Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

„Кълбото там го няма..." Всички каменни рицари в черквата „Тем-пъл" лежаха по гръб с глави, отпуснати върху правоъгълни каменни възглавници. Софи я поби­ха тръпки. „Кълбото" от стихотворението й напомни за нощта в подземието на дядо й.

„Хиерогамията. Кълбата."

Зачуди се дали ритуалът е бил изпълняван и в този храм. Кръглото помещение изглеждаше като специално построено за такъв езически обред. Каменна пейка опас­ваше голия под. „Като театър" - бе казал Лангдън. Тя си представи черквата нощем, пълна с маскирани хора, пе­ещи на светлината на факли, присъстващи на „свещен съюз" в центъра на сградата.

Младата жена прогони този образ от главата си и за-

едно с Лангдън и Тибинг се приближи към групата рица­ри отляво. Въпреки настояването на британския исто­рик педантично да провеждат проучването си, Софи ня­маше търпение, избърза пред тях и бегло обходи с пог­лед петте фигури.

Пътьом отбелязваше приликите и разликите помежду им. Всички рицари лежаха по гръб, ала трима бяха с изпънати, а другите двама - с кръстосани крака. Тази странност като че ли нямаше отношение към липсващо­то кълбо. Когато разгледа облеклото им, тя установи, че двама рицари са с туники върху бронята, а другите три­ма - с дълги до глезените одежди. Също не им вършеше работа. Софи насочи вниманието си към единствената друга очевидна разлика - положението на ръцете им. Двама рицари стискаха мечовете си, двама молитвено бяха сключили длани, ръцете на третия бяха изпънати отстрани на тялото. Тя сви рамене. Нямаше и намек за липсващо кълбо.

Софи се обърна към Лангдън и Тибинг. Двамата бавно се приближаваха и все още бяха на третия рицар. Явно и те не бяха имали късмет. Тя не беше в настроение да ги чака и се запъти към-втората група рицари.' Докато пре­косяваше откритото пространство, повтаряше стихотво­рението наум - бе го препрочитала толкова много пъти, че го беше запомнила наизуст.

Стигна до втората група рицари и видя, че е подобна на първата. Всички лежаха в различни пози и имаха брони и мечове.

Всички освен десетия и последен гроб.

Тя бързо се приближи и се втренчи в гробницата.

„Няма възглавница. Няма броня. Няма туника. Няма меч."

- Робърт? Лий? - извика младата жена и гласът й отекна в черквата. - Тук липсва нещо.

Двамата мъже незабавно тръгнаха към нея.

- Кълбо ли? - възбудено попита Тибинг. Патериците му бързо тропаха по пода. - Кълбо ли липсва?

- Не точно - намръщено вторачена в десетата гробни­ца, отвърна Софи. - Като че ли липсва цял рицар.

Робърт и англичанинът стигнаха при нея и смутено зяп­наха гроба. Вместо легнал на пода рицар, тази гробница представляваше затворен каменен ковчег с трапецовидна форма, по-тесен при краката и по-широк към главата.

- Защо няма скулптура на рицар? - попита професо­рът.

- Интересно - поглади брадичката си Тибинг. - Съв­сем бях забравил за тази особеност. От години не съм идвал тук.

- Този ковчег сякаш е изваян по същото време и от същия скулптор като другите девет гробници - посочи Софи. - Тогава защо рицаря го няма?

Британецът поклати глава.

- Една от загадките на черквата. Доколкото знам, ни­кой не е намерил обяснение на този въпрос.

- Хей? - повика ги дяконът малко смутено. - Прос­тете, ако ви се струва нелюбезно, но вие ми казахте, че искате да разпръснете пепел, а всъщност разглеждате храма.

Тибинг го погледна намръщено и се обърна към Лан-гдън.

- Господин Рен, вашата филантропия явно вече не може да ви осигури достатъчно време като някога, зато­ва дайте да разпръснем пепелта на дядо ви и да прик­лючваме. - Историкът погледна Софи. - Госпожо Рен?

Тя извади увития в пергамент криптекс от джоба си.

- Бихте ли ни оставили сами? - попита дякона Ти­бинг.

Младежът не помръдна. Внимателно наблюдаваше Лангдън.

- Изглеждате ми познат.

- Може би защото господин Рен идва тук всяка годи­на! - изпуфтя Тибинг.

„Или защото миналата година го е видял по телевизи­ята във Ватикана" - уплашено си помисли Софи.

- Никога не съм виждал господин Рен - заяви дяко­нът.

- Бъркате ме с някого - учтиво каза Лангдън. - Струва ми се, се видяхме миналата година. Отец Ноулс не ни запозна, но на влизане си спомних лицето ви. Вижте, разбирам, че не е редно, но бихте ли ми дали още няколко минути? Изминал съм огромно разстояние, за да разпръсна пепелта върху тези гробници. - Ро­бърт изрече репликата си с убедителност, достойна за Тибинг.

Изражението на дякона стана още по-скептично.

- Това не са гробници.

- Моля?

- Разбира се, че са - заяви Тибинг. - Какво искате да кажете?

- В гробниците се погребват хора. Това са статуи. Скул­птури на истински личности. Под фигурите не е погре­бан никой.

- Това е крипта! - възрази Тибинг.

- Само според старите учебници по история. Смятало се, че е крипта, но по време на реставрацията през хиля­да деветстотин и петдесета година се оказало, че няма нищо подобно. - Той се обърна към Лангдън. - И пред­полагам, че господин Рен би трябвало да го знае, след като тъкмо неговото семейство е установило този факт.

Възцари се неловко мълчание.

Наруши го трясъкът на затръшната врата в пристрой­ката. '

- Това трябва да е отец Ноулс - рече Тибинг. - Може би не е зле да проверите?

Дяконът се поколеба, но се отдалечи към пристройка­та и остави Лангдън, Софи и Тибинг сами. Тримата мрачно се спогледаха.

- Лий - прошепна Робърт. - Как така никой не е погребан тук? Какви ги говори той?

Англичанинът го погледна смутено.

- Не знам. Винаги съм смятал... Не, тук трябва да е. Нямам представа какви ги дрънка този младеж. Това са безсмислици!

- Може ли пак да видя стихотворението? - попита Лангдън.

Софи извади криптекса от джоба си и внимателно му го подаде.

Професорът разви пергамента и подържа цилиндъра в ръка, докато прочете стиховете.

- Да, в стихотворението определено се говори за „гроб". А не за статуя.

- Дали стихотворението не греши? - предположи Ти-бинг. - Може би и Жак Сониер е допуснал същата греш­ка като мен?

Робърт се замисли и поклати глава.

- Ти сам го каза, Лий. Черквата е построена от тамп-лиерите, военната организация на Ордена на Сион. Нещо ми подсказва, че великият магистър на Ордена е имал доста добра представа дали тук са погребани рицари.

Тибинг видимо бе поразен.

- Но тази черква е идеална. - Той пак огледа рицари­те. - Нещо определено ни убягва!

Дяконът влезе в пристройката и с изненада установи, че няма никого.

- Отец Ноулс? - „Чух вратата да се затваря" - помис­ли си той и тръгна към входа.

На прага стоеше слаб мъж в смокинг и объркано се чешеше по главата. Младежът ядосано изпуфтя. Беше забравил да заключи вратата и сега се бе домъкнал няка­къв нещастник, който явно отиваше на сватба, ала беше объркал черквата.

- Съжалявам, затворено е - завика той, докато мина­ваше покрай една дебела колона.

В този момент зад него прошумоля дреха и преди дя­конът да успее да се обърне, широка длан му запуши устата, заглуши вика му и го повлече нанякъде. Ръката беше снежнобяла й човекът миришеше на алкохол.

Мъжът със смокинга спокойно извади миниатюрен револвер и го насочи право към челото на младежа.

Дяконът усети горещина в слабините си и разбра, че се е подмокрил.

- Внимателно ме слушай - прошепна мъжът в смо-

кинга. - Безшумно ще излезеш от черквата и ще започ­неш да тичаш.. Няма да спираш. Ясно ли е?

Младежът кимна, доколкото му позволяваше ръката върху устата му.

- Ако съобщиш в полицията... — Мъжът притисна дулото към черепа му. - Ще те намеря.

Когато се усети, дяконът вече тичаше навън без наме­рение да спре; докато го държат краката.

Сила безшумно като призрак се промък-ваше към целта си. Софи Нево го усети твърде късно. Албиносът опря дулото на пистолета си в гърба й, обгърна я през гърдите с яката си ръка и я притисна към грамадното си тяло. Тя изне­надано извика. Тибинг и Лангдън едновременно се обър­наха и на лицата им се изписа удивление и страх.

- Какво... - задави се Тибинг. - Какво си направил с Реми?!

- Единствената ми цел е да си тръгна оттук с ключо­вия камък - спокойно отвърна Сила. Трябваше да го извърши бързо и чисто. „Влез в черквата, вземи ключо­вия камък и излез - бе му казал Реми. - Без убийства, без борба."

Здраво хванал Софи, той отпусна ръка от гърдите й, пъхна ръка в дълбоките джобове на пуловера й и заопип-ва. Вонящият му на алкохол дъх леко разрошваше мека­та й коса.

- Къде е? - прошепна той. „По-рано ключовият ка­мък беше в джоба на пуловера й. Къде е сега?"

- Тук. - Дълбокият глас на Лангдън отекна в храма.

Сила се обърна и видя, че американецът държи чер­ния криптекс и го размахва като тореадор пред тъпо до­биче.

- Остави го на пода - нареди албиносът.

- Пусни Софи и Лий да излязат от черквата - отвър­на Лангдън. - Двамата с теб можем да уредим въпроса сами.

Сила отблъсна Софи от себе си, насочи пистолета към професора и тръгна към него.

- Нито стъпка повече - каза Лангдън. - Не и докато те не напуснат сградата.

- Не си в положение да поставяш условия.

- Нищо подобно. - Американецът вдигна криптекса високо над главата си. - Няма да се поколебая да го разбия на пода и да строша стъкленицата.

Макар че външно презрително се усмихна на заплаха­та, Сила се уплаши. Не го очакваше. Прицели се в глава­та на Лангдън и хладнокръвно заяви:

- Никога няма да строшиш ключовия камък. И ти искаш да намериш Граала не по-малко от мен.

- Грешиш. Ти го искаш по-силно. Доказа, че си готов да убиваш заради него.

На десетина метра оттам Реми Легалудек с усилваща се тревога надничаше от пристройката. Маневрата не беше успяла според плана и той виждаше, че Сила се колебае как да излезе от затруднението. По заповед на Учителя Реми му бе забранил да стреля с пистолета.

- Пусни ги - повори Лангдън, високо вдигнал крип­текса и втренчен в оръжието на албиноса.

Червените очи на монаха гневно заблестяха и Реми се уплаши, че Сила наистина може да застреля Лангдън, докато държи криптекса. „Криптексът не. бива да пад­не!"

Това беше билетът на Реми към свободата и богатст­вото. Допреди малко повече от година той бе обикновен петдесет и пет годишен прислужник и беше живял зад ____ стените на Шато Вилет, за да се подчинява на прищевки­те на непоносимия инвалид сър Лий Тибинг. И тогава му бяха направили изключително предложение. Случайна­та му връзка със сър Лий, най-известния историк на Граала на света, щеше да му донесе всичко, за каквото можеше да мечтае. Оттогава всеки ден в Шато Вилет го бе приближавал към сегашния момент.

„Съвсем близо съм" - каза си той, вперил поглед в ключовия камък в ръката на Робърт Лангдън. Ако аме­риканецът го пуснеше, всичко щеше да е изгубено.

„Готов ли съм да си покажа лицето?" Учителя строго му го беше забранил. Реми бе единственият, който го бе виждал.

- Сигурен ли сте, че искате Сила да изпълни тази задача? - преди по-малко от половин час го беше попи­тал французинът. - И аз мога да се справя.

Учителя бе категоричен.

- Сила свърши добра работа с четиримата ръководи­тели на Ордена. Той ще вземе ключовия камък. Ти тряб­ва да останеш анонимен. Ако някой те види, ще трябва да го очистим, а убийствата и без това са достатъчно. Не си показвай лицето.

„Лицето ми ще се промени - помисли си Реми. - С парите, които обеща да ми платиш, ще се превърна, в съвсем друг човек." Хирургията можела да промени дори отпечатъците от пръстите му, беше му казал Учителя. Скоро щеше да е свободен - ново, красиво лице щеше да поглъща слънчевите лъчи на плажа.

- Ясно - бе отвърнал той. - Ще помагам на Сила от сенките-

- За твое сведение, Реми, въпросната гробница не е в черквата „Темпъл". Така че не се бой. Те не търсят къде­то трябва.

Французинът се смая.

- А вие знаете ли къде е гробницата?

- Естествено. По-късно ще ти кажа. Сега обаче тряб­ва да действаш бързо. Ако другите открият истинското местонахождение на гробницата и напуснат черквата преди да вземеш криптекса, завинаги може да се прос­тим с Граала.

Реми не даваше и пукната пара за Граала, само че Учителя нямаше да му плати, докато не го намерят. Об­земаше го шемет всеки път щом си помислеше за пари­те, които скоро щеше да притежава. „Една трета от двай­сет милиона евро. Предостатъчно, за да изчезна завина­ги." Представяше си крайморския Тулон, където възна­меряваше да доживее дните си, като се пече на слънце и оставя други да му приелужват.

Сега обаче Лангдън заплашваше да разбие ключовия камък и бъдещето на Реми беше изложено на опасност.

Неспособен да понесе мисълта, че е стигнал толкова бли­зо, само за да изгуби всичко, той най-после се реши. Макар и малокалибрен, отблизо револверът в ръката му бе смър­тоносен.

Той напусна скривалището си, влезе в кръглата сгра­да и се прицели в главата на Тибинг.

- Отдавна чакам да го направя, куцо чудовище.

Сърцето на сър Лий Тибинг секна, когато видя насо­чилия оръжие към него Реми. „Какво прави той?!" Анг­личанинът позна миниатюрния си револвер, който дър­жеше в жабката на лимузината.

- Реми? - смаяно запелтечи той. - Какво става? Лангдън и Софи бяха също толкова удивени. Прислужникът заобиколи зад Тибинг и опря дулото

на револвера в гърба му - високо отляво, точно зад сър­цето.

Британският историк се вцепени от ужас.

- Реми, не...

- Ще ви го кажа съвсем просто - прекъсна го Реми и погледна Лангдън над рамото на Тибинг. - Оставете клю­човия камък, иначе ще натисна спусъка.

Професорът сякаш се парализира.

- Ключовият камък не ви върши никаква работа -накрая успя да произнесе той. - Вие не можете да го отворите.

- Арогантни глупаци - изсумтя французинът. - Слу­чайно да сте забелязали, че тази нощ постоянно ви слу­шах, докато обсъждахте тези стихотворения? Съобщих на другите всичко, което чух. Те знаят повече от вас. Вие дори не търсите където трябва. Гробницата е на съвсем друго място!

Тибинг изпадна в паника. „Какви ги говори?!"

- Защо ви е Граалът? - попита Лангдън. - За да го унищожите ли? Преди Края на дните?

- Сила, вземи ключовия камък от Лангдън - извика Реми на монаха.

Когато албиносът се приближи, Робърт отстъпи назад и високо вдигна цилиндъра, сякаш готов да го хвърли на пода.

- Предпочитам да го строша, отколкото да го видя в лоши ръце - заяви той.

Тибинг се ужаси. Делото на живота му се изпаряваше пред очите му. Всичките му мечти отиваха по дяволите.

- Недей, Робърт! - възкликна той. - Недей! Ти дър­жиш Граала! Реми никога няма да ме застреля. Та ние се познаваме от десет...

Прислужникът вдигна револвера и стреля. Гърмежът, прекалено мощен за такова малко оръжие, отекна в ка­менната черква.

Всички се вцепениха.

- Не се шегувам - каза Реми. - Следващият куршум ще е в гърба му. Дай ключовия" камък на Сила.

Лангдън неохотно протегна криптекса. Албиносът го взе и в червените му очи проблесна отмъстително задо­волство. Той пъхна каменния цилиндър в джоба на расо­то си и заотстъпва, като продължаваше да държи Ланг­дън и Софи на мушка.

Тибинг усети, че Реми го хваща с ръка през шията и го повлича със себе си. Револверът болезнено се забива­ше в гърба му, докато го мъкнеха назад на немощните му крака.

- Пуснете го - настоя Лангдън.

- Ще заведем господин Тибинг на разходка - без да спира, отвърна французинът. - Ако се обадите в поли­цията, той ще умре. Ако направите каквото и да е, за да ни попречите, пак ще умре. Ясно ли е?

- Вземете мен - с пресекнат от вълнение глас предло­жи професорът. - Пуснете Лий.

Реми се засмя.

- Не ми се ще. С него сме стари познати. Освен това може да се окаже полезен.

Сила продължаваше да отстъпва с насочен срещу Лан­гдън и Софи пистолет. Прислужникът влачеше Лий към изхода; патериците на историка се тътрузеха след него.

- За кого работите? - твърдо попита Софи. Въпросът предизвика самодоволна усмивка на лицето

на Реми.

В камината в дневната на Шато Вилет вече не гореше огън, но докато четеше факсовете от Интерпол, Коле разсеяно се разхождаше пред нея.

Резултатите бяха съвсем неочаквани.

Според официалните сведения Андре Верне беше об­разцов гражданин. Нямаше полицейско досие - дори гло­би за неправилно паркиране. След частното училище с отличие завършил международни финанси в Сорбоната. Името му от време на време се появявало във вестници­те, но винаги в благоприятна светлина. Очевидно помог­нал за изграждането на сигурността, която правеше Де­позитната цюрихска банка лидер в свръхмодерния свят на електронната защита. Данните за кредитната му кар­та показваха склонност към книгите за изобразително изкуство, скъпото вино и класическите компактдискове - главно Брамс, - на които явно се наслаждаваше с изк­лючително скъпа аудиосистема, купена преди няколко години.

„Нищо." - Коле въздъхна.

Единственото червено флагче от Интерпол бяха отпе­чатъци от пръсти, очевидно принадлежащи на прислуж­ника на Тибинг. Шефът на криминалистите четеше док­лада на удобния фотьойл в отсрещния край на дневната.

Коле го погледна.

- Нещо особено? Криминалистът сви рамене.

- Отпечатъците са на Реми Легалудек. Дребни прес­тъпления. Нищо сериозно. Изглежда, че го изхвърлили от колежа след като незаконно се включил в телефонна­та мрежа, за да не плаща... по-късно извършил някаква дребна кражба. Влизане с взлом. Не си платил сметката за спешна трахеотомия. - Вдигна поглед и се подсмих-на.-- Алергия към фъстъци.

Коле кимна. Спомняше си смъртния случай в един ресторант, в чието меню не пишеше, че приготвят чили-

то с фъстъчено масло. Нищо неподозиращият клиент беше умрял от алергичен шок на масата още след първата хап­ка.

- Легалудек сигурно е живял тук, за да не го заловят. - Криминалистът отново се засмя. - Тази нощ е извадил късмет.

Лейтенантът въздъхна.

- Добре, предай тази информация на капитан Фаш. На прага криминалистът се сблъска с друг агент.

- Господин лейтенант! Открихме нещо в обора.

По тревожното му изражение Коле можеше да пред­положи само едно.

- Труп ли?

- Не, нещо по-... - Той се поколеба. - По-неочаквано. Коле разтърка очи и последва агента. Когато влязоха

в голямата сграда, криминалистът посочи към средата на помещението. Към сеновала се издигаше висока дър­вена стълба.

- Преди тази стълба я нямаше - отбеляза лейтенан­тът.

- Аз я поставих. Търсехме отпечатъци около ролса, когато видях стълбата на пода. Нямаше да й обърна вни­мание, само че стъпалата бяха изтъркани и кални. Стъл­бата явно се използва редовно.' Височината й отговаряше на сеновала, затова я вдигнах и се качих да хвърля едно око.

Коле вдигна поглед по стръмната стълба към високия сеновал. „Някой редовно се качва там горе?" Отдолу се­новалът изглеждаше празен, ала по-голямата му част не се виждаше.

Отгоре се показа старши агент от групата по кримина­листика.

- Непременно трябва да видите това, господин лейте­нант - каза той и махна на Коле с облечената си в латек­сова ръкавица ръка.

Лейтенантът уморено кимна, отиде при стълбата и се хвана за долните стъпала. Стълбата беше стара и постепенно се стесняваше нагоре. Когато наближи края й, Коле за малко да се подхлъзне'. Сепна се, продължи да се изкачва и най-после стигна горе. Агентът му

протегна ръка, Коле я пое и тромаво се прехвърли на платформата.

- Насам - каза криминалистът и посочи навътре в безупречно чистия сеновал. - Тук има отпечатъци само от един човек. Скоро ще получим резултатите.

Коле се вторачи към отсрещната стена. „Какво е това, по дяволите?" Там имаше сложна компютърна система -два компютъра, монитор и тонколони, чекмеджета с хард-дискове и многоканален аудиопулт със собствен енерги­ен източник.

„Защо му е на някой да качва всичко това тук горе?" Коле се приближи към електронната техника.

- Проверихте ли системата?

- Това е подслушвателен пост.

- Подслушвателен пост ли?! Агентът кимна.

- При това изключително модерен. - Той посочи дълга­та маса, отрупана с електронни части, наръчници, инстру­менти, кабели и тинол. - Някой явно си разбира от рабо­тата. Тази техника е не по-лоша от нашата. Миниатюрни микрофони, фотоелектрически клетки, чипове с огромна оперативна памет. Има даже от новите нанохарддискове.

Коле бе впечатлен.

- Това тук е пълна система - каза криминалистът и му подаде устройство, не много по-голямо от джобен кал­кулатор. От него висеше половинметров кабел, завърш­ващ с парче тънко фолио. - Система за аудиозапис с мощен харддиск и самозареждаща се батерия. Това пар­че фолио в края на жицата е комбинация от микрофон и фотоелектрическа клетка.

Коле беше запознат с тези неща. Преди няколко години напомнящите на фолио фотоклетъчни микрофони бяха осъществили огромен напредък в областта на електронно­то подслушване. Харддискът можеше да се монтира нап­ример зад лампа и микрофонът да се скрие в очертанията на основата, и да се боядиса в подходящ цвят. Стига мик­рофонът да се поставеше на място, осветявано за няколко часа дневно от слънцето, фотоклетките щяха да зареж­дат системата. Тези устройства на практика бяха вечни.

- Метод на приемане? - попита Коле.

Агентът посочи изолиран кабел, който излизаше от компютъра, минаваше по стената и изчезваше в дупка на покрива.

- Обикновени радиовълни. Малка антена на покрива.

Лейтенантът знаеше, че тези записващи системи обик­новено се поставят в кабинети, активират се от глас, за да се пести място на харддиска, записват разговори де­нем и предават компресираните аудиофайлове нощем, за да не бъдат засечени. След предаването харддискът се самоизтриваше и се приготвяше за същата операция на другия ден.

- Имаш ли представа кой е бил подслушван? Криминалистът се приближи до монитора.

- Хм, това е най-невероятното, господин лейтенант...

Лангдън и Софи минаха през въртележ-

ката на метрото и навлязоха в недрата

на мрачния лабиринт от тунели и перони.

Професорът се чувстваше напълно изчерпан. Измъчваха

го угризения.

„Аз забърках Лий и сега той е в огромна опасност."

Тайната роля на Реми го бе смаяла, ала това беше съвсем логично. Онзи, който търсеше Граала, вербуваше вътрешни хора. „Прибегнали са до Тибинг по същата причина, поради която го потърсих аз. - Онези, които знаеха нещо за Светия Граал, винаги бяха магнити и за крадци, и за учени. Фактът, че британецът през цялото време е бил наблюдаван, би трябвало да-облекчи угризе-нията му. Нищо подобно. - Трябва да открием Лий и да му помогнем. Веднага."

Робърт последва Софи до един от пероните, където тя забързано отиде при най-близкия телефон, за да се обади в полицията, въпреки предупреждението на Реми. Ланг­дън седна на една мърлява пейка.

- Най-добрият начин да помогнем на Лий е незабавно да съобщим на лондонската полиция - докато набираше номера, повтори младата жена. - Повярвай ми.

Лангдън отначало не се бе съгласил с тази идея, но когато обсъдиха плана, предложението на Софи започна да му се струва логично. За момента Тибинг се намираше в безопасност. Даже да знаеха къде е гробницата на ри­царя, Реми и другите можеха да имат нужда от помощта на историка, за да разгадаят смисъла на стиха за кълбо­то. Безпокоеше го какво ще се случи след като бъде отк­рита картата на Граала. „Лий ще се превърне в огромна пречка за тях."

Ако искаше да помогне на приятеля си и някога пак да види ключовия камък, Лангдън първо трябваше да намери гробйицата. „За съжаление Реми има голяма пред­нина."

Задачата на Софи беше да забави французина.

А на Робърт - да намери гробницата.

Софи щеше да направи Реми и Сила бегълци от лон­донската полиция и да ги принуди да се скрият. Още по-добре щеше да е да ги заловят. Планът на Лангдън не бе толкова сигурен - да вземе метрото до Кингс Колидж, известен с електронната си база данни по теология. „Най-добрата търсачка - беше чувал той. - Мигновени отгово­ри на всеки въпрос от областта на историята на религия­та." Чудеше се какво ще му разкрие база данните за не­известния рицар.

Искаше му се мотрисата да дойде по-скоро.

Софи най-после се свърза с лондонската полиция.

- Участък „Сноу Хил" - каза телефонистката. - Как­во обичате?

- Искам да съобщя за отвличане. - Софи знаеше, че трябва да е кратка.

- Името ви, моля? Тя се замисли за миг.

- Агент Софи Нево от френската криминална поли­ция.

Това даде желания резултат.

- Веднага, госпожо. Ще ви свържа с някой от детек­тивите.

Докато чакаше, Софи се зачуди дали полицията изоб­що ще повярва на описанието на похитителя на Тибинг.

„Мъж със смокинг. - Нима можеше по-лесно да се отк­рие заподозрян? Даже да се преоблечеше, Реми се дви­жеше в компанията на монах албинос. - Не може да ги изпуснат." Нещо повече, те имаха заложник и не може­ха да пътуват с градския транспорт. Колко лимузини ягуар можеше да има в Лондон?

Докато я свържат, сякаш мина цяла вечност. „Хай­де!" Чуваше линията да прещраква и бръмчи, като че ли я прехвърляха.

Изтекоха петнадесет секунди.

Накрая отсреща се обади мъж.

- Агент. Нево?

Софи веднага позна грубия глас и се смая.

- Агент Нево - повтори Безу Фаш. - Къде сте, по дяволите?

Тя онемя. Капитанът явно бе поискал от телефонната централа на лондонската полиция да го предупредят, ако Софи се обади.

- Вижте - напрегнато каза Фаш. - Снощи допуснах ужасна грешка. Робърт Лангдън е невинен. Всички об­винения срещу него отпаднаха. Въпреки това двамата сте в опасност. Трябва да се върнете.

Софи зяпна. Нямаше представа какво да отговори. Фаш не беше от хората, които се извиняват за каквото и да било.

- Вие не ми казахте, че Жак Сониер ви е дядо - про­дължи полицаят. - Ще си затворя очите за вашето не­подчинение заради емоционалното напрежение, на което сигурно сте подложена. В момента обаче с Лангдън тряб­ва да потърсите закрила в най-близкия лондонски учас­тък.

„Той знае, че съм в Лондон? Още какво знае?" По линията се чуваше рев на някаква машина. И странно прещракване.

- Опитвате се да определите откъде се обаждам, нали, господин капитан?

Гласът на Фаш прозвуча твърдо.

- С вас трябва да си сътрудничим, агент Нево. И два­мата имаме много за губене. Трябва да сведем щетите до минимум. Снощи допуснах грешки в преценката си и

ако те доведат до смъртта на американски професор и криптографка от ЦУКП, с кариерата ми е свършено. През последните няколко часа се опитвам да осигуря безопас­ността ви.

На перона лъхна топъл вятър и мотрисата се прибли­жи с тихо бучене. Софи имаше твърдото намерение да се качи в нея. Лангдън явно имаше същата идея, защото се изправи и тръгна към телефона.

- Човекът, който ви трябва, е Реми Легалудек - каза тя. - Прислужникът на Тибинг. Той преди малко отвле­че сър Лий от черквата „Темпъл" и...

- Агент Нево! - изрева Фаш. - Това не е въпрос, кой­то можем да обсъждаме по незащитена линия. С Ланг­дън веднага идете в полицията. Заради самите вас! Това е заповед!

Софи затвори и двамата с Робърт се затичаха към мот­рисата.