Рюдигер, 32-годишен, редактор, разведен, с една дъщеря

Няма да забравя вечерята, която последва, когато представих на мама бъдещата си жена. Имаше червено зеле, рулади и картофени кнедли. Татко, жена ми и аз седяхме около тежката кръгла дъбова маса, покрита с бяла покривка, в трапезарията на родителите ми. Вече се здрачаваше. Преди мама да поднесе вечерята, съобщих: „Ние с Лили ще се оженим." Последва смутено мълчание. Мама не каза нито дума. Баща ми също мълчеше - както винаги. Изведнъж мама застана зад стола ми, прегърна ме демонстративно, като че още бях малкото й момче, и произнесе задавено:
„Но ти си мой син. Ти си и ще си останеш моето съкровище!" При това ме помилва собственически по косите, погледна предизвикателно жена ми и отсече: „Той е мой."
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
22
След това се изяви по начин, който слиса и мен, и жена ми. Зае ясна позиция и каза невероятни неща: „Аз съм майката. Аз го познавам по-добре, отколкото ти някога ще го опознаеш." „Омъжи се спокойно за него, но знай, че това скоро може да се промени. Аз ще остана завинаги и вечно негова майка." Не очаквах такава враждебност. Почувствах се неловко.
Седях и си мислех, че това не може да бъде вярно. Не казах нищо, не реагирах, само слушах и отбелязвах. Познавам майка си, но не бях очаквал такъв изблик.

Жена ми веднага разбра за какво става дума и нарече нещата с истинските им имена: „Твоята майка ми обяви война - ясно и недвусмислено." Стана й мъчно, почувства се наранена.
Отношенията между майка ми и жена ми си останаха такива, каквито бяха първия ден. След като изпратих Лили, мама, разбира се, каза: „Това не е подходящата жена за теб."
Но никога не ми каза защо смята така. Аз не я попитах. Бях сигурен, че която и да й заведа, тя няма да я одобри.
Мама е на 72 години, пенсионерка. Баща ми е още жив. Мама е властна личност. Когато реши, че трябва непременно да влезе във връзка с някого, преследва целта си до край. А когато не харесва някого, веднага му дава да разбере. Родила ме е доста късно и винаги ме е наричала „малкия" - а аз съм на тридесет и две! Непрекъснато ми дава да разбера, че ще си остана завинаги неин син. Много й се иска да я посещавам всяка вечер, макар че живее на 250 км от мен. Нали там е домът ми. Детската ми стая е запазена непроменена. Мога да си ида по всяко време, не е нужно да се обаждам. Когато застана на вратата, тя захвърля всичко и тича към мен. Иска да участва във всичко,
което правя. По-рано,
когато не бях женен, непрекъснато коментираше приятелките ми. Всеки път им намираше кусури. Не признаваше нито едно добро качество. По-точно: докато си имах приятелка,

тя не можеше да я понася.
Нито една не издържа изпита. Но щом се разделях с поредната приятелка,
тя изведнъж ставаше чудесно момиче и мама не можеше да разбере как така изведнъж съм се разделил с нея.
Всяка жена беше за нея опасност, конкурентка. Щом забелязваше, че прекарвам много време с приятелката си, тръгваше в атака. „Защо не излезеш да се видиш с приятелите си?" Или: „Защо престана да спортуваш, ти ли толкова талантлив!" и т.н.
Постоянната й намеса в живота ми ме дразнеше ужасно и се стараех да стоя далече от нея. Имах много приятели и почти не се задържах вкъщи. Още 13- или 14-годишен започнах да пътувам с младежки групи. Никога не й угаждах, никога не правех това, което тя искаше: милото малко момче остава дълго у дома с мама. Отрано се научих да се налагам, много пъти съм й казвал, че ми е крайно неприятно да вися вкъщи с нея.
Мама често се опитваше да ме подложи на натиск: „Колко неща съм направила за теб, всичко пожертвах за теб, отказах се от толкова много неща, а ти почти не се прибираш вкъщи. Сега е време и ти да направиш нещо за нас. Искам поне да виждам сина си." Тя се оплакваше постоянно, че не я посещавам често, искаше да ме има като партньор, с когото да прекарва

времето си. Опитваше се да го постигне, като ми внушаваше угризения на съвестта. Но това не й се удаде,
защото винаги разгадавах скритите й мисли.
Баща ми е много сдържан човек. През целия си живот е бил слабата личност в семейството.
Държеше се настрана от всичко и никога не заемаше ясна позиция. Знаеше си, че това няма да му се отрази добре.
Показателно за отношенията между мама и жена ми беше, че до самия край двете отказаха да си говорят на ти. Интересни бяха и телефонните разговори, които водеха.
Винаги делови и хладни. Мама е от хората, които се обаждат и не казват „Добър ден", а: „Ето те най- после." След това с обвинителен тон: „Ти трябваше да ми се обадиш." Жена ми винаги бързаше да ми предаде слушалката. Майка ми се оплакваше от това, но аз й отговарях: "Кажи й го сама. Ако имаш да обсъдиш нещо с жена ми, направи го, вместо да ми се оплакваш. Аз нямам нищо общо с това."
Веднъж жена ми беше много пряма. Мама се обади и попита нещо. Жена ми изобщо не беше в настроение да разговаря с нея и само каза: „Давам ви сина ви." И то точно когато майка ми бе преодоляла себе си и бе казала: "Мисля, че можем да си поговорим за някои неща." А жена ми

отговори: „Не, сега нямам желание да разговарям с вас." Мама беше смъртно обидена. Веднага ми се оплака горчиво. Вечно стоях по средата и всяка изливаше яда си върху мен.
Всяка се оплакваше от другата, но трябва да кажа, че аз разбирах жена си. Стараех се да вземам нейната страна и да държа майка си далече. Веднъж побеснях от гняв и казах на мама: „Чуй ме най- после, аз имам свой живот,
имам семейство, разбирам се добре с жена си. Ако ти не я харесваш, това си е твой проблем, не мой."
Мама постоянно се опитваше да ми изясни, че принадлежа повече на родителите си, отколкото на жена си. Затова при всяка караница очакваше да взема нейната страна.
Веднъж й казах: „Аз сам си
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
23
избрах жената. Семейството ми е там, където са жената и детето ми."
Мисля, че я поставих на мястото й, но истински се уплаших, че тя сякаш не ме чу. Имах чувството, че тя просто не допускаше думите ми да стигнат до сърцето й. Мама не ме приема сериозно. Тя не уважава живота ми и днес дори се опитва да ме направлява. Приема само онова, което й е изгодно. Преди две години се роди дъщеря ни.
Това усложни положението, защото мама настояваше да вижда редовно внучето си. В началото бях съгласен. Ето как протичаха срещите: тя ни поучаваше непрекъснато как да се грижим за детето и ни

показваше какво да правим. Никога не беше съгласна с онова, което правехме. Когато й казвахме, че детето не бива да яде шоколад, тя му даваше. Когато й казвахме, че малката трябва да си легне, тя я оставяше до късно. Когато искахме да изключи телевизора, тя го пускаше тайно. Когато жена ми се караше, бабата обясняваше на внучката си: „Мама е лоша." Жена ми престана да ходи там и аз я разбирах. Когато бяхме при мама, и двамата бяхме във вечно напрежение.
Жена ми се изнервяше и когато се прибирахме, имахме чувството, че сме изпълнили тежък и много неприятен дълг. Наистина беше мъчително. По някое време прозрях, че няма никакъв смисъл да се вълнувам. Не съм виновен за това напрежение. Приемам, че не съм в състояние да променя нищо. Трябва да приемам майка си такава, каквато е. Аз съм се откъснал от нея, поне вътрешно. Винаги съм си казвал, че тя е от друго поколение. Вижда света по свой начин и не иска да се промени. От време на време й обяснявам, че разбирам различията помежду ни, но че тя е длъжна да ме остави на спокойствие. Казвам й, че ще правя само онова, което аз смятам за правилно.
Междувременно се научих да казвам: добре, тя ми е майка, но аз не храня към нея никакви сърдечни чувства. И това е жалко, защото е приятно да имаш голямо семейство и да поддържаш

контакти с него дори когато живееш далече.

Изтегляне 0.62 Mb.

Сподели с приятели: