Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

По доскоро безудречно чистия под на са-молета сега се валяха стоманени струж­ки, миришеше на сгъстен въздух и про­пан. Безу Фаш беше отпратил всички и седеше сам с чашата си и тежката дървена кутия, която бе намерил в сейфа на Тибинг.

Прокара показалец по инкрустираната роза и вдигна орнаментирания капак. Вътре откри каменен цилиндър с пръстени, покрити с изсечени букви. Пръстените бяха завъртени така, че изписваха думата СОФИЯ. Капита­нът дълго зяпа думата, после извади цилиндъра от тапи­цираното му легло и внимателно го разгледа. Накрая бавно завъртя краищата му и извади една от странични­те капачки. Вътре нямаше нищо.

Той остави цилиндъра на мястото му и разсеяно се загледа през илюминатора, замислен за краткия си раз­говор със Софи, както и за информацията, която беше получил от криминалистите в Шато Вилет. Звънът на мобилния му телефон го откъсна от унеса му.

Обаждаха се от централата на ЦУКП. Телефонистката многословно се извини, че го безпокои. Президентът на Депозитната цюрихска банка многократно го търсил и макар на няколко пъти да му отговорили, че капитанът е в Лондон по работа, той просто продължавал да упорс­тва. Фаш неохотно й каза да го свърже.

- Мосю Верне - заяви Фаш преди банкерът да успее да изрече нещо. - Съжалявам, че не ви се обадих по-рано. Бях зает. Както обещах, името на банката ви няма да се появи в пресата. Тогава какво ви вълнува?

С разтревожен глас Верне му разказа, че Лангдън и Софи взели малка дървена кутия от банката и го убеди­ли да им Помогне да избягат.

- После, когато чух по радиото, че са престъпници, спрях и поисках кутията, но те ме нападнаха и отвляко­ха камиона - каза президентът.

- Безпокоите се за дървената кутия - вперил очи в инкруетираната роза, каза Фаш и отново внимателно вдигна капака, за да погледне белия цилиндър. - Може­те ли да ми кажете какво има в нея?

- Съдържанието не е важно - отвърна Верне. - Заг­рижен съм за репутацията на банката си. Никога не сме имали обир. Никога. Ако не успея да върна собственост­та на клиента си, банката ни ще бъде съсипана.

- Казахте, че агент Нево и Робърт Лангдън са имали парола и ключ. Тогава защо твърдите, че са откраднали кутията?

- Те са убили четирима души! Сред които дядото на Софи Нево. Явно не са се сдобили законно с ключа и паролата.

- Моите хора провериха някои неща за миналото и интересите ви, мосю "Верне. Вие очевидно сте висококул-турен и изтънчен човек. Предполагам, че сте и човек на честта. Като мен. Като шеф на криминалната полиция,, аз ви давам дума, че вашата кутия и репутацията на банката ви са в сигурни ръце. .

90.

Коле удивено зяпаше компютърния мо-нитор на сеновала в Шато Вилет.

- Тази система подслушва всички тези места, така ли?

- Да - потвърди агентът. - Изглежда, данните са били събирани повече от година.

Онемял, лейтенантът препрочете списъка.

Колбер Состак - председател на Конституционния

съвет

Жан Шафе - уредник в Музе Жьо де Пам

„Митеран"

Жак Сониер - уредник в Музе дю Лувр

Мишел Бретон - шеф на френското разузнаване

Криминалистът посочи екрана.

- Обърнете внимание на четвъртия.

Коле безизразно кимна. Веднага го бе забелязал. „Жак Сониер е бил подслушван, - Той отново плъзна поглед по останалите от списъка. - Как е възможно да се орга­низира подслушването на тези известни личности?"

- Прослушахте ли някой аудиофайл?

- Няколко. Ето един от последните. - Агентът натис­на няколко клавиша. Тонколоните изпращяха. „Capitaine, un agent du Département de cryptographie est arrivé."

Коле не вярваше на ушите си. - Това съм аз! Това е моят глас!. - Спомни си, че бе седял на бюрото на Сониер и се беше свързал с Фаш в Голямата галерия, за да му съобщи за пристигането на Софи Нево.

Криминалистът кимна.

- Ако някой е проявявал интерес, спокойно е можел да слуша голяма част от следствието ни в Лувъра.

- Пратихте ли някого да потърси подслушвателното устройство?

- Няма нужда. Знам точно къде е скрито. - Агентът отиде при купчина стари бележки и планове, струпани върху работната маса, взе един лист и го подаде на Коле. - Да ви изглежда познато?

Лейтенантът се удиви. Държеше ксерокс на древна схема. Не можеше да прочете ръкописните италиански надписи, ала знаеше точно какво е това. Макет на сред­новековен рицар.

„Рицарят върху бюрото на Сониер!"

Погледът му се плъзна към полетата, в които някой бе надраскал бележки с червен маркер. Бележките бяха на френски и изглежда очертаваха поставянето на подс­лушващо устройство в рицаря.

91.

Сила седеше на предната лява седалка на ' лимузината, паркирана край черквата „Темпъл", стискаше ключовия камък в потните си ръце и чакаше Реми да завърже Тибинг отзад с въжето, което бяха намерили в багажника.

Накрая прислужникът се провря през спуснатата прег­рада и се намести зад волана.

- Здраво ли го завърза? - попита албиносът.

Реми се подсмихна, отърси се от дъжда и погледна през рамо към Лий Тибинг, който едва се виждаше в тъмното купе.

- Никъде няма да избяга.

Сила чу приглушените викове на англичанина и разб­ра, че Реми му е залепил устата със същия изолирбанд, с който по-рано бяха залепили неговата.

- Ferme ta gueule!* - извика Реми на господаря си и натисна един от бутоните на пулта. Тъмното стъкло зад тях се вдигна. Тибинг изчезна и гласът му утихна. Прис­лужникът погледна Сила. - Достатъчно отдавна слушам жалкото му хленчене.

- Ало?

Албиносът също толкова се радваше да чуе Учителя. Бяха изтекли часове и операцията съвсем се бе отклони­ла от плана.

- Ключовият камък е в мен.

- Това е чудесна новина - отвърна Учителя. - Реми с теб ли е?

Сила се изненада, че Учителя произнася името на Реми.

- Да. Той ме освободи.

- Както му наредих. Съжалявам, че се наложи толко­ва дълго да останеш в плен.

- Физическото неудобство няма значение. Важно е, че ключовият камък е наш.

- Да. Трябва веднага да го получа. Времето е от ог­ромно значение.

Сила нямаше търпение най-после лично да види Учи­теля.

- За мен ще е чест.

- Сила, искам да ми го донесе Реми.

„Реми ли? - След всичко, което беше направил за Учи­теля, Сила смяташе, че той трябва да занесе ключовия камък. - Учителя покровителства Реми, така ли?"

- Усещам разочарованието ти - рече Учителя. - Това ми показва, че не разбираш какво имам предвид. - Той сниши глас. - Повярвай ми, предпочитам да получа клю­човия камък от теб - от Божи човек, вместо от престъп­ник, - но трябва да се справя с Реми. Той наруши запо­ведта ми и допусна сериозна грешка, която излага цяла­та ни задача на опасност.

Сила потръпна и погледна към Реми. Отвличането на сър Лий не беше според плана и сега трябваше да решат какво да правят с него.

- Ние с теб сме Божи хора - прошепна Учителя. - Не можем да се отклоним от целта си. - Последва злокобно

мълчание. - Единствено поради тази причина искам Реми да ми донесе ключовия камък. Разбираш ли?

Сила долови гняв в гласа на Учителя и това го изнена­да. „Реми не можеше да не покаже лицето си - помисли си той. - Трябваше да го направи. Нали спаси ключовия камък?"

- Разбирам.

- Добре. Заради собствената си безопасност трябва вед­нага да се скриеш. Полицията скоро ще започне да тър­си лимузината и не искам да те заловят. Opus Dei има ли център в Лондон?

- Естествено.

- Ще те приемат ли там?

- Като брат.

- Тогава иди там и се скрий. Ще ти се обадя веднага щом получа ключовия камък и реша настоящия си проб­лем.

- В Лондон ли сте?

- Направи каквото ти казах и всичко ще е наред.

- Добре.

Учителя въздъхна, сякаш дълбоко съжаляваше за онова, което трябваше да направи.

- Време е да поговоря с Реми.

Сила подаде телефона на спътника си. Съзнаваше, че това навярно ще е последният телефонен разговор на Реми Легалудек.

Реми взе телефона. Знаеше, че този нещастен монах няма представа каква съдба го очаква след като е изпъл­нил задачата си.

„Учителя те използва, Сила.

А твоят епископ е пионка."

Реми все още се удивляваше на способността на. Учи­теля да убеждава. Епископ Арингароса напълно му беше повярвал. Бе го заслепило собственото му отчаяние. „Арингароса изгаряше от желание да повярва. - Въпре­ки че не харесваше особено много Учителя, Реми се гор­дееше, че е спечелил доверието му и му е помогнал. -Заслужих си възнаграждението."

- Слушай ме внимателно - каза Учителя. - Закарай

Сила до центъра на Opus Dei и го остави на няколко преки оттам. После продължи за Сейнт Джеймс Парк. Той е точно до Парламента и Биг Бен. Спри на Хорс Гардс Уей. Там ще поговорим. Връзката прекъсна.

Създаден от крал Джордж IV през 1829 година, Кингс Колидж първоначално се беше намирал до лондонския Съмърсет Хаус на земя, дарена от Короната. Факултетът по рели­гиозни науки все още се помещаваше в стария кампус на колежа до Парламента. Той можеше да се похвали не само с век и половина преподавателска и научна дей-, ност, но и със създаването на прочутия Научноизследо­вателски институт по систематична теология през 1982 година, който притежаваше една от най-богатите и мо­дерни теологически библиотеки на света.

Когато влязоха в библиотеката, Лангдън все още се чувстваше потресен. Каталожният хол бе такъв, какъвто го беше описал той - осмоъгълно помещение с огромна кръгла маса, на която спокойно можеха да се настанят крал Артур и неговите рицари, ако не бяха дванадесетте компютъра. В отсрещния край на залата една библиоте-карка тъкмо си наливаше чай и се заемаше с работата си за деня.

- Прекрасна сутрин - каза тя, като остави чашата и се приближи. - Какво ще обичате?

- Наистина прекрасна - отвърна Лангдън. - Казвам се...

- Робърт Лангдън - мило се усмихна жената. - Поз­нах ви.

За миг той се уплаши, че Фаш е показал снимката му и по английската телевизия, но усмивката на библиоте-карката предполагаше друго. Все още не беше свикнал с тези мигове на неочаквана известност. Но пък, ако ня­кой по света изобщо трябваше да го познава, това бяха библиотекарите в теологическите библиотеки.

- Памела Гетъм - протегна ръка тя. Имаше жизнера­достно лице и приятен мек глас. На шията й висяха де­бели очила с рогови рамки.

- Приятно ми е - каза Лангдън. - Това е Софи Нево, моя приятелка.

Двете жени се поздравиха и Гетъм отново се обърна към него.

- Не знаех, че имате намерение да идвате.

- Ние също. Ако не ви затрудняваме много, ще се възползваме от вашата помощ да потърсим някои сведе­ния.

Тя неуверено запристъпва от крак на крак.

- Обикновено предлагаме услугите си само със специ­ално разрешение, освен ако не сте гост на някого от ко­лежа, разбира се.

Лангдън поклати глава.

- Боя се, че идваме неканени. Един мой приятел се изказа много благосклонно за вас. Сър Лий Тибинг. -Когато произнесе името, Робърт отново изпита остра бол­ка. - Британският кралски историк.

Лицето на Гетъм светна.

- 0, да! Истински фанатик! Винаги търси едно и също. Граала. Граала. И пак Граала. Кълна се, че по-скоро ще умре, отколкото да се откаже от търсенето си. - Тя му намигна. - Времето и парите позволяват на човек извес­тен лукс, не смятате ли? Истински дон Кихот.

- Не можете ли да ни помогнете? - попита Софи. -Много е важно.

Гетъм огледа пустата библиотека и пак им намигна.

- Е, не мога да твърдя, че сме претоварени, нали? Стига да се регистрирате, едва ли някой ще възрази. Какво ви интересува?

- Опитваме се да открием една гробница в Лондон. Библиотекарката повдигна вежди.

- В Лондон има поне двайсет хиляди гробници. Бихте ли се конкретизирали?

- Става въпрос за гробница на рицар. Не знаем името му.

- Рицар. Това значително стеснява търсенето.

- Нямаме много информация за рицаря, когото тър-

сим, но ето какво знаем - каза Софи и извади лист хар­тия, на който беше написала първите два стиха от сти­хотворението.

Тъй като не искаха да покажат цялото стихотворение на друг човек, Лангдън и Софи бяха решили да разкрият само първите два реда, в които се говореше за рицаря. „Откъслечно разшифроване", както го бе нарекла Софи. Когато някое разузнавателно управление засечеше ши­фър с деликатни сведения, криптографите получаваха отделни откъси от него. Така накрая нито един от тях не разполагаше с цялото разшифровано съобщение.

В този случай предпазните мерки бяха крайни - даже библиотекарката да видеше цялото стихотворение, да откриеше гробницата на рицаря и да разбереше какво кълбо липсва, без криптекса от тази информация няма­ше да има никаква полза.

Гетъм долавяше настойчивост в очите на известния американски учен, все едно бързото откриване на тази гробница беше въпрос на живот и смърт. Зеленооката му спътница също изглеждаше нетърпелива.

Озадачена, библиотекарката си сложи очилата и про­чете редовете, които й бяха дали.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест.

Тя се обърна към гостите си.

- Какво е това? Някаква харвардска игра ли? Смехът на Лангдън прозвуча доста пресилено.

- Да, нещо такова.

Гетъм се замисли. Усещаше, че не й казват всичко. Въпреки това се заинтригува и внимателно разгледа тек­ста.

- Според тези стихове рицарят е направил нещо, с което си е навлякъл Божия гняв, и после са го погребали в Лондон.

Лангдън кимна.

- Това говори ли ви нещо? Жената се запъти към компютрите.

- Не веднага, но хайде да видим какво ще открием в база данните.

През последните двадесет години Научноизследовател­ският институт по систематична теология на Кингс Ко-лидж използваше софтуер за разпознаване на текстове и устройства за езиков превод, за да дигитализира и ката­логизира огромна колекция - енциклопедии на религия­та, религиозни биографии, свещени писания на десетки езици, истории, ватикански писма, дневници на духов­ници, всичко, свързано с човешката духовност. Тъй като колекцията вече се съхраняваше в електронен вид, а не като физически страници, информацията беше много по-достъпна.

Гетъм се настани пред един от компютрите, погледна листа и започна да пише.

- Като начало ще потърсим очевидните ключови думи и ще видим какво ще получим.

- Благодаря ви.

Тя въведе няколко думи.

Лондон; рицар, гроб

Когато кликна бутона „ТЪРСЕНЕ", усети вибриране­то на грамадния сървър на долния етаж, сканиращ дан­ните със скорост петстотин мегабайта в секунда.

- Искам системата да ни покаже всички документи, в чийто текст се срещат и трите ключови думи. Ще полу­чим повече отговори, отколкото ни трябват, но това е добро начало.

На екрана вече се появи първият отговор.

Да нарисуваш папата

Събрани портрети на сър Джошуа Рейнолдс

Лъндън Юнивърсъти Прес

Гетъм поклати глава.

- Явно не е каквото търсите.

Продължи със следващия отговор. Резултатът бе по­добен.

. Отговорите се появяваха по-бързо от обикновено. Из­писваха се десетки текстове, много от които за английс­кия писател от XVIII век Александър Поуп, в чиято ан-

тирелигиозна псевдоепична поезия очевидно често се спо­менаваше за рицари, цогребани в Лондон.

Гетъм хвърли поглед към цифровото поле в долния край на екрана. Като изчисляваше досегашния брой от­говори и ги умножаваше по процента на останалата част от база данните, компютърът приблизително посочваше колко информация ще открият. Щяха да получат ужа­сяващо огромно количество данни.

ВЕРОЯТЕН БРОЙ НА ОТГОВОРИТЕ: 2692

- Трябва да стесним търсенето - каза библиотекарка-та. - Това ли е цялата информация за гробницата? Нищо повече ли няма?

Лангдън погледна Софи Нево. Тя се колебаеше.

„Това не е игра" - помисли, си Гетъм. Беше чула мъл­вата за миналогодишните приключения на Робърт Ланг­дън в Рим. Този американец бе получил достъп до най-секретната библиотека на света - Тайния архив на Вати­кана. Зачуди се какви тайни може да е научил там и дали сегашното му отчаяно търсене на тази загадъчна лондонска гробница не е свързано със сведенията, с кои­то се е сдобил във Ватикана. Достатъчно отдавна работе­ше в теологическата библиотека, за да знае най-разпрос­транената причина хората да идват в Лондон в търсене на рицари. Граалът.

Тя се усмихна и намести очилата си.

- Приятели сте с Лий Тибинг, в Англия сте и търсите рицар. Мога да предположа само, че търсите Граала.

Лангдън и Софи се спогледаха сепнато. Гетъм се засмя.

- Тази библиотека е базов лагер за търсачите на Гра­ала. Лий Тибинг е сред тях. Ще ми се да получавах по шилинг всеки път, когато търся в база данните Розата, Мария Магдалина, Сангреала, Меровингите, Ордена на Сион и така нататък, и така нататък. Всички си падат по тайните. - Тя си свали очилата и ги погледна. - Трябва ми още информация.

По време на последвалото мълчание Гетъм усети, че стремежът на гостите й за дискретност отстъпва пред желанието им бързо да получат резултат.

- Ето - накрая отвърна Софи Нево. - Това е всичко,

което знаем. - Тя взе химикалката на Лангдън и написа на листа другите два стиха.

Кълбото там го няма, що за плод

в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Гетъм се усмихна. „Наистина търсят Граала" - увери се тя, когато прочете за Розата и плода в утробата.

- Ще ви помогна. - Библиотекарката вдигна поглед от стихотворението. - Може ли да попитам откъде е това стихотворение? И защо търсите кълбо?

- Можете да попитате, но това е дълга история, а ние нямаме никакво време - каза Лангдън.

- Прозвуча ми като учтив начин да ми кажете „гле­дай си работата".

- Вечно ще сме ви задължени, Памела, ако откриете кой е този рицар и къде е погребан.

- Добре - каза тя и отново започна да пише на клави­атурата. - Съгласна съм. Щом въпросът е свързан с Гра­ала, трябва да го включим сред ключовите думи. Това ще ограничи отговорите до случаите, в които ключовите думи се срещат в близост до дума, свързана с Граала.

Търсене:

Рицар, Лондон, гробница В близост от 100 думи до: Граал, Роза, Сангреал, потир

- Колко време ще отнеме? - попита Софи.

- Неколкостотин терабайта с множество препратки ли? - Очите на Гетъм заблестяха и тя', натисна бутона „Търсене". - Само петнайсет минути.

Лангдън и Софи не отговориха, ала тя усети, че това им звучи като цяла вечност.

- Чай? - попита библиотекарката, изправи се и отиде при чайника. - Лий много харесва моя чай.

Лондонският център на Opus Dei бе скромна тухлена сграда на Орм Корт 5 срещу Норд Уок при парка „Кенсингтън". Сила никога не бе идвал тук, ала докато се приближава­ше пеш към сградата, изпитваше все по-силно усещане за сигурност. Въпреки дъжда Реми го беше оставил на няколко преки от сградата, за да не излиза с лимузината на главна улица. Албиносът нямаше нищо против да по­върви. Дъждът действаше пречистващо.

По предложение на прислужника Сила беше избърсал глока си от отпечатъците и го бе хвърлил в един уличен канал. Радваше се, че се е избавил от него. Сега се чувс­тваше по-лек. Краката още го боляха, но беше издържал и на много по-силни болки. Чудеше се обаче за сър Лий, когото Реми бе завързал в колата. Британецът сигурно ужасно страдаше.

- Какво ще правиш с него? - беше попитал Сила. Реми бе свил рамене.

- Учителя ще реши. - В гласа му се долавяше стран­на .окончателност.

Дъждът заваля по-силно, намокри тежкото му расо и подлюти раните от предишния ден. Беше готов да остави зад себе си греховете от последните двадесет и четири часа и да пречисти душата си. Бе изпълнил задачата си.

Прекоси площадчето пред центъра и не се изненада, че вратата е отключена. Отвори я и влезе в тясното фоа­йе. Когато стъпи върху килима, на горния етаж прозву­ча приглушен електронен сигнал. Звънецът бе нещо оби­чайно за тези центрове, чиито обитатели прекарваха почти целия ден в молитви. Сила чу раздвижване и скърцане на дървен под.

Появи се мъж в расо.

- Какво обичате? - Любезните му очи сякаш не забе­лязаха сепващия външен вид на Сила. - Виждам, че сте наш брат.

- Казвам се Сила - отвърна той.

- Американец ли сте?

- Да, пътувам. В града съм само за един ден. Може ли да остана тук?

- Разбира се. На третия етаж има две свободни стаи. Да ви донеса ли чай и хляб?

- Благодаря. - Сила умираше от глад.

Качи се в скромната стая, съблече мокрото си расо и коленичи в молитва по набедреник. Чу, че домакинът му оставя поднос пред вратата. Сила довърши молитвите си, хапна и легна да спи.

На първия етаж иззвъня телефон. Слушалката вдигна прелатът от Opus Dei, който бе занесъл чай на Сила.

- Тук е лондонската полиция. Търсим един монах ал-бинос. Съобщиха ни, че е възможно да е при вас. Вижда­ли ли сте го?

Прелатът се сепна.

- Да. Случило ли се е нещо?

- В момента при вас ли е?

- Да, моли се в стаята си. Какво има?

- Оставете го да се моли - нареди полицаят. - Не казвайте нито дума на никого. Веднага ще пратя хора.

Сейнт Джеймс Парк представлява тревис-ти хълмове, заобиколени от три двореца - Уестминстър, Бъкингам и Джеймс Пе-лис. Някога ограден от крал Хенри VIII и напълнен с елени за лов, днес Сейнт Джеймс Парк е отворен за пуб­ликата. В слънчевите следобеди лондончани ходят на пикник под върбите край езерото и хранят пеликаните, чиито предци били подарени на Чарлз II от руския пос­ланик.

Този ден Учителя не видя пеликани. Вместо това бур­ното време беше довело чайки от океана. Моравите бяха покрити с тези птици, стотици бели тела, всички обър­нати в една и съща посока. Въпреки утринната мъгла от парка се разкриваше прекрасна гледка към Парламента

и Биг Бен. |Учителя впери поглед покрай езерото и изящ-

ните силуети на върбите и видя сградата, в която се на­мираше гробницата на рицаря - истинската причина да говори с Реми на това място.

Учителя отиде до предната лява врата на паркираната лимузина и Реми се наведе и я отвори. Учителя спря навън и отпи глътка коняк от тънката бутилка, която носеше. После избърса устни, настани се в ягуара и зат­вори вратата.

Реми му протегна ключовия камък като трофей.

- За малко да го изгубим.

- Добре се справи - похвали го Учителя.

- Ние се справихме добре - отвърна прислужникът и постави цилиндъра в нетърпеливите _му длани.

Усмихнат, Учителя дълго, му се възхищава.

- Ами револверът? Избърса ли го?

- Върнах го в жабката, откъдето го взех.

- Отлично. - Учителя отново отпи глътка коняк и подаде бутилката на Реми. - Да пием за нашия успех. Краят е близо.

Реми признателно прие шишето. Конякът имаше въз-солен вкус, ала той не обърна внимание. Двамата с Учи­теля вече наистина бяха партньори. Усещаше, че се из­дига на по-високо равнище в живота. „Вече никога няма да съм слуга." Докато зяпаше брега на езерето, Шато Билет му се струваше безкрайно далече.

Реми отпи още една глътка и усети как конякът заг­рява кръвта му. Топлината в гърлото му обаче бързо се превърна в неприятно парене. Той разхлаби папийонка-та си и подаде бутилката на Учителя.

- Май пих достатъчно - безсилно успя да произнесе прислужникът.

Учителя пое шишето.

- Както ти е известно, Реми, ти си единственият, кой­то е виждал лицето ми. Оказах ти огромно доверие.

- Да - трескаво потвърди той и още повече разхлаби папийонката. - И ще отнеса истината за вас в гроба.

Учителя дълго мълча.

- Вярвам ти. - Прибра бутилката и ключовия камък в джобовете си, пресегна се към жабката и извади мал-

кия револвер, аа миг .Реми изпита страх, ала Учителя го пъхна в джоба на панталона си.

„Какво прави той?" - Реми усети, че се изпотява.

- Знам, че ти обещах свобода - каза Учителя. Гласът му звучеше странно разкаяно. - Но при тези обстоятелс­тва не мога да постъпя другояче.

Буцата в гърлото на Реми внезапно изригна навън и той политна напред към волана; усети вкус на повръща­но в устата си. Приглушеният му вик не бе достатъчно силен, за да се чуе извън лимузината. Спомни си за соле­ния вкус на коняка.

„Отровен съм!"

Смаян, Реми се обърна и видя, че Учителя спокойно седи до него и гледа право пред себе си. Зрението му се замъгли и той се задъха. „Направих всичко възможно за него! Как може да ме отрови! - Никога нямаше да узнае дали Учителя още отначало е имал намерение да го убие, или поведението на Реми в черквата „Темпъл" го е нака­рало да изгуби доверие в него. Обзеха го ужас и гняв. Понечи да се хвърли към Учителя, ала скованото му тяло не помръдна. - Аз ти се доверих за всичко!"

Опита се да повдигне свитите си юмруци и да натисне клаксона, но вместо това се свлече настрани върху се­далката и се отпусна до Учителя, стиснал гърлото си с ръце. Дъждът навън се усилваше. Реми вече Не виждаше нищо, но. усещаше, че лишеният му от кислород мозък се е вкопчил в последните остатъци от яснота. Докато светът му бавно потъваше в мрак, Реми Легалудек можеше да се" закълне, че чува тихия прибой на Ривиерата.

Учителя излезе от лимузината и с радост установи, че никой не гледа в неговата посока. „Нямах друг избор -каза си той и се изненада, че не изпитва угризения от това, което току-що бе направил. - Реми сам си избра съдбата." Още отначало се бе опасявал, че когато изпъл­ни задачата- си, мож^е да се наложи да го очисти, ала прислужникът нагло се беше показал в черквата „Тем­пъл" и бе ускорил тази необходимост. Естествено неочак­ваната поява на Робърт Лангдън в Шато Вилет беше из­правила Учителя пред неочакван късмет и сложна диле-

ма едновременно. Американецът бе донесъл ключовия камък направо в ръцете им и с това приятно го беше изненадал, но и бе пратил полицията подире им. Из ця­лото имение имаше отпечатъци от пръстите на Реми. Както и при подслушвателния пост. Учителя бе благода­рен, че е взел такива мерки, за да не допусне каквато и да е връзка между Реми и себе си. Никой не можеше да го замеси, ако прислужникът не пропееше. Това вече нямаше да се случи.

„Едно слабо място по-малко - помисли си той и тръг­на към задната врата на лимузината. - Полицията няма да има представа какво се е случило... и няма да са оста­нали очевидци, които да ме изобличат." Учителя се огле­да и след като се увери, че никой не го наблюдава, отво­ри вратата и се качи в просторното купе.

След няколко минути Учителя прекосяваше Сейнт Джеймс Парк. „Сега остават само двама души. Лангдън и Нево." С тях щеше да е много по-сложно. Но щеше да се справи. В момента обаче трябваше да се заеме с крип-текса.

Той триумфално насочи поглед към целта си. „Във Лондон този рицар спи до днес." Още щом беше чул сти-, хотворението, бе разбрал отговора. Въпреки това не се изненадваше, че другите не са се досетили. „Аз имам нечестно спечелено преимущество." След като месеци наред беше подслушвал разговорите на Сониер, Учителя бе чувал великия магистър да споменава за този знаме­нит рицар и да изразява към него почти същата почит като към Леонардо. Все още обаче беше загадка как тази гробница ще разкрие паролата.

„Кълбото там го няма..."

Учителя смътно си спомняше снимките на известната гробница и по-точно нейната най-специфична особеност. „Величествено кълбо." Огромната сфера отгоре бе почти също толкова голяма, колкото самата гробница. Присъс­твието й колкото го насърчаваше, толкова го безпокое­ше. От една страна, това ясно посочваше гробницата, и все пак, според стихотворението, липсващата част от за­гадката беше кълбо, което трябвало да е там, но липсва-

ло. надяваше се, че ще открие отговора, когато разгледа гробницата внимателно.

Дъждът продължаваше да се усилва и той пъхна крип-текса още по-дълбоко в десния си джоб, за да го предпа­зи от влагата. В левия бе малкият револвер. След някол­ко минути той вече влизаше в тихата, почти хилядолет­на сграда.

Точно в този момент епископ Арингароса излизаше на дъжда. Слезе от малкия самолет на летище „Бигин Хил" и се уви в расото си. Беше се надявал да го посрещ­не капитан Фаш. Вместо това към него се приближи млад британски полицай с чадър.

- Епископ Арингароса? Капитан Фаш трябваше да тръгне. Помоли ме да се погрижа за вас. Предложи да ви откарам в главното ни управление. Смята, че там ще сте в безопасност.

„В безопасност ли?" Арингароса погледна тежкото куфарче с ватикански чекове в ръката си. Почти го бе забравил.

- Да, благодаря ви.

Епископът се качи в полицейската кола. Чудеше се къде може да е Сила. След няколко минути полицейска­та радиостанция му даде отговора.

Орм Корт 5.

Арингароса мигновено позна адреса.

Той рязко се обърна към шофьора.

- Веднага ме закарайте там!