Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Лейтенант Коле стоеше сам пред портата на Лий Тибинг и гледаше огромната къща. „Усамотена. Тъмна. Добро прик­ритие." Осмината му агенти безшумно се разгръщаха покрай оградата. Можеха да обкръжат имението за ми-

нути. Лангдън не можеше да избере по-подходящо, място за изненадваща атака.

Коле тъкмо се канеше да се обади на Фаш, когато телефонът му най-после иззвъня.

Капитанът изобщо не изглеждаше доволен от разви­тието на събитията, както беше очаквал Коле.

- Защо никой не ми съобщи, че имаме информация за Лангдън?

- Имахте среща и...

- Къде точно се намирате, лейтенант? Коле му даде адреса.

- Имението е собственост на британец. Казва се Ти­бинг. Лангдън е изминал доста голямо разстояние, за да дойде тук, и камионът е вътре, без признаци за влизане с взлом, така че има голяма вероятност да познава собс­твеника.

- Идвам - каза Фаш. - Не правете нищо. Лично ще се заема.

Коле зяпна.

- Но, господин капитан, вие сте на двайсет минути оттук! Трябва да действаме незабавно. Обкръжил съм сградата. Имам общо осем души. Четирима с пушки, другите с пистолети.

- Изчакайте ме.

- Ами ако Лангдън е взел заложник? Ами ако ни види и реши да избяга пеш? Трябва да действаме ведна­га! Хората ми са заели позиции и са готови.

- Изчакайте ме да дойда, лейтенант! Това е заповед. -Фаш затвори.

Смаян, Коле изключи телефона си. „Защо ме кара да чакам, по дяволите? - Но вече знаеше отговора. Макар и известен с инстинкта си, Фаш беше горделив. - Иска той да получи славата за ареста." След като бе показал сним­ката на американеца по всички телевизионни мрежи, капитанът искаше да си осигури също толкова телевизи­онно време за себе си. Работата на Коле беше просто да удържи крепостта, докато не се появи шефът, за да спа­си положението.

Докато чакаше обаче," лейтенантът се замисли за дру­го възможно обяснение. „Максимално ограничаване на

отрицателните последици. - Органите на реда се колеба­еха да арестуват беглец само ако възникнеше съмнение във виновността на заподозрения. - Дали Фаш се съмня­ва, че Лангдън е нашият човек?" Това го уплаши. Тази нощ капитанът беше използвал огромни ресурси, за да арестува Лангдън - surveillance cachée, Интерпол, а сега и телевизията. Дори великият Безу Фаш нямаше да из­държи на политическите последици, ако по погрешка бе показал лицето на известен американец по всички френ­ски телевизионни канали и го беше обявил за убиец. Ако разбираше, че е сбъркал, бе съвсем логично да нареди на Коле да чака. Сега най-малко му трябваше лейтенантът с гръм и трясък да влезе в имението на невинен брита­нец и да вземе на мушка Лангдън.

Нещо повече, съзнаваше Коле, ако американецът беше невинен, това щеше да обясни един от най-странните парадокси в този случай: защо Софи Нево, внучката на жертвата, бе помогнала на неговия вероятен убиец да избяга? Освен ако Софи не знаеше, че Лангдън е неспра­ведливо обвинен. Тази нощ Фаш беше развил всевъзмож­ни теории за странното й поведение, включително това, че като единствена наследничка на Сониер, тя е убедила тайния си любовник Робърт Лангдън да убие дядо й, за да й осигури наследството. И затова уредникът е оставил на полицията съобщението „P.S. Намерете Робърт Ланг­дън". Коле бе съвсем сигурен, че тук става нещо друго. Софи Нево му се струваше прекалено стабилна, за да се забърка с нещо толкова долно.

- Господин лейтенант? - При него дотича един от опе­ративните агенти. - Открихме кола.

Коле го последва на петдесетина метра. Сред храстите беше паркирано черно ауди. Регистрационните номера показваха, че е взето под наем. Лейтенантът постави длан върху капака. Все още топъл. Даже горещ.

- Лангдън трябва да е дошъл с нея - предположи Коле. - Обадете се във фирмата за автомобили под наем. Проверете дали аудито е откраднато.

- Слушам.

Друг агент му даде знак да се върне към оградата.

- Вижте това, господин лейтенант. - Той му подаде

бинокъл за нощно виждане. - Горичката в края на от-бивката.

Коле насочи бинокъла към склона и го фокусира. Постепенно се очертаха зеленикави форми. Лейтенантът бавно проследи линията на алеята и стигна до горичка­та. И зяпна. Сред дърветата бе скрит брониран камион. Същия като онзи, който беше пуснал да мине през бло-кадата на Депозитната цюрихска банка. Молеше се да е някакво странно съвпадение, ала знаеше, че не е въз­можно.

- Явно Лангдън и Нево са дошли с него от банката -каза агентът.

Коле нямаше думи. Спомни си шофьора на бронира­ния камион. Ролекса. Нетърпението му. „Така и не про­верих в каросерията. - Смаян, лейтенантът разбра, че някой от банката наистина е излъгал ЦУКП за местона­хождението на Лангдън и Софи и после' им е помогнал да избягат. - Но кой? И защо? - Зачуди се дали това не е причината, поради която Фаш му беше наредил да не предприема никакви действия. Капитанът може да бе научил, че са замесени и други хора освен Лангдън и Софи. - А щом американецът и Нево са пристигнали с бронирания камион, кой е карал аудито?"

Стотици километри на юг оттам една чартърна чесна „Сайтейшън" летеше на север над Тиренско море. Въпре­ки спокойното небе епископ Арингароса стискаше тор­бичката за повръщане в ръце, убеден, че всеки момент ще му прилошее. Разговорът с Париж изобщо не бе ми­нал както очакваше.

Сам в малката кабина, той въртеше златния си пръс­тен и се опитваше да се избави от непреодолимото чувст­во на страх и отчаяние. „Всичко в Париж се е объркало." Той затвори очи и се помоли Безу Фаш да е в състояние да оправи нещата.

64

Тибинг седеше на дивана с дървеното ковчеже в скута си. Усещаше тежестта

му върху краката си и се възхищаваше на инкрустираната върху капака роза. „Това е най-стран­ната и вълшебна нощ в живота ми."

- Отворете го - прошепна Софи. Двамата с Лангдън стояха до него.

Англичанинът се усмихна. „Не ме припирай." Прека­рал години в търсене на ключовия камък, той искаше да се наслади на всяка милисекунда от момента. Прокара длан по дървения капак и усети релефа на инкрустира-ното цвете.

- Розата - промълви той. „Розата е Магдалина. Роза­та е компасът, който показва пътя. - Почувства се глу­паво. Години наред бе обикалял катедралите из цяла Франция, беше плащал, за да си осигурява специален достъп до тях, бе проучвал стотици арки под розети в търсене на ключов камък с карта. - Le clef de voûte -каменен ключ под знака на Розата."

Тибинг бавно свали закопчалката и повдигна капака.

Когато най-после видя съдържанието на ковчежето, в миг разбра, че това може да е само ключовият камък. Каменен цилиндър, направен от свързани пръстени, пок­рити с букви. Устройството му изглеждаше изненадващо познато.

. - Проектът е взет от един от дневниците на. Леонардо да Винчи - поясни Софи. - Дядо ми ги правеше за забав­ление.

„Естествено - помисли англичанинът. Беше виж­дал скиците и плановете. - Ключът към Светия Граал се крие в този камък." Той внимателно извади теж­кия криптекс от кутията. Макар да нямаше представа как се отваря, усещаше, че вътре лежи собствената му съдба. В моменти на неуспех се беше съмнявал, че търсенето на неговия живот някога ще бъде възнагра­дено. Сега с тези колебания завинаги бе свършено.

Чуваше древните думи, създаването на легендата за

Граал а...

„Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c'est le Saint-Graal

qui vous trouve." . -

„Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб." Колкото и да беше невероятно, тази нощ ключът към

Светия Граал се бе озовал на неговия праг.-

Докато Софи седеше с криптекса и обясняваше за оце­та, стъклениците и паролата, Лангдън пренесе палисан-дровото ковчеже на една добре осветена маса в отсрещ­ния край на стаята, за да го разгледа по-внимателно. В ума му се въртеше нещо, което беше казал Тибинг.

„Ключът за Граала е скрит под знака на Розата."

Той повдигна сандъчето към светлината и проучи ин-крустирания символ. Въпреки че не бе изучавал дърво­резба и инкрустирани мебели, Робърт току-що си беше спомнил за прочутия облицован с плочи таван на испан­ския манастир край Мадрид. Три века след построяване­то на сградата плочите на тавана бяха започнали да па­дат и отдолу се бяха разкрили свещени текстове, написа­ни от монасите върху мазилката.

Лангдън отново погледна инкрустацията.

„Под Розата."

„Sub Rosa."

„Тайна."

Някакъв шум в коридора го накара да се обърне. Не видя нищо освен сенки. Най-вероятно беше минал прис­лужникът на Тибинг. Той отново насочи вниманието си към ковчежето. Прокара пръст по гладкия ръб на инк­рустацията и се зачуди дали може да я изчопли, ала из­работката бе съвършена. Съмняваше се, че ще успее да го направи дори с ножче за бръснене.

Вдигна капака и разгледа вътрешната му страна. Тя беше гладка. Когато раздвижи кутията обаче, светлина­та попадна върху съвсем малка дупка в идеалния център на капака. Лангдън го затвори и се втренчи в инкрусти-рания символ. Нямаше дупка.

„Не стига до края."

Той остави сандъчето на масата, огледа се и видя куп-

чина вестници, захванати с кламер. Взе го, върна се при кутията, отвори я и пак проучи дупката. После предпаз­ливо изправи кламера, пъхна края му в отвора и леко натисна. Не се наложи да упражни почти никаква сила. Нещо тихо изтрака върху масата. Робърт затвори капа­ка, за да погледне. Видя парченце дърво като част от мозайка. Дървената роза беше паднала от капака.

Онемял, Лангдън зяпна празното й легло. Там с бе­зупречен почерк бяха гравирани четири реда текст на език, който му бе абсолютно непознат.

„Буквите далечно приличат на семитски, и все пак не познавам езика!" - помисли си Лангдън.

Вниманието му привлече внезапно движение зад гър­ба му. Изневиделица мощен удар по главата го повали на колене.

Докато падаше, за миг му се стори, че вижда бял приз­рак с пистолет в ръка. После всичко потъна в мрак.

Въпреки че работеше в органите на реда, до тази нощ Софи Нево никога не се бе озовавала под прицел. Насоченият сре­щу нея пистолет беше в ръката на грамаден албинос с дълга бяла коса. Той я гледаше с червените си очи, кои­то излъчваха някакъв страшен безплътен блясък. Обле­чен във вълнено расо с въже на кръста, мъжът прилича­ше на средновековен свещеник. Софи нямаше представа кой е, и все пак започваше да вярва в подозренията на Тибинг, че зад всичко това стои Църквата.

Софи и Тибинг седяха на дивана с вдигнати по запо­вед на албиноса ръце. Лангдън пъшкаше на пода. Кога­то монахът заобиколи дивана и застана срещу тях, пог­ледът му веднага попадна върху ключовия камък в ску­та на англичанина.

- Няма да можете да го отворите - предизвикателно заяви историкът.

- Моят Учител е мъдър човек - отвърна албиносът и се приближи, без да отпуска пистолета.

Софи се зачуди къде е прислужникът на Тибинг. „Дали е чул падането на Робърт?"

- Кой е учителят ви? - попита британецът. - Навяр­но бихме могли да сключим сделка.

- Граалът е безценен. - Монахът направи още крачка напред.

- Тече ви кръв - спокойно отбеляза Тибинг и кимна към десния му глезен. - И куцате.

- Вие също - отвърна албиносът и посочи подпрените до него метални патерици. - А сега ми дайте ключовия камък.

- Знаете за ключовия камък?! - изненадано възклик­на Тибинг.

- Няма значение какво знам. Бавно се изправете и ми го дайте.

- Изправянето ми е трудно.

- Тъкмо затова. Предпочитам никой да не прави рез­ки движения.

Тибинг хвана с дясната си ръка едната от патериците си и с лявата стисна ключовия камък. С усилие стана и нестабилно се наведе напред.

Като се целеше право в главата му, монахът още пове­че се приближи. Пред безпомощния поглед на Софи той се пресегна за цилиндъра.

- Няма да успеете - рече Тибинг. - Само достойните могат да го отключат.

„Само бог посочва достойните" - помисли си Сила.

- Доста е тежък - каза мъжът с патериците. Ръката му трепереше. - Ако не го вземете, ще го изпусна! - И опасно се олюля.

Сила бързо пристъпи напред да вземе камъка и в този момент мъжът изгуби равновесие. Патерицата му се плъз­на по пода и той политна надясно. „Не!" Албиносът се хвърли да спаси камъка и отпусна оръжието си. Ала ключовият камък се отдалечаваше от него. Докато мъ­жът падаше надясно, лявата му ръка замахна назад и цилиндърът се изхлузи от дланта му върху дивана. В същия миг металната патерица се стрелна в широка дъга към крака на Сила.

Патерицата улучи кожения ремък на бедрото му и заби шиповете в и без това разранената му плът. Про­низа го ужасяваща болка. Сила се преви надве, свлече се на колене и ремъкът се заби още по-дълбоко. Пис­толетът оглушително изгърмя и куршумът се заби в дъските на пода. Преди да успее да го вдигне и да стреля повторно, кракът на жената го улучи точно в брадичката.

Коле чу приглушения изстрел. Обзе го паника. След разговора с капитана вече бе изгубил всяка надежда сам да залови Лангдън. Ала нямаше да допусне самолюбието на Фаш да го изправи пред министерската вътрешна ко­мисия за небрежно изпълнение на полицейските проце­дури.

„В частен дом е бил произведен изстрел! А вие сте чакали на алеята?"

Лейтенантът знаеше, че моментът за незабелязано приближаване отдавна е отминал. Освен това беше наяс­но, че ако продължи да виси със скръстени ръце, до сут­ринта ще се прости с кариерата си. Вперил поглед в же­лязната порта, той взе решение.

- Вържете я и я съборете.

Макар и почти в безсъзнание, Робърт Лангдън чу из­стрела. Чу и мъчителен вик. Неговият ли? Сякаш проби­ваха дупка в черепа му с тежък чук. Някъде наблизо разговаряха хора.

- Къде беше, по дяволите? - викаше Тибинг. Прислужникът припряно влезе в стаята.

- Какво стана? 0, Господи! Кой е този? Ще повикам полиция!

- Мътните го взели! Не викай полиция. Свърши и ти някаква работа и донеси нещо да вържем това чудови­ще.

- И лед! - извика след него Софи.

Лангдън отново изгуби съзнание. Пак гласове: Дви­жение. Сега седеше на дивана. Софи притискаше лед към главата му. Черепът му се пръскаше. Когато зрението му най-после започна да се прояснява, той видя тялото на

пода. „Халюцинирам ли?" Огромният монах албинос ле­жеше завързан и със залепена с изолирбанд уста. Бра­дичката му бе разцепена, расото върху дясното му бедро беше подгизнало от кръв. И той като че ли тъкмо идва­ше на себе си.

Робърт погледна Софи.

- Кой е този? Какво... стана? Тибинг докоцука при него.

- Спаси те рицар, който размаха Екскалибур, изко­ван от „Акми Ортопидик".

„А?". Лангдън се опита да се изправи. Софи нежно го бутна обратно.

- Почини си, Робърт.

- Боя се, че току-що демонстрирах пред твоята прия­телка злополучната полза от моето състояние - каза Ти­бинг. - Изглежда, че всеки ме подценява.

Лангдън погледна монаха и се опита да си представи какво се е случило.

- Той носеше ремък на бедрото си - поясни Тибинг.

- Какво?

- Ремък за умъртвяване на плътта. Носеше го на това бедро. Внимателно се прицелих.

Робърт разтри главата си. Беше чувал за тези ремъци.

- Но откъде... разбра? Тибинг се ухили.

- Християнството е моята научна област, Робърт, и някои секти са ми ясни като бял ден. - Той посочи с патерицата кървавото расо.

- Предполагам, че е от Opus Dei - каза Лангдън. На­последък по телевизията често коментираха ултракон-сервативната католическа организация. Не особено бла­госклонно.

Тибинг се вторачи в окървавения ремък.

- Съгласен съм. Но защо Opus Dei търси Светия Гра-ал?

Професорът беше прекалено изтощен, за да мисли за това.

- Какво е това, Робърт? - попита Софи, отиде до дър-

веното сандъче и вдигна малката роза, която бе паднала от капака.

- Инкрустацията скрива гравиран върху капака текст. Помислих си, че той може да ни подскаже как да отво­рим ключовия камък.

Преди Софи и Тибинг да успеят да отговорят, отвън завиха полицейски сирени и замигаха сини полицейски лампи.

Англичанинът се намръщи.

- Струва ми се, приятели, че трябва да вземем реше­ние. При това бързо.

66.

Коле и агентите влетяха през входа на имението с извадени пистолети. Разгър­наха се и започнаха да претърсват стаите на долния етаж. Намериха дупка от куршум в пода на дневната, следи от борба, малко кръв, странен кожен ремък с шипове и ролка изолирбанд. Иначе нямаше ни­кого. . '

Точно когато.се канеше да раздели хората си, за да проверят в мазето и района зад къщата, лейтенантът чу гласове на втория етаж.

- Горе са!

Полицаите се втурнаха по широкото стълбище и се насочиха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Те като че ли идваха от последната спалня по изключител­но дългия коридор. Агентите заеха позиции и блокираха изходите.

Когато наближиха спалнята, Коле видя, че вратата е широко отворена. Гласовете внезапно спряха и на тяхно място се чу странно ръмжене като на двигател.

Вдигнал пистолета си нагоре, той даде знак, безшум­но се пресегна иззад касата на вратата, откри ключа и го натисна. Полицаите с викове нахлуха вътре.

Стаята беше празна. Абсолютно.

Ръмженето на автомобила идваше от черно електрон­но табло на стената до леглото. Коле бе видял такива из

цялата къща. Интерком. Имаше десетина бутона с над­писи.

КАБИНЕТ... КУХНЯ... МОКРО ПОМЕЩЕНИЕ... ИЗБА...

„Тогава откъде чувам колата?"

Главна спалня... солариум... обор... библиотека...

„Обор!" Лейтенантът за секунди се спусна долу и из­тича при задната врата, като привика един от агентите си. Двамата задъхано прекосиха задната морава и стиг­наха до посивелия от времето обор.

Още преди да влязат Коле чу заглъхващия рев на ав­томобилен двигател. Втурна се вътре и включи осветле­нието. Дясната половина на помещението бе работилни­ца - косачки, автомобилни инструменти, градинско обо­рудване. На стената висеше познат интерком и един от бутоните беше натиснат.

Спалня за гости II.

Коле се разяри. „Примамили са ни горе с интеркома!" В другата половина на обора видя дълга редица боксове. Но нямаше коне. Очевидно собственикът предпочиташе друг вид конски сили, Боксавете бяха превърнати във внушителен автопарк - черно ферари, чисто нов ролс-ройс, стар спортен „Остин Мартин", лъскаво порше 356.

Последното отделение бе празно.

Лейтенантът се затича натам и видя мазни петна по пода. „Не могат да напуснат имението." Беше блокирал алеята и портала с две патрулни коли.

- Господин лейтенант? - Агентът посочи в дъното на редицата ясли.

Задната врата на обора бе отворена и водеше към мра­чен кален склон, който изчезваше в нощта. Коле изхвър­ча навън и се вторачи в тъмнината. Можеше да различи само далечна гора. Нямаше отблясъци от фарове. Горис- ^v тата долина сигурно бе пресечена от десетки необозначе-ни пътища и ловни пътеки, ала той беше убеден, че пляч­ката му няма да успее да избяга.

- Пратете няколко'души долу. Сигурно вече са засед­нали някъде наблизо. Тия модерни спортни коли не са пригодени за такъв терен.

- Хм, господин лейтенант? - Агентът посочи едно таб-

ло, на което висяха няколко автомобилни ключа. Табел­ките над тях носеха познати имена.

ДАЙМЛЕР... РОЛСРОЙС... ОСТИН МАРТИН... ПОР-ШЕ...

Последната кукичка бе празна.

Когато прочете табелката над нея, Коле разбра, че е загазил.

67.

Рейнджроувърът беше „Джава Блак Пърл" четири по четири, стандартна пре­давка, с мощни полипропиленови фаро­ве и десен волан.

Лангдън се радваше, че не шофира.

По заповед на господаря си Реми страхотно се справя­ше с маневрирането по огрените от луната ниви зад Шато Билет. С изключени фарове той прекоси открития учас­тък и сега се спускаше по дълъг склон в посока, проти­воположна на имението. Изглежда, се насочваше към очертаващата се в далечината гора.

Седнал на предната лява седалка и стиснал ключовия камък в ръце, професорът се обърна назад към Тибинг и Софи.

- Как ти е главата, Робърт? - все още потресена, по­пита младата жена.

Той се насили да се усмихне.

- По-добре, благодаря. - Черепът му се пръскаше. Тибинг '- държеше пистолета в скута си и приличаше

на стара снимка на британец, завръщащ се от сафари с плячката си - погледна завързания монах, който леже­ше със запушена уста в тесния багажник зад седалката.

- Страшно се радвам, че се отби, Робърт - ухили се историкът, като че ли за пръв път от години се забавля­ваше истински.

- Извинявай, че те забърках в тази каша, Лий.

- 0, моля те, цял живот съм чакал да се забъркам в нея. - Тибинг се вгледа през предното стъкло към сянка­та на гората и потупа Реми по рамото. - Не забравяй,

никакви стопове. Ако се наложи, използвай ръчната спи-_ рачка. Искам първо да понавлезем сред дърветата. Няма защо да рискуваме да ни видят от къщата.

Прислужникът намали скоростта и насочи рейндж-роувъра към една просека. Когато поеха по обраслата пътека, върхарите на дърветата незабавно скриха лу­ната.

„Нищо не виждам" - помисли си Лангдън, докато нап­рягаше очи да различи нещо пред тях. Цареше пълен мрак. Клоните жулеха лявата страна на колата и Реми леко зави в другата посока. Като държеше волана повече или по-малко неподвижно, той продължи още тридесе-тина метра напред.

- Отлично се справяш, Реми - похвали го Тибинг. -Би трябвало да сме се отдалечили достатъчно. Робърт, би ли натиснал онова синьо бутонче точно под вентила­тора? Виждаш ли го?

Лангдън откри бутона и го натисна.

Приглушени жълти лъчи осветиха пътеката пред тях и гъстите храсталаци от двете им страни. Фарове за мъг­ла. Бяха достатъчни, за да се ориентират, но не можеха да се видят от къщата.

- Е, Реми, фаровете са включени - весело заяви Ти­бинг. - Животът ни е в твои ръце.

- Къде отиваме? - попита Софи.

- Тази пътека продължава около три километра на­вътре в гората - отвърна англичанинът. - Прекосява имението и после завива на север. Ако някое езеро или паднало дърво не ни прегради пътя, ще излезем невреди-мй при шосе номер пет.

„Невредими." Лангдън сведе поглед към скута си, където лежеше дървената кутия с ключовия камък. Ин-крустираната роза си беше на мястото и въпреки че мис­лите му не бяха съвсем ясни, той нямаше търпение отно­во да я извади и да разгледа надписа под нея по-внима­телно. Професорът отключи капака и понечи да го вдиг­не, но Тибинг постави ръка на рамото му.

- Търпение, Робърт - каза англичанинът. - Пътят е неравен и е тъмно. Бог "да ни е на помощ, ако счупим нещо. Щом на светло не си разпознал езика, на тъмно

няма да се справиш по-добре. Нека първо се измъкнем читави, а? Съвсем скоро ще има време и за това.

Беше прав. Лангдън кимна и затвори капака.

Монахът отзад започна да пъшка и да опъва въжетата си. После внезапно диво зарита.

Тибинг се завъртя и насочи пистолета над облегалка­та.

- Нямам представа от какво се оплаквате, господине. Вие нахлухте в дома ми и ударихте по главата мой скъп приятел. Имам пълното право да ви застрелям на място и да ви оставя да изгниете в гората.

Монахът се укроти.

- Сигурен ли си, че трябваше да го вземем с нас? -попита Робърт.

- Абсолютно съм сигурен, по дяволите! - възкликна Тибинг. - Издирват те за убийство, Робърт. Този негод­ник е твоят билет за свободата. Полицията явно толкова много иска Да те залови, че те е проследила до дома ми.

- Аз съм виновна - каза Софи. - Бронираният ками­он сигурно е имал предавател.

- Не е в това въпросът - отвърна англичанинът. - Не се изненадвам» че ви е открила полицията. Изненадвам се, че ви е намерил този тип от Opus Dei. От всичко, което ми разказахте, не мога да си представя как ви е проследил до дома ми, освен ако не е имал връзка или в криминалната полиция, или в Депозитната цюрихска банка.

Лангдън се замисли. Безу Фаш определено бе имал намерение да намери изкупителна жертва за четирите убийства. А президентът, на банката Андре Верне съвсем неочаквано ги беше нападнал, макар че като се имаше предвид обвинението срещу професора, промяната в от­ношението на банкера изглеждаше разбираема.

- Този монах не действа сам, Робърт, и докато не на­учиш кой стои зад всичко това, ти си в опасност - про­дължи Тибинг. - Хубавото, приятелю, е, че сега ти си в позиция на силата. Това чудовище зад мен притежава тази информация и онзи, който му дърпа конците, в мо­мента сигурно е доста нервен.

Реми увеличи скоростта. Прегазиха плитък поток,

изкачиха ниско възвишение и пак започнаха да се спус­кат.

- Би ли ми подал телефона, Робърт? - Британският историк посочи автомобилния телефон на таблото. Ланг­дън му го подаде и Тибинг набра някакъв номер. Дълго чака и накрая му отговориха. - Ричард? Събудих ли те? Естествено, че съм те събудил. С Реми трябва да отско­чим до вкъщи за моето лечение. Ами да, всъщност вед­нага. Извинявай за краткото предизвестие. Можете ли с Елизабет да се приготвите за двайсетина минути? Знам, но направи каквото можеш. До скоро. - И затвори.

- Коя е Елизабет? - попита Лангдън.

- Моят самолет. Струва ми цяло състояние. Професорът рязко се обърна и го зяпна.

- Какво толкова? - попита Тибинг. - Вие двамата не можете да останете във Франция, след като цялата кри­минална полиция е по петите ви. В Лондон ще сте на много по-сигурно място.

Софи също се обърна към него.

- Мислите, че трябва да напуснем страната ли?

- Аз съм доста по-влиятелен в цивилизования свят, приятели, отколкото тук във Франция. Нещо повече, смята се, че Граалът е във Великобритания. Сигурен съм, че ако отворим ключовия камък, ще открием карта, ко­ято показва, че се движим в правилната посока.

- Поемате огромен риск, като ни помагате - каза Софи. - Това няма да ви донесе симпатиите на френската поли­ция.

Тибинг презрително махна с ръка.

- Приключих с Франция. Преместих се тук, за да на­меря ключовия камък. Вече не ме интересува дали няко­га пак ще видя Шато Вилет.

Софи все още се колебаеше.

- Как ще минат през охраната на летището двама издирвани бегълци?

Англичанинът се подсмихва.

- Самолетът ми е на „Льо Бурже", частно летище, недалеч оттук. Френските лекари ме дразнят, затова вед­нъж на две седмици отивам на север да си взема лекарс­твата в Англия. Плащам за някои специални привиле-

гии и на двете страни. Щом излетим, можете да решите дали искате да ни посрещне някой от американското посолство.

Лангдън внезапно установи, че не желае да има нищо общо с посолството. Можеше да мисли единствено за ключовия камък, надписа и дали това ще ги отведе при Граала. Зачуди се дали Тибинг е прав за Великобрита­ния. Естествено, повечето съвременни легенди пращаха Граала някъде в Обединеното кралство. Дори се смята­ше, че митичният остров на крал Артур, Авалон, тясно свързан с легендата за Светия Граал, не е друг, а Глас-тънбъри. Където и да се намираше Граалът, Лангдън никога не беше предполагал, че наистина ще го търси. „Документите от Сангреала. Истинската история на Ии-сус Христос. Гробницата на Мария Магдалина." Извед­нъж му се стори, че тази нощ живее в някаква друга реалност... в която истинският свят не може да го дос­тигне.

- Сър? - обади се прислужникът. - Наистина ли мис­лите да се завърнете в Англия завинаги? .

- Не се безпокой, Реми - успокои го Тибинг. - Това, че се завръщам във владенията на кралицата, не означа­ва, че възнамерявам до края на дните си да подложа небцето си на наденици и пюре. Надявам се, че ще дой­деш с мен за постоянно. Ще купя-прекрасна вила в Де-външир и ще уредим веднага да пратят целия ти багаж! Приключение, Реми. Истинско приключение!

Лангдън не можеше да не се усмихне. Докато Тибинг излагаше плановете си за триумфално завръщане във Великобритания, заразният му ентусиазъм увлече и про­фесора. . .

Разсеяно загледан през прозореца, той зяпаше дърве­тата, призрачно бледи под жълтата светлина на фаровете за мъгла. Постоянните удари на клоните бяха завъртели страничното огледало навътре и Робърт зърна отражени­ето на Софи, която тихо седеше отзад. Робърт дълго я наблюдава и изпита неочаквано удоволствие. Въпреки всички проблеми беше благодарен, че се е озовал в тол­кова приятна компания.

След няколко минути, сякаш внезапно усетила погле-

да му, Софи се наведе напред, постави ръце на раменете му и леко го стисна.

- Как си?

- Горе-долу - отвърна Лангдън.

Тя се отпусна.назад и професорът видя, че на устните й плъзва лека усмивка. Той усети, че също се усмихва.

Напъхан в багажника на рейнджроувъра, Сила едва дишаше. Ръцете му бяха извити назад и завързани за глезените му с канап и изолирбанд. Всяка неравност на пътя мъчително разтърсваше извитите му рамене. Похи­тителите му поне бяха свалили ремъка на бедрото му. Лепенката на устата му му позволяваше да диша само през носа. Ноздрите му постепенно се запушваха от пра­ха в багажника. Албиносът се закашля.

- Струва ми се, че се задушава - загрижено рече шофьорът.

Британецът, който го беше ударил с патерицата си, се обърна, надникна, над облегалката и студено се намръщи на Сила.

- Имате късмет, че британците съдят за цивилизова­ността на човек не по съчувствието му към приятелите, а към враговете. - Протегна ръка и с рязко движение от­лепи изолирбанда от устата му.

Сякаш огън опари устните на Сила, но в^гърдите му нахлу благословен въздух.

- За кого работите? - попита британецът.

- За Бог - въпреки болката.в челюстта изсумтя Сила.

- Вие сте от Opus Dei - каза мъжът. Това не бе въп­рос.

- Вие не знаете нищо за мен.

- Защо Opus Dei търси ключовия камък?

Сила нямаше намерение да отговаря. Ключовият ка­мък беше ключът към Светия Граал, а Светият Граал бе ключът към запазването на вярата.

„Аз наистина работя за Бог. Пътят е в опасност."

Наблъскан в багажника на рейнджроувъра, опънал

въжетата си, той се страхуваше, че завинаги е провалил

Учителя и епископа. Дори нямаше как да се свърже с

тях и да им съобщи за ужасния обрат на събитията. „Клю-

човият камък е в моите похитители! Те ще стигнат до Светия Граал преди нас!" Сила започна да се моли в душ­ния мрак. И остави болките в тялото му да разпалят молитвите му.

„Чудо, Господи. Трябва ми чудо." Нямаше откъде да знае, че след няколко часа наистина ще стане чудо.

- Робърт? - Софи все още го наблюдаваше. - Току-що на лицето ти се изписа странно изражение.

Лангдън се озърна назад и усети, че е стиснал зъби и сърцето му бясно тупти. Беше му хрумнала невероятна мисъл. „Възможно ли е обяснението наистина да е тол­кова елементарно?"

- Трябва ми мобифонът ти, Софи.

- Сега ли?

- Струва ми се, че току-що открих нещо.

- Какво?

- Съмнявам се, че Фаш го подслушва, но за всеки случай внимавай. - Младата жена му подаде телефона.

- Как да набера Щатите?

- Трябва да поискаш номера от услуги. Моят мобилен оператор не поддържа трансатлантическа връзка.

Лангдън натисна нула. Знаеше, че следващите шест­десет секунди може би.ще отговорят на много въпроси.