63.
Лейтенант Коле стоеше сам пред портата на Лий Тибинг и гледаше огромната къща. „Усамотена. Тъмна. Добро прикритие." Осмината му агенти безшумно се разгръщаха покрай оградата. Можеха да обкръжат имението за ми-
нути. Лангдън не можеше да избере по-подходящо, място за изненадваща атака.
Коле тъкмо се канеше да се обади на Фаш, когато телефонът му най-после иззвъня.
Капитанът изобщо не изглеждаше доволен от развитието на събитията, както беше очаквал Коле.
- Защо никой не ми съобщи, че имаме информация за Лангдън?
- Имахте среща и...
- Къде точно се намирате, лейтенант? Коле му даде адреса.
- Имението е собственост на британец. Казва се Тибинг. Лангдън е изминал доста голямо разстояние, за да дойде тук, и камионът е вътре, без признаци за влизане с взлом, така че има голяма вероятност да познава собственика.
- Идвам - каза Фаш. - Не правете нищо. Лично ще се заема.
Коле зяпна.
- Но, господин капитан, вие сте на двайсет минути оттук! Трябва да действаме незабавно. Обкръжил съм сградата. Имам общо осем души. Четирима с пушки, другите с пистолети.
- Изчакайте ме.
- Ами ако Лангдън е взел заложник? Ами ако ни види и реши да избяга пеш? Трябва да действаме веднага! Хората ми са заели позиции и са готови.
- Изчакайте ме да дойда, лейтенант! Това е заповед. -Фаш затвори.
Смаян, Коле изключи телефона си. „Защо ме кара да чакам, по дяволите? - Но вече знаеше отговора. Макар и известен с инстинкта си, Фаш беше горделив. - Иска той да получи славата за ареста." След като бе показал снимката на американеца по всички телевизионни мрежи, капитанът искаше да си осигури също толкова телевизионно време за себе си. Работата на Коле беше просто да удържи крепостта, докато не се появи шефът, за да спаси положението.
Докато чакаше обаче," лейтенантът се замисли за друго възможно обяснение. „Максимално ограничаване на
отрицателните последици. - Органите на реда се колебаеха да арестуват беглец само ако възникнеше съмнение във виновността на заподозрения. - Дали Фаш се съмнява, че Лангдън е нашият човек?" Това го уплаши. Тази нощ капитанът беше използвал огромни ресурси, за да арестува Лангдън - surveillance cachée, Интерпол, а сега и телевизията. Дори великият Безу Фаш нямаше да издържи на политическите последици, ако по погрешка бе показал лицето на известен американец по всички френски телевизионни канали и го беше обявил за убиец. Ако разбираше, че е сбъркал, бе съвсем логично да нареди на Коле да чака. Сега най-малко му трябваше лейтенантът с гръм и трясък да влезе в имението на невинен британец и да вземе на мушка Лангдън.
Нещо повече, съзнаваше Коле, ако американецът беше невинен, това щеше да обясни един от най-странните парадокси в този случай: защо Софи Нево, внучката на жертвата, бе помогнала на неговия вероятен убиец да избяга? Освен ако Софи не знаеше, че Лангдън е несправедливо обвинен. Тази нощ Фаш беше развил всевъзможни теории за странното й поведение, включително това, че като единствена наследничка на Сониер, тя е убедила тайния си любовник Робърт Лангдън да убие дядо й, за да й осигури наследството. И затова уредникът е оставил на полицията съобщението „P.S. Намерете Робърт Лангдън". Коле бе съвсем сигурен, че тук става нещо друго. Софи Нево му се струваше прекалено стабилна, за да се забърка с нещо толкова долно.
- Господин лейтенант? - При него дотича един от оперативните агенти. - Открихме кола.
Коле го последва на петдесетина метра. Сред храстите беше паркирано черно ауди. Регистрационните номера показваха, че е взето под наем. Лейтенантът постави длан върху капака. Все още топъл. Даже горещ.
- Лангдън трябва да е дошъл с нея - предположи Коле. - Обадете се във фирмата за автомобили под наем. Проверете дали аудито е откраднато.
- Слушам.
Друг агент му даде знак да се върне към оградата.
- Вижте това, господин лейтенант. - Той му подаде
бинокъл за нощно виждане. - Горичката в края на от-бивката.
Коле насочи бинокъла към склона и го фокусира. Постепенно се очертаха зеленикави форми. Лейтенантът бавно проследи линията на алеята и стигна до горичката. И зяпна. Сред дърветата бе скрит брониран камион. Същия като онзи, който беше пуснал да мине през бло-кадата на Депозитната цюрихска банка. Молеше се да е някакво странно съвпадение, ала знаеше, че не е възможно.
- Явно Лангдън и Нево са дошли с него от банката -каза агентът.
Коле нямаше думи. Спомни си шофьора на бронирания камион. Ролекса. Нетърпението му. „Така и не проверих в каросерията. - Смаян, лейтенантът разбра, че някой от банката наистина е излъгал ЦУКП за местонахождението на Лангдън и Софи и после' им е помогнал да избягат. - Но кой? И защо? - Зачуди се дали това не е причината, поради която Фаш му беше наредил да не предприема никакви действия. Капитанът може да бе научил, че са замесени и други хора освен Лангдън и Софи. - А щом американецът и Нево са пристигнали с бронирания камион, кой е карал аудито?"
Стотици километри на юг оттам една чартърна чесна „Сайтейшън" летеше на север над Тиренско море. Въпреки спокойното небе епископ Арингароса стискаше торбичката за повръщане в ръце, убеден, че всеки момент ще му прилошее. Разговорът с Париж изобщо не бе минал както очакваше.
Сам в малката кабина, той въртеше златния си пръстен и се опитваше да се избави от непреодолимото чувство на страх и отчаяние. „Всичко в Париж се е объркало." Той затвори очи и се помоли Безу Фаш да е в състояние да оправи нещата.
64
Тибинг седеше на дивана с дървеното ковчеже в скута си. Усещаше тежестта
му върху краката си и се възхищаваше на инкрустираната върху капака роза. „Това е най-странната и вълшебна нощ в живота ми."
- Отворете го - прошепна Софи. Двамата с Лангдън стояха до него.
Англичанинът се усмихна. „Не ме припирай." Прекарал години в търсене на ключовия камък, той искаше да се наслади на всяка милисекунда от момента. Прокара длан по дървения капак и усети релефа на инкрустира-ното цвете.
- Розата - промълви той. „Розата е Магдалина. Розата е компасът, който показва пътя. - Почувства се глупаво. Години наред бе обикалял катедралите из цяла Франция, беше плащал, за да си осигурява специален достъп до тях, бе проучвал стотици арки под розети в търсене на ключов камък с карта. - Le clef de voûte -каменен ключ под знака на Розата."
Тибинг бавно свали закопчалката и повдигна капака.
Когато най-после видя съдържанието на ковчежето, в миг разбра, че това може да е само ключовият камък. Каменен цилиндър, направен от свързани пръстени, покрити с букви. Устройството му изглеждаше изненадващо познато.
. - Проектът е взет от един от дневниците на. Леонардо да Винчи - поясни Софи. - Дядо ми ги правеше за забавление.
„Естествено - помисли англичанинът. Беше виждал скиците и плановете. - Ключът към Светия Граал се крие в този камък." Той внимателно извади тежкия криптекс от кутията. Макар да нямаше представа как се отваря, усещаше, че вътре лежи собствената му съдба. В моменти на неуспех се беше съмнявал, че търсенето на неговия живот някога ще бъде възнаградено. Сега с тези колебания завинаги бе свършено.
Чуваше древните думи, създаването на легендата за
Граал а...
„Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c'est le Saint-Graal
qui vous trouve." . -
„Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб." Колкото и да беше невероятно, тази нощ ключът към
Светия Граал се бе озовал на неговия праг.-
Докато Софи седеше с криптекса и обясняваше за оцета, стъклениците и паролата, Лангдън пренесе палисан-дровото ковчеже на една добре осветена маса в отсрещния край на стаята, за да го разгледа по-внимателно. В ума му се въртеше нещо, което беше казал Тибинг.
„Ключът за Граала е скрит под знака на Розата."
Той повдигна сандъчето към светлината и проучи ин-крустирания символ. Въпреки че не бе изучавал дърворезба и инкрустирани мебели, Робърт току-що си беше спомнил за прочутия облицован с плочи таван на испанския манастир край Мадрид. Три века след построяването на сградата плочите на тавана бяха започнали да падат и отдолу се бяха разкрили свещени текстове, написани от монасите върху мазилката.
Лангдън отново погледна инкрустацията.
„Под Розата."
„Sub Rosa."
„Тайна."
Някакъв шум в коридора го накара да се обърне. Не видя нищо освен сенки. Най-вероятно беше минал прислужникът на Тибинг. Той отново насочи вниманието си към ковчежето. Прокара пръст по гладкия ръб на инкрустацията и се зачуди дали може да я изчопли, ала изработката бе съвършена. Съмняваше се, че ще успее да го направи дори с ножче за бръснене.
Вдигна капака и разгледа вътрешната му страна. Тя беше гладка. Когато раздвижи кутията обаче, светлината попадна върху съвсем малка дупка в идеалния център на капака. Лангдън го затвори и се втренчи в инкрусти-рания символ. Нямаше дупка.
„Не стига до края."
Той остави сандъчето на масата, огледа се и видя куп-
чина вестници, захванати с кламер. Взе го, върна се при кутията, отвори я и пак проучи дупката. После предпазливо изправи кламера, пъхна края му в отвора и леко натисна. Не се наложи да упражни почти никаква сила. Нещо тихо изтрака върху масата. Робърт затвори капака, за да погледне. Видя парченце дърво като част от мозайка. Дървената роза беше паднала от капака.
Онемял, Лангдън зяпна празното й легло. Там с безупречен почерк бяха гравирани четири реда текст на език, който му бе абсолютно непознат.
„Буквите далечно приличат на семитски, и все пак не познавам езика!" - помисли си Лангдън.
Вниманието му привлече внезапно движение зад гърба му. Изневиделица мощен удар по главата го повали на колене.
Докато падаше, за миг му се стори, че вижда бял призрак с пистолет в ръка. После всичко потъна в мрак.
65.
Въпреки че работеше в органите на реда, до тази нощ Софи Нево никога не се бе озовавала под прицел. Насоченият срещу нея пистолет беше в ръката на грамаден албинос с дълга бяла коса. Той я гледаше с червените си очи, които излъчваха някакъв страшен безплътен блясък. Облечен във вълнено расо с въже на кръста, мъжът приличаше на средновековен свещеник. Софи нямаше представа кой е, и все пак започваше да вярва в подозренията на Тибинг, че зад всичко това стои Църквата.
- Знаете за какво съм дошъл - с кух глас каза монахът.
Софи и Тибинг седяха на дивана с вдигнати по заповед на албиноса ръце. Лангдън пъшкаше на пода. Когато монахът заобиколи дивана и застана срещу тях, погледът му веднага попадна върху ключовия камък в скута на англичанина.
- Няма да можете да го отворите - предизвикателно заяви историкът.
- Моят Учител е мъдър човек - отвърна албиносът и се приближи, без да отпуска пистолета.
Софи се зачуди къде е прислужникът на Тибинг. „Дали е чул падането на Робърт?"
- Кой е учителят ви? - попита британецът. - Навярно бихме могли да сключим сделка.
- Граалът е безценен. - Монахът направи още крачка напред.
- Тече ви кръв - спокойно отбеляза Тибинг и кимна към десния му глезен. - И куцате.
- Вие също - отвърна албиносът и посочи подпрените до него метални патерици. - А сега ми дайте ключовия камък.
- Знаете за ключовия камък?! - изненадано възкликна Тибинг.
- Няма значение какво знам. Бавно се изправете и ми го дайте.
- Изправянето ми е трудно.
- Тъкмо затова. Предпочитам никой да не прави резки движения.
Тибинг хвана с дясната си ръка едната от патериците си и с лявата стисна ключовия камък. С усилие стана и нестабилно се наведе напред.
Като се целеше право в главата му, монахът още повече се приближи. Пред безпомощния поглед на Софи той се пресегна за цилиндъра.
- Няма да успеете - рече Тибинг. - Само достойните могат да го отключат.
„Само бог посочва достойните" - помисли си Сила.
- Доста е тежък - каза мъжът с патериците. Ръката му трепереше. - Ако не го вземете, ще го изпусна! - И опасно се олюля.
Сила бързо пристъпи напред да вземе камъка и в този момент мъжът изгуби равновесие. Патерицата му се плъзна по пода и той политна надясно. „Не!" Албиносът се хвърли да спаси камъка и отпусна оръжието си. Ала ключовият камък се отдалечаваше от него. Докато мъжът падаше надясно, лявата му ръка замахна назад и цилиндърът се изхлузи от дланта му върху дивана. В същия миг металната патерица се стрелна в широка дъга към крака на Сила.
Патерицата улучи кожения ремък на бедрото му и заби шиповете в и без това разранената му плът. Прониза го ужасяваща болка. Сила се преви надве, свлече се на колене и ремъкът се заби още по-дълбоко. Пистолетът оглушително изгърмя и куршумът се заби в дъските на пода. Преди да успее да го вдигне и да стреля повторно, кракът на жената го улучи точно в брадичката.
Коле чу приглушения изстрел. Обзе го паника. След разговора с капитана вече бе изгубил всяка надежда сам да залови Лангдън. Ала нямаше да допусне самолюбието на Фаш да го изправи пред министерската вътрешна комисия за небрежно изпълнение на полицейските процедури.
„В частен дом е бил произведен изстрел! А вие сте чакали на алеята?"
Лейтенантът знаеше, че моментът за незабелязано приближаване отдавна е отминал. Освен това беше наясно, че ако продължи да виси със скръстени ръце, до сутринта ще се прости с кариерата си. Вперил поглед в желязната порта, той взе решение.
- Вържете я и я съборете.
Макар и почти в безсъзнание, Робърт Лангдън чу изстрела. Чу и мъчителен вик. Неговият ли? Сякаш пробиваха дупка в черепа му с тежък чук. Някъде наблизо разговаряха хора.
- Къде беше, по дяволите? - викаше Тибинг. Прислужникът припряно влезе в стаята.
- Какво стана? 0, Господи! Кой е този? Ще повикам полиция!
- Мътните го взели! Не викай полиция. Свърши и ти някаква работа и донеси нещо да вържем това чудовище.
- И лед! - извика след него Софи.
Лангдън отново изгуби съзнание. Пак гласове: Движение. Сега седеше на дивана. Софи притискаше лед към главата му. Черепът му се пръскаше. Когато зрението му най-после започна да се прояснява, той видя тялото на
пода. „Халюцинирам ли?" Огромният монах албинос лежеше завързан и със залепена с изолирбанд уста. Брадичката му бе разцепена, расото върху дясното му бедро беше подгизнало от кръв. И той като че ли тъкмо идваше на себе си.
Робърт погледна Софи.
- Кой е този? Какво... стана? Тибинг докоцука при него.
- Спаси те рицар, който размаха Екскалибур, изкован от „Акми Ортопидик".
„А?". Лангдън се опита да се изправи. Софи нежно го бутна обратно.
- Почини си, Робърт.
- Боя се, че току-що демонстрирах пред твоята приятелка злополучната полза от моето състояние - каза Тибинг. - Изглежда, че всеки ме подценява.
Лангдън погледна монаха и се опита да си представи какво се е случило.
- Той носеше ремък на бедрото си - поясни Тибинг.
- Какво?
Англичанинът посочи окървавения кожен ремък с шипове, който'лежеше на пода.
- Ремък за умъртвяване на плътта. Носеше го на това бедро. Внимателно се прицелих.
Робърт разтри главата си. Беше чувал за тези ремъци.
- Но откъде... разбра? Тибинг се ухили.
- Християнството е моята научна област, Робърт, и някои секти са ми ясни като бял ден. - Той посочи с патерицата кървавото расо.
- Предполагам, че е от Opus Dei - каза Лангдън. Напоследък по телевизията често коментираха ултракон-сервативната католическа организация. Не особено благосклонно.
Тибинг се вторачи в окървавения ремък.
- Съгласен съм. Но защо Opus Dei търси Светия Гра-ал?
Професорът беше прекалено изтощен, за да мисли за това.
- Какво е това, Робърт? - попита Софи, отиде до дър-
веното сандъче и вдигна малката роза, която бе паднала от капака.
- Инкрустацията скрива гравиран върху капака текст. Помислих си, че той може да ни подскаже как да отворим ключовия камък.
Преди Софи и Тибинг да успеят да отговорят, отвън завиха полицейски сирени и замигаха сини полицейски лампи.
Англичанинът се намръщи.
- Струва ми се, приятели, че трябва да вземем решение. При това бързо.
66.
Коле и агентите влетяха през входа на имението с извадени пистолети. Разгърнаха се и започнаха да претърсват стаите на долния етаж. Намериха дупка от куршум в пода на дневната, следи от борба, малко кръв, странен кожен ремък с шипове и ролка изолирбанд. Иначе нямаше никого. . '
Точно когато.се канеше да раздели хората си, за да проверят в мазето и района зад къщата, лейтенантът чу гласове на втория етаж.
- Горе са!
Полицаите се втурнаха по широкото стълбище и се насочиха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Те като че ли идваха от последната спалня по изключително дългия коридор. Агентите заеха позиции и блокираха изходите.
Когато наближиха спалнята, Коле видя, че вратата е широко отворена. Гласовете внезапно спряха и на тяхно място се чу странно ръмжене като на двигател.
Вдигнал пистолета си нагоре, той даде знак, безшумно се пресегна иззад касата на вратата, откри ключа и го натисна. Полицаите с викове нахлуха вътре.
Стаята беше празна. Абсолютно.
Ръмженето на автомобила идваше от черно електронно табло на стената до леглото. Коле бе видял такива из
цялата къща. Интерком. Имаше десетина бутона с надписи.
КАБИНЕТ... КУХНЯ... МОКРО ПОМЕЩЕНИЕ... ИЗБА...
„Тогава откъде чувам колата?"
Главна спалня... солариум... обор... библиотека...
„Обор!" Лейтенантът за секунди се спусна долу и изтича при задната врата, като привика един от агентите си. Двамата задъхано прекосиха задната морава и стигнаха до посивелия от времето обор.
Още преди да влязат Коле чу заглъхващия рев на автомобилен двигател. Втурна се вътре и включи осветлението. Дясната половина на помещението бе работилница - косачки, автомобилни инструменти, градинско оборудване. На стената висеше познат интерком и един от бутоните беше натиснат.
Спалня за гости II.
Коле се разяри. „Примамили са ни горе с интеркома!" В другата половина на обора видя дълга редица боксове. Но нямаше коне. Очевидно собственикът предпочиташе друг вид конски сили, Боксавете бяха превърнати във внушителен автопарк - черно ферари, чисто нов ролс-ройс, стар спортен „Остин Мартин", лъскаво порше 356.
Последното отделение бе празно.
Лейтенантът се затича натам и видя мазни петна по пода. „Не могат да напуснат имението." Беше блокирал алеята и портала с две патрулни коли.
- Господин лейтенант? - Агентът посочи в дъното на редицата ясли.
Задната врата на обора бе отворена и водеше към мрачен кален склон, който изчезваше в нощта. Коле изхвърча навън и се вторачи в тъмнината. Можеше да различи само далечна гора. Нямаше отблясъци от фарове. Горис- v тата долина сигурно бе пресечена от десетки необозначе-ни пътища и ловни пътеки, ала той беше убеден, че плячката му няма да успее да избяга.
- Пратете няколко'души долу. Сигурно вече са заседнали някъде наблизо. Тия модерни спортни коли не са пригодени за такъв терен.
- Хм, господин лейтенант? - Агентът посочи едно таб-
ло, на което висяха няколко автомобилни ключа. Табелките над тях носеха познати имена.
ДАЙМЛЕР... РОЛСРОЙС... ОСТИН МАРТИН... ПОР-ШЕ...
Последната кукичка бе празна.
Когато прочете табелката над нея, Коле разбра, че е загазил.
67.
Рейнджроувърът беше „Джава Блак Пърл" четири по четири, стандартна предавка, с мощни полипропиленови фарове и десен волан.
Лангдън се радваше, че не шофира.
По заповед на господаря си Реми страхотно се справяше с маневрирането по огрените от луната ниви зад Шато Билет. С изключени фарове той прекоси открития участък и сега се спускаше по дълъг склон в посока, противоположна на имението. Изглежда, се насочваше към очертаващата се в далечината гора.
Седнал на предната лява седалка и стиснал ключовия камък в ръце, професорът се обърна назад към Тибинг и Софи.
- Как ти е главата, Робърт? - все още потресена, попита младата жена.
Той се насили да се усмихне.
- По-добре, благодаря. - Черепът му се пръскаше. Тибинг '- държеше пистолета в скута си и приличаше
на стара снимка на британец, завръщащ се от сафари с плячката си - погледна завързания монах, който лежеше със запушена уста в тесния багажник зад седалката.
- Страшно се радвам, че се отби, Робърт - ухили се историкът, като че ли за пръв път от години се забавляваше истински.
- Извинявай, че те забърках в тази каша, Лий.
- 0, моля те, цял живот съм чакал да се забъркам в нея. - Тибинг се вгледа през предното стъкло към сянката на гората и потупа Реми по рамото. - Не забравяй,
никакви стопове. Ако се наложи, използвай ръчната спи-_ рачка. Искам първо да понавлезем сред дърветата. Няма защо да рискуваме да ни видят от къщата.
Прислужникът намали скоростта и насочи рейндж-роувъра към една просека. Когато поеха по обраслата пътека, върхарите на дърветата незабавно скриха луната.
„Нищо не виждам" - помисли си Лангдън, докато напрягаше очи да различи нещо пред тях. Цареше пълен мрак. Клоните жулеха лявата страна на колата и Реми леко зави в другата посока. Като държеше волана повече или по-малко неподвижно, той продължи още тридесе-тина метра напред.
- Отлично се справяш, Реми - похвали го Тибинг. -Би трябвало да сме се отдалечили достатъчно. Робърт, би ли натиснал онова синьо бутонче точно под вентилатора? Виждаш ли го?
Лангдън откри бутона и го натисна.
Приглушени жълти лъчи осветиха пътеката пред тях и гъстите храсталаци от двете им страни. Фарове за мъгла. Бяха достатъчни, за да се ориентират, но не можеха да се видят от къщата.
- Е, Реми, фаровете са включени - весело заяви Тибинг. - Животът ни е в твои ръце.
- Къде отиваме? - попита Софи.
- Тази пътека продължава около три километра навътре в гората - отвърна англичанинът. - Прекосява имението и после завива на север. Ако някое езеро или паднало дърво не ни прегради пътя, ще излезем невреди-мй при шосе номер пет.
„Невредими." Лангдън сведе поглед към скута си, където лежеше дървената кутия с ключовия камък. Ин-крустираната роза си беше на мястото и въпреки че мислите му не бяха съвсем ясни, той нямаше търпение отново да я извади и да разгледа надписа под нея по-внимателно. Професорът отключи капака и понечи да го вдигне, но Тибинг постави ръка на рамото му.
- Търпение, Робърт - каза англичанинът. - Пътят е неравен и е тъмно. Бог "да ни е на помощ, ако счупим нещо. Щом на светло не си разпознал езика, на тъмно
няма да се справиш по-добре. Нека първо се измъкнем читави, а? Съвсем скоро ще има време и за това.
Беше прав. Лангдън кимна и затвори капака.
Монахът отзад започна да пъшка и да опъва въжетата си. После внезапно диво зарита.
Тибинг се завъртя и насочи пистолета над облегалката.
- Нямам представа от какво се оплаквате, господине. Вие нахлухте в дома ми и ударихте по главата мой скъп приятел. Имам пълното право да ви застрелям на място и да ви оставя да изгниете в гората.
Монахът се укроти.
- Сигурен ли си, че трябваше да го вземем с нас? -попита Робърт.
- Абсолютно съм сигурен, по дяволите! - възкликна Тибинг. - Издирват те за убийство, Робърт. Този негодник е твоят билет за свободата. Полицията явно толкова много иска Да те залови, че те е проследила до дома ми.
- Аз съм виновна - каза Софи. - Бронираният камион сигурно е имал предавател.
- Не е в това въпросът - отвърна англичанинът. - Не се изненадвам» че ви е открила полицията. Изненадвам се, че ви е намерил този тип от Opus Dei. От всичко, което ми разказахте, не мога да си представя как ви е проследил до дома ми, освен ако не е имал връзка или в криминалната полиция, или в Депозитната цюрихска банка.
Лангдън се замисли. Безу Фаш определено бе имал намерение да намери изкупителна жертва за четирите убийства. А президентът, на банката Андре Верне съвсем неочаквано ги беше нападнал, макар че като се имаше предвид обвинението срещу професора, промяната в отношението на банкера изглеждаше разбираема.
- Този монах не действа сам, Робърт, и докато не научиш кой стои зад всичко това, ти си в опасност - продължи Тибинг. - Хубавото, приятелю, е, че сега ти си в позиция на силата. Това чудовище зад мен притежава тази информация и онзи, който му дърпа конците, в момента сигурно е доста нервен.
Реми увеличи скоростта. Прегазиха плитък поток,
изкачиха ниско възвишение и пак започнаха да се спускат.
- Би ли ми подал телефона, Робърт? - Британският историк посочи автомобилния телефон на таблото. Лангдън му го подаде и Тибинг набра някакъв номер. Дълго чака и накрая му отговориха. - Ричард? Събудих ли те? Естествено, че съм те събудил. С Реми трябва да отскочим до вкъщи за моето лечение. Ами да, всъщност веднага. Извинявай за краткото предизвестие. Можете ли с Елизабет да се приготвите за двайсетина минути? Знам, но направи каквото можеш. До скоро. - И затвори.
- Коя е Елизабет? - попита Лангдън.
- Моят самолет. Струва ми цяло състояние. Професорът рязко се обърна и го зяпна.
- Какво толкова? - попита Тибинг. - Вие двамата не можете да останете във Франция, след като цялата криминална полиция е по петите ви. В Лондон ще сте на много по-сигурно място.
Софи също се обърна към него.
- Мислите, че трябва да напуснем страната ли?
- Аз съм доста по-влиятелен в цивилизования свят, приятели, отколкото тук във Франция. Нещо повече, смята се, че Граалът е във Великобритания. Сигурен съм, че ако отворим ключовия камък, ще открием карта, която показва, че се движим в правилната посока.
- Поемате огромен риск, като ни помагате - каза Софи. - Това няма да ви донесе симпатиите на френската полиция.
Тибинг презрително махна с ръка.
- Приключих с Франция. Преместих се тук, за да намеря ключовия камък. Вече не ме интересува дали някога пак ще видя Шато Вилет.
Софи все още се колебаеше.
- Как ще минат през охраната на летището двама издирвани бегълци?
Англичанинът се подсмихва.
- Самолетът ми е на „Льо Бурже", частно летище, недалеч оттук. Френските лекари ме дразнят, затова веднъж на две седмици отивам на север да си взема лекарствата в Англия. Плащам за някои специални привиле-
гии и на двете страни. Щом излетим, можете да решите дали искате да ни посрещне някой от американското посолство.
Лангдън внезапно установи, че не желае да има нищо общо с посолството. Можеше да мисли единствено за ключовия камък, надписа и дали това ще ги отведе при Граала. Зачуди се дали Тибинг е прав за Великобритания. Естествено, повечето съвременни легенди пращаха Граала някъде в Обединеното кралство. Дори се смяташе, че митичният остров на крал Артур, Авалон, тясно свързан с легендата за Светия Граал, не е друг, а Глас-тънбъри. Където и да се намираше Граалът, Лангдън никога не беше предполагал, че наистина ще го търси. „Документите от Сангреала. Истинската история на Ии-сус Христос. Гробницата на Мария Магдалина." Изведнъж му се стори, че тази нощ живее в някаква друга реалност... в която истинският свят не може да го достигне.
- Сър? - обади се прислужникът. - Наистина ли мислите да се завърнете в Англия завинаги? .
- Не се безпокой, Реми - успокои го Тибинг. - Това, че се завръщам във владенията на кралицата, не означава, че възнамерявам до края на дните си да подложа небцето си на наденици и пюре. Надявам се, че ще дойдеш с мен за постоянно. Ще купя-прекрасна вила в Де-външир и ще уредим веднага да пратят целия ти багаж! Приключение, Реми. Истинско приключение!
Лангдън не можеше да не се усмихне. Докато Тибинг излагаше плановете си за триумфално завръщане във Великобритания, заразният му ентусиазъм увлече и професора. . .
Разсеяно загледан през прозореца, той зяпаше дърветата, призрачно бледи под жълтата светлина на фаровете за мъгла. Постоянните удари на клоните бяха завъртели страничното огледало навътре и Робърт зърна отражението на Софи, която тихо седеше отзад. Робърт дълго я наблюдава и изпита неочаквано удоволствие. Въпреки всички проблеми беше благодарен, че се е озовал в толкова приятна компания.
След няколко минути, сякаш внезапно усетила погле-
да му, Софи се наведе напред, постави ръце на раменете му и леко го стисна.
- Как си?
- Горе-долу - отвърна Лангдън.
Тя се отпусна.назад и професорът видя, че на устните й плъзва лека усмивка. Той усети, че също се усмихва.
Напъхан в багажника на рейнджроувъра, Сила едва дишаше. Ръцете му бяха извити назад и завързани за глезените му с канап и изолирбанд. Всяка неравност на пътя мъчително разтърсваше извитите му рамене. Похитителите му поне бяха свалили ремъка на бедрото му. Лепенката на устата му му позволяваше да диша само през носа. Ноздрите му постепенно се запушваха от праха в багажника. Албиносът се закашля.
- Струва ми се, че се задушава - загрижено рече шофьорът.
Британецът, който го беше ударил с патерицата си, се обърна, надникна, над облегалката и студено се намръщи на Сила.
- Имате късмет, че британците съдят за цивилизоваността на човек не по съчувствието му към приятелите, а към враговете. - Протегна ръка и с рязко движение отлепи изолирбанда от устата му.
Сякаш огън опари устните на Сила, но в^гърдите му нахлу благословен въздух.
- За кого работите? - попита британецът.
- За Бог - въпреки болката.в челюстта изсумтя Сила.
- Вие сте от Opus Dei - каза мъжът. Това не бе въпрос.
- Вие не знаете нищо за мен.
- Защо Opus Dei търси ключовия камък?
Сила нямаше намерение да отговаря. Ключовият камък беше ключът към Светия Граал, а Светият Граал бе ключът към запазването на вярата.
„Аз наистина работя за Бог. Пътят е в опасност."
Наблъскан в багажника на рейнджроувъра, опънал
въжетата си, той се страхуваше, че завинаги е провалил
Учителя и епископа. Дори нямаше как да се свърже с
тях и да им съобщи за ужасния обрат на събитията. „Клю-
човият камък е в моите похитители! Те ще стигнат до Светия Граал преди нас!" Сила започна да се моли в душния мрак. И остави болките в тялото му да разпалят молитвите му.
„Чудо, Господи. Трябва ми чудо." Нямаше откъде да знае, че след няколко часа наистина ще стане чудо.
- Робърт? - Софи все още го наблюдаваше. - Току-що на лицето ти се изписа странно изражение.
Лангдън се озърна назад и усети, че е стиснал зъби и сърцето му бясно тупти. Беше му хрумнала невероятна мисъл. „Възможно ли е обяснението наистина да е толкова елементарно?"
- Трябва ми мобифонът ти, Софи.
- Сега ли?
- Струва ми се, че току-що открих нещо.
- Какво?
- След малко ще ти кажа. Дай ми мобифона си. Тя се колебаеше.
- Съмнявам се, че Фаш го подслушва, но за всеки случай внимавай. - Младата жена му подаде телефона.
- Как да набера Щатите?
- Трябва да поискаш номера от услуги. Моят мобилен оператор не поддържа трансатлантическа връзка.
Лангдън натисна нула. Знаеше, че следващите шестдесет секунди може би.ще отговорят на много въпроси.
Сподели с приятели: |