Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Робърт Лангдън внезапно се събуди. Бе сънувал. Мо-нограмът на халата му гласеше: „ХОТЕЛ „РИЦ", ПА­РИЖ". През щорите се процеждаше светлина. „Здрачава ли се, или е сутрин?" - зачуди се той.

Беше му топло и приятно. Бе прекарал последните два дни почти изцяло в сън. Професорът бавно се надиг­на и седна. Разбра какво го е събудило... една изключи­телно странна идея. През последните няколко дни го беше заливала всевъзможна информация, ала сега мислеше за нещо, за което до момента не се бе сещал.

„Възможно ли е?"

Дълго стоя неподвижен.

Накрая стана от леглото,'отиде в мраморната баня и пусна душа докрай. Мисълта продължаваше да го зани­мава.

„Невъзможно."

След двадесет минути Лангдън излезе от хотел „Риц". Спускаше се нощ. Сънят го бе замаял... и все пак той усещаше ума си странно ясен. Беше мислил да пие във фоайето едно кафе, за да проясни мислите си, но краката му направо го бяха извели в парижката вечер.

Тръгна на изток по Рю дьо Пти Шанз. Обземаше те все по-силно вълнение. Зави на юг по Рю Ришельо, къде­то въздухът ухаеше на разцъфващ жасмин от велико­лепния парк на Пале Роял.

Продължи на юг, докато не видя онова, което търсе­ше - прочутата аркада от полиран черен мрамор. Когато стигна до нея, погледна под краката си. След секунди намери няколко бронзови медальона, вградени в земята в идеално права линия. Всеки диск имаше диаметър три­надесет сантиметра и носеше буквите „N" и „S".

Norde. Sud.*

Обърна се на юг и остави погледа си да проследи ли­нията, образувана от медальоните. После закрачи по нея. На ъгъла на „Комеди Франсез" мина през още един брон­зов медальон. „Да!"

Парижките улици, много отдавна бе научил професо­рът, бяха украсени със сто тридесет и пет такива бронзо­ви знака, вградени в настилката на тротоари, площади и улици по ос север-юг. Веднъж беше проследил линията от Сакре Кьор на север през Сена и накрая до древната парижка астрономическа обсерватория. Там бе открил значението на този свещен път.

Първият главен меридиан на Земята. Първата нулева географска дължина на света. Древната парижка Линия на розата.

И докато бързаше по Рю де Риволи, той усещаше, че целта му е близо. На по-малко от една пряка.

„Под Розлин тя е скрита най-подир."

Откритията идваха на вълни. Странният начин, по който Сониер бе написал „Розлин"... Линията на роза­та... острието и потирът... гробът, украсен с чудесата на майсторите.

„Затова ли Сониер е искал да разговаря с мен? Нима съм познал истината?"

Лангдън се затича. Усещаше Линията на розата под краката си - тя го водеше, привличаше го към целта му. Когато влезе в Пасаж Ришельо, настръхна от очакване. Знаеше, че в края на тунела се намира най-великолепни­ят парижки паметник - замислен и поръчан в края на

„Преди цяла вечност."

В изблик на енергия той изхвърча от галерията, спря на познатия площад и задъхан, вдигна очи - бавно, сма­яно - към лъскавата конструкция.

Лувърската пирамида.

Сияеща в мрака. Възхити й се само за миг. Повече го интересуваше онова, което се намираше от дясната му страна. Профе­сорът се обърна, отново тръгна по невидимия път на древната Линия на розата и тя го отведе до Карусел дю Лувр - огромния стъклен кръг, заобиколен от гриж­ливо подкастрен жив плет, където някога се бяха про­веждали празниците на парижките почитатели на при­родата... весели обреди в чест на плодородието и Бо-гинята-майка.

Лангдън мина през храстите и излезе на тревата - и сякаш се озова в друг свят. На тази свещена земя сега се намираше един от най-необикновените паметници в гра­да. В центъра, забита в земята като кристална пропаст, сияеше грамадната обърната пирамида от стъкло, която беше видял преди няколко дни на влизане в подземния етаж на Лувъра.

Le pyramide inversée.

Разтреперан, той се приближи до ръба и погледна на- : долу към обширния подземен комплекс на Лувъра, кой­то излъчваше кехлибарена светлина. Очите му бяха на­сочени не само към огромната обърната пирамида, но и към онова, което се намираше точно под нея. На пода имаше миниатюрна фигура... фигура, за която той спо­менаваше в ръкописа си.

Усещаше, че вече е напълно буден за тръпката на тази невъобразима възможност. Отново вдигна поглед към Лувъра и му се стори, че крилата на музея го обгръ­щат... галерии, украсени с най-прекрасните произведе­ния на изкуството на света.

Леонардо... Ботичели...

„От майстори покрита с чудеса..."

Смаян, той за пореден път впери очи през стъклото в мъничката фигура.

„Трябва да сляза долу!"

Излезе от кръга и забърза през площада към входа на високата пирамида. Последните посетители за деня на­пускаха музея.

Той се провря през въртящата се врата и се спусна по витото стълбище в пирамидата. Въздухът стана по-сту­ден. Когато стигна долу, Лангдън продължи по дългия тунел -под двора на Лувъра, водещ към Le pyramide inversée.

В края на тунела влезе в по-голямо помещение. Точно пред него сияеше увисналата над пода обърната пирами­да - поразителен V-образен силует от стъкло.

Потирът.

Погледът му проследи стесняващия се край до върха, стигащ на по-малко от два метра от пода. Малката фигу­ра се намираше точно отдолу.

Миниатюрна пирамида. Висока по-малко от метър. Единствената структура в този колосален комплекс с та­кива малки размери.

Описвайки огромната колекция на Лувъра от произ­ведения на изкуството, свързани с Богинята-майка, Лан­гдън мимоходом споменаваше за тази скромна пирами­да. „Самата миниатюрна фигура излиза от пода като връх на айсберг - връх на гигантско пирамидално подземие."

Огрени от меката светлина на мецанина, двете пира­миди бяха обърнати една срещу друга и върховете им почти се докосваха.

Потирът отгоре. Острието отдолу.

„Над нея варди острие с потир."

Лангдън чу думите на Мари Шовел. „Някой ден ще ви осени."

Той стоеше под древната Линия на розата, заобиколен от произведенията на майсторите. „Какво по-подходящо

място е можел да избере Сониер?" Най-после разбираше истинския смисъл на стихотворението на великия ма­гистър. Лангдън вдигна очи през стъклото към велико­лепната звездна нощ.

„Почива тя под звездни небеса."

Като шепот на призраци в мрака отекнаха забравени думи. „Търсачите на Светия Граал всъщност искат да коленичат пред костите на Мария Магдалина. Да се по­молят в нозете на прогонената."

Обзет от внезапна почит, Робърт Лангдън падна на колене.

За миг му се стори, че чува женски глас... мъдростта на вековете... шепнещ от земните дълбини.