Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Когато телефона извъня, нюйоркси-

ят издател Джонас Фокман тъкмо си беше легнал. „Късничко е за телефонни разго­вори" - ядосано си помисли той и вдигна слушалката. Разнесе се глас на телефонистка:.

- Ще приемете ли разговор за ваша сметка с Робърт Лангдън?

Озадачен, Джонас включи нощната лампа.

- Хм... да, естествено. Отсреща се чу изщракване.

- Джонас?

- Робърт? Не стига, че ме събуждаш, ами и искаш разговорът да е за моя сметка!

- Прощавай, Джонас - отвърна Лангдън. - Ще бъда съвсем кратък. Наистина е спешно. Онзи ръкопис, кой­то ти дадох. Успя ли...

- Извинявай, Робърт, знам, че ти обещах тази седми­ца да ти пратя коректурите, но затънах в работа. Другия понеделник. Сто процента.

- Не ме интересуват коректурите. Интересува ме дали си разпратил екземпляри за предварителна оценка, без да ми кажеш?

Фбкман се поколеба. Последният ръкопис на Лангдън

- проучване на историята на култа към Богинята-майка

- включваше няколко части за Мария Магдалина, които щяха да предизвикат бурна реакция. Макар че материа­лът бе добре документиран и подкрепен с мнения на дос­та учени, издателят не можеше да си позволи да отпеча­та сигнални екземпляри от книгата без одобрението на поне неколцина сериозни историци и изкуствоведи. Бе избрал десет видни имена в областта на изобразителното изкуство и им беше пратил ръкописа, придружен с лю­безно писмо; в което ги молеше да напишат кратко одоб­рение за корицата. От опит знаеше, че повечето хора се нахвърлят на възможността да видят името си с печатни букви.

- Джонас? - упорстваше Лангдън. - Разпратил си ръкописа, нали?

Фокман се намръщи, усетил, че професорът не е дово­лен от това.

- Ръкописът беше чист, Робърт, и исках да те изнена­дам с няколко страхотни мнения за него.

- Случайно да си го пратил на уредника в парижкия Лувър?

Издателят се засмя. - А, Сониер ти е казал? Отговори му дълго мълчание.

- Робърт? - Фокман се зачуди защо Лангдън се дър­жи толкова странно. - Естествено, че го избрах за рецен­зент. Ти рецензира няколко негови албума, цитираш

книгите му в библиографията си, а и неговото мнение ще окаже сериозно влияние върху продажбите в чужбина. Изборът на Сониер беше съвсем естествен.

- Кога му го прати?

- Преди месец. Споменах също, че скоро ще си в Па­риж, и му предложих да си поговорите. Той обади ли ти се? - Издателят замълча за миг и разтърка очи. - Ча­кай, ти не трябваше ли да си в Париж точно тази седми­ца?

- В Париж съм. Фокман седна на леглото.

- И ми се обаждаш за моя сметка от Париж?!

- Приспадни си разходите от хонорара ми, Джонас. Сониер отговори ли ти? Ръкописът хареса ли му?

- Не знам. Още не ми е писал.

- Е, няма смисъл да чакаш. Трябва да затварям, Джо­нас, но това обяснява много неща. Благодаря ти.

- Робърт...

Ала Лангдън вече бе затворил. Смаяно клатейки глава, Фокман затвори. „Автори -помисли си той. - Даже нормалните са шантави."

Лий Тибинг се закикоти.

- Искаш да кажеш, Робърт, че си написал книга за едно тайно братство и твоят издател е пратил екземпляр на това братство!

- Явно - унило отвърна Лангдън.

- Жестоко съвпадение, приятелю.

Изобщо не беше съвпадение - професорът го знаеше. Да помолиш Жак Сониер да одобри ръкопис за култа към Богинята-майка беше все едно да поискаш от Тай-гър Удс да подкрепи книга за голфа. Нещо повече, Орде­нът на Сион със сигурност се споменаваше във всяка книга за култа към Богинята-майка.

- Ето го големия въпрос - все още ухилен, каза Ти­бинг. - Благосклонно ли беше отношението ти към Ор­дена?

Лангдън разбра какво всъщност го пита англича­нинът. Мнозина историци се питаха защо Орденът все още крие документите от Сангреала. Някои смятаха,

че информацията отдавна е трябвало да бъде разкрита на света.

- Не взимам отношение към действията на Ордена.

- Искаш да кажеш към неговото бездействие. Робърт сви рамене. Тибинг очевидно бе на страната на

онези, които настояваха за публикуване на документите.

- Просто разказвам историята на братството и го ха­рактеризирам като съйремейно общество, почитащо Бо­гинята-майка, пазители на Граала, които съхраняват древни документи.

Софи го погледна.

- Споменаваш ли за ключовия камък? Лангдън потръпна. Споменаваше. Многократно.

- Говоря за предполагаемия ключов камък като при­мер за усилията, които полага Орденът за закрилата на документите от Сангреала.

Софи се удиви.

- Предполагам, че това обяснява последния ред: „P.S. Намерете Робърт Лангдън".

Той усещаше, че всъщност още нещо в ръкописа е събудило интереса на Сониер, ала щеше да обсъди тази тема със Софи, когато останеха насаме.

- Е, значи си излъгал капитан Фаш - каза тя.

- Какво? - сепна се Лангдън.

- Ти му каза, че не си водил кореспонденция с дядо ми.

- Наистина не съм! Моят издател му е пратил ръко­писа.

- Помисли, Робърт. Ако не намери плика, в който издателят ти е пратил ръкописа, капитан Фаш ще тряб­ва да заключи, че си го пратил ти. - Младата жена за­мълча за миг. - Или още по-лошо. Че лично си го дал на дядо ми и си излъгал полицията.

Когато стигнаха на „Льо Бурже", Реми насочи рейн-джроувъра към малък хангар в отсрещния край на лети­щето. От хангара се появи рошав мъж с измачкани тъм­нозелени дрехи, махна им с ръка и отвори огромната врата от гофриран метал." Видяха бял реактивен самолет.

Лангдън смаяно се вторачи в лъскавия корпус.

- Това ли е Елизабет? Тибинг се усмихна широко.

- За нула време прелита тъпия Ламанш!

Мъжът в тъмнозелените дрехи забързано се прибли­жи и примижа от фаровете на рейнджроувъра.

- Почти съм готов, сър - извика той. - Моите извине­ния за закъснението, но вие ме изненадахте и... - Видял цялата група, която бе слязла от колата, пилотът млък­на, погледна Софи и Лангдън, после Тибинг.

- С колегите имаме спешна работа в Лондон - осведо­ми го историкът. - Нямаме време за губене. Моля, вед­нага се приготви за излитане. - Докато говореше, Ти­бинг извади пистолета от автомобила и го подаде на Лан­гдън.

При вида на оръжието пилотът се ококори, приближи се до Тибинг и му прошепна:

- Моите най-искрени извинения, сър, но дипломати­ческият пропуск е валиден само за вас и вашия прис­лужник. Не мога да взема гостите ви.

- Две хиляди лири стерлинги, Ричард, и този зареден пистолет ми подсказват, че можеш да вземеш гостите ми - усмихна се Тибинг. Той посочи рейнджроувъра. - И злощастния човечец в багажника.

Двата двигателя „Гарет" TFE-731 с рев издигаха самолета към небето. Летище „Льо Бурже" със сепваща бързина се сма­ляваше под тях.

„Бягам от страната - помисли Софи, докато ускоре­нието притискаше тялото й към кожената седалка. До този момент беше вярвала, че играта на котка и мишка с Фаш някак си ще може да се оправдае пред министерст­вото на правосъдието. - Опитвах се да защитя невинен човек. Опитвах се да изпълня предсмъртните желания на дядо си. - Тази възможност, съзнаваше тя, току-що беше изгубена. Напускаше страната без документи, прид­ружаваше издирван от полицията човек и водеше завър-

зан заложник. Ако изобщо бе съществувала някаква „ра­зумна граница", Софи тъкмо я беше пресякла. - Почти със свръхзвукова скорост."

Тримата с Лангдън и Тибинг седяха в предната част на самолета. Плюшените въртящи се кресла бяха монти­рани върху релси и можеха да се преместят около право­ъгълна дървена маса. Миниатюрна заседателна зала. Раз­кошната обстановка обаче не можеше да скрие доста по-необичайната ситуация в задния край на самолета, къде­то с пистолет в ръка седеше прислужникът на Тибинг, Реми, и неохотно изпълняваше заповедта на господаря си да пази окървавения монах, проснат завързан в кра­ката му като багаж.

- Преди да насочим вниманието си към ключовия ка­мък, бих искал да ми позволите да кажа няколко думи. - Англичанинът говореше смутено, като баща, който се готви да изнесе на децата си лекцията за птичките и пчеличките. - Съзнавам, че еъм само гост в това пътува­не, приятели, и за мен е чест да ви придружавам. И все пак, като човек, който цял живот е търсил Граала, се чувствам длъжен да ви предупредя, че ви предстои да се отправите по път, от който няма връщане, независимо от очакващите ви опасности. - Той се обърна към Софи. -Госпожице Нево, вашият дядо ви е дал този криптекс с надеждата, че ще съхраните жива тайната на Светия Граал.

- Да.

- Естествено вие сте длъжна да последвате този път, където и да ви отведе той.

- Тази нощ дядо ви и още трима души загинаха, за да спасят този ключов камък от Църквата - продължи Ти­бинг. - Opus Dei за малко да го завладее. Надявам се, разбирате, че това ви натоварва с изключителна отговор-

ност. Предаден ви е факел. Пламък, който гори от две хиляди години. Не можете да допуснете той да изгасне. Този факел не бива да попадне в лоши ръце. - Той за­мълча за миг и погледна палисандровото ковчеже. - Съз­навам, че не сте имали друг избор, госпожице Нево, но като се има предвид какво е заложено, или трябва безус­ловно да поемете тази отговорност... или да я предадете на някой друг.

- Дядо ми остави криптекса на мен. Защото е смятал, убедена съм в това, че може да ми повери тази отговор­ност.

Тибинг изглеждаше окуражен, но не и убеден.

- Добре. Нужна е силна воля. И все пак любопитен съм дали разбирате, че успешното отключване на ключо­вия камък ще носи със себе си много по-сериозно изпи­тание.

- Защо?

- Мила моя, представете си, че внезапно държите кар­та, която разкрива местонахождението на Светия Граал. В този момент вие ще притежавате истина, способна за­винаги да промени историята. Вие ще сте пазителка на истина, която човечеството търси от векове. Пред вас ще стои задължението да съобщите тази истина на света. Човекът, който го направи, ще бъде почитан от едни и мразен от други. Въпросът е дали ще притежавате необ­ходимата сила, за да изпълните тази задача.

- Не съм сигурна, че аз ще трябва да взема това реше­ние.

Тибинг вдигна вежди.

- Нима? Кой друг, ако не притежателят на ключовия камък?

- Братството, което толкова дълго е успяло да запази тайната.

- Орденът ли? - скептично попита англичанинът. - Но как? Тази нощ братството е било разбито. Обезг-лавено, както толкова точно се изразихте вие. Никога няма да узнаем дали са ги подслушвали, или в ^реди­ците им е имало шпионин, но е факт, че някой се е добрал до тях и е разкрил самоличността на четири-

мата висши братя. В този момент не бих се доверил на никого от братството.

- Тогава какво предлагаш? - попита Лангдън.

- Ти не по-зле от мен знаеш, Робърт, че през всички тези години Орденът не е пазил истината, за да събира прах до края на дните. Чакал е съответния исторически момент, за да сподели своята тайна. Времето, когато све­тът е готов да приеме истината.

- И според теб този момент е настъпил, така ли?

- Абсолютно. Не може да е по-очевидно. Всички исто­рически признаци са налице и ако Орденът не е имал намерение съвсем скоро да разгласи тайната, защо Цър­квата го е атакувала точно сега?

- Монахът още не ни е казал каква е била целта му -възрази Софи.

- Целта на монаха е целта на Църквата - отвърна Тибинг. - А именно, да унищожи документите, които разкриват голямата измама. Тази нощ Църквата за мал­ко да я постигне и Орденът възложи доверието си на вас, госпожице Нево. Задачата да спасите Светия Граал оче­видно означава да изпълните последните желания на Ор­дена и да споделите истината със света.

- Лий, да искаш от Софи да вземе това решение е тежко бреме за човек, който само преди час е научил за съществуването на документите от Сангреала - намеси се Лангдън.

Тибинг въздъхна.

- Извинете ме, ако съм прекалено настойчив, госпо­жице Нево. Винаги съм вярвал, че тези документи тряб­ва да станат публично достояние, но окончателното ре­шение зависи от вас: Просто смятам, че е важно да об­мислите нещата в случай, че успеем да отворим ключо­вия камък.

- Господа - твърдо заяви Софи. - Позволете ми да цитирам собствените ви думи. „Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб." Ще приема, че Граалът основател­но ме е намерил, и когато настъпи моментът, ще знам как да постъпя.

Двамата се сепнаха.

- Е, да започваме - каза тя й посочи палисандровото ковчеже.

Застанал в средата на дневната в Шато Вилет, лейтенант Коле унило се взира­ше в гаснещия огън. Капитан Фаш беше пристигнал преди малко и сега се намираше в съседната стая, крещеше по телефона и се опитваше да координира провалилия се опит да открият изчезналия рейнджроу-вър.

„Вече може да е навсякъде" - помисли си Коле.

След като бе нарушил пряката заповед на Фаш и за втори път беше изпуснал Лангдън, лейтенантът бе бла­годарен, че са открили дупка от куршум в пода на днев­ната, тъй като това поне потвърждаваше твърдението му, че се е чул изстрел. И все пак капитанът беше кисел и Коле предчуветваше, че когато прахът улегне» ще има страшни последици.

За нещастие, уликите, които откриваха, като че ли не изобщо не обясняваха какво става и кой е замесен. Чер­ното ауди навън бе наето под фалшиво име с фалшива кредитна карта и отпечатъците в колата не фигурираха в база данните на Интерпол.

В дневната припряно се -втурна друг агент.

- Къде е капитан Фаш?

Лейтенантът не откъсна очи от тлеещите въглени.

- На телефона.

- Не съм на телефона - изсумтя влезлият в стаята Фаш. - Какво има?

- Господин капитан, в централата току-що се обади Андре Верне от Депозитната цюрихска банка - отвърна агентът. - Иска лично да разговаря с вас. Променя пока­занията си.

- Нима? - учуди се Фаш. Сега вече Коле вдигна поглед.

- Верне признава, че тази нощ Лангдън и Нево са били в банката му.

- И бездруго го знаехме - отвърна капитанът. - Защо е излъгал?

- Каза, че щял да разговаря само с вас, но бил съгла­сен изцяло да ни съдейства.

- В замяна на какво?

- Да не съобщаваме името на банката му по новините и да му помогнем да възстанови някаква открадната соб­ственост. Изглежда, че Лангдън и Нево са откраднали нещо от сейфа на Сониер.

- Какво? - ахна Коле. ^ Как?

Приковал очи в агента, Фаш даже не мигна.

- Какво са откраднали?

- Верне не конкретизира, но явно е готов на всичко, за да си го -върне.

Лейтенантът се опита да си представи как се е случи­ло. Може би Лангдън и Нево бяха принудили с оръжие служител на банката? Може би бяха накарали Верне да отвори сейфа на Сониер и да им помогне да избягат с бронирания камион? Колкото и да беше правдоподобно, той не можеше да повярва, че Софи Нево се е замесила в такова нещо.

- Добре, вземи телефона му - нареди Фаш. - Кажи му, че когато мога, ще му се обадя.

От кухнята извика друг агент:

- Господин капитан? Преглеждам номерата за бързо избиране на господин Тибинг и се свързах с летище „Бур-

". Имам лоша новина.

След тридесет секунди Фаш се готвеше да напусне Шато Вилет. Току-що беше научил, че Тибинг е имал частен самолет на летище „Бурже" и че този самолет е излетял преди половин час.

Представителят на летището бе заявил, че не знае кой е бил на борда, нито накъде са се насочили. Полетът не бил предварително обявен и пилотът не заявил план за маршрута. Абсолютно незаконно, дори за частно лети­ще. Фаш беше сигурен, че със съответния натиск ще по­лучи отговорите, които му трябват.

- Лейтенант Коле - на път за изхода каза той. - Ня­мам друг избор, освен да ви оставя да ръководите следс­твието в имението. Опитайте се поне веднъж да направи­те нещо както трябва.

Когато самолетът престана да се издига и взе курс към Англия, Лангдън внима­телно вдигна палисандровото ковчеже от скута си и го остави на масата. Софи и Тибинг нетърпе­ливо се наведоха напред.

След като отключи и отвори сандъчето, професорът не насочи вниманието си към пръстените на криптекса, а към дупчицата в долната страна на капака. С помощта на върха на химикалката си той предпазливо извади инкрустираната роза и разкри текста под нея. „Sub rosa". Надяваше се новият поглед върху текста да му донесе яснота. Съсредоточи се върху странните думи.

След няколко секунди го обзе предишното раздразне­ние.

- Просто не ми говори нищо, Лий.

Седнала от отсрещната страна на масата, Софи не виж­даше добре текста, ала неспособността на Лангдън да го разчете незабавно я изненадваше. „Нима дядо ми е гово­рил на толкова неясен език, че дори специалист по сим-

На Лий Тибинг му се струваше, че ще се пръсне. Из­гарящ от нетърпение да види текста, той трепереше от възбуда, навеждаше се напред, опитваше се да зърне нещо покрай надвесилия се над ковчежето Лангдън.

- Не знам - напрегнато промълви професорът. - От­начало предположих, че писмеността е семитска, обаче сега не съм толкова сигурен. В повечето семитски азбуки се използват никудими, а тук няма такива.

- Сигурно е древна - допусна Тибинг.

- Какво са никудими? - попита Софи. Англичанинът не откъсваше поглед от кутията.

- В повечето съвременни семитски азбуки няма глас­ни и се използват никудими - точки и тирета над, под или в съгласните, които показват с каква гласна вървят. Исторически погледнато, никудимите са сравнително модерно допълнение към езика.

Лангдън продължаваше да се взира в текста.

- Може би сефардическа транслитерация?... Тибинг не можеше да издържа повече.

- Може би аз ще успея... - Той издърпа ковчежето от ръцете на Лангдън и го притегли към себе си. Робърт несъмнено отлично познаваше обичайните древни езици - старогръцки, латински и романските диалекти - но ако можеше да съди по беглия поглед, който британски­ят историк бе хвърлил на това писмо, то му се струваше по-особено, навярно специфичен ивритски стил.

Англичанинът дълбоко си пое дъх и впери поглед в текста. Дълго не каза нищо. С всяка изтекла секунда увереността му се изпаряваше.

- Удивен съм - накрая промърмори той. - Никога не съм виждал такова нещо.

Лангдън провеси нос.

- Може ли аз да погледна? - попита Софи. Тибинг се престори, че не я чува.

- Робърт, нали преди" каза, че тази писменост ти изг­леждала позната?

- Така ми се стори - раздразнено отвърна Лангдън. -Не съм сигурен.

- Лий? - повтори Софи. Явно не й беше приятно да я изключват от обсъждането. - Може ли да погледна ку­тията, която е направил дядо ми?

- Разбира се - каза Тибинг и побутна ковжечето към нея. Не бе искал да се отнася пренебрежително с нея, и все пак Софи Нево беше на светлинни години от тяхната кла­са. Щом британски кралски историк и харвардски специ­алист по символика не можеха да разпознаят езика...

- Аха - само след няколко секунди възкликна тя. -Трябваше да се сетя.

Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и я зяп­наха.

- Какво да се сетиш? - попита Тибинг. Софи сви рамене.

- Че това е езикът, който трябва да е използвал дядо

ми.

ахна англичанинът.

- Съвсем спокойно - весело отговори тя. Очевидно се забавляваше със смайването им. - Дядо ми ме научи на този език, когато бях шестгодишна. - Младата-жена се наведе над масата и впери поглед в Тибинг. - Пък и честно казано, сър, като се има предвид верността ви към Короната, съм малко изненадана, че не го познахте.

В този миг Лангдън разбра.

„Нищо чудно, че писмото ми изглежда толкова позна­то!"

Преди няколко години Лангдън бе присъствал на едно тържество в харвардския музей „Фог". Харвардският, възпитаник Бил Гейтс се беше завърнал в своята алма матер, за да изложи в музея една от безценните си при­добивки - осемнадесет страници, които неотдавна бе ку­пил на търг от имението на Арманд Хамър.

Бяха му стрували точно 30.8 милиона щатски долара.

Автор на страниците беше Леонардо да Винчи.

Днес известни като Лестърски кодекс на Леонардо по името на първия им собственик граф Лестър, те бяха единственото, останало от един от най-интересните бе-

лежници на твореца.— размисли и скици, очертаващи прогресивните му теории в областта на астрономията, геологията, археологията и хидрологията.

Лангдън никога нямаше да забрави реакцията си, след като изчака на опашката и най-после разгледа безценни­те пергаменти. Пълно разочарование. Те бяха нечетив-ни. Макар и идеално запазен и написан с безупречен по­черк - тъмночервено мастило върху кремава хартия -кодексът изглеждаше непонятен. Отначало професорът си помисли, че не може да го прочете, защото Леонардо е писал на архаичен италиански. Но след като го разгледа по-внимателно, разбра, че не е в състояние да открие нито една италианска дума и дори нито една латинска буква.

- Опитайте с това, господине - прошепна екскурзо-водката до витрината. И му посочи закрепено на вериж­ка ръчно огледалце. Лангдън го взе и разгледа отраже­нието на текста.

Мигновено всичко му стана ясно. , В огромното си нетърпение да прочете някои от идеи­те на великия мислител той съвсем бе забравил, че една от многобройните му артистични дарби е била способ­ността да пише с огледален шрифт, абсолютно нечетивен за никой друг освен за него. Историците все още спореха дали е писал така просто за да се забавлява, или за да не позволява на хората да му надзъртат над рамото и да крадат идеите му. Ала така или иначе, Леонардо беше правил както си иска.

Софи видя, че Робърт я е разбрал, и се усмихна.

- Мога да прочета първите няколко думи - каза тя. -На английски са.

Тибинг продължаваше да пелтечи.

- Какво...

- Обърнат наопаки текст - поясни Лангдън. - Трябва ни огледало.

- Не, няма нужда - възрази Софи. - Обзалагам се, че дървото е съвсем тънко. - Тя ловдигна палисандровото ковчеже към лампата на стената и разгледа вътрешната страна на капака. Дядо й не бе можел да пише огледално и винаги беше хитрувал - бе писал нормално, след което

беше обръщал листа и бе повтарял огледалния отпеча­тък. Софи предполагаше, че е пирографирал нормален текст върху парче дърво и после с шкурка го е изтъркал, докато не стане достатъчно тънко, за да се вижда през него. После просто беше обърнал плоскостта наопаки.

Беше права. Лъчите преминаха през тънкия дървен пласт и надписът се появи огледално върху долната страна на капака.

Напълно четивен.

- На английски - дрезгаво прошепна Тибинг и засра­мено наведе глава. - На родния ми език!

В задния край на самолета Реми Легалудек напряга­ше слух да ги чуе, ала двигателите заглушаваха разгово­ра. Развоят на събитията не му харесваше. Ни най-мал­ко. Той погледна завързания монах в краката си. Мъжът лежеше съвсем неподвижно, сякаш изпаднал в прими­рен транс или в безмълвна молитва за избавление.

На височина четири хиляди и петстотин метра Робърт Лангдън усещаше, че фи­зическият свят избледнява - мислите му се съсредоточаваха върху огледалното стихотворение на Сониер, осветено през капака на кутията.

Софи бързо взе един лист и го преписа. Когато свър­ши, тримата един по един прочетоха текста. Приличаше на някаква археологическа кръстословица... загадка, която обещаваше да разкрие как се отваря криптексът. Лангдън бавно прочете стиховете, които Сониер бе напи­сал на английски.

Още преди да се замисли каква древна парола се опит­ва да разкрие стихотворението, Робърт усети, че в него отеква нещо много по-важно - стихотворната стъпка, Петостъпен ямб.

През годините, докато беше проучвал тайните братст­ва в Европа, често се бе натъквал на тази стъпка. За последен път предишната година в Тайния архив на Ва­тикана. Образованите хора по света векове наред бяха предпочитали петостъпния ямб, от старогръцкия поет Архилох до Шекспир, Милтън, Чосър и Волтер - смели люде, решили да изразят обществените си позиции в стъп­ка, която според мнозина по онова време притежавала мистични свойства. Корените на петостъпния ямб потъ­ваха дълбоко в езичеството.

„Ямбове. Куплети. Две срички с огледално ударение. Ин и ян. Хармонична двойка. Подредени в групи по пет. Петостъпен ямб. Пет за пентаграмата на Венера и свеще­ната женственост."

- Това е петостъпен ямб! - изпелтечи Тибинг. - И стиховете са на английски! La lingua pura!*

Професорът кимна. Подобно на много европейски тай­ни братства, които бяха оказвали отпор на Църквата, Орденът на Сион беше смятал английския за единстве­ния „чист" език. За разлика от френския, испанския и

- В това стихотворение се споменава не само за Граа-ла, но и за рицарите тамплиери и за пръснатия род на Мария Магдалина! - възкликна Тибинг. - Какво повече може да искаме?

- Паролата - вперила поглед в стихотворението, от­върна Софи. - Като че ли ни трябва някаква древна въл­шебна дума.

- Абракадабра - с блеснали очи предложи англича­нинът.

„Петбуквена дума" - помисли Лангдън. Зави му се свят при мисълта за огромния брой древни думи, които можеха да се смятат за „мъдри" - мистични химни, аст-рологически пророчества, посвещения в тайни братства, египетски заклинания, езически мантри... списъкът ня­маше край.

- Изглежда, паролата има нещо общо с тамплиерите - каза Софи и прочете съответния стих: - „Свят камък е на рицаря ключът".

- Ти си специалист по тамплиерите, Лий - каза Лан­гдън. - Да ти хрумва нещо?

Тибинг помълча няколко секунди, после въздъхна.

- Е, светият камък явно е надгробна плоча. Възмож­но е да се има предвид надгробният камък на Мария Магдалина, но това не ни помага много, тъй като нямаме представа къде се намира гробницата й.

- В последния стих се казва, че атбаш ще ни покаже истинския път - отбеляза Софи. - Чувала съм тази дума. Атбаш.

- Не се изненадвам - отвърна Лангдън. - Сигурно си я чувала в курса по криптология. Шифърът атбаш е един от най-древните на света.

„Разбира се! - спомни си младата жена. - Прочутата еврейска система за шифриране."

Наистина беше учила за шифъра атбаш. Той датира­ше от петстотин години преди Христа и често се използ-

ваше като академичен пример за елементарна ротацион­на система за заместване. Разпространена форма на ев­рейска криптограма, шифърът атбаш представляваше прост заместващ код, основан на двадесет и двете букви на ивритската азбука. Първата буква се заместваше с последната, втората с предпоследната и така нататък.

- Атбаш е изключително подходящ - каза Тибинг. -Текстове, шифрирани с атбаш, се срещат в Кабалата, сви­тъците от Мъртво море и даже в Стария завет. Еврейски­те учени и мистици и досега откриват скрити послания, шифровани с атбаш. Орденът на Сион определено го е използвал в учението си.

- Единственият проблем е, че нямаме към какво да приложим шифъра - посочи Лангдън.

Англичанинът въздъхна.

- На святия камък навярно има кодова дума. Трябва да намерим тази плоча, тачена от тамплиерите.

Лангдън се намръщи и Софи разбра, че търсенето на тамплиерската надгробна плоча никак няма да е лесно.

„Атбаш е ключът - помисли си тя. - Само че нямаме врата."

Тибинг раздразнено въздъхна и поклати глава.

- Доникъде не стигам, приятели. Ще ида да донеса нещо за хапване и ще видя как са Реми и нашият госте­нин. - Той се изправи и тръгна към задния край на са­молета.

Софи уморено го проследи с поглед.

Навън цареше пълен мрак. Младата жена имаше чув­ството, че е захвърлена в пространството и никой не знае къде ще се приземи. Израснала с гатанките на дядо си, тя имаше неспокойното усещане, че това стихотворение съдържа информация, която все още не са забелязали.

„Има още нещо - каза си Софи. - Находчиво скри­то... но въпреки това е там."

Измъчваше я и страхът, че онова, което накрая ще открият в криптекса, няма да е просто „карта на место­нахождението на Светия Граал". Въпреки увереността на Тибинг и Лангдън, че истината е в мраморния цилин­дър, Софи беше търсила достатъчно много „съкровища", за да знае, че Жак Сониер не разкрива лесно тайните си.