Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Капитан Безу Фаш се държеше като разярен бик, изправил широките си плещи и забил брадичка в гърдите си. Тъмната му коса беше пригладена назад с гел и подчертаваше правата като стрела линия, която я отделяше от изпък­налото му чело, напомнящо на нос на боен кораб. Тъм­ните му очи сякаш прогаряха дупки в земята пред кра­ката му и излъчваха огнен блясък, потвърждаващ репута­цията му на непоклатима строгост във всяко отношение. Лангдън го следваше по прочутото мраморно стълби­ще, което водеше към атриума под стъклената пирами­да. Минаха покрай двама въоръжени полицаи. Послани­ето бе ясно: тази нощ никой не можеше да влезе или излезе без разрешението на капитан Фаш.

Докато се спускаха под земята, Лангдън се бореше с тревогата си. Присъствието на полицая в никакъв слу­чай не бе приветливо, а и в този час самият Лувър при­личаше на гробница Стълбището, което приличаше на централна пътека в тъмен киносалон, бе осветено от ма­тови лампи, вградени във всяко стъпало. Професорът чуваше как стъпките му отекват в стъклото над него. Погледна нагоре и видя през прозрачния покрив бледата мъгла от пръските на фонтаните. . - Одобрявате ли я? - посочи нагоре с широката си брадичка Фаш.

Лангдън въздъхна. Беше прекалено уморен, за да иг­рае на тази игра.

- Да, вашата пирамида е великолепна.

- Рана върху лицето на Париж - изсумтя полицаят. „Едно на нула." Лангдън усещаше, че спътникът му

има тежък характер. Зачуди се дали Фаш има предста­ва, че по категорично наетояване на Франсоа Митеран тази пирамида се състои точно от 666 стъклени плоскос­ти - странна приумица, постоянна гореща тема сред лю­бителите на теорията за заговорите, които твърдяха, че това било числото на Сатаната.

Реши да не повдига този въпрос.

Когато се спуснаха по-надолу в подземното фоайе, ог­ромното пространство постепенно изплува от сенките. Построено на седемнадесет метра под земята, то обхва­щаше площ от шест хиляди и петстотин квадратни' мет­ра и приличаше на бездънна пещера. Мраморът - с .то­пъл цвят на охра - беше избран специално в тон с мед­ния цвят на каменната фасада на Лувъра. Обикновено тук сияеше ярка слънчева светлина и кънтяха гласовете на туристите. Сега през нощта обаче фоайето бе. пусто и мрачно и имаше ледената атмосфера на крипта.

- Ами охраната на музея? - попита Лангдън.

- En quarantaine* - отвърна Фаш. Отговорът му проз­вуча така, като че ли Робърт се съмнява в честността на неговите хора; - Явно тази нощ тук е влязъл някой, който няма право на това. В момента разпитваме всички ' нощни пазачи. Моите агенти поеха охраната на Лувъра.

Професорът - крачеше бързо, за да не изостава от Фаш - кимна.

- Добре ли познавахте Жак Сониер? - попита капита­нът.

- Всъщност изобщо не го познавах. Никога не сме се срещали.

Полицаят се изненада.

- Значи тази вечер сте щели да се срещнете за пръв път, така ли?

- Да. Трябваше да се срещнем на приема в Американ­ския университет след моята лекция, но той така и не дойде.

Фаш си водеше записки в малък бележник. Лангдън погледна по-малко известната пирамида на Лувъра - Le pyramide inversée** - гигантски прозорец, който висеше от тавана като сталактит в съседната част на мецанина. Полицаят го поведе нагоре по късо стълбище до сводест тунел, на чийто вход имаше надпис: ДЕНОН. Крилото „Денон" беше най-прочутият от трите главни дяла на Лувъра.

** Обърнатата пирамида (фр.)- — Б. пр.

Въпросът се стори на Ланрдън странен.

- Господин Сониер - докато влизаха в тунела, отвър­на професорът. - Преди няколко седмици секретарката му ми прати имейл. Уредникът бил чул, че този месец ще изнеса лекция в Париж, и искал да обсъдим нещо.

- Какво?

Фаш го погледна скептично.

- Значи нямате представа каква е причината за сре­щата?

Лангдън наистина нямаше представа. Тогава му се бе сторило любопитно, но се беше притеснил да обсъжда подробностите. Прочутият Жак Сониер бе известен с това, че не се среща почти с никого, и Робърт му беше призна­телен дори само за възможността да се запознае с него.

- Господин Лангдън, можете ли поне да предположи­те какво е искал да обсъди с вас Жак Сониер в нощта, в която е бил убит? Може да е важно за следствието.

Остро зададения въпрос накара Робърт да се почувст­ва неловко.

- Наистина нямам представа. Не го попитах. Бях по­ласкан, че изобщо се обръща към мен. Аз съм поклон­ник на трудовете на господин Сониер. Често цитирам неговите съчинения в лекциите си.

Фаш си записа този факт в бележника.

Бяха по средата на тунела за крилото „Денон" и про­фесорът виждаше двата изкачващи се ескалатора в отс­рещния край. Бяха неподвижни.

- Значи сте имали общи интереси, така ли? - попита капитанът.

- Да. Всъщност през по-голямата част от последната година работих върху ръкописа на книга, която се зани­мава с основната област на интерес на господин Сониер. С нетърпение очаквах да се запозная с неговите възгледи по този проблем.

- Разбирам. И какъв^беше проблемът? Лангдън се поколеба точно как да се изрази.

- По същество проучването се отнася за иконографи­ята на култа към Богинята-майка - концепцията за жен­ската святост и символите, свързани с нея.

Фаш прокара дебелите си пръсти през косата си.

- И Сониер е разбирал от тези неща, така ли?

- Да.

Лангдън усещаше, че на полицая изобщо не му е ясно. Жак Сониер се смяташе за най-добрия специалист по иконография на Богинята-майка на света. Не само че бе имал склонност към реликви, свързани с плодородието, култовете към Богинята-майка и свещената женственост, но през двадесетгодишната си кариера на уредник беше помогнал на Лувъра да събере най-богатата колекция от такива предмети на света - лабриси от най-древното гръц­ко светилище на жриците в Делфи, златни кадуцеи, сто­тици египетски кръстове, напомнящи на изправени ан­гелчета, древноегипетски систруми, използвани за про­гонване на зли духове, и поразително множество статуи, изобразяващи богинята Изида, кърмеща Хор.

- Може Жак Сониер да е знаел за вашия ръкопис? -предположи Фаш. - И да ви се е обадил, за да ви помог­не в работата върху книгата.

Лангдън поклати глава.

- Всъщност още никой не знае за моята книга. Показ­вал съм ръкописа само на своя издател.

Французинът не каза нищо.

Робърт не изясни причината, поради която още не бе показал книгата на никого. Тристате страници ръкопис - временно озаглавен „Символи на изгубената свещена женственост" - съдържаха някои извънредно необичай­ни интерпретации на установени религиозни образи и книгата със сигурност щеше да предизвика спорове.

По пътя към неподвижните ескалатори Лангдън из­веднъж забеляза, че Фаш не върви до него. Обърна се и видя, че полицаят е спрял до един сервизен асансьор.

- Ще се качим с този асансьор - каза той, когато вратата се отвори. - Сигурен "съм, знаете, че галерията е доста голяма. . ,

Макар да знаеше, че асансьорът ще ускори дългото

изкачване до крилото „Денон", Лангдън остана на мяс­тото си.

- Какво има? - Фаш нетърпеливо държеше вратата.

Професорът въздъхна и със съжаление погледна отк­рития ескалатор. „Абсолютно нищо" - излъга сам себе си той и се затътри назад към асансьора. Като момче беше паднал в изоставен кладенец и за малко не се беше удавил. Бяха минали часове, докато го бяха измъкнали. Оттогава изпитваше страх от затворено пространство -асансьор, метро, зали за скуош. „Асансьорът е съвсем безопасна машина - постоянно се убеждаваше той, без да си вярва нито за миг. - Това е малка метална кутия висяща в затворена шахта!" Затаил дъх, Робърт влезе в кабината и докато вратата се с плъзгане се затваряше, усети как настръхва.

„Два етажа. Десет секунди."

- Изобщо ли не сте разговаряли с господин Сониер? -попита Фаш, докато се изкачваха. - Не сте ли водили кореспонденция? Не сте ли си пращали други писма?

Поредният странен въпрос. Лангдън поклати глава.

- Не. Никога.

Капитанът вирна брадичка, сякаш мислено си отбе­лязваше този факт. После мълчаливо впери поглед пра­во пред себе си в хромираната врата.

Лангдън се опитваше да не гледа четирите стени око­ло себе си. Погледът му попадна върху отразяващата се върху лъскавата метална врата игла за вратовръзка на полицая - сребърно разпятие с тринадесет инкрустирали черни оникса. Това му се стори смътно изненадващо. Сим­волът се наричаше „crux gemmata" - „кръст с тринадесет геми" - християнска идеограма на Христос и Неговите дванадесет апостоли. Някак си не бе очаквал капитанът от френската полиция толкова открито да парадира с религи-озността си. Но пък това беше Франция - тук християнс­твото не бе толкова религия, колкото рождено право.

- Това е crux gemmata - изведнъж каза Фаш.

Сепнат, Лангдън вдигна поглед и видя, че французи­нът е вперил очи в отражението му.

Асансьорът спря и вратата се отвори.

Робърт бързо излезе в коридора с надеждата да види

прословутите високи тавани на лувърските галерии, иве-тът, в който се озова обаче, нямаше нищо общо с очаква­нията му.

Изненадан, той се закова на място.

Фаш го стрелна с поглед.

- Виждам, че никога не сте влизали в Лувъра след работно време, господин Лангдън.

„Определено" - като се опитваше да се ориентира, си помисли професорът.

Обикновено безупречно осветени, сега галериите бяха странно мрачни. Вместо обичайната бяла светлина, струя­ща отгоре, от пода се излъчваше приглушено червено сия­ние - отделни ивици светлина, разливаща се по плочите.

Лангдън огледа сумрачния коридор. Нощем всички големи галерии използваха такова осветление - страте­гически разположени неинвазивни лампи, позволяващи на охраната да се движи по коридорите и поддържащи относителна тъмнина, за да се забавят процесите на из­беляване на картините от излагането на прекалено силна светлина. В Лувъра цареше потискаща атмосфера. Нав­сякъде пълзяха дълги сенки и иначе високите сводове изглеждаха ниски и черни.

- Насам - каза Фаш, зави надясно и закрачи по вър­волица свързани галерии.

Лангдън го последва. Очите му постепенно се приспо­собиха към полумрака. Около него започнаха да се мате­риализират големи маслени платна, като снимки, проя-вавани в тъмна стаичка... очите им го следяха, докато вървеше из залите. Усещаше познатия мирис на музей -сух, дейонизиран въздух с едва доловима миризма на въглерод, резултат от въгленовите филтри на обезводня-ващата система, която денонощно се бореше с издишва­ния от посетителите разяждащ въглероден двуокис.

Монтирани високо на стените, охранителните камери пращаха ясно послание на гостите: виждаме ви. Не пи­пайте нищо.

- Истински ли са? - Лангдън ги посочи. Фаш поклати глава.

- Не, разбира се.

Професорът не се изненада. Видеонаблюдението в тол-

кова големи музеи струваше страшно много и не оеше ефикасно. Лувърът щеше да се нуждае от неколкостотин души само за тази цел. Повечето музеи от този вид при­лагаха „сдържаща охрана". „Откажете се от задържане­то на крадците навън. Задръжте ги вътре." Системата се задействаше след работно време и ако външно лице пре­местеше някой експонат, изходите на съответната гале­рия се затваряха. Така престъпникът се озоваваше зад решетките още преди пристигането на полицията.

По мраморния коридор пред тях отекнаха гласове. Шумът като че ли идваше от голяма ниша отдясно. От­там струеше ярка светлина.

- Кабинетът на уредника - поясни капитанът. Лангдън надникна в късия коридор, който водеше към

разкошния кабинет на Сониер - дървена ламперия, кар­тини от стари майстори и грамадно старо бюро, върху което се издигаше шестдесетсантиметров модел на сред­новековен рицар. Из стаята се суетяха неколцина поли­цаи, разговаряха по телефони и си водеха бележки. Един от тях седеше на бюрото и пишеше на лаптоп. Очевидно тази нощ личният кабинет на уредника се бе превърнал в импровизиран щаб на ЦУКП.

- Messieurs - извика Фаш и мъжете се обърнаха. -Ne nous dérangez pas sous aucun prétexte. Entendu?*

Всички в кабинета млъкнаха.

Лангдън бе закачвал достатъчно табелки с надпис „NE PAS DERANGER" на хотелски врати, за да схване запо­ведта на капитана. Двамата с професора не биваше да бъдат безпокоени при никакви обстоятелства.

Фаш остави подчинените си в кабинета и поведе Лан­гдън нататък по тъмния коридор. На тридесетина метра пред тях се очерта входът на най-известната част на Лу-въра, Le Grande Galerie**, привидно безкраен коридор, в който бяха изложени най-ценните италиански шедьоври на музея. Робърт вече се беше досетил, че именно там лежи трупът на Сониер - прословутият паркет на Голяма­та галерия ясно се бе различавал на полароидната снимка.

- Сдържаща охрана - поясни полицаят.

Дори в сумрака можеше да се види, че решетката е в състояние да спре и танк. Лангдън надникна през пръч­ките в слабо осветените дълбини на Голямата галерия.

- След вас, господин Лангдън - каза Фаш. Робърт се обърна.

- Накъде?

Капитанът посочи пода в основата на решетката.

Лангдън погледна. В полумрака не беше забелязал, че решетката е вдигната на почти метър височина и че под нея може да се мине.

- Този участък все още е забранен за охраната на Лу-въра - каза Фаш. - Моите хора тъкмо са приключили с разпита. - Той махна към отвора. - Влизайте.

Робърт се вторачи в тясното пространство под решет­ката, после вдигна поглед към нея. Французинът се ше­гуваше, нали? Желязната решетка приличаше на гило­тина, която само чака да премаже нарушителите.

Фаш измърмори нещо на родния си език, погледна си часовника, приклекна и провря масивното си тяло под решетката. После се изправи и погледна Лангдън.

Професорът въздъхна, клекна, опря ръце върху по­лирания паркет, отпусна се по корем и се плъзна напред. Яката на туидовото му сако се закачи за долната част на решетката, той се дръпна и си удари тила в желязото.

„Браво на мене" - помисли си Робърт, докато става­ше. Започваше да подозира, че го очаква много дълга нощ.

Мъри Хил Плейс - новият Световен кон-гресен център на Opus Dei - се намира­ше на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк. С цена от малко над четиридесет и два милиона долара, обхващащият площ от дванадесет хиляди и триста квад-

ратни метра небостъргач бе облицован с червени тухли и варовик от Индиана. В проектираната от „Мей & Пинс-ка" сграда имаше над сто спални, шест трапезарии, биб­лиотеки, дневни, зали за срещи и офиси. На втория, ос­мия и шестнадесетия етаж имаше параклиси с мраморни орнаменти. Седемнадесетият етаж бе изцяло жилищен. Мъжете влизаха в сградата през главния вход на Лек-сингтън Авеню. Жените влизаха от друга улица и бяха „слухово и зрително разделени" от мъжете.

По-рано същата вечер в убежището на своя мезонет епископ Мануел Арингароса си бе приготвил малък сак и беше облякъл традиционното си черно расо. Обикнове­но увиваше пурпурен пояс на кръста си, но днес щеше да пътува сред хора и предпочиташе да не привлича внима­нието към високия си пост. Само опитно око можеше да забележи епископския му пръстен от четиринадесетка-ратово злато с виолетов аметист, големи диаманти и ап­ликирани митра и жезъл. Той преметна ремъка на сака през рамо, помоли се наум, излезе от апартамента си и слезе във фоайето, където го чакаше шофьорът му, за да го откара на летището.

Седнал в пътническия самолет за Рим, Арингароса гледаше през прозореца тъмния океан. Слънцето вече бе залязло, ала епископът знаеше, че собствената му звезда изгрява. „Тази нощ ще спечеля битката" - помисли си той, удивен, че само допреди месеци се бе чувствал без­помощен срещу ръцете, заплашващи да унищожат него­вата империя.

Като генерален председател на Opus Dei, през послед­ното десетилетие от живота си епископ Арингароса беше разпространявал посланието на „Божието дело" - бук­вално, Opus Dei. Основана през 1928 година от испанс­кия свещеник Хосе Ескрива, организацията се бореше за завръщане към консервативните католически ценности и насърчаваше членовете си да правят големи жертви в личния си живот, за да вършат Божието дело.

Традиционалистката философия на Opus Dei първона­чално бе пуснала корени в Испания по време на режима на Франко, но след публикуването на духовната книга на Хосе Ескрива „Пътят" през 1939 година неговото пос-

лание експлозивно се беше разпространило из целия свят. Днес, след издаването на "Пътят" в тираж над четири милиона на четиридесет и два езика, Opus Dei представ­ляваше световна сила. Във всички столици можеха да се открият нейни жилищни домове, учебни центрове и дори университети. Това беше най-бързо развиващата се и финансово най-стабилна католическа организация на све­та. За съжаление, бе установил Арингароса, в тази епоха на религиозен цинизъм, секти и телевизионни еванге­листи, растящото богатство и власт на Opus Dei привли­чаха все по-силна подозрителност.

„Мнозина твърдят, че Opus Dei е секта, в която про­миват мозъци - често го предизвикваха репортерите. -Други ви наричат „ултраконсервативно християнско тай­но братство". Какви сте всъщност?"

„Opus Dei не е нито секта, нито тайно братство - тър­пеливо отвръщаше епископът. - Ние сме църква. Ние сме група католици, избрали за свой приоритет да след­ваме католическата доктрина колкото можем по-усърд­но в ежедневния си живот."

„Божието дело задължително ли изисква обет за це­ломъдрие, десятък и изкупване на греховете чрез само-бичуване и колан с шипове?"

„Вие говорите за една съвсем малка част от членовете на Opus Dei - отговаряше Арингароса. - Има много рав­нища на участие. Хиляди членове са женени, имат се­мейства и вършат Божието дело в своите общества. Дру­ги избират аскетичен живот в нашите уединени жилищ­ни домове. Този избор е личен, но всички в Opus Dei имат обща цел - да направят света по-добър, като вър­шат Божието дело. Този стремеж определено е достоен за възхищение."

Логиката обаче рядко оказваше въздействие. Медии­те винаги гравитираха около скандала и подобно на по­вечето големи организации, сред членовете на Opus Dei имаше заблудени души, които хвърляха сянка върху цялата група.

Преди два месеца бяха заловили група членове на Opus Dei в един университет в СреднИя запад да дрогират но­вопокръстени с мескалин, за да постигнат еуфорично

състояние, което неофитите да възприемат като религи­озно преживяване. Друг ученик бе използвал колана си с шипове по-често от задължителните два часа дневно и беше умрял от отравяне на кръвта. Неотдавна един млад банкер бе приписал всичките си спестявания на Opus Dei преди да скочи от висока сграда и да се убие.

„Заблудени овце" - помисли си Арингароса. Душата му страдаше за тях.

Естествено най-големият срам беше придобилият ши­рока известност процес на шпионина от ФБР Робърт Хансен, виден член на Opus Dei, който се беше оказал със сексуални отклонения. По време на процеса бяха представени доказателства, че е монтирал скрити каме­ри в собствената си спалня, за да могат приятелите му да го гледат как прави секс с жена си. „Това едва ли е забав­ление, подобаващо на благочестив католик" - бе отбеля-зъл съдията.

За съжаление, всички тези- събития бяха довели до възникването на нова група обществени наблюдатели, наречена „Мрежа за наблюдение на Opus Dei". Нейният популярен уебсайт - www.odan.org - разкриваше ужа­сяващи истории, разказани от бивши членове на Божие­то дело, които предупреждаваха за опасностите, очаква­щи всеки новопостъпил в организацията. Медиите нари­чаха Opus Dei „Божията мафия" и „Христовата секта".

„Ние се страхуваме от непонятното - помисли си Арин­гароса и се зачуди дали тези критици имат представа живота на колко много хора е обогатила Opus Dei. Орга­низацията се радваше на пълната подкрепа и благосло­вия на Ватикана. - Opus Dei е лична прелатура на самия

папа."

„Те не съзнават войната, която започнаха" - загледан в мрака на океана, си помисли Арингароса, Очите му за миг се задържаха върху отражението на лицето му -смугло и продълговато, с плосък крив нос, счупен с юмрук в Испания - тогава беше млад мисионер. Физичес­кият недъг вече не му правеше впечатление. Епископът живееше в света на душата, а не на плътта.

Докато самолетът се носеше над португалското крайб­режие, мобилният телефон в джоба на расото му завибрира. Само един човек знаеше номера, човекът, който му беше пратил телефона.

Развълнуван, епископът отговори.

- Да?

- Сила намери ключовия камък - каза мъжът. - В Париж е. В черквата „Свети Сулпиций".

- Значи сме близо.

- Можем веднага да го вземем. Но имаме нужда от вашето влияние.

- Разбира се. Кажете какво да направя.

Когато затвори, сърцето му бясно туптеше. Той отно­во се вторачи в бездната на нощта и се почувства нищо­жен в сравнение със събитията, за които бе станал при­чина.

На осемстотин километра оттам албиносът Сила стое­ше надвесен над един леген и попиваше кръвта от гърба си, загледан в червените багри, които се разтваряха във водата. „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг" - цитирайки Псалтира, се помо­ли той.

Беше възбуден от очакването. Това едновременно го изненадваше и го изпълваше с енергия. През половината от своите четиридесет години беше следвал Пътя, бе се пречиствал от грехове... наново беше строил живота си... изличавайки насилието от миналото си. Тази нощ обаче всичко се бе върнало. Омразата, с която толкова мъчи­телно се беше борил. Миналото му удивително бързо от­ново бе изплувало на повърхността. Ръждиво, ала вър­шеше работа.

„Словото на Иисус е слово на мира... на ненасилието... на любовта." На това го бяха учили от самото нача­ло и Сила пазеше това послание в сърцето си. Но враго­вете Христови сега заплашваха да го унищожат. „Онези,

които заплашват Господ с меч, с меч ще оъдат посрещна­ти. Непоклатимо и непоколебимо."

Цели две хилядолетия Христовите воини бяха брани­ли вярата си от онези, които се бяха опитвали да я из­местят. Тази нощ Сила беше призован на бой.

Той подсуши раните си и навлече дългата си до глезе­ните роба с качулка. Тя беше проста, от тъмна вълна, и подчертаваше белотата на кожата и косата му. Албино-сът стегна въжето на пояса си, сложи си качулката и червените му очи се възхитиха на отражението в огледа­лото. „Колелата се завъртяха."

6

Робърт Лангдън се изправи на входа на Голямата галерия. Пред него тъмнееше дълъг и дълбок тунел. Стените бяха ви­соки десетина метра и изчезваха в мрака. Червеникавата светлина на лампите придаваше неестествен цвят на смай­ващата колекция от шедьоври на да Винчи, Тициан и Караваджо. Натюрморти, религиозни сцени и пейзажи се редуваха с портрети на благородници и политици.

Въпреки че в Голямата галерия бяха изложени най-известните произведения на италианското изкуство, мно­зина посетители смятаха, че най-поразителният експо­нат на крилото всъщност е паркетът на пода. Подредени­те в изумителни геометрични мотиви диагонални дъбови дъсчици предизвикваха почти призрачна оптична илю­зия - триизмерна мрежа, която оставяше у гостите впе­чатлението, че се движат по повърхност, променяща се с всяка следваща крачка.

Погледът му се плъзна по пода и очите му спряха вър­ху неочакван предмет, който лежеше на няколко метра наляво, заобиколен с полицейска лента. Лангдън рязко се обърна към Фаш.

- Това на пода... платно на Караваджо ли е? Картината струваше най-малко два милиона долара и

все пак лежеше на пода като захвърлен плакат.

- Какво прави на пода, по дяволите?

Фаш го изгледа гневно.

- Това е местопрестъпление, господин Лангдън. Не сме докосвали нищо. Уредникът е смъкнал платното от стената. То е задействало охранителната система.

Лангдън погледна към решетката и се опита да си представи какво се е случило.

- Уредникът е бил нападнат в кабинета си, избягал е в Голямата галерия и е задействал охранителната решетка, като е смъкнал картината от стената. Решетката е паднала мигновено и е преградила достъпа. Няма друг вход.

Робърт се обърка.

- Значи уредникът всъщност е затворил нападателя в Голямата галерия, така ли?

Фаш поклати глава.

- Охранителната решетка е отделила Сониер от напа­дателя. Убиецът е останал заключен навън и е застрелял Сониер през решетката. - Полицаят посочи оранжевата табелка, закачена на една от пръчките, под които преди малко се бяха проврели. - Моите хора откриха следи от изстрел. Стрелял е между пръчките. Сониер е умрял тук сам.

Лангдън си представи снимката на трупа и си при­помни информацията, която бе получил. „Казаха, че го бил направил сам." Погледна огромния коридор.

- И къде е трупът му?

Фаш намести иглата на вратовръзката си и го поведе напред.

- Както сигурно знаете, Голямата галерия е доста дъл­га.

Ако Лангдън си спомняше вярно, дължината й беше около четиристотин и петдесет метра. Също толкова не­вероятна бе широчината на коридора, в който спокойно можеха да се разминат два пътнически влака. Тук-там по средата имаше статуи или грамадни порцеланови урни, които фино разделяха помещението и караха посетите­лите да се движат край стените.

Вперил поглед право пред себе си, Фаш мълчаливо крачеше в дясната половина на галерията. На Лангдън му се струваше почти проява на неуважение да минава, без да спира, покрай толкова много шедьоври.

„Не че на тази светлина мога да видя нещо".

За нещастие, приглушеното тъмночервено осветление му напомняше за инфрачервената светлина в тайния ва-тикански архив. За втори път тази нощ откриваше сму­щаваща аналогия с почти фаталното си преживяване в Рим. Отново си спомни за Витория. Беше престанал да я сънува преди няколко месеца. Не можеше да повярва, че всичко се е случило само преди година - струваха му се десетилетия. „Друг живот." Последният му контакт с нея датираше от декември - пощенска картичка, в която му пишеше, че заминава за Яванско море, за да продължи проучванията си в областта на физиката на биологична­та обвързаност... щяла да използва сателити, за да следи миграциите на мантите. Лангдън нито за мйг не се бе заблуждавал, че жена като Витория Ветра може да се задоволи да живее заедно с него в университетския кам-пус, ала срещата им в Рим беше запалила в сърцето му копнеж, какъвто никога не бе подозирал, че ще изпита. Неговото вечно ергенство и простичките свободи, които му позволяваше то, някак си бяха разклатени... замене­ни от неочаквана пустота, която през последната година като че ли беше нараснала.

Продължаваха бързо да вървят, но Робърт все още не виждаше трупа.

- Толкова надалеч ли е отишъл Жак Сониер?

- Господин Сониер е бил ранен в корема. Умрял е много бавно. Може би за петнайсет-двайсет минути. Оче­видно е бил човек с изключително силна воля.

Лангдън го погледна ужасено. .

- На охраната са й трябвали петнайсет минути, за да дойде дотук!?

- Не, разбира се. Охраната на Лувъра незабавно реа­гирала на алармата и заварила Голямата галерия затво­рена. През решетката се чувало, че някой се движи в коридора, но не можели да видят кой е. Викали, но не получили отговор. Затова предположили, че е престъп­никът, и в съответствие с процедурата, се обадили в по­лицията. Ние пристигнахме за петнайсет минути. Вдиг­нахме решетката и пратих десетина агенти вътре. Те пре­търсиха цялата галерия, за да хванат престъпника.

-И?

Лангдън проследи накъде сочи. Отначало реши, че това е голямата мраморна статуя в средата на галерията. Ко­гато се приближиха обаче, забеляза, че на тридесетина метра по-нататък е поставен портативен прожектор, който образуваше рязко изпъкващо островче бяла светлина сред тъмночервения коридор. И в центъра на светлия кръг, като насекомо под микроскоп, върху паркета на пода лежеше голият труп на уредника.

- Видяхте снимката, така че едва ли сте изненадан -каза Фаш.

Лангдън потрепери. Намираше се пред една от най-странните сцени, които беше виждал.

Бледият труп на Жак Сониер лежеше на паркета точ­но както се виждаше на снимката. И Робърт с удивление си помисли, че нещастникът'е прекарал последните ми­гове от живота си в заемане на тази странна поза.

Уредникът изглеждаше в поразително добра форма за човек на неговата възраст... и цялата му мускулатура ясно се виждаше. Беше се съблякъл чисто гол, грижливо бе подредил дрехите си на пода и беше легнал по гръб в средата на широкия коридор, ориентиран точно по дъл­гата ос на помещението. Ръцете и краката му бяха раз­перени настрани като на дете, което отпечатва тялото си в снега... или може би по-скбро като на човек, теглен от някаква невидима сила.

Кървавото петно под гръдната му кост бележеше мяс­тото, където го бе пронизал куршумът. Имаше изненад­ващо малко кръв - само тъмна локвичка на паркета.

Левият показалец на Сониер също беше окървавен. Очевидно го бе потопил в раната, за да придаде най-сму­щаващия аспект на собственото си смъртно ложе. Из­ползвайки кръвта си като мастило и голия си корем като платно, уредникът беше нарисувал прост символ - пет пресичащи се прави линии, образуващи петолъчна звез­да.

Кървавата звезда, чийто център бе пъпът на Сониер, придаваше на трупа определено ужасяващ вид. Снимка­та, която беше видял Лангдън, също бе страшна, но дейс­твителността се оказваше смразяваща.

„Направил го е сам."

- Господин Лангдън? - Тъмните очи на Фаш го про­низаха.

- Това е пентаграма - поясни професорът. Гласът му прозвуча глухо в огромното пространство. - Един от най-древните символи на Земята. Използвал се е над четири хиляди години преди Христа.

- И какво означава?

Когато му задаваха този въпрос, Робърт винаги се колебаеше. Да кажеш на някого какво „означава" даден символ беше все едно да му кажеш как трябва да му въздейства някоя песен - при всички бе различно. Ма­кар че бялата качулка на ку-клукс-клан пораждаше об­рази на ненавист и расизъм в САЩ, същият костюм в Испания означаваше религиозна вяра.

- В различна среда символите имат различно значе­ние - отвърна Лангдън. - По принцип пентаграмата е езически религиозен символ.

Фаш кимна.

- Дяволски култ.

- Не - разбрал, че е трябвало да подбере по-ясни думи, възрази Лангдън.

В днешно време терминът „езически" почти беше ста^ нал синоним на култа към дявола - огромна заблуда. Всъщност езичниците бяха необразовани селяни, изпо­вядващи старите земеделски религии, които обожествя-ваха Природата.

- Пентаграмата е предхристиянски символ, свързан с култа към Природата - поясни професорът. - Древните си представяли света разделен на две половини, мъжка и женска, и боговете им се стремели да запазят равновеси­ето на властта. Ин и Ян. Когато мъжкият и женският елемент били в равновесие, в света царувала хармония. Когато равновесието се нарушавало, настъпвал хаос. -Лангдън посочи корема на Сониер. - Тази пентаграма представлява женската половина от всички неща - кон-

цепции, конто историците на религията наричат „свеще­ната женственост" или „Богинята-майка". Сониер със сигурност го е знаел.

Трябваше да признае, че наистина изглежда странно.

- В своята най-конкретна интерпретация пентаграма­та символизира Венера - богинята на женската сексуал­на любов и красотата.

Фаш погледна голия мъгк и изсумтя.

- Всяка религия се основава на божествения ред в Природата. Богинята Венера и планетата Венера са едно и също нещо. Богинята има място в нощното небе и е била известна под много имена - Венера, Източната звез­да, Ищар, Астарта, могъщи женски концепции, свърза­ни с Природата и Майката Земя.

На лицето на капитана се изписа смущение, сякаш, кой знае защо, той предпочиташе представата за култа към дявола.

Лангдън реши да не му разкрива най-удивителната особеност на пентаграмата - графичния произход на връз­ките й с Венера. Като студент, той с удивление беше на­учил, че на всеки четири години планетата Венера опис­ва идеална пентаграма в еклиптиката. Това явление тол­кова силно бе впечатлило древните, че Венера и нейната пентаграма бяха станали символи на съвършенството, красотата и цикличността на сексуалната любов. В знак на почит към вълшебството на Венера елините бяха зало­жили нейния четиригодишен цикъл в организацията на своите олимпиади. Днес малцина подозираха, че съвремен­ните олимпийски игри продължават да следват циклите на Венера. И още по-малко хора знаеха, че петолъчната звезда за малко не е станала официален олимпийски сим­вол. Бяха я променили в последния момент - петте лъча бяха заменени с пет пресичащи се пръстена, за да отразя­ват истинския дух на единство и хармония на игрите.

- Господин Лангдън - прекъсна размислите му Фаш. - Няма начин пентаграмата да не е свързана и с дявола. Вашите американски филми на ужасите недвусмислено го показват.

Робърт се намръщи. „Много ти благодаря, Холивуд." Петолъчната звезда вече беше емблема на филмите за

серийни убийци сатанисти, наред с другата демонична символика. Винаги се ядосваше, когато виждаше симво­ла в такъв контекст, тъй като пентаграмата всъщност имаше божествен произход.

- Уверявам ви, че въпреки филмите, интерпретиране­то на пентаграмата в дяволски контекст е исторически погрешно - заяви той. - Вярно е първоначалното женс­ко значение, но през хилядолетията символиката на този знак се е изопачила. В този случай чрез кръвопролития.

- Не ви разбирам.

Лангдън погледна разпятието на Фаш. Колебаеше се как да му обясни.

- Църквата, господине. Символите са изключително трайни, но пентаграмата е променена от ранната римо-католическа църква. Опитвайки се да унищожи езичес­ките религии и да покръсти масите, Ватиканът повел война срещу езическите богове и богини и обявил божес­твените им символи за дяволски.

-И?

- Интересно. - Фаш кимна към трупа. - Ами позата на тялото? Какво мислите за нея?

Робърт сви рамене.

- Позата просто подсилва значението на пентаграма­та и свещената женственост.

Полицаят се намръщи.

- Моля?

Фаш проследи с поглед петте лъча на ръцете, краката и главата на Сониер и прокара пръсти през косата си.

- Интересен анализ. - Той замълча за миг. - Ами голотата? - изсумтя полицаят. Изглеждаше отвратен от вида на старческото тяло. - Защо се е съблякъл?

„Основателен въпрос" - помисли си Лангдън. И той си го задаваше още откакто бе видял полароидната сним­ка. Не можеше да измисли друго, освен че голото човеш­ко тяло допълнително потвърждава връзката с Венера -богинята на човешката сексуалност. Въпреки че съвре­менната култура почти напълно беше унищожила асо­циирането на Венера с физическото сношение на мъжа и жената, изкушеният в етимологията човек все още мо­жеше да открие следи от първоначалното значение в раз­лични думи от латински произход, насочени към сексу­алността. Робърт реши да не споменава за това.

- Господин Фаш, не мога да кажа защо господин Со­ниер е нарисувал този символ върху корема си, нито защо е заел такава поза, но мога да ви уверя, че човек като него трябва да е смятал пентаграмата за символ на жен­ското божество. Връзката между символа и свещената женственост е широко известна в областта на историята на изкуството и символиката.

- Добре. Ами защо е използвал собствената си кръв за мастило?

- Очевидно поради липса на друго, с което да пише. Капитанът замълча за миг.

- Всъщност според мен* е използвал кръвта, за да на­сочи полицията да приложи някои криминалистки про­цедури.

- Моля?

- Погледнете лявата му ръка.

Лангдън се наведе, за да прочете надписа. STYLO DE LUMIERE NOIRE. Професорът изненадано вдигна поглед. Маркерът за черна светлина или за водни знаци беше специално създаден за музеи, реставратори и полицаи, за да поставят невидими знаци върху предмети. Използ­ваше некорозивно флуоресцентно мастило на основата на спирта, което се виждаше само на ултравиолетова или инфрачервена светлина. Музейните специалисти носеха такива маркери по време на ежедневните си обиколки, за да поставят невидими „отметки" на рамките на карти­ни, които се нуждаеха от реставрация.

Лангдън се изправи. Фаш изключи прожекторите и галерията внезапно потъна в мрак.

Робърт за миг ослепя. После силуетът на полицая се появи, очертан на фона на ярколилаво сияние - прибли­жаваше се с портативен светлинен източник, който го обгръщаше във виолетова мъгла.

- Както може би знаете, полицията използва ултра­виолетова светлина, за да търси кръв и други улики на местопрестъплението - каза Фаш. - Така че си предста­вете нашата изненада... - Той рязко насочи светлината към трупа.

Лангдън погледна и смаяно отскочи. Сърцето му бясно се разтуптя, когато видя сияещата на паркета пред него странна гледка. Надраскани с лу-минесцентния маркер, на пода до трупа светеха в лилаво последните думи на уредника. Докато се взираше в текс­та, Робърт усети, че мъглата, обгръщаща цялата тази нощ, се сгъстява още повече.

Той препрочете думите и промълви: - Какво значи това, по дяволите? Очите на Фаш проблеснаха в мрака. - Точно на този въпрос трябва да отговорите, мосю.

Лейтенант Коле се беше навел над аудиопулта, поста­вен на грамадното бюро в кабинета на Сониер. Като се изключеше зловещият модел на средновековен рицар, който сякаш се взираше в него от ъгъла на бюрото, Коле се чувстваше удобно. Намести слушалките си и провери записващата система на харддиска. Всичко беше наред. Параболичните микрофони функционираха безотказно и аудиосигналът бе кристално чист.

„Le moment de vérité"* - помисли си лейтенантът.

Усмихнат, Коле затвори очи и се приготви да се нас­лади на остатъка от разговора, записван в Голямата .га­лерия.