68.
Когато телефона извъня, нюйоркси-
ят издател Джонас Фокман тъкмо си беше легнал. „Късничко е за телефонни разговори" - ядосано си помисли той и вдигна слушалката. Разнесе се глас на телефонистка:.
- Ще приемете ли разговор за ваша сметка с Робърт Лангдън?
Озадачен, Джонас включи нощната лампа.
- Хм... да, естествено. Отсреща се чу изщракване.
- Джонас?
- Робърт? Не стига, че ме събуждаш, ами и искаш разговорът да е за моя сметка!
- Прощавай, Джонас - отвърна Лангдън. - Ще бъда съвсем кратък. Наистина е спешно. Онзи ръкопис, който ти дадох. Успя ли...
- Извинявай, Робърт, знам, че ти обещах тази седмица да ти пратя коректурите, но затънах в работа. Другия понеделник. Сто процента.
- Не ме интересуват коректурите. Интересува ме дали си разпратил екземпляри за предварителна оценка, без да ми кажеш?
Фбкман се поколеба. Последният ръкопис на Лангдън
- проучване на историята на култа към Богинята-майка
- включваше няколко части за Мария Магдалина, които щяха да предизвикат бурна реакция. Макар че материалът бе добре документиран и подкрепен с мнения на доста учени, издателят не можеше да си позволи да отпечата сигнални екземпляри от книгата без одобрението на поне неколцина сериозни историци и изкуствоведи. Бе избрал десет видни имена в областта на изобразителното изкуство и им беше пратил ръкописа, придружен с любезно писмо; в което ги молеше да напишат кратко одобрение за корицата. От опит знаеше, че повечето хора се нахвърлят на възможността да видят името си с печатни букви.
- Джонас? - упорстваше Лангдън. - Разпратил си ръкописа, нали?
Фокман се намръщи, усетил, че професорът не е доволен от това.
- Ръкописът беше чист, Робърт, и исках да те изненадам с няколко страхотни мнения за него.
- Случайно да си го пратил на уредника в парижкия Лувър?
Издателят се засмя. - А, Сониер ти е казал? Отговори му дълго мълчание.
- Робърт? - Фокман се зачуди защо Лангдън се държи толкова странно. - Естествено, че го избрах за рецензент. Ти рецензира няколко негови албума, цитираш
книгите му в библиографията си, а и неговото мнение ще окаже сериозно влияние върху продажбите в чужбина. Изборът на Сониер беше съвсем естествен.
- Кога му го прати?
- Преди месец. Споменах също, че скоро ще си в Париж, и му предложих да си поговорите. Той обади ли ти се? - Издателят замълча за миг и разтърка очи. - Чакай, ти не трябваше ли да си в Париж точно тази седмица?
- В Париж съм. Фокман седна на леглото.
- И ми се обаждаш за моя сметка от Париж?!
- Приспадни си разходите от хонорара ми, Джонас. Сониер отговори ли ти? Ръкописът хареса ли му?
- Не знам. Още не ми е писал.
- Е, няма смисъл да чакаш. Трябва да затварям, Джонас, но това обяснява много неща. Благодаря ти.
- Робърт...
Ала Лангдън вече бе затворил. Смаяно клатейки глава, Фокман затвори. „Автори -помисли си той. - Даже нормалните са шантави."
Лий Тибинг се закикоти.
- Искаш да кажеш, Робърт, че си написал книга за едно тайно братство и твоят издател е пратил екземпляр на това братство!
- Явно - унило отвърна Лангдън.
- Жестоко съвпадение, приятелю.
Изобщо не беше съвпадение - професорът го знаеше. Да помолиш Жак Сониер да одобри ръкопис за култа към Богинята-майка беше все едно да поискаш от Тай-гър Удс да подкрепи книга за голфа. Нещо повече, Орденът на Сион със сигурност се споменаваше във всяка книга за култа към Богинята-майка.
- Ето го големия въпрос - все още ухилен, каза Тибинг. - Благосклонно ли беше отношението ти към Ордена?
Лангдън разбра какво всъщност го пита англичанинът. Мнозина историци се питаха защо Орденът все още крие документите от Сангреала. Някои смятаха,
че информацията отдавна е трябвало да бъде разкрита на света.
- Не взимам отношение към действията на Ордена.
- Искаш да кажеш към неговото бездействие. Робърт сви рамене. Тибинг очевидно бе на страната на
онези, които настояваха за публикуване на документите.
- Просто разказвам историята на братството и го характеризирам като съйремейно общество, почитащо Богинята-майка, пазители на Граала, които съхраняват древни документи.
Софи го погледна.
- Споменаваш ли за ключовия камък? Лангдън потръпна. Споменаваше. Многократно.
- Говоря за предполагаемия ключов камък като пример за усилията, които полага Орденът за закрилата на документите от Сангреала.
Софи се удиви.
- Предполагам, че това обяснява последния ред: „P.S. Намерете Робърт Лангдън".
Той усещаше, че всъщност още нещо в ръкописа е събудило интереса на Сониер, ала щеше да обсъди тази тема със Софи, когато останеха насаме.
- Е, значи си излъгал капитан Фаш - каза тя.
- Какво? - сепна се Лангдън.
- Ти му каза, че не си водил кореспонденция с дядо ми.
- Наистина не съм! Моят издател му е пратил ръкописа.
- Помисли, Робърт. Ако не намери плика, в който издателят ти е пратил ръкописа, капитан Фаш ще трябва да заключи, че си го пратил ти. - Младата жена замълча за миг. - Или още по-лошо. Че лично си го дал на дядо ми и си излъгал полицията.
Когато стигнаха на „Льо Бурже", Реми насочи рейн-джроувъра към малък хангар в отсрещния край на летището. От хангара се появи рошав мъж с измачкани тъмнозелени дрехи, махна им с ръка и отвори огромната врата от гофриран метал." Видяха бял реактивен самолет.
Лангдън смаяно се вторачи в лъскавия корпус.
- Това ли е Елизабет? Тибинг се усмихна широко.
- За нула време прелита тъпия Ламанш!
Мъжът в тъмнозелените дрехи забързано се приближи и примижа от фаровете на рейнджроувъра.
- Почти съм готов, сър - извика той. - Моите извинения за закъснението, но вие ме изненадахте и... - Видял цялата група, която бе слязла от колата, пилотът млъкна, погледна Софи и Лангдън, после Тибинг.
- С колегите имаме спешна работа в Лондон - осведоми го историкът. - Нямаме време за губене. Моля, веднага се приготви за излитане. - Докато говореше, Тибинг извади пистолета от автомобила и го подаде на Лангдън.
При вида на оръжието пилотът се ококори, приближи се до Тибинг и му прошепна:
- Моите най-искрени извинения, сър, но дипломатическият пропуск е валиден само за вас и вашия прислужник. Не мога да взема гостите ви.
- Две хиляди лири стерлинги, Ричард, и този зареден пистолет ми подсказват, че можеш да вземеш гостите ми - усмихна се Тибинг. Той посочи рейнджроувъра. - И злощастния човечец в багажника.
69.
Двата двигателя „Гарет" TFE-731 с рев издигаха самолета към небето. Летище „Льо Бурже" със сепваща бързина се смаляваше под тях.
„Бягам от страната - помисли Софи, докато ускорението притискаше тялото й към кожената седалка. До този момент беше вярвала, че играта на котка и мишка с Фаш някак си ще може да се оправдае пред министерството на правосъдието. - Опитвах се да защитя невинен човек. Опитвах се да изпълня предсмъртните желания на дядо си. - Тази възможност, съзнаваше тя, току-що беше изгубена. Напускаше страната без документи, придружаваше издирван от полицията човек и водеше завър-
зан заложник. Ако изобщо бе съществувала някаква „разумна граница", Софи тъкмо я беше пресякла. - Почти със свръхзвукова скорост."
Тримата с Лангдън и Тибинг седяха в предната част на самолета. Плюшените въртящи се кресла бяха монтирани върху релси и можеха да се преместят около правоъгълна дървена маса. Миниатюрна заседателна зала. Разкошната обстановка обаче не можеше да скрие доста по-необичайната ситуация в задния край на самолета, където с пистолет в ръка седеше прислужникът на Тибинг, Реми, и неохотно изпълняваше заповедта на господаря си да пази окървавения монах, проснат завързан в краката му като багаж.
- Преди да насочим вниманието си към ключовия камък, бих искал да ми позволите да кажа няколко думи. - Англичанинът говореше смутено, като баща, който се готви да изнесе на децата си лекцията за птичките и пчеличките. - Съзнавам, че еъм само гост в това пътуване, приятели, и за мен е чест да ви придружавам. И все пак, като човек, който цял живот е търсил Граала, се чувствам длъжен да ви предупредя, че ви предстои да се отправите по път, от който няма връщане, независимо от очакващите ви опасности. - Той се обърна към Софи. -Госпожице Нево, вашият дядо ви е дал този криптекс с надеждата, че ще съхраните жива тайната на Светия Граал.
- Да.
- Естествено вие сте длъжна да последвате този път, където и да ви отведе той.
Софи кимна, макар че имаше и друг мотив. „Истината за моето семейство." Въпреки уверенията на Лангдън, че ключовият камък няма нищо общо с миналото й, Софи все още усещаше нещо дълбоко лично, преплетено с тази загадка, сякаш изсеченият от дядо й криптекс се опитваше да й говори и някак си да компенсира празнотата, преследвала я през всички тези години.
- Тази нощ дядо ви и още трима души загинаха, за да спасят този ключов камък от Църквата - продължи Тибинг. - Opus Dei за малко да го завладее. Надявам се, разбирате, че това ви натоварва с изключителна отговор-
ност. Предаден ви е факел. Пламък, който гори от две хиляди години. Не можете да допуснете той да изгасне. Този факел не бива да попадне в лоши ръце. - Той замълча за миг и погледна палисандровото ковчеже. - Съзнавам, че не сте имали друг избор, госпожице Нево, но като се има предвид какво е заложено, или трябва безусловно да поемете тази отговорност... или да я предадете на някой друг.
- Дядо ми остави криптекса на мен. Защото е смятал, убедена съм в това, че може да ми повери тази отговорност.
Тибинг изглеждаше окуражен, но не и убеден.
- Добре. Нужна е силна воля. И все пак любопитен съм дали разбирате, че успешното отключване на ключовия камък ще носи със себе си много по-сериозно изпитание.
- Защо?
- Мила моя, представете си, че внезапно държите карта, която разкрива местонахождението на Светия Граал. В този момент вие ще притежавате истина, способна завинаги да промени историята. Вие ще сте пазителка на истина, която човечеството търси от векове. Пред вас ще стои задължението да съобщите тази истина на света. Човекът, който го направи, ще бъде почитан от едни и мразен от други. Въпросът е дали ще притежавате необходимата сила, за да изпълните тази задача.
Софи се замисли.
- Не съм сигурна, че аз ще трябва да взема това решение.
Тибинг вдигна вежди.
- Нима? Кой друг, ако не притежателят на ключовия камък?
- Братството, което толкова дълго е успяло да запази тайната.
- Орденът ли? - скептично попита англичанинът. - Но как? Тази нощ братството е било разбито. Обезг-лавено, както толкова точно се изразихте вие. Никога няма да узнаем дали са ги подслушвали, или в ^редиците им е имало шпионин, но е факт, че някой се е добрал до тях и е разкрил самоличността на четири-
мата висши братя. В този момент не бих се доверил на никого от братството.
- Тогава какво предлагаш? - попита Лангдън.
- Ти не по-зле от мен знаеш, Робърт, че през всички тези години Орденът не е пазил истината, за да събира прах до края на дните. Чакал е съответния исторически момент, за да сподели своята тайна. Времето, когато светът е готов да приеме истината.
- И според теб този момент е настъпил, така ли?
- Абсолютно. Не може да е по-очевидно. Всички исторически признаци са налице и ако Орденът не е имал намерение съвсем скоро да разгласи тайната, защо Църквата го е атакувала точно сега?
- Монахът още не ни е казал каква е била целта му -възрази Софи.
- Целта на монаха е целта на Църквата - отвърна Тибинг. - А именно, да унищожи документите, които разкриват голямата измама. Тази нощ Църквата за малко да я постигне и Орденът възложи доверието си на вас, госпожице Нево. Задачата да спасите Светия Граал очевидно означава да изпълните последните желания на Ордена и да споделите истината със света.
- Лий, да искаш от Софи да вземе това решение е тежко бреме за човек, който само преди час е научил за съществуването на документите от Сангреала - намеси се Лангдън.
Тибинг въздъхна.
- Извинете ме, ако съм прекалено настойчив, госпожице Нево. Винаги съм вярвал, че тези документи трябва да станат публично достояние, но окончателното решение зависи от вас: Просто смятам, че е важно да обмислите нещата в случай, че успеем да отворим ключовия камък.
- Господа - твърдо заяви Софи. - Позволете ми да цитирам собствените ви думи. „Не ти намираш Граала, а Граалът намира теб." Ще приема, че Граалът основателно ме е намерил, и когато настъпи моментът, ще знам как да постъпя.
Двамата се сепнаха.
- Е, да започваме - каза тя й посочи палисандровото ковчеже.
Застанал в средата на дневната в Шато Вилет, лейтенант Коле унило се взираше в гаснещия огън. Капитан Фаш беше пристигнал преди малко и сега се намираше в съседната стая, крещеше по телефона и се опитваше да координира провалилия се опит да открият изчезналия рейнджроу-вър.
„Вече може да е навсякъде" - помисли си Коле.
След като бе нарушил пряката заповед на Фаш и за втори път беше изпуснал Лангдън, лейтенантът бе благодарен, че са открили дупка от куршум в пода на дневната, тъй като това поне потвърждаваше твърдението му, че се е чул изстрел. И все пак капитанът беше кисел и Коле предчуветваше, че когато прахът улегне» ще има страшни последици.
За нещастие, уликите, които откриваха, като че ли не изобщо не обясняваха какво става и кой е замесен. Черното ауди навън бе наето под фалшиво име с фалшива кредитна карта и отпечатъците в колата не фигурираха в база данните на Интерпол.
В дневната припряно се -втурна друг агент.
- Къде е капитан Фаш?
Лейтенантът не откъсна очи от тлеещите въглени.
- На телефона.
- Не съм на телефона - изсумтя влезлият в стаята Фаш. - Какво има?
- Господин капитан, в централата току-що се обади Андре Верне от Депозитната цюрихска банка - отвърна агентът. - Иска лично да разговаря с вас. Променя показанията си.
- Нима? - учуди се Фаш. Сега вече Коле вдигна поглед.
- Верне признава, че тази нощ Лангдън и Нево са били в банката му.
- И бездруго го знаехме - отвърна капитанът. - Защо е излъгал?
70
- Каза, че щял да разговаря само с вас, но бил съгласен изцяло да ни съдейства.
- В замяна на какво?
- Да не съобщаваме името на банката му по новините и да му помогнем да възстанови някаква открадната собственост. Изглежда, че Лангдън и Нево са откраднали нещо от сейфа на Сониер.
- Какво? - ахна Коле. ^ Как?
Приковал очи в агента, Фаш даже не мигна.
- Какво са откраднали?
- Верне не конкретизира, но явно е готов на всичко, за да си го -върне.
Лейтенантът се опита да си представи как се е случило. Може би Лангдън и Нево бяха принудили с оръжие служител на банката? Може би бяха накарали Верне да отвори сейфа на Сониер и да им помогне да избягат с бронирания камион? Колкото и да беше правдоподобно, той не можеше да повярва, че Софи Нево се е замесила в такова нещо.
- Добре, вземи телефона му - нареди Фаш. - Кажи му, че когато мога, ще му се обадя.
От кухнята извика друг агент:
- Господин капитан? Преглеждам номерата за бързо избиране на господин Тибинг и се свързах с летище „Бур-
". Имам лоша новина.
След тридесет секунди Фаш се готвеше да напусне Шато Вилет. Току-що беше научил, че Тибинг е имал частен самолет на летище „Бурже" и че този самолет е излетял преди половин час.
Представителят на летището бе заявил, че не знае кой е бил на борда, нито накъде са се насочили. Полетът не бил предварително обявен и пилотът не заявил план за маршрута. Абсолютно незаконно, дори за частно летище. Фаш беше сигурен, че със съответния натиск ще получи отговорите, които му трябват.
- Лейтенант Коле - на път за изхода каза той. - Нямам друг избор, освен да ви оставя да ръководите следствието в имението. Опитайте се поне веднъж да направите нещо както трябва.
71.
Когато самолетът престана да се издига и взе курс към Англия, Лангдън внимателно вдигна палисандровото ковчеже от скута си и го остави на масата. Софи и Тибинг нетърпеливо се наведоха напред.
След като отключи и отвори сандъчето, професорът не насочи вниманието си към пръстените на криптекса, а към дупчицата в долната страна на капака. С помощта на върха на химикалката си той предпазливо извади инкрустираната роза и разкри текста под нея. „Sub rosa". Надяваше се новият поглед върху текста да му донесе яснота. Съсредоточи се върху странните думи.
След няколко секунди го обзе предишното раздразнение.
- Просто не ми говори нищо, Лий.
Седнала от отсрещната страна на масата, Софи не виждаше добре текста, ала неспособността на Лангдън да го разчете незабавно я изненадваше. „Нима дядо ми е говорил на толкова неясен език, че дори специалист по сим-
волика не го разбира?" В крайна сметка обаче не биваше да се учудва. Това нямаше да е първата тайна, която Жак Сониер бе скрил от внучка си.
На Лий Тибинг му се струваше, че ще се пръсне. Изгарящ от нетърпение да види текста, той трепереше от възбуда, навеждаше се напред, опитваше се да зърне нещо покрай надвесилия се над ковчежето Лангдън.
- Не знам - напрегнато промълви професорът. - Отначало предположих, че писмеността е семитска, обаче сега не съм толкова сигурен. В повечето семитски азбуки се използват никудими, а тук няма такива.
- Сигурно е древна - допусна Тибинг.
- Какво са никудими? - попита Софи. Англичанинът не откъсваше поглед от кутията.
- В повечето съвременни семитски азбуки няма гласни и се използват никудими - точки и тирета над, под или в съгласните, които показват с каква гласна вървят. Исторически погледнато, никудимите са сравнително модерно допълнение към езика.
Лангдън продължаваше да се взира в текста.
- Може би сефардическа транслитерация?... Тибинг не можеше да издържа повече.
- Може би аз ще успея... - Той издърпа ковчежето от ръцете на Лангдън и го притегли към себе си. Робърт несъмнено отлично познаваше обичайните древни езици - старогръцки, латински и романските диалекти - но ако можеше да съди по беглия поглед, който британският историк бе хвърлил на това писмо, то му се струваше по-особено, навярно специфичен ивритски стил.
Англичанинът дълбоко си пое дъх и впери поглед в текста. Дълго не каза нищо. С всяка изтекла секунда увереността му се изпаряваше.
- Удивен съм - накрая промърмори той. - Никога не съм виждал такова нещо.
Лангдън провеси нос.
- Може ли аз да погледна? - попита Софи. Тибинг се престори, че не я чува.
- Робърт, нали преди" каза, че тази писменост ти изглеждала позната?
- Така ми се стори - раздразнено отвърна Лангдън. -Не съм сигурен.
- Лий? - повтори Софи. Явно не й беше приятно да я изключват от обсъждането. - Може ли да погледна кутията, която е направил дядо ми?
- Разбира се - каза Тибинг и побутна ковжечето към нея. Не бе искал да се отнася пренебрежително с нея, и все пак Софи Нево беше на светлинни години от тяхната класа. Щом британски кралски историк и харвардски специалист по символика не можеха да разпознаят езика...
- Аха - само след няколко секунди възкликна тя. -Трябваше да се сетя.
Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и я зяпнаха.
- Какво да се сетиш? - попита Тибинг. Софи сви рамене.
- Че това е езикът, който трябва да е използвал дядо
ми.
- Да не искате да кажете, че сте разчели този текст? -
ахна англичанинът.
- Съвсем спокойно - весело отговори тя. Очевидно се забавляваше със смайването им. - Дядо ми ме научи на този език, когато бях шестгодишна. - Младата-жена се наведе над масата и впери поглед в Тибинг. - Пък и честно казано, сър, като се има предвид верността ви към Короната, съм малко изненадана, че не го познахте.
В този миг Лангдън разбра.
„Нищо чудно, че писмото ми изглежда толкова познато!"
Преди няколко години Лангдън бе присъствал на едно тържество в харвардския музей „Фог". Харвардският, възпитаник Бил Гейтс се беше завърнал в своята алма матер, за да изложи в музея една от безценните си придобивки - осемнадесет страници, които неотдавна бе купил на търг от имението на Арманд Хамър.
Бяха му стрували точно 30.8 милиона щатски долара.
Автор на страниците беше Леонардо да Винчи.
Днес известни като Лестърски кодекс на Леонардо по името на първия им собственик граф Лестър, те бяха единственото, останало от един от най-интересните бе-
лежници на твореца.— размисли и скици, очертаващи прогресивните му теории в областта на астрономията, геологията, археологията и хидрологията.
Лангдън никога нямаше да забрави реакцията си, след като изчака на опашката и най-после разгледа безценните пергаменти. Пълно разочарование. Те бяха нечетив-ни. Макар и идеално запазен и написан с безупречен почерк - тъмночервено мастило върху кремава хартия -кодексът изглеждаше непонятен. Отначало професорът си помисли, че не може да го прочете, защото Леонардо е писал на архаичен италиански. Но след като го разгледа по-внимателно, разбра, че не е в състояние да открие нито една италианска дума и дори нито една латинска буква.
- Опитайте с това, господине - прошепна екскурзо-водката до витрината. И му посочи закрепено на верижка ръчно огледалце. Лангдън го взе и разгледа отражението на текста.
Мигновено всичко му стана ясно. , В огромното си нетърпение да прочете някои от идеите на великия мислител той съвсем бе забравил, че една от многобройните му артистични дарби е била способността да пише с огледален шрифт, абсолютно нечетивен за никой друг освен за него. Историците все още спореха дали е писал така просто за да се забавлява, или за да не позволява на хората да му надзъртат над рамото и да крадат идеите му. Ала така или иначе, Леонардо беше правил както си иска.
Софи видя, че Робърт я е разбрал, и се усмихна.
- Мога да прочета първите няколко думи - каза тя. -На английски са.
Тибинг продължаваше да пелтечи.
- Какво...
- Обърнат наопаки текст - поясни Лангдън. - Трябва ни огледало.
- Не, няма нужда - възрази Софи. - Обзалагам се, че дървото е съвсем тънко. - Тя ловдигна палисандровото ковчеже към лампата на стената и разгледа вътрешната страна на капака. Дядо й не бе можел да пише огледално и винаги беше хитрувал - бе писал нормално, след което
беше обръщал листа и бе повтарял огледалния отпечатък. Софи предполагаше, че е пирографирал нормален текст върху парче дърво и после с шкурка го е изтъркал, докато не стане достатъчно тънко, за да се вижда през него. После просто беше обърнал плоскостта наопаки.
Беше права. Лъчите преминаха през тънкия дървен пласт и надписът се появи огледално върху долната страна на капака.
Напълно четивен.
- На английски - дрезгаво прошепна Тибинг и засрамено наведе глава. - На родния ми език!
В задния край на самолета Реми Легалудек напрягаше слух да ги чуе, ала двигателите заглушаваха разговора. Развоят на събитията не му харесваше. Ни най-малко. Той погледна завързания монах в краката си. Мъжът лежеше съвсем неподвижно, сякаш изпаднал в примирен транс или в безмълвна молитва за избавление.
72.
На височина четири хиляди и петстотин метра Робърт Лангдън усещаше, че физическият свят избледнява - мислите му се съсредоточаваха върху огледалното стихотворение на Сониер, осветено през капака на кутията.
Софи бързо взе един лист и го преписа. Когато свърши, тримата един по един прочетоха текста. Приличаше на някаква археологическа кръстословица... загадка, която обещаваше да разкрие как се отваря криптексът. Лангдън бавно прочете стиховете, които Сониер бе написал на английски.
За дума древна тука иде реч. Родът и пръснат ще е цяло веч. Свят камък е на рицаря ключът и атбаш сочи истинския път.
Още преди да се замисли каква древна парола се опитва да разкрие стихотворението, Робърт усети, че в него отеква нещо много по-важно - стихотворната стъпка, Петостъпен ямб.
През годините, докато беше проучвал тайните братства в Европа, често се бе натъквал на тази стъпка. За последен път предишната година в Тайния архив на Ватикана. Образованите хора по света векове наред бяха предпочитали петостъпния ямб, от старогръцкия поет Архилох до Шекспир, Милтън, Чосър и Волтер - смели люде, решили да изразят обществените си позиции в стъпка, която според мнозина по онова време притежавала мистични свойства. Корените на петостъпния ямб потъваха дълбоко в езичеството.
„Ямбове. Куплети. Две срички с огледално ударение. Ин и ян. Хармонична двойка. Подредени в групи по пет. Петостъпен ямб. Пет за пентаграмата на Венера и свещената женственост."
- Това е петостъпен ямб! - изпелтечи Тибинг. - И стиховете са на английски! La lingua pura!*
Професорът кимна. Подобно на много европейски тайни братства, които бяха оказвали отпор на Църквата, Орденът на Сион беше смятал английския за единствения „чист" език. За разлика от френския, испанския и
* Чист език (ит.). - Б. пр.
италианския, които произлизаха от латинския, езика на Църквата, английският, бе лингвистично отдалечен от пропагандната машина на Рим и затова се беше превърнал в свещен таен език на онези братя, които бяха достатъчно образовани, за да го научат.
- В това стихотворение се споменава не само за Граа-ла, но и за рицарите тамплиери и за пръснатия род на Мария Магдалина! - възкликна Тибинг. - Какво повече може да искаме?
- Паролата - вперила поглед в стихотворението, отвърна Софи. - Като че ли ни трябва някаква древна вълшебна дума.
- Абракадабра - с блеснали очи предложи англичанинът.
„Петбуквена дума" - помисли Лангдън. Зави му се свят при мисълта за огромния брой древни думи, които можеха да се смятат за „мъдри" - мистични химни, аст-рологически пророчества, посвещения в тайни братства, египетски заклинания, езически мантри... списъкът нямаше край.
- Изглежда, паролата има нещо общо с тамплиерите - каза Софи и прочете съответния стих: - „Свят камък е на рицаря ключът".
- Ти си специалист по тамплиерите, Лий - каза Лангдън. - Да ти хрумва нещо?
Тибинг помълча няколко секунди, после въздъхна.
- Е, светият камък явно е надгробна плоча. Възможно е да се има предвид надгробният камък на Мария Магдалина, но това не ни помага много, тъй като нямаме представа къде се намира гробницата й.
- В последния стих се казва, че атбаш ще ни покаже истинския път - отбеляза Софи. - Чувала съм тази дума. Атбаш.
- Не се изненадвам - отвърна Лангдън. - Сигурно си я чувала в курса по криптология. Шифърът атбаш е един от най-древните на света.
„Разбира се! - спомни си младата жена. - Прочутата еврейска система за шифриране."
Наистина беше учила за шифъра атбаш. Той датираше от петстотин години преди Христа и често се използ-
ваше като академичен пример за елементарна ротационна система за заместване. Разпространена форма на еврейска криптограма, шифърът атбаш представляваше прост заместващ код, основан на двадесет и двете букви на ивритската азбука. Първата буква се заместваше с последната, втората с предпоследната и така нататък.
- Атбаш е изключително подходящ - каза Тибинг. -Текстове, шифрирани с атбаш, се срещат в Кабалата, свитъците от Мъртво море и даже в Стария завет. Еврейските учени и мистици и досега откриват скрити послания, шифровани с атбаш. Орденът на Сион определено го е използвал в учението си.
- Единственият проблем е, че нямаме към какво да приложим шифъра - посочи Лангдън.
Англичанинът въздъхна.
- На святия камък навярно има кодова дума. Трябва да намерим тази плоча, тачена от тамплиерите.
Лангдън се намръщи и Софи разбра, че търсенето на тамплиерската надгробна плоча никак няма да е лесно.
„Атбаш е ключът - помисли си тя. - Само че нямаме врата."
Тибинг раздразнено въздъхна и поклати глава.
- Доникъде не стигам, приятели. Ще ида да донеса нещо за хапване и ще видя как са Реми и нашият гостенин. - Той се изправи и тръгна към задния край на самолета.
Софи уморено го проследи с поглед.
Навън цареше пълен мрак. Младата жена имаше чувството, че е захвърлена в пространството и никой не знае къде ще се приземи. Израснала с гатанките на дядо си, тя имаше неспокойното усещане, че това стихотворение съдържа информация, която все още не са забелязали.
„Има още нещо - каза си Софи. - Находчиво скрито... но въпреки това е там."
Измъчваше я и страхът, че онова, което накрая ще открият в криптекса, няма да е просто „карта на местонахождението на Светия Граал". Въпреки увереността на Тибинг и Лангдън, че истината е в мраморния цилиндър, Софи беше търсила достатъчно много „съкровища", за да знае, че Жак Сониер не разкрива лесно тайните си.
Сподели с приятели: |