеше да си помисли, че професорът е излъгал за ръ­кописа и е избягал. - По предложение на Софи."

- Съжалявам, че толкова сериозно се забърка, Робърт

- каза тя и постави ръка на коляното му. - Но се рад­вам, че си тук.

Тези думи прозвучаха по-скоро прагматично, откол­кото романтично, и все пак Лангдън усети, че помежду им се е появило неочаквано привличане. Той уморено й се усмихна.

- Много по-забавен съм, когато съм се наспал. Софи помълча няколко секунди.

- Дядо ми ме помоли да ти се доверя. Радвам се, че за пръв път го послушах.

- Дядо ти изобщо не ме познаваше.

- Въпреки това не мога да не си мисля, че ти направи всичко, каквото би искал той. Помогна ми да намеря ключовия камък, разказа ми за Сангреала, обясни ми за ритуала в подземието. - Младата жена замълча за миг.

- Тази нощ някак си се чувствам по-близо до дядо си, отколкото от години. Знам, че това щеше да го зарадва.

От утринния дъжд в далечината започнаха да изплу­ват очертанията на Лондон. Някога над града се бяха извисявали Биг Бен и Лондонският мост, ала сега на хоризонта господстваше Окото на новото хилядолетие, грамадно ултрамодерно виенско колело, което се издига­ше на сто и петдесет метра и оттам се разкриваше пора­зителна гледка. Веднъж Лангдън бе решил да се качи, ала „зрителните капсули" му бяха заприличали на сар­кофази и той беше предпочел да остане на земята и да се наслаждава на прелестните брегове на Темза.

Усети, че го стискат за коляното, и се върна в настоя­щето. Зелените очи на Софи бяха вперени в него и той разбра, че му е казала нещо.

- Какво според теб трябва да направим с документи­те от Сангреала, ако изобщо ги открием? - прошепна тя.

- Няма значение какво мисля аз - отвърна Лангдън.

- Дядо ти е оставил криптекса на теб и ти трябва да

постъпиш така, както ти подсказва инстинктът, че би желал той.

- Просто ти искам мнението. Явно в онзи ръкопис си написал нещо, което е накарало дядо ми да се довери на преценката ти. Определил си е среща с теб. Това се случ­ва рядко.

- Може да е искал да ми каже, че съм объркал всич­ко.

- Защо ще ми казва да те открия, ако идеите ти не са му допаднали? В ръкописа си ти подкрепяш ли тезата, че документите от Сангреала, трябва да бъдат разкрити?

- Не взимам отношение. Ръкописът се занимава със символиката на свещената женственост - проследява не­йната иконография в историята. Не съм загатвал, че знам къде се намира Граалът, нито дали трябва да бъде разк­рит.

- И все пак пишеш книга за него, следователно явно смяташ, че трябва да бъде разкрит.

- Има огромна разлика между хипотетичното обсъж­дане на алтернативната история на Христос и... - Той замълча.

- И какво?

- И разкриването на хиляди древни документи като научни доказателства, че Новият завет е лъжесвидетел­ство.

- Но ти ми каза, че Новият завет се основава на из­мислици.

Лангдън се усмихна.

- Всяка вяра на света, Софи, се основава на измисли­ци. Такава е дефиницията на вярата - приемане на нещо, което смятаме за вярно, но не можем да докажем. Всяка религия описва Бог чрез метафори, алегории и преувели­чения, още от древните египтяни, та до модерното недел­но училище. Метафорите са начин да помогнем на ума си да осмисли непонятното. Проблемът възниква, когато повярваме буквално в собствените си метафори.

- Значи си за това документите от Сангреала завина­ги да останат скрити, така ли?

- Аз съм историк. Противопоставям се на унищожа­ването на документи и ми се ще теолозите да имат пове-

че информация, за да размишляват за изключителния живот на Иисус Христос.

- Не може едновременно да защитаваш и двете пози­ции.

- Библията е пътеводна светлина за милиони хора на планетата, също като Корана и Тората за други религии. Ако ние с теб можехме да разкрием документи, които опровергават свещените истории на исляма, юдаизма, будизма и езичеството, щяхме ли да го направим? Тряб­ва ли да развеем байрака и да кажем на будистите, че според нашите доказателства Буда не се е родил от лото-сов цвят? Или че Иисус не е роден след буквално непо­рочно зачатие? Хората, които наистина разбират своята вяра, знаят, че тези истории са метафорични.

Софи не изглеждаше убедена.

- Имам приятели набожни християни, които опреде­лено вярват, че Христос буквално е превърнал водата във вино и че се е родил в резултат на истинско непорочно зачатие.

- Точно това исках да кажа - отвърна Лангдън. -Религиозната алегория се е превърнала в част от тъканта на действителността. И животът в тази реалност помага на милиони хора да се справят и да са по-добри човеци.

- Но изглежда, че тяхната действителност е измамна. Той се подсмихна.

- Не по-измамна от тази на криптографката, която вярва в имагинерното число „i", защото й помага да раз-шифрова кодове.

Софи се намръщи.

- Не е честно. Изтекоха няколко секунди.

- Какъв беше въпросът ти? - попита Лангдън.

- Не си спомням. Той се усмихна.

- Винаги действа безотказно.

Когато слязоха на Темпъл Стрийт, Ланг-дъновият часовник с Мики.Маус показ­ваше почти седем и половина. Минаха през лабиринта от сгради и стигнаха до малкия двор пред черквата „Темпъл". Грубо изсеченият камък лъщеше от дъжда, високо по гредите гукаха гълъби.

Древният лондонски „Темпъл" беше построен изцяло от нормандски камък. Специфична кръгла сграда с мрач­на фасада и изпъкнал наос от единия край, тя повече приличаше на крепост, отколкото на храм. Осветен на 10 февруари 1185 година от ерусалимския патриарх Хераклий, „Темпъл" бе оцелял през осем века на по­литически хаос, големия лондонски пожар и Първата световна война, само за да пострада от запалителните бомби на Луфтвафе през 1941 година. След войната го бяха реставрирали и му бяха върнали някогашното великолепие.

„Простотата на кръга" - докато се възхищаваше на сградата, си помисли Лангдън. Архитектурата бе груба и проста, повече напомняше за римския замък Сант Ан-джело, отколкото за изтънчения Пантеон. Правоъгълна­та пристройка отдясно само дразнеше погледа и ни най-малко не скриваше първоначалната езическа форма на сградата.

- Днес е събота и предполагам, че в този ранен час няма служба, която да ни попречи - каза Тибинг и заку-цука към вписания в черквата вход и голямата дървена врата. Отляво висеше абсолютно нелепа дъска за обяви, покрита с афиши за концерти и съобщения за религиоз­ни служби.

Англичанинът прочете обявите и се намръщи.

- Отварят чак след два часа. - Той се приближи до вратата и натисна бравата. Заключено. Тибинг прилепи ухо към дървото се заслуша. След малко се отръпна и със заговорническо изражение посочи таблото. - Би ли

прочел разписанието на службите, Робърт? Кой ще води първата служба?

Когато на вратата се почука, дяконът тъкмо свършва­ше да обира с прахосмукачката. Той не обърна внима­ние. Тази сутрин службата водеше отец Харвй Ноулс. Свещеникът си имаше ключове и щеше да пристигне най-рано след час. Сигурно чукаше някой любопитен турист или просяк. Дяконът продължи да чисти, ала чукането не престана. „Не можеш ли да четеш?" На вратата ясно пишеше, че в събота черквата отваря едва в девет и поло­вина.

Изведнъж чукането се превърна в яростно тропане, като че ли някой блъскаше вратата с метален прът. Мла­дежът изключи прахосмукачката и ядосано тръгна към входа. Отключи и отвори. На прага стояха трима души. „Туристи" - помисли си дяконът.

- Отваряме в девет и половина.

Набитият мъж, който очевидно водеше групата, прис­тъпи напред, като си помагаше с метални патерици.

- Аз съм сър Лий Тибинг - с образован саксонски акцент заяви той. - Посветен съм в рйцарство от Елиза­бет Втора. Както несъмнено знаете, придружавам госпо­дин и госпожа Кристофър Рен Трети. - После драматич­но отстъпи настрани и посочи привлекателната двойка зад себе си. Жената имаше меки черти и буйна червена коса. Мъжът беше висок, тъмнокос и му изглеждаше смътно познат.

Дяконът нямаше представа как да отговори. Сър Крис­тофър Рен беше най-известният дарител на „Темпъл". Преди половин век бе платил за реставрацията след раз­рушенията през Втората световна война, ала беше мър­тъв от десетилетия.

- Хмм... за мен е чест да се запозная с вас... Мъжът с патериците се намръщи.

- Добре, че не сте на заплата, младежо, защото не сте много убедителен. Къде е отец Ноулс?

- Днес е събота. Рядко идва толкова рано. Инвалидът още по-силно сбърчи вежди.

- Няма благодарност на този свят. Той ме увери, че

ще е тук, но явно ще се оправим и без него. Няма да отнеме много време.

Дяконът не се отдръпна от входа.

- Съжалявам, какво няма да отнеме много време? Посетителят го стрелна с поглед, наведе се към него и

зашепна в ухото му, сякаш за да му спести срама.

- Явно сте нов тук, младежо. В изпълнение на заве­щанието му, внуците на сър Кристофър Рен всяка годи­на носят щипка прах от стареца, за да я пръснат в олта­ра на „Темпъл". На никого не му е особено приятно, оба­че какво да направим?

Дяконът бе тук вече втора година, ала никога не беше чувал за този обичай.

- Ще е по-добре да почакате до девет и половина. Чер­квата още не е отворена и не съм свършил да чистя с прахосмукачката.

Мъжът с патериците го изгледа ядосано.

- Единствената причина, младежо, поради която от тази сграда е останало нещо за чистене, е господинът в джоба на тази жена.

- Моля?

Жената се поколеба за миг, после, сякаш излизаше от някакъв транс, бръкна в джоба на пуловера си и извади малък цилиндър, увит в предпазна тъкан.

- Ето, виждате ли? - изсумтя инвалидът. - А сега или ще изпълните предсмъртното му желание и ще ни оставите да разпръснем праха му, или ще кажа на отец Ноулс как сте се отнесли с нас.

Когато се отдръпна настрани, за да пусне тримата в черквата, дяконът можеше да се закълне, че господин и госпожа Рен изглеждат също толкова озадачени от всич­ко това, колкото и самият той. Младежът се върна към задачите си, като ги наблюдаваше с периферното си зре­ние.

Докато влизаха в черквата, Лангдън не можа да се сдържи и се усмихна.

- Много те бива в лъжите, Лий - прошепна той.

Очите на Тибинг проблеснаха.

- От оксфордсия театрален клуб е. Там още говорят за моя Юлий Цезар. Сигурен съм, че никой не е изпъл­нявал първа сцена от трето действие по-самоотвержено.

Робърт го погледна.

- Цезар не беше ли вече мъртъв в тази сцена? Англичанинът се ухили.

- Да, обаче когато падах, тогата ми се разцепи и тряб­ваше половин час да лежа на сцената по гол задник.

„Жалко, че съм го пропуснал" - помисли си Лангдън.

Докато минаваха през правоъгълната пристройка към арката, водеща към самата църква, професорът се изне­нада от голата й аскетичност. Макар че планът на олтара напомняше на този в обикновен католически храм, мебе­лировката бе студена и строга, без традиционната като­лическа позлата и орнаментация.

- Мрачно - прошепна той. Тибинг се подсмихна.

- Това е то англиканската църква. Нищо не бива да те разсейва от мъката ти.

Софи посочи през огромния отвор, който водеше към кръглата част от черквата, и каза:

- Прилича на крепост.

Лангдън беше съгласен с нея. Стените изглеждаха необичайно яки.

- Рицарите тамплиери са били воини - напомни им Тибинг. Тропането на алуминиевите му патерици отек­ваше в грамадния храм. - Военно-религиозно братство. Църквите им били техни, твърдини и техни банки.

- Банки ли? - Софи погледна англичанина.

- Небеса, да. Тамплиерите са измислили концепцията за съвременното банкерство. Било опасно европейските благородници да пътуват със злато, затова тамплиерите им позволявали да отнасят златото в най-близката тамп-лиерска черква и после да го теглят от друга тамплиерс-ка черква в друга част на континента. Само трябвало да представят нужните документи. - Той й намигна. - Сре­щу малка комисиона. Те са прототипът на днешните бан-комати. - Тибинг посочи един витраж. Слънчевите лъчи се пречупваха през изображение на облечен в бяло ри-

цар, яхнал розов кон. - Алан Марсел - каза той. - Ма­гистър на „Темпъл" в началото на тринайсети век. Той и неговите наследници носели титлата primus baro Angliae. Лангдън се изненада.

- Първи барон на кралството ли? Тибинг утвърдително кимна.

- Според някои магистърът на „Темпъл" имал повече власт от самия крал. - Когато стигнаха до кръглата част на черквата, англичанинът се озърна през рамо към дя­кона, който чистеше пода при вратата. - Знаете ли, твър­дят, че Светият Граал останал една нощ в този храм, когато тамплиерите го местели от скривалище в скрива­лище - прошепна той на Софи. - Представяте ли си че­тирите сандъка с документите от Сангреала, пазени тук наред със "саркофага на Мария Магдалина? Направо ме побиват тръпки.

Когато влязоха в кръглата сграда, Лангдън също изт­ръпна - по облата светла стена бяха изваяни демони, чудовища и измъчени човешки лица. Под тях имаше само една каменна пейка, опасваща цялото помещение.

- Като в театър - промълви професорът.

Тибинг повдигна патерицата си и посочи отсрещния ляв край на черквата, после десния. Лангдън вече ги бе видял.

Десет каменни рицари. Пет отляво. Пет отдясно.

Майсторски изваяните каменни фигури с брони, щи­тове и мечове бяха отпуснати в спокойни пози на пода. Робърт изпита неспокойното усещане, че някой се е про­мъкнал и е. залял с гипс спящите рицари. Всички статуи бяха силно изтъркани, и все пак ясно се виждаше, че са различни - бронята, позите, чертите на лицата и гербо­вете на щитовете им.

„Във Лондон този рицар спи до днес."

Бяха дошли където трябва.

84.

В една осеяна с боклуци уличка съвсем близо до черквата „Темпъл" Реми Лега-лудек спря лимузината зад редица кон­тейнери за смет, угаси двигателя и се огледа. Пусто. Сле­зе, мина отзад и се качи в купето при монаха.

Усетил присъствието му, албиносът излезе от молит­вения си транс. Червените му очи гледаха по-скоро лю­бопитно, отколкото уплашено. Реми бе останал впе­чатлен от способността на този завързан мъж да запа­зи хладнокръвие. След първоначалната си съпротива в рейнджроувъра монахът като че ли се беше прими­рил с положението си и бе оставил съдбата си на по-висша сила.

Прислужникът разхлаби папийонката си и разкопча високата си колосана яка. Почувства се така, сякаш за пръв път от години наистина може да диша. Отвори бар­чето и си наля чаша водка „Смирноф". Изгълта я на един дъх и я напълни пак.

„Скоро ще съм свободен човек."

Потърси в барчето, намери сложен тирбушон и отво­ри ножчето, което обикновено се използваше за разряз­ване на фолиото върху тапата. Тази сутрин обаче щеше да послужи за съвсем друга цел. Вдигнал блестящото острие, прислужникът се обърна срещу Сила.

Сега вече в червените очи се промъкна страх.

Реми се усмихна и се приближи. Монахът опъна въ­жетата си.

- Не мърдай - прошепна прислужникът.

Сила не можеше да повярва, че Бог го е изоставил. Беше превърнал в духовно преживяване дори физичес­ката болка от въжетата, бе молил пулсирането на обез-кървените си мускули да му напомня за Христовите мъки. „Цяла нощ се моля за избавление." Ножът се спусна към него и той стисна клепачи.

Прониза го остра болка в плешките. Той извика, ужа-

84

сен, че ще умре в тази лимузина, без да може да се защи­ти. „Вършех Божието дело. Учителя каза, че ще ме пази."

Парещата топлина се разпростря по гърба и раменете му и Сила си представи кръвта, която облива плътта му. Усети ново пронизване, този път в бедрото.

Горещината нахлу във всичките му мускули и Сила още по-силно стисна клепачи, решен последният об­раз в живота му да не е на неговия убиец. Представи си по-младия епископ Арингароса, застанал пред чер-квицата в Испания... черква, която двамата бяха пос­троили със собствените си ръце. „Началото на моя живот."

Тялото му сякаш гореше.

- Пийни си - прошепна мъжът в смокинга. - Алко­холът ще раздвижи кръвта ти.

Сила изненадано отвори очи. Над него се беше надве­сила размазана фигура и му протягаше чаша. На пода до ножа лежеше планина от нарязани въжета и изолирбанд.

- Пий - повтори мъжът. - Болката, която изпитваш, е от нахлуването на кръвта в мускулите ти.

Огненото пулсиране започна да преминава в парещо изтръпване. Водката имаше отвратителен вкус, но той я изпи признателно. Тази нощ съдбата му бе отредила дос­татъчно лош късмет, ала Бог с един чудотворен удар беше променил всичко.

„Господ не ме е забравил."

Знаеше как би нарекъл това епископ Арингароса.

„Божествена намеса."

- Исках да те освободя по-рано, но не можех - извини се прислужникът. - Полицията първо пристигна в Шато Вилет, после на летище „Бигин Хил"., Нали разбираш, Сила?

Албиносът се сепна.

- Откъде знаеш името ми? Прислужникът се усмихна. Сила се надигна и заразтрива скованите си мускули.

Чувствата му представляваха ураган от смайване, благо­дарност и смут.

- Ти ли си... Учителя? Реми поклати глава и се засмя.

- Ще ми се да имах такава власт. Не, не съм Учителя. Също като теб аз му служа. Но Учителя говори с огром­но уважение за теб. Казвам се Реми.

Сила бе удивен. Учителя наистина му беше споменал за друг, който му служи, и все пак срещата му се струва­ше невероятна.

- Не разбирам. Ако работиш за Учителя, защо Ланг-дън донесе ключовия камък в твоя дом?

- Това не е моят дом. А домът на най-известния исто­рик на Граала на света, сър Лий Тибинг.

- Но ти живееш там. Вероятността...

Реми се усмихна. Явно очевидното съвпадение на изб­раното от Лангдън убежище не го смущаваше.

- Това трябваше да се очаква. Робърт Лангдън прите­жаваше ключовия камък и имаше нужда от помощ. Какво по-логично място от дома на Лий Тибинг? Фактът, че живея там, е причината, поради която Учителя се обър­на към мен. - Той замълча за миг. - Според теб откъде Учителя знае толкова много за Граала?

Сила най-после разбра. Учителя беше вербувал прис­лужника на сър Лий Тибинг, за да получи достъп до всичките му проучвания. Гениално.

- Трябва да ти обясня много неща. - Реми му подаде заредения глок. После се пресегна през спуснатата прег­рада и извади от жабката малък револвер. - Но първо имаме да свършим една работа.

Капитан Фаш слезе от самолета на „Бигин Хил" и смаяно изслуша разказа на капитана от кентската поли­ция за случилото се в хангара на Тибинг.

- Лично претърсих самолета и вътре нямаше никого - заяви англичанинът. - И трябва да прибавя, че ако сър Лий предяви обвинения срещу мен за...

- Разпитахте ли пилота?

-- Не, разбира се. Той е французин и нашата юрисдик­ция изисква...

- Заведете ме при самолета.

Когато стигнаха в хангара, на Фаш му трябваха само шестдесет секунди, за да открие едно странно кърваво петно на настилката до мястото, където бе стояла лиму-

зината. „Сила." Капитанът отиде при самолета и силно почука по корпуса.

- Аз съм капитан Фаш от френската криминална по­лиция. Отворете люка.

Ужасеният пилот се подчини и спусна стълбичката.

Фаш се качи на борда. След три минути с помощта на пистолета си разполагаше с пълни признания, включи­телно описание на завързания монах албинос. Освен това научи, че пилотът е видял Лангдън и Софи да оставят нещо в сейфа на Тибинг, някаква дървена кутия. Макар че отричаше да знае какво има в кутията, пилотът приз­на, че по време на полета до Лондон съдържанието й привличало цялото внимание на Лангдън.

- Отворете сейфа - нареди Фаш. Пилотът се стресна.

- Не знам комбинацията!

- Жалко. Щях да ти предложа да запазиш разреши­телното си.

Мъжът закърши ръце.

- Познавам едни хора от поддръжката на летището. Може би ще успеят да пробият вратата на сейфа.

- Имаш половин час.

Пилотът се хвърли към радиостанцията.

Фаш отиде в задния край на самолета и си наля чаша алкохол. Беше рано, но не бе спал, така че това едва ли можеше да се смята за пиене преди обяд. Той седна на плюшената седалка, затвори очи и се опита да ана­лизира положението. „Гафът на кентската полиция ще ми струва скъпо." Сега всички търсеха черна лимузи­на „Ягуар".

Телефонът му иззвъня и Фаш си помисли, че наисти­на няма нито миг спокойствие.

- Ало?

Фаш се поизправи.

- Мислех, че пътувате за Париж.

- Много съм обезпокоен. Промених плана си.

- Не биваше.

- Открихте ли Сила?

- Не. Неговите похитители са избягали от местната полиция преди да кацна.

Арингароса се разгневи.

- Вие ме уверявахте, че ще спрете самолета! Фаш сниши глас.

- Като се,има предвид положението, ваше високопре­освещенство, съветвам ви днес да не си играете с търпе­нието ми. Ще намеря Сила и другите колкото може до­скоро. Къде ще кацнете?

- Един момент. - Епископът затисна слушалката с ръка. След малко каза: - Пилотът се опитва да получи разрешение за кацане от кулата на „Хийтроу". Аз съм единственият пътник, но се наложи да променим плана за полета.

- Кажете му да дойде на летище „Бигин Хил" в Кент. Ще му осигуря разрешение за кацане. Ако ме няма, ко­гато се приземите, ще наредя да ви чака кола.

- Благодаря ви.

- Както казах при първия ни разговор, ваше високоп­реосвещенство, гледайте да не забравяте, че не сте един­ственият, който е на ръба да изгуби всичко.