85.
„Кълбото там го няма..." Всички каменни рицари в черквата „Тем-пъл" лежаха по гръб с глави, отпуснати върху правоъгълни каменни възглавници. Софи я побиха тръпки. „Кълбото" от стихотворението й напомни за нощта в подземието на дядо й.
„Хиерогамията. Кълбата."
Зачуди се дали ритуалът е бил изпълняван и в този храм. Кръглото помещение изглеждаше като специално построено за такъв езически обред. Каменна пейка опасваше голия под. „Като театър" - бе казал Лангдън. Тя си представи черквата нощем, пълна с маскирани хора, пеещи на светлината на факли, присъстващи на „свещен съюз" в центъра на сградата.
Младата жена прогони този образ от главата си и за-
едно с Лангдън и Тибинг се приближи към групата рицари отляво. Въпреки настояването на британския историк педантично да провеждат проучването си, Софи нямаше търпение, избърза пред тях и бегло обходи с поглед петте фигури.
Пътьом отбелязваше приликите и разликите помежду им. Всички рицари лежаха по гръб, ала трима бяха с изпънати, а другите двама - с кръстосани крака. Тази странност като че ли нямаше отношение към липсващото кълбо. Когато разгледа облеклото им, тя установи, че двама рицари са с туники върху бронята, а другите трима - с дълги до глезените одежди. Също не им вършеше работа. Софи насочи вниманието си към единствената друга очевидна разлика - положението на ръцете им. Двама рицари стискаха мечовете си, двама молитвено бяха сключили длани, ръцете на третия бяха изпънати отстрани на тялото. Тя сви рамене. Нямаше и намек за липсващо кълбо.
Софи се обърна към Лангдън и Тибинг. Двамата бавно се приближаваха и все още бяха на третия рицар. Явно и те не бяха имали късмет. Тя не беше в настроение да ги чака и се запъти към-втората група рицари.' Докато прекосяваше откритото пространство, повтаряше стихотворението наум - бе го препрочитала толкова много пъти, че го беше запомнила наизуст.
Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.
Стигна до втората група рицари и видя, че е подобна на първата. Всички лежаха в различни пози и имаха брони и мечове.
Всички освен десетия и последен гроб.
Тя бързо се приближи и се втренчи в гробницата.
„Няма възглавница. Няма броня. Няма туника. Няма меч."
- Робърт? Лий? - извика младата жена и гласът й отекна в черквата. - Тук липсва нещо.
Двамата мъже незабавно тръгнаха към нея.
- Кълбо ли? - възбудено попита Тибинг. Патериците му бързо тропаха по пода. - Кълбо ли липсва?
- Не точно - намръщено вторачена в десетата гробница, отвърна Софи. - Като че ли липсва цял рицар.
Робърт и англичанинът стигнаха при нея и смутено зяпнаха гроба. Вместо легнал на пода рицар, тази гробница представляваше затворен каменен ковчег с трапецовидна форма, по-тесен при краката и по-широк към главата.
- Защо няма скулптура на рицар? - попита професорът.
- Интересно - поглади брадичката си Тибинг. - Съвсем бях забравил за тази особеност. От години не съм идвал тук.
- Този ковчег сякаш е изваян по същото време и от същия скулптор като другите девет гробници - посочи Софи. - Тогава защо рицаря го няма?
Британецът поклати глава.
- Една от загадките на черквата. Доколкото знам, никой не е намерил обяснение на този въпрос.
- Хей? - повика ги дяконът малко смутено. - Простете, ако ви се струва нелюбезно, но вие ми казахте, че искате да разпръснете пепел, а всъщност разглеждате храма.
Тибинг го погледна намръщено и се обърна към Лан-гдън.
- Господин Рен, вашата филантропия явно вече не може да ви осигури достатъчно време като някога, затова дайте да разпръснем пепелта на дядо ви и да приключваме. - Историкът погледна Софи. - Госпожо Рен?
Тя извади увития в пергамент криптекс от джоба си.
- Бихте ли ни оставили сами? - попита дякона Тибинг.
Младежът не помръдна. Внимателно наблюдаваше Лангдън.
- Изглеждате ми познат.
- Може би защото господин Рен идва тук всяка година! - изпуфтя Тибинг.
„Или защото миналата година го е видял по телевизията във Ватикана" - уплашено си помисли Софи.
- Никога не съм виждал господин Рен - заяви дяконът.
- Бъркате ме с някого - учтиво каза Лангдън. - Струва ми се, се видяхме миналата година. Отец Ноулс не ни запозна, но на влизане си спомних лицето ви. Вижте, разбирам, че не е редно, но бихте ли ми дали още няколко минути? Изминал съм огромно разстояние, за да разпръсна пепелта върху тези гробници. - Робърт изрече репликата си с убедителност, достойна за Тибинг.
Изражението на дякона стана още по-скептично.
- Това не са гробници.
- Моля?
- Разбира се, че са - заяви Тибинг. - Какво искате да кажете?
Дяконът поклати глава.
- В гробниците се погребват хора. Това са статуи. Скулптури на истински личности. Под фигурите не е погребан никой.
- Това е крипта! - възрази Тибинг.
- Само според старите учебници по история. Смятало се, че е крипта, но по време на реставрацията през хиляда деветстотин и петдесета година се оказало, че няма нищо подобно. - Той се обърна към Лангдън. - И предполагам, че господин Рен би трябвало да го знае, след като тъкмо неговото семейство е установило този факт.
Възцари се неловко мълчание.
Наруши го трясъкът на затръшната врата в пристройката. '
- Това трябва да е отец Ноулс - рече Тибинг. - Може би не е зле да проверите?
Дяконът се поколеба, но се отдалечи към пристройката и остави Лангдън, Софи и Тибинг сами. Тримата мрачно се спогледаха.
- Лий - прошепна Робърт. - Как така никой не е погребан тук? Какви ги говори той?
Англичанинът го погледна смутено.
- Не знам. Винаги съм смятал... Не, тук трябва да е. Нямам представа какви ги дрънка този младеж. Това са безсмислици!
- Може ли пак да видя стихотворението? - попита Лангдън.
Софи извади криптекса от джоба си и внимателно му го подаде.
Професорът разви пергамента и подържа цилиндъра в ръка, докато прочете стиховете.
- Да, в стихотворението определено се говори за „гроб". А не за статуя.
- Дали стихотворението не греши? - предположи Ти-бинг. - Може би и Жак Сониер е допуснал същата грешка като мен?
Робърт се замисли и поклати глава.
- Ти сам го каза, Лий. Черквата е построена от тамп-лиерите, военната организация на Ордена на Сион. Нещо ми подсказва, че великият магистър на Ордена е имал доста добра представа дали тук са погребани рицари.
Тибинг видимо бе поразен.
- Но тази черква е идеална. - Той пак огледа рицарите. - Нещо определено ни убягва!
Дяконът влезе в пристройката и с изненада установи, че няма никого.
- Отец Ноулс? - „Чух вратата да се затваря" - помисли си той и тръгна към входа.
На прага стоеше слаб мъж в смокинг и объркано се чешеше по главата. Младежът ядосано изпуфтя. Беше забравил да заключи вратата и сега се бе домъкнал някакъв нещастник, който явно отиваше на сватба, ала беше объркал черквата.
- Съжалявам, затворено е - завика той, докато минаваше покрай една дебела колона.
В този момент зад него прошумоля дреха и преди дяконът да успее да се обърне, широка длан му запуши устата, заглуши вика му и го повлече нанякъде. Ръката беше снежнобяла й човекът миришеше на алкохол.
Мъжът със смокинга спокойно извади миниатюрен револвер и го насочи право към челото на младежа.
Дяконът усети горещина в слабините си и разбра, че се е подмокрил.
- Внимателно ме слушай - прошепна мъжът в смо-
кинга. - Безшумно ще излезеш от черквата и ще започнеш да тичаш.. Няма да спираш. Ясно ли е?
Младежът кимна, доколкото му позволяваше ръката върху устата му.
- Ако съобщиш в полицията... — Мъжът притисна дулото към черепа му. - Ще те намеря.
Когато се усети, дяконът вече тичаше навън без намерение да спре; докато го държат краката.
86.
Сила безшумно като призрак се промък-ваше към целта си. Софи Нево го усети твърде късно. Албиносът опря дулото на пистолета си в гърба й, обгърна я през гърдите с яката си ръка и я притисна към грамадното си тяло. Тя изненадано извика. Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и на лицата им се изписа удивление и страх.
- Какво... - задави се Тибинг. - Какво си направил с Реми?!
- Единствената ми цел е да си тръгна оттук с ключовия камък - спокойно отвърна Сила. Трябваше да го извърши бързо и чисто. „Влез в черквата, вземи ключовия камък и излез - бе му казал Реми. - Без убийства, без борба."
Здраво хванал Софи, той отпусна ръка от гърдите й, пъхна ръка в дълбоките джобове на пуловера й и заопип-ва. Вонящият му на алкохол дъх леко разрошваше меката й коса.
- Къде е? - прошепна той. „По-рано ключовият камък беше в джоба на пуловера й. Къде е сега?"
- Тук. - Дълбокият глас на Лангдън отекна в храма.
Сила се обърна и видя, че американецът държи черния криптекс и го размахва като тореадор пред тъпо добиче.
- Остави го на пода - нареди албиносът.
- Пусни Софи и Лий да излязат от черквата - отвърна Лангдън. - Двамата с теб можем да уредим въпроса сами.
Сила отблъсна Софи от себе си, насочи пистолета към професора и тръгна към него.
- Нито стъпка повече - каза Лангдън. - Не и докато те не напуснат сградата.
- Не си в положение да поставяш условия.
- Нищо подобно. - Американецът вдигна криптекса високо над главата си. - Няма да се поколебая да го разбия на пода и да строша стъкленицата.
Макар че външно презрително се усмихна на заплахата, Сила се уплаши. Не го очакваше. Прицели се в главата на Лангдън и хладнокръвно заяви:
- Никога няма да строшиш ключовия камък. И ти искаш да намериш Граала не по-малко от мен.
- Грешиш. Ти го искаш по-силно. Доказа, че си готов да убиваш заради него.
На десетина метра оттам Реми Легалудек с усилваща се тревога надничаше от пристройката. Маневрата не беше успяла според плана и той виждаше, че Сила се колебае как да излезе от затруднението. По заповед на Учителя Реми му бе забранил да стреля с пистолета.
- Пусни ги - повори Лангдън, високо вдигнал криптекса и втренчен в оръжието на албиноса.
Червените очи на монаха гневно заблестяха и Реми се уплаши, че Сила наистина може да застреля Лангдън, докато държи криптекса. „Криптексът не. бива да падне!"
Това беше билетът на Реми към свободата и богатството. Допреди малко повече от година той бе обикновен петдесет и пет годишен прислужник и беше живял зад ____ стените на Шато Вилет, за да се подчинява на прищевките на непоносимия инвалид сър Лий Тибинг. И тогава му бяха направили изключително предложение. Случайната му връзка със сър Лий, най-известния историк на Граала на света, щеше да му донесе всичко, за каквото можеше да мечтае. Оттогава всеки ден в Шато Вилет го бе приближавал към сегашния момент.
„Съвсем близо съм" - каза си той, вперил поглед в ключовия камък в ръката на Робърт Лангдън. Ако американецът го пуснеше, всичко щеше да е изгубено.
„Готов ли съм да си покажа лицето?" Учителя строго му го беше забранил. Реми бе единственият, който го бе виждал.
- Сигурен ли сте, че искате Сила да изпълни тази задача? - преди по-малко от половин час го беше попитал французинът. - И аз мога да се справя.
Учителя бе категоричен.
- Сила свърши добра работа с четиримата ръководители на Ордена. Той ще вземе ключовия камък. Ти трябва да останеш анонимен. Ако някой те види, ще трябва да го очистим, а убийствата и без това са достатъчно. Не си показвай лицето.
„Лицето ми ще се промени - помисли си Реми. - С парите, които обеща да ми платиш, ще се превърна, в съвсем друг човек." Хирургията можела да промени дори отпечатъците от пръстите му, беше му казал Учителя. Скоро щеше да е свободен - ново, красиво лице щеше да поглъща слънчевите лъчи на плажа.
- Ясно - бе отвърнал той. - Ще помагам на Сила от сенките-
- За твое сведение, Реми, въпросната гробница не е в черквата „Темпъл". Така че не се бой. Те не търсят където трябва.
Французинът се смая.
- А вие знаете ли къде е гробницата?
- Естествено. По-късно ще ти кажа. Сега обаче трябва да действаш бързо. Ако другите открият истинското местонахождение на гробницата и напуснат черквата преди да вземеш криптекса, завинаги може да се простим с Граала.
Реми не даваше и пукната пара за Граала, само че Учителя нямаше да му плати, докато не го намерят. Обземаше го шемет всеки път щом си помислеше за парите, които скоро щеше да притежава. „Една трета от двайсет милиона евро. Предостатъчно, за да изчезна завинаги." Представяше си крайморския Тулон, където възнамеряваше да доживее дните си, като се пече на слънце и оставя други да му приелужват.
Сега обаче Лангдън заплашваше да разбие ключовия камък и бъдещето на Реми беше изложено на опасност.
Неспособен да понесе мисълта, че е стигнал толкова близо, само за да изгуби всичко, той най-после се реши. Макар и малокалибрен, отблизо револверът в ръката му бе смъртоносен.
Той напусна скривалището си, влезе в кръглата сграда и се прицели в главата на Тибинг.
- Отдавна чакам да го направя, куцо чудовище.
Сърцето на сър Лий Тибинг секна, когато видя насочилия оръжие към него Реми. „Какво прави той?!" Англичанинът позна миниатюрния си револвер, който държеше в жабката на лимузината.
- Реми? - смаяно запелтечи той. - Какво става? Лангдън и Софи бяха също толкова удивени. Прислужникът заобиколи зад Тибинг и опря дулото
на револвера в гърба му - високо отляво, точно зад сърцето.
Британският историк се вцепени от ужас.
- Реми, не...
- Ще ви го кажа съвсем просто - прекъсна го Реми и погледна Лангдън над рамото на Тибинг. - Оставете ключовия камък, иначе ще натисна спусъка.
Професорът сякаш се парализира.
- Ключовият камък не ви върши никаква работа -накрая успя да произнесе той. - Вие не можете да го отворите.
- Арогантни глупаци - изсумтя французинът. - Случайно да сте забелязали, че тази нощ постоянно ви слушах, докато обсъждахте тези стихотворения? Съобщих на другите всичко, което чух. Те знаят повече от вас. Вие дори не търсите където трябва. Гробницата е на съвсем друго място!
Тибинг изпадна в паника. „Какви ги говори?!"
- Защо ви е Граалът? - попита Лангдън. - За да го унищожите ли? Преди Края на дните?
- Сила, вземи ключовия камък от Лангдън - извика Реми на монаха.
Когато албиносът се приближи, Робърт отстъпи назад и високо вдигна цилиндъра, сякаш готов да го хвърли на пода.
- Предпочитам да го строша, отколкото да го видя в лоши ръце - заяви той.
Тибинг се ужаси. Делото на живота му се изпаряваше пред очите му. Всичките му мечти отиваха по дяволите.
- Недей, Робърт! - възкликна той. - Недей! Ти държиш Граала! Реми никога няма да ме застреля. Та ние се познаваме от десет...
Прислужникът вдигна револвера и стреля. Гърмежът, прекалено мощен за такова малко оръжие, отекна в каменната черква.
Всички се вцепениха.
- Не се шегувам - каза Реми. - Следващият куршум ще е в гърба му. Дай ключовия" камък на Сила.
Лангдън неохотно протегна криптекса. Албиносът го взе и в червените му очи проблесна отмъстително задоволство. Той пъхна каменния цилиндър в джоба на расото си и заотстъпва, като продължаваше да държи Лангдън и Софи на мушка.
Тибинг усети, че Реми го хваща с ръка през шията и го повлича със себе си. Револверът болезнено се забиваше в гърба му, докато го мъкнеха назад на немощните му крака.
- Пуснете го - настоя Лангдън.
- Ще заведем господин Тибинг на разходка - без да спира, отвърна французинът. - Ако се обадите в полицията, той ще умре. Ако направите каквото и да е, за да ни попречите, пак ще умре. Ясно ли е?
- Вземете мен - с пресекнат от вълнение глас предложи професорът. - Пуснете Лий.
Реми се засмя.
- Не ми се ще. С него сме стари познати. Освен това може да се окаже полезен.
Сила продължаваше да отстъпва с насочен срещу Лангдън и Софи пистолет. Прислужникът влачеше Лий към изхода; патериците на историка се тътрузеха след него.
- За кого работите? - твърдо попита Софи. Въпросът предизвика самодоволна усмивка на лицето
на Реми.
- Ще се изненадате, госпожице Нево.
87.
В камината в дневната на Шато Вилет вече не гореше огън, но докато четеше факсовете от Интерпол, Коле разсеяно се разхождаше пред нея.
Резултатите бяха съвсем неочаквани.
Според официалните сведения Андре Верне беше образцов гражданин. Нямаше полицейско досие - дори глоби за неправилно паркиране. След частното училище с отличие завършил международни финанси в Сорбоната. Името му от време на време се появявало във вестниците, но винаги в благоприятна светлина. Очевидно помогнал за изграждането на сигурността, която правеше Депозитната цюрихска банка лидер в свръхмодерния свят на електронната защита. Данните за кредитната му карта показваха склонност към книгите за изобразително изкуство, скъпото вино и класическите компактдискове - главно Брамс, - на които явно се наслаждаваше с изключително скъпа аудиосистема, купена преди няколко години.
„Нищо." - Коле въздъхна.
Единственото червено флагче от Интерпол бяха отпечатъци от пръсти, очевидно принадлежащи на прислужника на Тибинг. Шефът на криминалистите четеше доклада на удобния фотьойл в отсрещния край на дневната.
Коле го погледна.
- Нещо особено? Криминалистът сви рамене.
- Отпечатъците са на Реми Легалудек. Дребни престъпления. Нищо сериозно. Изглежда, че го изхвърлили от колежа след като незаконно се включил в телефонната мрежа, за да не плаща... по-късно извършил някаква дребна кражба. Влизане с взлом. Не си платил сметката за спешна трахеотомия. - Вдигна поглед и се подсмих-на.-- Алергия към фъстъци.
Коле кимна. Спомняше си смъртния случай в един ресторант, в чието меню не пишеше, че приготвят чили-
то с фъстъчено масло. Нищо неподозиращият клиент беше умрял от алергичен шок на масата още след първата хапка.
- Легалудек сигурно е живял тук, за да не го заловят. - Криминалистът отново се засмя. - Тази нощ е извадил късмет.
Лейтенантът въздъхна.
- Добре, предай тази информация на капитан Фаш. На прага криминалистът се сблъска с друг агент.
- Господин лейтенант! Открихме нещо в обора.
По тревожното му изражение Коле можеше да предположи само едно.
- Труп ли?
- Не, нещо по-... - Той се поколеба. - По-неочаквано. Коле разтърка очи и последва агента. Когато влязоха
в голямата сграда, криминалистът посочи към средата на помещението. Към сеновала се издигаше висока дървена стълба.
- Преди тази стълба я нямаше - отбеляза лейтенантът.
- Аз я поставих. Търсехме отпечатъци около ролса, когато видях стълбата на пода. Нямаше да й обърна внимание, само че стъпалата бяха изтъркани и кални. Стълбата явно се използва редовно.' Височината й отговаряше на сеновала, затова я вдигнах и се качих да хвърля едно око.
Коле вдигна поглед по стръмната стълба към високия сеновал. „Някой редовно се качва там горе?" Отдолу сеновалът изглеждаше празен, ала по-голямата му част не се виждаше.
Отгоре се показа старши агент от групата по криминалистика.
- Непременно трябва да видите това, господин лейтенант - каза той и махна на Коле с облечената си в латексова ръкавица ръка.
Лейтенантът уморено кимна, отиде при стълбата и се хвана за долните стъпала. Стълбата беше стара и постепенно се стесняваше нагоре. Когато наближи края й, Коле за малко да се подхлъзне'. Сепна се, продължи да се изкачва и най-после стигна горе. Агентът му
протегна ръка, Коле я пое и тромаво се прехвърли на платформата.
- Насам - каза криминалистът и посочи навътре в безупречно чистия сеновал. - Тук има отпечатъци само от един човек. Скоро ще получим резултатите.
Коле се вторачи към отсрещната стена. „Какво е това, по дяволите?" Там имаше сложна компютърна система -два компютъра, монитор и тонколони, чекмеджета с хард-дискове и многоканален аудиопулт със собствен енергиен източник.
„Защо му е на някой да качва всичко това тук горе?" Коле се приближи към електронната техника.
- Проверихте ли системата?
- Това е подслушвателен пост.
- Подслушвателен пост ли?! Агентът кимна.
- При това изключително модерен. - Той посочи дългата маса, отрупана с електронни части, наръчници, инструменти, кабели и тинол. - Някой явно си разбира от работата. Тази техника е не по-лоша от нашата. Миниатюрни микрофони, фотоелектрически клетки, чипове с огромна оперативна памет. Има даже от новите нанохарддискове.
Коле бе впечатлен.
- Това тук е пълна система - каза криминалистът и му подаде устройство, не много по-голямо от джобен калкулатор. От него висеше половинметров кабел, завършващ с парче тънко фолио. - Система за аудиозапис с мощен харддиск и самозареждаща се батерия. Това парче фолио в края на жицата е комбинация от микрофон и фотоелектрическа клетка.
Коле беше запознат с тези неща. Преди няколко години напомнящите на фолио фотоклетъчни микрофони бяха осъществили огромен напредък в областта на електронното подслушване. Харддискът можеше да се монтира например зад лампа и микрофонът да се скрие в очертанията на основата, и да се боядиса в подходящ цвят. Стига микрофонът да се поставеше на място, осветявано за няколко часа дневно от слънцето, фотоклетките щяха да зареждат системата. Тези устройства на практика бяха вечни.
- Метод на приемане? - попита Коле.
Агентът посочи изолиран кабел, който излизаше от компютъра, минаваше по стената и изчезваше в дупка на покрива.
- Обикновени радиовълни. Малка антена на покрива.
Лейтенантът знаеше, че тези записващи системи обикновено се поставят в кабинети, активират се от глас, за да се пести място на харддиска, записват разговори денем и предават компресираните аудиофайлове нощем, за да не бъдат засечени. След предаването харддискът се самоизтриваше и се приготвяше за същата операция на другия ден.
- Имаш ли представа кой е бил подслушван? Криминалистът се приближи до монитора.
- Хм, това е най-невероятното, господин лейтенант...
88.
Лангдън и Софи минаха през въртележ-
ката на метрото и навлязоха в недрата
на мрачния лабиринт от тунели и перони.
Професорът се чувстваше напълно изчерпан. Измъчваха
го угризения.
„Аз забърках Лий и сега той е в огромна опасност."
Тайната роля на Реми го бе смаяла, ала това беше съвсем логично. Онзи, който търсеше Граала, вербуваше вътрешни хора. „Прибегнали са до Тибинг по същата причина, поради която го потърсих аз. - Онези, които знаеха нещо за Светия Граал, винаги бяха магнити и за крадци, и за учени. Фактът, че британецът през цялото време е бил наблюдаван, би трябвало да-облекчи угризе-нията му. Нищо подобно. - Трябва да открием Лий и да му помогнем. Веднага."
Робърт последва Софи до един от пероните, където тя забързано отиде при най-близкия телефон, за да се обади в полицията, въпреки предупреждението на Реми. Лангдън седна на една мърлява пейка.
- Най-добрият начин да помогнем на Лий е незабавно да съобщим на лондонската полиция - докато набираше номера, повтори младата жена. - Повярвай ми.
Лангдън отначало не се бе съгласил с тази идея, но когато обсъдиха плана, предложението на Софи започна да му се струва логично. За момента Тибинг се намираше в безопасност. Даже да знаеха къде е гробницата на рицаря, Реми и другите можеха да имат нужда от помощта на историка, за да разгадаят смисъла на стиха за кълбото. Безпокоеше го какво ще се случи след като бъде открита картата на Граала. „Лий ще се превърне в огромна пречка за тях."
Ако искаше да помогне на приятеля си и някога пак да види ключовия камък, Лангдън първо трябваше да намери гробйицата. „За съжаление Реми има голяма преднина."
Задачата на Софи беше да забави французина.
А на Робърт - да намери гробницата.
Софи щеше да направи Реми и Сила бегълци от лондонската полиция и да ги принуди да се скрият. Още по-добре щеше да е да ги заловят. Планът на Лангдън не бе толкова сигурен - да вземе метрото до Кингс Колидж, известен с електронната си база данни по теология. „Най-добрата търсачка - беше чувал той. - Мигновени отговори на всеки въпрос от областта на историята на религията." Чудеше се какво ще му разкрие база данните за неизвестния рицар.
Искаше му се мотрисата да дойде по-скоро.
Софи най-после се свърза с лондонската полиция.
- Участък „Сноу Хил" - каза телефонистката. - Какво обичате?
- Искам да съобщя за отвличане. - Софи знаеше, че трябва да е кратка.
- Името ви, моля? Тя се замисли за миг.
- Агент Софи Нево от френската криминална полиция.
Това даде желания резултат.
- Веднага, госпожо. Ще ви свържа с някой от детективите.
Докато чакаше, Софи се зачуди дали полицията изобщо ще повярва на описанието на похитителя на Тибинг.
„Мъж със смокинг. - Нима можеше по-лесно да се открие заподозрян? Даже да се преоблечеше, Реми се движеше в компанията на монах албинос. - Не може да ги изпуснат." Нещо повече, те имаха заложник и не можеха да пътуват с градския транспорт. Колко лимузини ягуар можеше да има в Лондон?
Докато я свържат, сякаш мина цяла вечност. „Хайде!" Чуваше линията да прещраква и бръмчи, като че ли я прехвърляха.
Изтекоха петнадесет секунди.
Накрая отсреща се обади мъж.
- Агент. Нево?
Софи веднага позна грубия глас и се смая.
- Агент Нево - повтори Безу Фаш. - Къде сте, по дяволите?
Тя онемя. Капитанът явно бе поискал от телефонната централа на лондонската полиция да го предупредят, ако Софи се обади.
- Вижте - напрегнато каза Фаш. - Снощи допуснах ужасна грешка. Робърт Лангдън е невинен. Всички обвинения срещу него отпаднаха. Въпреки това двамата сте в опасност. Трябва да се върнете.
Софи зяпна. Нямаше представа какво да отговори. Фаш не беше от хората, които се извиняват за каквото и да било.
- Вие не ми казахте, че Жак Сониер ви е дядо - продължи полицаят. - Ще си затворя очите за вашето неподчинение заради емоционалното напрежение, на което сигурно сте подложена. В момента обаче с Лангдън трябва да потърсите закрила в най-близкия лондонски участък.
„Той знае, че съм в Лондон? Още какво знае?" По линията се чуваше рев на някаква машина. И странно прещракване.
- Опитвате се да определите откъде се обаждам, нали, господин капитан?
Гласът на Фаш прозвуча твърдо.
- С вас трябва да си сътрудничим, агент Нево. И двамата имаме много за губене. Трябва да сведем щетите до минимум. Снощи допуснах грешки в преценката си и
ако те доведат до смъртта на американски професор и криптографка от ЦУКП, с кариерата ми е свършено. През последните няколко часа се опитвам да осигуря безопасността ви.
На перона лъхна топъл вятър и мотрисата се приближи с тихо бучене. Софи имаше твърдото намерение да се качи в нея. Лангдън явно имаше същата идея, защото се изправи и тръгна към телефона.
- Човекът, който ви трябва, е Реми Легалудек - каза тя. - Прислужникът на Тибинг. Той преди малко отвлече сър Лий от черквата „Темпъл" и...
- Агент Нево! - изрева Фаш. - Това не е въпрос, който можем да обсъждаме по незащитена линия. С Лангдън веднага идете в полицията. Заради самите вас! Това е заповед!
Софи затвори и двамата с Робърт се затичаха към мотрисата.
Сподели с приятели: |