Списание „Адвокатски преглед брой 5-6 от 2003 г

Изтегляне 0.85 Mb.

страница	1/5
Дата	02.01.2018
Размер	0.85 Mb.
	#39849

1 2 3 4 5

Списание „Адвокатски преглед” - брой 5-6 от 2003 г.
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД

След ваканцията

СТАТИИ

Негаторни искове - Асен Запрянов, адвокат от София

ДДС сметка - Любен Владикин, адвокат от София

Езикови тревоги - проф. Нено Неновски

Още езикови тревоги - Александър Караминков, адвокат от София
АНАЛИЗ НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

Възникване и същност на вземането на кредитора по смисъла на алинеи 1 и 3 на чл. 135 ЗЗД в практиката на ВКС - Илия Жеков, адвокат от София

ВЪВ ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

Среща на Регионалния съвет на адвокатските колегии в Югоизточна Европа

Участие на Съвета на съветите на европейските адвокатски колегии

ПРАВНА КНИЖНИНА

В правните списания

Нови книги, постъпили в Библиотеката на ВАС
СЪДЕБНА ПРАКТИКА

Върховен касационен съд - гражданска колегия

Върховен касационен съд - наказателна колегия

Върховен административен съд

След ваканцията
Проблемите на нашето правосъдие и правораздаване очевидно останат неразрешени в голяма степен. Това несъмнено се дължи на пълната неизясненост на вижданията относно същността на действията за окончателно осъществяване (естествено доколкото въобще е възможно това) на съдебната реформа. Защото критиките са многобройни, многобройни са и изявленията от отговорни и неотговорни места, че се налага извършване на още много за съдебната реформа. Прави впечатление обаче, че никой не посочва конкретни непълноти в съдебната реформа, никой не посочва конкретни мерки, които следва да се предприемат. И в тази насока ни се струва, че проектираните изменения и допълнения на някои от разпоредбите на Конституцията в действителност не засягат основните недостатъци на българското съдоустройство. В тази светлина смятаме, че е дълг на адвокатурата, дълг и на нашето списание като дейни участници при правораздаването да изразим нашите виждания, нашите разбирания и нашите идеи и предположения за съдебната реформа и за усъвършенстването на правораздаването.
Във връзка с казаното, като имаме предвид значението на адвокатурата и мястото й в държавата и обществото, е от голямо значение изразяването на становища по внесения в Народното събрание проект за нов Закон за адвокатурата.

Негаторни искове - Асен Запрянов, адвокат от София

Защитата на правото на собственост и на ограничените вещни права върху чужд имот (право на строеж и право на ползване) е уредена съвсем кратко, но напълно достатъчно в трите текста на ЗС – чл. 108 ЗС – за ревандикация, чл. 109 – негаторен иск и чл. 109а (бивш чл. 109, ал. 2 ЗС) – за определяне на границите на поземлените имоти. По тези текстове е налице обширна съдебна практика, но обстойно разглеждане в доктрината – чрез монографично изследване, е направено само за ревандикационните искове .
Искът по чл. 109 ЗС има предвид възможността да се иска от собственика на недвижим имот прекратяване на всяко неоснователно действие срещу всяко лице, което му пречи да упражнява правото си на собственост върху имота, без оглед на това дали се касае до съсед на имота или друго лице. Тази особеност на иска по чл. 109 ЗС сочи на неговата универсалност.
Съществуват три вида негаторни искове:
- Установителни. Към тях спадат исковете, с които се цели защита срещу неоснователни твърдения на други лица, че имат едно или друго ограничено право върху имота, предмет на истцовото право на собственост.
- Негаторни осъдителни искове за преустановяване на по-нататъшни нарушения (или въздържане от бъдещи нарушения). Тези нарушения спадат към категория действия, с които следва да се осъществи едно или друго вещно право върху имота на ищеца, без извършителят да има такова право. По начало тези действия се извършват непосредствено върху чуждия имот, но отраженията му засягат пряко и съседния имот (истцовия). Например, собственикът или носителят на ограничено вещно право строи на по-близко разстояние от допустимото по закона или сади дървета в имота си, но на разстояния по-малки от тези, които предписва чл. 52 ЗС.
- Негаторни осъдителни искове за отстраняване и премахване на създадени налични състояния, резултат на вече неправомерно въздействие върху имота, за възстановяване на имота в състоянието му преди нарушението или посегателството върху имота .
За успешното провеждане на негаторен иск е необходимо истецът да докаже не само неоснователността на действието на ответника, но още и това, че тези действия му пречат да упражнява правото си на собственост върху вещта .
Всяко смущение на правото на собственост може да бъде предмет на негаторна защита. Пасивно легитимиран да отговаря по този иск е всеки, а не само извършителят на нарушението, ако към момента на предявяването на иска поддържа противоправното състояние на процесния имот .
Не може да бъде уважен негаторен иск, когато допуснатото нарушение не съставлява пречки за упражняване на правото на собственост на собственика – истец по иска. В Решение № 411/199 г. - - Сб., с. 256, е разгледан случай, пир който е извършен строеж на гараж в съсобствено дворно място от съсобственик, което доколкото не отнема повече площ от полагащата се на съсобственика, може да бъде актувано само по специалния ред на чл. 53 ЗС – по способите, предвидени в специалния закон, уреждащ ограничение на собствеността с оглед целите на благоустройството. А именно – дали строителството е извършено при спазване изискванията на чл. 183, ал. 1 ЗУТ .
При узаконяването на незаконен строеж в горния и в аналогични случаи узаконяването, како акт на легализация на незаконния строеж, действува с обратна сила и превръща незаконния строеж в законен. Създава се с обратна сила ново правно положение. Тук, за разлика от обикновената практика (при която новосъздаденото правно положение не е основание за отмяна на влязло в сила решение) се създава възможност за отмяна по реда на чл. 231, ал. 1 б. “в” ГПК .
Негаторният иск е подведомствен на съдилищата и тогава, когато има за предмет защита на правото на собственост върху обща част в етажната собственост. Този иск не решава въпрос за служене с обща вещ, поради което не подлежи на разглеждане по реда на ПУРНЕС, а по общия ред – по реда на чл. 109 ЗС .
Искът по чл. 109 ЗС е приложим по отношение на незаконно построените обекти, но не и по отношение на такива, намиращи се в режим на търпимост (чл. 319 ППЗТСУ). Този иск не се погасява по давност. Касае се до мещен иск и ако смущаването на собствеността на истеца е непрекъснато, даже и да се приеме условно приложението на погасителната давност, то тя ще започне да тече от датата на всяко накърняване на правото на собственост. А това означава, че такова накърняване съставлява продължавано и непрекъснато действие. Тогава, когато по една или друга причина това неправомерно действие бъде преустановено, ще липсва право на иск .
Самият факт на извършване на незаконно строителство на регулационната линия представлява нарушение на правото на собственост на съседа, което последният може да защити с негаторен иск, без да доказва с какво и как това незаконно строителство ограничава неговото право на собственост. Строителните правила и норми (съотв. правилата на Наредба № 5 от 2001 г. за ННУТ- ДВ, бр. 51/2001 г.) имплицитно включват в себе си и изискването към собственика на съседния имот да съблюдава тези норми като ограничение на правото му на собственост, с оглед несмущаване на това право на неговия съсед. В този смисъл и чл. 50 ЗС .
Титулярът на ограничено вещно право на ползване на незастроената част от парцела, върху което е придобил право на строеж, разполага за защита на това право на ползване както с ревандикационен, така и с негаторен иск .
С негаторен иск собственикът може да се брани във връзка с изградени в съседен имот незаконни строежи – направени без разрешение или в отклонение от разрешението за строеж и другите строителни книжа. До издаването на ТР № 31/6.ІІ.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВСР се считаше недопустима защитата с иск на общо основание (по реда на чл. 109 ЗС) в таиква случаи. В практиката беше възприето, че тук защитата може да се осъществява само по одминистративен ред (чл. 160 и сл. ЗТСУ – отм.). С цитираното тълкувателно решение се прие, че съдилищата са компетентни да разрешават спора – дали направеното без разрешение или в отклонение от разрешението и на други строителни книжа строителство подлежи на премахване.
При това защитата в случая е възможно както по административен ред, така и по общия ред пред съда – с негаторен иск. Тази защита не е ограничена нито само в рамките на административното производство, нито само в рамките на съдебното производство, а е възможна и едновременна защита в двете насоки.

ДДС сметка - Любен Владикин, адвокат от София

С чл. 20, т. 17 от Закона за данък върху добавената стойност (ДВ, бр. 109 от 18.12.2001 г., в сила от 01.01.2002 г.) е създаден един нов институт в данъчното ни право — ДДС сметка. ДДС сметката се въвежда с оглед пресичане злоупотребите и данъчните измами с ДДС и създаване на благоприятни условия за бизнеса, чрез гарантиране правото на ползване на данъчен кредит. Легална дефиниция на ДДС сметката е дадена в чл. 20, т. 17 от ЗДДС. Текстът на чл. 20, т. 17 претърпя три промени — първоначално ДДС сметката беше доброволна за откриване и доброволна за ползване, след което, считано от 01.07.2002 г., стана задължителна за откриване и доброволна за ползване, а от 01.01.2003 г. стана задължителна за откриване и задължителна за ползване, при условията на чл. 55а от ЗДДС.
І. Същност на ДДС сметката
ДДС сметката представлява особена банкова сметка на регистрирано лице, открита в търговска банка с разрешение и под контрола на данъчната администрация, по която се получават или плащат средства от начисления от или на титуляра данък добавена стойност.
ІІ. ДДС сметка — доброволна за откриване и доброволна за ползване
Прилагането на режима за доброволно откриване и доброволно ползване на ДДС сметка не настъпи, тъй като промените в Правилника за прилагане на Закона за ДДС не бяха приети, с което се създаде един правен вакуум относно реда и начина на функционирането й — чл. 20, т. 17 от ЗДДС (ДВ, бр. 109 от 2001). Липсата на възможност да се използва ДДС сметка попречи на регистрираните лица, считано от 01.01.2002 г. до приемането на измененията в ЗДДС (ДВ, бр. 45 от 2002) и в Правилника за прилагане на ЗДДС (ДВ, бр. 63 от 28.06.2002 г.), да се възползват от положителните й последици. На практика извършването на плащане от данъчно задължение по ДДС сметка бе невъзможно и оттам неприложими бяха разпоредбите на чл. 64, ал. 2 от ЗДДС (ДВ, бр. 109 от 2001) — относно ползване на данъчен кредит при неначисляване на данъка от доставчика, съответно предходен такъв, и на чл. 65, ал. 9 (ДВ, бр. 109 от 2001) — относно избягване и осуетяване прилагането на закона чрез реализиране на данъчно предимство или данъчна облага.
ІІІ. ДДС сметка— задължителна за откриване и доброволна за ползване
С измененията в закона — ДВ, бр. 45 от 30.04.2002 г., в сила от 01.07.2003 г., бе установено, че ДДС сметката става задължителна за откриване и доброволна за ползване, като § 13г от закона предвиди краен срок за регистрация до 01.08.2002 г. При неизпълнението на това задължение на регистрираните лица ще се налага глоба или имуществена санкция в размер от 250 лева до 2500 лева, на основание чл. 132, ал. З от ЗДДС. С промените в Правилника за прилагане на ЗДДС (ДВ, бр. 63 от 28.06.2002 г.) се уреди въпросът за реда и начина на функциониране на ДДС сметката, с което възникна задължението на регистрираните лица да я открият.
1. Откриване на ДДС сметка
Съгласно чл. 115 от ППЗДДС ДДС сметката се открива при условията и по реда за откриване на банкова сметка, т. е. след представяне на изискуемите документи по чл. 15, ал. 1 от Наредбата за плащанията.
ДДС сметката се открива въз основа на искане на регистрираното лице до данъчната администрация, в което задължително се посочват наименованието на търговската банка, наименованието, адресът и банковият код на нейния клон, в който лицето желае да открие ДДС сметка. След подаване на искането в 3-дневен срок данъчната администрация връчва разрешение на данъчния субект и служебно уведомява търговската банка, заявена от регистрираното лице за издаденото разрешение. Най-късно в 15-дневен срок от датата на издаване на разрешението регистрираното лице може да открие ДДС сметка. То сключва договор с търговската банка, приела да обслужва ДДС сметка, в 15-дневен срок от датата на получаване на разрешението, след което уведомява данъчната администрация за откритата сметка. Преди да е получила писмено уведомление от данъчната администрация за издаденото разрешение за откриване на ДДС сметка, както и след изтичане на 15-дневния срок от получаване на разрешението за откриване на ДДС сметка, търговската банка не може да сключи договор за откриване на ДДС сметка.
2. Ползване на ДДС сметка
ДДС сметката е особена банкова сметка:
— в левове;
— има един титуляр, регистрирано лице по ЗДДС;
— открива се с разрешение от данъчната администрация и се управлява съгласно разпоредбите па ППЗДДС;
— открива се в търговска банка, приела да обслужва ДДС сметки;
— в договора за откриване на сметката титулярят безусловно, безсрочно и неотменимо се съгласява:
а) на основание чл. 52, ал. 4 от ЗБ обслужващата търговска банка да предоставя информация за движението и наличността по тази сметка, т. е. титулярят по сметката се съгласява за разкриване на банковата тайна по нея;
б) да бъде водена съгласно изискванията на ППЗДДС;
в) при закриване на сметката наличността по нея да бъде преведена служебно от банката в републиканския бюджет по сметка на съответната териториална данъчна дирекция по регистрация на титуляря на сметката.
На основание на чл. 117, ал. 1 от ППЗДДС ДЦС сметката се използва единствено за плащания на данък добавена стойност. По силата на чл. 117, ал. 2 и 3 от ППЗДЦС по ДЦС сметка могат да постъпват суми само от:
А. ДЦС сметки на други лица относно дължим ДЦС по облагаема доставка;
Б. други ДЦС сметки на същото лице;
В. банкови сметки на титуляря на ДЦС сметката в същия клон на търговската банка, т. нар. захранване на сметката. По ДЦС сметка могат да се извършват само плащания:
А. към ДЦС сметки на други лица относно дължим по облагаема доставка ДДС от получателя по сделката към неговия доставчик;
Б. към други ДДС сметки на същото лице, т. е. когато титулярят е открил няколко ДЦС сметки в различни търговски банки;
В. към републиканския бюджет за данък върху добавената стойност, т. е. това са плащания на дължим ДДС по справки-декларации или при внос на стоки.
При плащане от ДДС сметка на получателя към ДДС сметка на друго лице (доставчик) задължително в платежните нареждания се посочват номерът и датата на издаване на данъчния документ, въз основа на който се извършва плащането. Когато се извършва плащане по повече от един данъчен документ, в платежните нареждания се записват задължително номерата и датите на всички документи, по които се извършва плащането, или номерът и датата на последния данъчен документ и общо броят на данъчните документи, по които се извършва плащането (чл. 117, ал. 5 от ППЗДДС). Преценката за ползването на ДДС сметка през 2002 г. се изразява в позитивни и негативни последици, уредени в ЗДЦС.
3. Предимства от ползването на ДДС сметка
Позитивните последици (предимства) за ползването на ДЦС сметка се изразяват в следното:
3.1. Когато регистрирано лице плати начисления от доставчика му ДДС чрез ДДС сметка, то същото ще се предпази от непризнаване правото на данъчен кредит, изразяващо се в неизпълнение от страна на неговия доставчик, на изискванията на чл. 64, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 55, ал. 6 от ЗДДС, а именно от невключване на издадената данъчна фактура в дневника за продажбите, неотчитането й по сметка 4532, невключването й в справка-декларация.
3.2. Когато регистрирано лице плати на доставчика си начисления му ДДС до ДДС сметка, то в този случай данъчният орган не ще има право да приложи чл. 65, ал. 4 от ЗДДС, регламентиращ отказването на данъчен кредит по всяка доставка, вкл. предходна такава, за която се установят следните обстоятелства: 1. доставчик е данъчен субект, който не съществува или осъществява търговска дейност без данъчна регистрация; 2. доставчикът не е начислил данък в предвидените в закона срокове; 3. доставчикът е начислил данък, без да са налице основания за това; 4. доставчикът не е представил доказателства от значение за определянето на данъчните му задължения в указания му от данъчен орган срок, включително доказателства за извършване на доставката, за счетоводната отчетност във връзка с доставката, за определяне на предходните доставки, по които лицето е получател по отношение на доставката, когато за това е бил уведомен по реда на Данъчния процесуален кодекс.
Следва да се каже, че ползването на тези положителни последици на ДДС сметката възникват единствено когато размерът на начисления ДДС е платен по ДДС сметка на доставчика изцяло най-късно до края на периода, през който е упражнено правото на данъчен кредит (чл. 64, ал. 2 и чл. 64, ал. 8 от ЗДДС). Правото на данъчен кредит се реализира чрез отразяване на получения данъчен документ в дневника за покупките, справката-декларация и счетоводството на получателя. Но отразяването на получения данъчен документ, съответно плащането по ДДС сметка, може да се извърши и в по-късен момент, до изтичане на 3 месеца от издаването на данъчния документ (чл. 93, ал. 5 от ЗДДС). Горното означава, че ако данъчният документ е издаден през м. 09.2002 г., същият може да се отрази при получателя по облагаема доставка и през м. 12.2002 г. и съответно плащането по ДДС сметката на доставчика да се извърши именно през този месец.
3.3. Когато регистрирано лице плати 80 на сто от начисления му за един данъчен период ДДС по ДДС сметки на своите доставчици, то за него възниква правото на преференциално възстановяване на ДДС — в 45-дневен срок от подаване на справката-декларация.
4. Последици от неизползвано на ДДС сметка
В случай че регистрираното лице (получател) не плати начисления му ДДС по ДДС сметка на доставчика, то при нарушения от последния на ЗДДС няма да бъде признато правото на данъчен кредит на получателя. Това важи и в случая, когато предходни доставчици, с които получателят по облагаема доставка няма търговски взаимоотношения, не са начислили ДДС. Следва да се има предвид, че неизползваното на ДДС сметка от регистрираното лице ще рефлектира и върху процедурата по възстановяване на ДДС, поради което ще се прилага 3-месечният срок за приспадане, а не 45-дневният за възстановяване, при условие че данъчният кредит бъде признат за възникнал.
5. Закриване на ДДС сметка
Закриването на ДДС сметка се извършва в два случая:
— по желание на титуляря, когато той разполага с повече от една ДДС сметка;
— при прекратяване на регистрацията по ДДС на титуляря. В този случай данъчната администрация уведомява търговската банка за прекратяване на данъчната регистрация, като банката се задължава да закрие ДДС сметката най-късно в първия работен ден след датата на получаване на уведомлението. Наличното салдо по ДДС сметката към датата на закриване служебно се превежда в републиканския бюджет по сметка на териториалната данъчна дирекция.
IV. ДДС сметка— задължителна за откриване и задължителна за ползване, когато размерът на начисления на регистрираното лице данък за отделна доставка надвишава 1000 лева
Съгласно чл. 55а ЗДДС (ДВ, бр. 117 от 2002 г., в сила от 1.01.2003 г.) е установено, че когато размерът на начисления по облагаема доставка данък надвишава 1000 лева и получателят е регистрирано лице по ДДС, последният е длъжен да заплати данъка по ДДС сметка на доставчика. Целта на тази промяна е по облагаеми доставки, по които данъчната основа е над 5000 лева, начисленият данък да постъпва по ДДС сметка на доставчика, а не в брой или по негова разплащателна сметка. Условията, при които е задължително плащането по ДДС сметка, са следните:
— доставчикът и получателят по облагаемата доставка да са регистрирани лица;
— размерът на начисления данък да е над 1000 лева;
— доставчикът да е начислил ДДС за облагаема доставка.
Плащането на ДДС по ДДС сметка на доставчика означава, че данъчната основа (стойността по сделката) по облагаема доставка може да постъпи в брой и/или по разплащателна сметка на доставчика. С оглед факта, че законът говори за отделни доставки, а не за фактури, то задължителното плащането по ДДС сметка на доставчика ще се извършва за всяка доставка. В случай че данъчно задълженото лице раздели една доставка, по която размерът на начисления данък надвишава 1000 лева, на няколко фактури, то ДДС задължително ще се заплати също по ДДС сметка на доставчика. Това е така, защото ще е налице заобикаляне на данъчния закон, т. е. с позволени средства ще се постигне една непозволена цел — неплащане на начисления данък по ДДС сметка на доставчика.
Разпоредбата на чл. 55а от ЗДДС изисква задължително използване на ДДС сметка, независимо че е възможно по отношение на една доставка да се предвиждат няколко плащания — на стойност и данък, като всяко плащане по отношение на данъка е под 10.00 лева. Следва да се отбележи, че доставчикът получава сумата на начисления данък заедно с плащането по доставката. Поради това е налице необходимост заедно с плащането по доставката да се извършва и съответното плащане на данъка по ДДС сметка, когато чл. 55а, ал. 2 от ЗДДС е приложим.
В случай че е извършено плащане по доставката, без да е извършено плащане по ДДС сметка, ще е налице плащане на данък, което не е извършено по ДДС сметка, тъй като доставчикът е получил данък, който не е платен по ДДС сметка. Поради което получателят по доставката ще бъде санкциониран съгласно разпоредбата на чл. 147 от ЗДДС.
При извършване на замяна (бартер) са налице две насрещни доставки (чл. 34 от ППЗДДС), при които доставчикът при едната е получател по другата, и ще е налице задължение на всяко от лицата да плати данъка по ДДС сметка на другото. В случай че е налице възможност за компенсация (прихващане), погасяването на двете насрещни вземания до размера на по-малкото ще се приложи единствено за стойността по доставката, като начисленият данък от страните задължително ще се плати по ДДС сметка. Така е и в случая на встъпване в дълг и прехвърляне на вземания.
Разпоредбата на чл. 55а от ЗДДС се отнася за доставки, за които данъчното събитие е възникнало след 01.01.2003 г. Това означава, че за всички доставки, по които е извършено цялостно плащане, възникнали преди 01.01.2003 г., няма да се прилага изискването на чл. 55а. В случай че плащането по доставки е извършено след тази дата и размерът на начисления ДДС е над 1000 лева, то ДДС следва да постъпи по ДДС сметка.
Откриването на ДДС сметка съгласно разпоредбата на чл. 115а от ЗДДС ще се извършва най-късно в 14-дневен срок от регистрацията на лицето по ЗДДС. Списъкът на ДДС сметките, както и датите на откриването и закриването им, се публикуват на страниците на данъчната администрация в Интернет.
От гореизложеното може да се направи извод, че с въвеждането на ДДС сметката българският законодател е създал адекватен правен механизъм за признаване правото на данъчен кредит в лицето на добросъвестните търговци — получатели по облагаеми доставки.

Езикови тревоги - проф. Нено Неновски

В бр. 1 от 2003 г. на списание “Юридически свят” (издателство “Сиби”) проф. Нено Неновски, главен редактор на списанието, член-кореспондент на БАН, член на Конституционния съд (1991 – 1994 г.) е дал израз на своите “езикови тревоги”, предизвикани от всекидневната и повсеместна липса на грижа за българския език, липса, която е навсякъде, като се започне от училището и се премине през университета, и се стигне до средствата за масово осведомяване, като съвсем естествено не могат да бъдат изключени и съдебните места, и адвокатурата.
“Адвокатски преглед” споделя тревогите и загрижеността на проф. Неновски. Затова с негово съгласие и съгласието на издателство “Сиби” препечатваме статията му, като изразяваме своята благодарност.

ЕЗИКОВИ ТРЕВОГИ

проф. Нено Неновски
Посвещавам на професор Борис Спасов — радетел за добър български език на юристите
През последните години в езиковата практика се забелязват хаотични процеси, словоупотребата (писмена и устна) не държи сметка за граматически правила, чуждиците настъпват с увеличаваща се скорост. За всичко това има много причини, предимно социални — и вътрешни, и международни. Ще отбележа само принизената работа в това отношение на училището и липсата на грижа за езика на различните средства за масово осведомяване.
Преди доста години се бях заловил да изнасям цикъл от радиобеседи за най-видните представители на политическата и правната мисъл в историята. Спомням си как редакторката, която ръководеше записите, ме прекъсваше, като ме заставяше да повторя правилно една или друга дума. Оттогава помня, че едно е да произнесеш учéн, друго — ỳчен, тъй като невинаги учéният е ỳчен. И сега си спомням с благодарност за редакторките в издателство „Наука и изкуство”, и особено в издателството на БАН, които четяха и редактираха предварително ръкописите и след това съгласуваха бележките си с авторите. (Някои сега искат да ни внушат, че това е било цензура. Не, това беше грижа за качеството на публикуваното. Цензурата, доколкото я имаше, се осъществяваше по други пътища.) Оттогава ми е останало, че не трябва да употребявам израза „в тази връзка”, че трябва да ограничавам използването на думите „охрана”, „изхождам от”, „обезпечавам”, „указвам”, „база” и др. под. Кой се интересува днес от такива “дреболии”. „Медии” — много, издатели и издателства — много — бързат да произведат нещо, да задоволят „пазара”, да спечелят. Тези дни прочетох, че в новоизлязла книга на изтъкнат български писател текстът е без пълен член...
За юристите обикновено се казва, че са известни с точния си език, с изисканата си фраза. Но има и мнения, че се изразяват с „усукана” фразеология, с канцеларски и бюрократичен език. Срещу това те възразяват, че съществува специален „юридически” език, който не е достояние на всекиго. През последните години имам възможност да слушам с часове изказвания и слова на юристи, да чета купчини от законопроекти, а от време на време (!) — и някоя юридическа книга. Установявам, че нежелателните езикови явления, за които стана дума, набират сила и сред многочислената общност на юристите, откъдето проникват и сред политици и журналисти.
Следващите редове са отглас на много пъти чуто или прочетено. Те нямат друга цел, освен да привлекат вниманието на юристите върху езика и да предизвикат размисъл. Не е думата толкова за юридически понятия и термини, колкото за некоректно използване и от юристите на общоупотребими думи и изрази, което загрозява юридическата реч, затьмнява интелектуалния ореол на юриста.
Ето думи и изрази, върху точната употреба на които заслужава да помислят някои представители на юридическото „съсловие” — дейци на науката, практици, експерти в областта на нормотворчеството, администратори. (Подреждам ги по азбучен ред.)
Взаимствам. Понякога казват: „Тази разпоредба е взаимствана от стария закон”, „Уредбата е взаимствана от международни конвенции”, „Той е взаимствал тезата си от...”. Очевидно е, че в подобни случаи не е въпрос за взаимстване, а за заимстване. Тук няма взаимност, защото само едната страна взема, заимства от другата. Така със същата чудна логика някой би назовал като взаимстване и плагиатството...
В тази връзка. Разпространението на този израз (русизъм) е масово. За извършване на преход от нещо по-общо и принципно към нещо по-частно и специално (и във връзка с току-що казаното) на помощ идва „в тази връзка”. Например: „Налице е значително увеличение на детската престъпност. Това не може да не тревожи цялото общество. В тази връзка се налага да усъвършенстваме нормативните актове, които се отнасят до този проблем,” Изразът, освен че е ненужна чуждица, е некоректен от гледище на българския език. Първо, не е ясно за каква, за коя връзка става дума. Това е „тази връзка”, но тя до момента не е назована и си остава нещо неопределено. Второ, „в тази връзка” чисто граматически означава, че се има предвид нещо, което става, съществува и пр. вътре във връзката. Вместо да се върви към този абсурден смисъл, трябва да се каже просто и естествено: „Във връзка с това”, т. е. с току-що казаното (написаното), се поставя и въпросът за...
Входирам. Това е може би най-новото изобретение на канцеларския жаргон, появило се в някои служби на Народното събрание. „Връщаме ви законопроекта. Председателят на парламентарната група моли да го входирате при вас и тогава да ни го изпратите.” Да го „входирате” — в смисъл да го заведете канцеларски, да му дадете входящ номер. Ако се приложи същата езикова логика, ще трябва да може да се говори и за... „изходиране”, когато се поставя изходящ номер на някакъв документ. Засега това езиково изобретение е само в говора. Ще гледаме дали ще приеме и писмена форма.
Дебат или дебати? В единствено число — „дебат” — терминът започна да се употребява във Великото народно събрание (1990—1991 г.), особено от един от „бащите” на новата Конституция. “Дебат” постепенно стана любим термин на всички принадлежащи към новия, следдесетоноемврийски политически елит. В този му вид той навлезе и в писанията на публицисти, политолози и др. По-рано ние знаехме думата “дебати”, но не и думата “дебат”. Някои езиковеди, и сред тях на първо място проф. Стефан Брезински, положиха много усилия да обяснят и разяснят, че в българския книжовен език думата ,дебат” няма форма за единствено число, че тя, както и думите „ресурси”, „финанси”, „гащи” и т. н. спада към думите от pluralia tantum (само в множествено число). Писаха езиковедите, но, изглежда, напразно — “дебат” шества и се налага. „Политическата класа” почти не се интересува от езикови норми и това е пример за влиянието на социалния живот върху езика.
Завишавам. Казват: „Да завишим наказателната отговорност”, „Законопроектът предвижда завишени наказания”. Какво е това „завишавам”? Такава дума в речника няма! Както няма и дума „зачитам”, за да се означи началото на някакво четене и прочитане. Има думи „повишавам” и „увеличавам” и точно те трябва да се използват в случаи като отбелязаните.
Защита правата. Често срещаме да употребяват двете думи без граматическа връзка помежду им. През последните години темата за правата стана модерна. И юристи, и неюристи тръбят за „защита правата” на човека. Не казват „защита на правата”, за да не се получи повторение на предлога „на” — защита на правата на човека. Това води до грозно словосъчетание. Преди много години срещнах в Правния институт на БАН известния наш езиковед, вече покоен, проф. Любомир Андрейчин. Запитах го как да постъпваме, когато в текста се получи натрупване на предлога „на” в едно изречение. Първо, отговори ми той, не трябва да се боим от предлога „на”. В нашия език почти не съществуват падежи и затова не може да се мине без „на”. Няма нищо нередно, ако предлогът се използва два-три пъти в изречението. Вижте поляците какви струпвания на съгласни имат. Но това е присъщо на езика им. Второ, повтаряне на „на” може да се избегне чрез други връзки между думите. Вместо „защита на правата на гражданите на България” може да се каже „защита на правата на българските граждани”. Словосъчетанието „защита правата” обаче не е издържано от езикова гледна точка.
[Да отбележа в скоби, че има и други изрази, които изискват предлога „на” и без него те изглеждат „спънати”, с отсечена опашка. Сещам се за изразите „от гледна точка на”, „с оглед на”, „по повод на”. Ала не са малко тези, които забравят за необходимия при тях предлог „на”. Така един председател на парламентарна група в XXXIX Народно събрание се изразява винаги по следния начин: „От гледна точка приватизацията ние предвиждаме...”, „Този въпрос е много важен от гледна точка влизането на България в Европейския съюз.” В известните ми тълковни речници на българския език посочените изрази се отбелязват именно така: „от гледна точка на” и „с оглед на” (към) нещо.]
История на българската държава и право. Това е не само словосъчетание, но и наименование на научна дисциплина. Не е издържано обаче от езиково гледище и от гледище на науката за държавата и правото. Прилагателното „българската” (ж. р.) е съгласувано логично със съществителното “държава” (ж. р.), но не и със съществителното „право” (ср. р.). Словосъчетанието (и наименованието на научната дисциплина) е може би оправдано, ако приемем, че държавата и правото е едно явление, една субстанция и следователно двете (държавата и правото) са един предмет на научно познание, а от езикова гледна точка са едно-единствено съществително. Това обаче не е така. Държавата и правото, съответно българската държава и българското право, са различни и отделни явления, макар че са свързани помежду си. Не съвпадат те и като предмет на познание.
Наименованието на научната дисциплина бе възприето у нас в началото на 50-те години, като се подражаваше на съветската терминология. В Съветския съюз съществуваше науката (и научната дисциплина в юридическите факултети) „История советского государства и права”. Според правилата на руския език това наименование е издържано — и „государство” и „право” са думи от среден род. У нас никой не се замисли по въпроса, който поставям сега. Не се замислят и учените и преподавателите по история на българската държава и българското право. Въпросът обаче е по-сложен: може ли да има единна (еднопредметна) наука „история на българската държава и право”, след като е безспорно, че държавата и правото са две отделни същности? Традиционно у нас е преподавана „история на българското право”. Вече се отказахме от двупредметната (и диспаратна), учебна дисциплина „теория на държавата и правото”. Но историците на правото карат по инерция от миналото (несъзнавана и неоправдана приемственост!), без да изяснят теорията и методологията на предмета на науката, която ги занимава. Всъщност какво разбират те под „история на българската държава”? По какво се отличава тяхната история от историята на историците на България? Но нека спра дотук, защото това вече не са „езикови тревоги”.
Това ме касае. Вместо да кажат или да напишат „засяга ме”, „отнася се” и др., не са малко юристите, политиците и журналистите, които прибягват до „касае”, „касае се за”, „касае ме”: „Има отпуснато финансиране, което касае работата на 400 служители...” (изказване на министъра на правосъдието 1), „законовото ограничение касае само осъдените на лишаване от свобода”, „този международен договор не касае разглеждания казус” и пр. Езиковедите смятат, че недомислената чуждица (от руския език) е наследена като че ли най-напред в юридическата практика2. Глагол „касае”, “касаят” не съществува в българския език. Вместо тези невъзможни форми трябва да се използват българските думи „засягам”, „отнася се до”, „допирам се”, “докосвам се”.
На основата на. Все от разговора с Л. Андрейчин (вж. по-горе при словосъчетанието .защита правата”) съм запомнил, че под влияние на руския език у нас се употребява прекомерно изразът „на основата на”. Знае се, че предлогът „на” има много значения. Наред с другото той има смисъл и на „върху”, с него се означава основата на нещо. И точно тук има резерви за избягването му, за да не се натрупа той поради употребата му и с друго негово значение, например за означаване на притежание. “На обвиняемия се наложи да се брани на основата на конституционната разпоредба на чл. 56 от Конституцията.” Или: „Правото на ищеца трябва да се изясни на основата на принципа за...” Тук вместо „на основата” може да се каже „въз основа”. Поначало е коректно вместо „на основата” („Той изгради доводите си на основата на концепцията за...”) да се казва и пише „върху основата на...” Щом нещо се поставя върху друго нещо, то и точният предлог е „върху”.
Обозначавам. Глаголът е от руски произход, който се издава от частичката „об” пред „означавам”. Юристите го обичат много, забравяйки за българския глагол „означавам” със смисъл: поставям знак на (за) нещо („означавам” се среща и в руския език, но повече като остаряла дума). Мислят, че като се изразят с „обозначавам”, речта им звучи по-солидно. По същия начин постъпват и лекарите, когато казват, че болестта се е „обострила”, вместо „се е изострила”.
Оттук нататък или отсега нататък? Напоследък изразът се употребява твърде безразборно от политици и юристи. Застъпва се някаква теза (политическа, юридическа, научна и пр.) и се добавя: „Оттук нататък трябва да се мисли за...” („да се извърши” нещо и др. под.). Изразът се употребява коректно, когато с него се означава място, а не време. Когато става дума за време, трябва да се каже „отсега нататък” (в см. занапред). Тази форма не трябва да се абсолютизира — не е беда да се каже „оттук нататък” с по-общото значение на „от този момент насетне”. Но с това не е препоръчително да се прекалява, като се изоставя първостепенното значение на израза — за място.
Охрана, охранявам. И тази дума е с руски произход. Особено разпространена е сред юристите в администрацията. Може би в някои случаи да е придобила специален смисъл и поради това да има своето място за тях. При всяко положение обаче тя не трябва да измества българските думи “защита”, „защищавам”,,защитавам”. За това съм си взел урок от редакторките в издателствата, които преглеждаха ръкописите ми.
Пленарна зала. През последните години стана модерно народни представители и други политици, покрай тях и журналисти да използват думата нечленувана. „Аз се чувствам чудесно в пленарна зала” (зам.-председател на парламенгарна група), „Не считам, че отсъствието на депутати от зала е функция от отсъствието на Пламен Панайотов от страната” (зам.-председател на Народното събрание)3. Езиковедите писаха, че този жаргон е недопустим езиково. Щом става дума за пленарната зала на парламента, думата трябва да се членува, тъй като иначе става неопределена — някоя, коя да е зала. За съжаление подобна езикова практика навлезе и в законодателството. Срещат се законопроекти (не изключвам и действащи закони и други нормативни актове), в които наименованията на точно определени министерства и други ведомства, на национални институции се изписват нечленувано: “В Министерство на правосъдието се води отчет”, „Българска национална телевизия отразява избирателната кампания” и др.
(Любопитно е, че политическият, включително и парламентарният живот в „прехода към демокрация” се очертава като постоянен замърсител на правилния български език. Дали това не се дължи на незадоволителната езикова култура на българския, политически елит”? Както изглежда, поне в езиково отношение, тук не е налице „елит”. При това „елитът” в повечето случаи е съставен от юристи...)
Регламентирам. Думата изпълва речта на юристите. Завършилият правото юрист мисли, че тя му служи да се изявява като специалист, който казва нещо, което не е по силите на другите. С този термин си служат невинаги на място и вече възрастни професори по юридически науки, с него кривят езика си политици, администратори, журналисти. Употребяват го в различни съчетания: „Законът регламентира”, „Конституцията регламентира”, „Необходимо е да се регламентира дейността на...” Веднъж в открито заседание на Конституционния съд чух докладчикът по делото да се изразява постоянно по следния начин: „Чл.... от Конституцията регламентира, че...” (следва текстът на разпоредбата).
Точният юридически смисъл на термина „регламентирам” (абстрахирам се от възможния негов по-общ, неюридически смисъл) означава уреждам, нормирам, конкретно, в подробности, в детайли. Това е в съответствие с понятието за „регламент”, т. е. правилник, нормативен акт с подзаконов характер. Регламентирането е присъщо на регламентарната власт (le pouvoir réglamentaire). Ето защо не е изискано да се каже, че законът (акт, уреждащ основни обществени отношения!) регламентира. Още повече, не е допустимо да се придава на конституцията регламентарна функция, като се казва и пише, че „конституцията регламентира”. Регламентирането подобава повече на изпълнителната власт, но не и на законодателната власт, да не говорим за учредителната. Адекватният термин за закона и Конституцията е „уреждам”, „нормирам”. Можем да кажем, че с правилник, с наредба и др. под. се осъществява регламентиране, но със закон, още повече основен (конституция), се дава юридическа уредба, осъществява се правно уреждане на определени обществени отношения. При конституционната нормативност изпъкват конституционните принципи, основните начала на правния строй на обществото и никак не върви фразеология, според която „конституцията регламентира”. Освен ако искаме да посочим, че тя се впуска в подробна, регламентарна уредба, с което се отклонява от природата на конституционното нормиране и регулиране.
Давам си сметка, че „агресията” на термина „регламентирам” е довела до някои резултати — гражданственост сред юристите получава един широк смисъл на термина „регламентирам”, смисъл на уреждам, нормирам изобщо. Това се наблюдава и при други езици. Например преди три-четири десетилетия в руската юридическа литература терминът „регламентирам” почти не се срещаше и с него, като с чуждица, понякога се шегуваха, конструираха каламбури. Напоследък обаче го намирам тук-там в руски юридически книги. Като че ли подобно явление има и във френската литература. Въпреки всичко си остава изискването юристът да се придържа към точна употреба на различните термини и понятия и в това отношение към правилна употреба и на термина „регламентирам”.
Следва да или трябва да? В говора на юристите, в писанията им, че и в нормативните актове глаголът „следва” не само конкурира, но започва и да измества глагола „трябва”. И тази дума идва от руския език (руската юридическа и административно-бюрократична терминология навлиза у нас още по време на Освобождението и след него). Но в българския език, както отбелязва на едно място и проф. Борис Спасов, тя не звучи по български. Точният й смисъл в българския език е да означи, да изрази нещо, което следва или върви след друго нещо. Това е налице както при причинно-следствените връзки (напр. смъртта е следствие на нанесена огнестрелна рана), така и при правно-логическите връзки и зависимости (наказанието следва престъплението).
Масовият юрист (да го наречем така) обаче не се замисля върху тези подробности и блъска във всяко изречение думата „следва”. И ако човек е на някакво събрание или обсъждане, в което участват 20—30 юристи и се заслуша в речта им, ще установи истински порой от „следва” (както и от „считам” — вж. по-долу). Със „следва да” се дава израз на всичко онова, което трябва, налага се, предстои и т. н. да се направи. Думата (глаголът) „трябва” се изоставя, а тъкмо тя (той) е адекватният термин за изразяване на правно-нормативните зависимости, на правнодьлжимото, на Sollen според класическата терминология на правната философия и правната деонтология. Казаното не изключва възможността вместо „трябва да” да се каже „необходимо е”, „наложително е” и др. под., тъй като и те са адекватна езикова форма на дължимото.
За жалост „следва да” изпълва и съдебните актове — и не само на обикновените съдилища, но и на Конституционния съд (вж. напр. к. д. № 2/2001 г.). Това се обяснява частично със значителния брой на конституционните съдии, идващи от системата на общите съдилища. Да отбележим, че „следва да” се намести и в две конституционни разпоредби (чл. 22, ал. 1 и чл. 31, ал. 1), колкото са и конституционните разпоредби, в които има „трябва да” (чл. 53, ал. 5 и § 4).
Случва се. „Какво ще се случи”, „Какво се случва...” Все нещо се случва или ще се случи, както нещо „все тече” (вж. по-нататьк). Тази изтъркана вече щампа се употребява под път и над път в „политическото пространство” от парламентаристи, юристи и особено от „медийни” журналисти” (напр. по БНТ питат специалните си кореспонденти все по една и съща формула — „Вие сте в Афганистан. Какво се случва там?” „Какво се случи в Багдад през изминалия ден? “). Министърът по европейските въпроси (юристка), и тя на свой ред (в телевизионно предаване): „Решението на ВАС по приватизацията на „Булгартабак” не предопределя това, което ще се случи занапред...” „Случва се” се употребява без оглед на характера на явлението, събитието, действието и пр., което трябва да се означи, изрази, съобщи и т. н. — дали то е от рода на случайните, или не. Никакви усилия да се потърси друго езиково средство: „става”, „извършва се”, „настъпи”, „има”, „какви са последните новини” и др. под.
Спастрям. Добре известен е смисълът на тази народна дума: прибирам, запазвам, спестявам. Но в политическата журналистика той понякога бива изопачаван, „Във вторник социалистите обявиха, че ще са готови за управлението до 30 юни. И спастриха правителство в сянка. В него преобладават министри и апаратчици от сгромолясалото се в края на 1996 г. двегодишно управление на Жан Виденов.”4 Вероятно авторите на подобни текстове са млади хора, все по-отдалечаващи се от народните говори, но със стремеж да покажат, че ги познават.
Способствам. Ето още една чуждица, предпочитана от юристите пред българските думи. В някои случаи тя е влязла в по-общи правни термини и изрази и затова едва ли е уместно да бъде изгонена изцяло. Но защо трябва да бъде употребявана на всяка крачка — в обикновената, неспециализирана реч на юриста? Срещнах я и в мотивите на законопроект (за изменение и допълнение на Закона за митниците, внесен в Народното събрание в началото на 2003 г.). Съществуват български думи като „спомагам”, „допринасям” и пр., които не само могат, но и трябва да ни служат в повечето от случаите, в които паразитира чуждицата „способствам”.
С цел... Не само в речта (писмена и устна), но и в нормативните актове се разпространява една форма — нито красива по звучене, нито издържана езиково: „с цел извършване...”, „с цел подпомагане...”, „с цел изравняване...”, „с цел предотвратяване...” Примерите са от действащи закони и от внесени напоследък в Народното събрание законопроекти. Ако вземем някои от тези примери, между “цел” и “извършване”, „цел” и „подпомагане” и пр. трябва да има граматическа връзка: с цел да се изравнят, с цел да се предотвратят и пр. Понякога изобщо не се налага да се използва думата „цел”, за да се изрази съответната разпоредба — вместо „с цел извършване на” може да се каже просто „за извършване на”.
Считам. Този глагол е истинската запазена марка на юристите и покрай тях, доколкото те навлязоха в политическия живот, и на политици, парламентаристи, политически коментатори. „Аз считам”, „ние считаме”, „направлението счита”, „комисията счита...” Ужасен поток, който просто те смазва, особено ако си на многолюдно събрание или някакво друго сборище на юристи. При това думата „считам” се изговаря обикновено с някакво натъртване, с което се повишава и подчертава нейното звучене и нейното значение. Използват се и невероятни словосъчетания, като: „Следва да считаме”, „Считам, че законодателят следва да...”. „Считам” шества и в законодателството. Не привеждам примери, тъй като те са безброй, но изкушението напира и ще дам все пак един:
„Когато компетентните органи по надзор на пазара счетат, че...” — в посочения малко по-горе законопроект относно митниците. Не се ли досетиха да напишат „когато преценят”, „когато сметнат”, „когато приемат”?
Ще приведа и по-дълъг цитат от известния езиковед проф. Ст. Брезински, според когото този чужд езиков елемент е присъщ главно на речта на юриста: „Изобщо юристът „счита” — той не мисли, или не смята, или не е на мнение и т. н., защото така са го учили години наред и в университета, и в законите ни. И забравя, че в първите следосвобожденски месеци у нас е имало руснаци съдии, адвокати, прависти изобщо, които са въвели руски термини (срв. напр. ужасните ищец, ищца, иск и пр.).
И тези термини, включително и глаголите считам, и да добавим касае ме, и до днес са неизменни маркери, че който ги употребява в речта си, безусловно е юрист.”5 (Нека уважаемият езиковед ми позволи уточнението, че под влияние на юристите „считам” плъзна и сред парламентаристи и политици, които не са юристи. Аз самият станах жертва на редакторска намеса в мой текст: в предговора ми към книга на Университетското издателство, 2001 г., думата „смятам” е поправена на „считам”...)
Съотношение между или съотношение на? Като млад написах една книга за единството и взаимодействието, в които се намират държавата и правото. При обсъждането на ръкописа й някои колеги казаха, че темата е за съотношението между държавата и правото и че в този смисъл трябва да се формулира и заглавието на работата. И наистина, в литературата се беше установил този израз: „съотношение между държавата и правото”, „взаимодействие между държавата и правото”. Както и аналогични изрази: „съотношение (взаимодействие) между право и политика”, между право и икономика, между правосъзнание и престъпност и пр.
Обладан от съмнение, потърсих за консултация младия (тогава доцент) езиковед Моско Москов (по-късно твърде известен, за жалост, вече отишъл си). Той се замисли върху съчинението ми с темата му и препоръча категорично да използвам не съюза „между”, а съюза „на”: не „съотношение между държавата и правото”, а „съотношение на държавата и правото”, не „взаимодействие между държавата и правото”, а „взаимодействие на държавата и правото”. Щом говорим (пишем) за съотношение или за взаимо-действие, то явно е, че вече изразяваме взаимно отношение и взаимно действие. Употребата на съюза „между” ще внесе в изречението смислова тавтология: сь-отноше-ние между.
Тече. Сред юристите, пък и сред журналисти ще чуете да казват често и трафаретно (да си послужа и аз с някоя чуждица): „тече проверка”, „тече ревизия”, „тече следствие”, „тече съдебен процес”, в Народното събрание „тече гласуване” или „тече заседание”. Всичко тече, подиграват се някои на този шаблон, правейки алюзия за (на) философския принцип „панта рей” на Хераклит. Глаголът „тече” извън абстрактния му философски смисъл би бил допустим понякога за образно изразяване на някакъв процес или някакво действие, но с тази му употреба не трябва да се прекалява, защото точният му смисъл е свързан с нещо, което наистина може да тече (освен за нещата, които са течни, казва се и за времето, че тече). Защо трябва да казваме, че „тече проверка”, когато можем да кажем, че се „извършва проверка”, че „има съдебен процес”, „има заседание”, „провежда се гласуване” (sic! без да се прекалява с „провеждам” — един шаблон в недалечното минало). И защо все да тече, след като може поне да се внесе малко разнообразие с „протича”...
Удачно. Често употребяват тази чужда дума, вместо да се потърси българската дума „уместно”, а при възможност желаният смисъл да се постигне и с думи като „сполучливо”, „подходящо”. (Веднъж чух колега да казва: „Болшинството (?), предвидено в чл.... на законопроекта, е неудачно (?).”
* * *
За изписването на някои латински думи. Пишат “jus”, “juris”, “judex”, “judicata”, “justitia”. Същите думи се изписват и по друг начин: “ius”, “iuris”, “iudex”, “iudicata”, “iustitia”. Аз си служа с втория начин на писане. Така ме е учил моят преподавател по латински език Макари Порталски, така са изписани посочените думи (и техни производни) в популярния сред студентите по мое време Латинско-български речник на Мих. Войнов и Ал. Милев, така пишеше и нашият професор по римско частно право Михаил Андреев. Специалисти са ми обяснявали, че в азбуката на латинския език от класическия му период, откъдето главно идва латинската юридическа терминология, ме съществува буквата,,j”. Тя се появява по-късно, при вулгаризирането на латинския език в Западна Европа. Българската традиция и практика е за предпочитане пред западноевропейската и руската (заета от Запад).
За така наречения юридически език. Несъмнено в езика на юристите присъства специална терминология. Свои особености, понякога доста значителни, имат езикът и стилът на юридическите актове. Струва ми се обаче, че е трудно и пресилено да се говори за самостоятелен юридически език. Първо, такъв естествен език няма. „Юридическият език” се подчинява (трябва да се подчинява) на нормите на българския език, както това е и при всеки друг национален език. Второ, спецификата, особеностите на този „юридически език” идват от специалните понятия и термини, отразяват и изразяват семантично и семиотично правната материя като особена обективна реалност. Но тези понятия, термини, знаци (в юридическите актове например) са нормативно подчинени на общите езикови правила, функционират в съответствие с тези правила. От гледна точка на юридическите понятия, термини, знаци, конструкции „юридическият език” съдържа аспекти и елементи на изкуствен език (construit в правото според Fr. Gény). Изкуственото си остава в езикова нормативна зависимост от естествения език. Поради това за юридически език според мен може да се говори условно, като се съзнава за какво става дума. При такава условност може да се каже, че юридическият език и юридическият стил трябва да се изучават, усъвършенстват и пр. (Тук положението не е по-различно от понятията за „медицински език”,,военен език” и др. под.)
Широко разпространени са обаче съвсем превратни схващания за смисъла и съдържанието на понятието „юридически език”. Обикновено тези схващания, повече наивни, прикриват недостатъчната езикова грамотност на юриста (не говоря за не-юриста) и му служат за защита срещу критични бележки и предложения за подобряване на един или друг текст, на който той е автор. В такива текстове ще срещнете многократно повтарящи се думи, всъщност щампи, като „видно”, ,досежно”, „съдът съобрази, че”, “довод”, “явства” (!), „ерго”, „водим от”, „процесна комисия”, „процесен имот” и др. под. [Преди доста години бях срещнал в текстове, изготвени от юристи, думите „сведочи” (гореизложеното сведочи, че...) и „касателно” (в смисъл относно). ]
Оказва се, че за мнозина юристи „юридическият език” е чисто и просто един канцеларски език, език на бюрокрацията, в много случаи водещ началото си от временното руско управление у нас в края на XIX в.
Истинският юридически език — това са а) изработените от правната наука и юриспруденцията съдържателни понятия и термини и б) тяхната точна употреба. Да повторя: не думи-канцеларизми, а правилно използвани понятия, както и термини за означаване на понятията (правен субект, субективно право, юридическо задължение, юридически факти — събития, действия, състояния, правонарушения, престъпления, непредпазливост, небрежност и мн. др.).
Ще завърша с още един спомен. С покойния проф. Милчо Костов полагахме усилия при обсъждането на проектоактовете на Конституционния съд да ги изчистваме от щампи и различни редакционни неточности. Казвахме: „Да посъкратим „от това е видно”, има го няколко пъти. На всяка страница е препоръчително да има поне два нови реда. Иначе това е непробиваема маса и не се чете.” Такива забележки срещаха дружен отпор: „Да не забравяме, че юридическият език има своите характерни черти! И кой е определил, че на всяка страница трябва поне два пъти да се започва на нов ред!”
Съзнавам, че езикът се развива под влияние на много фактори, особено на социалните, включително и на международното общуване. Сближаването на нашето законодателство с европейското право поражда и много проблеми пред българската юридическа терминология — неоправдано възприемане на чуждици и чужди езикови обороти и др.
Съзнавам също, че в немалко отношения съм консервативен. С някои новости вече се примирявам: да се пише (почти навсякъде) „съгласно” и „съобразно” без предлога „с”, както се пишеше по-рано („съобразно с чл....”, „съгласно с текста на чл....”), предадох се и пред кратката форма на глаголи като „използвам”, „усъвършенствам”, вместо предишните „използувам”, „усъвършенствувам” и пр.
Изложените бележки не принадлежат на езиковед. Както отбелязах още в началото, желанието на автора им е повече от скромно — те да заострят вниманието на по-младите юристи към езика, към нормите му, които са също тъй задължителни, както и нормите на правото, макар и в друга сфера на отношенията между хората. Младият човек обикновено иска да се изяви, да се изкаже. Към формата не е толкова придирчив. Зная това по себе си. Ето защо, колкото по-рано той се замисля върху нея, създавайки си съответните навици, толкова по-добре.

Бележки
1 В, „Труд”, 28 март 2003 г.

2 Вж. Ст. Брезински, в. ,Дума”, 3 май 1994 г.
3 В. „Труд”, 15 септември 2002 г.
4 Статия на Неда Попова, в. „Труд”, 10 април 2003 г.
5 Вж. статията на Ст. Брезински „Считам, че може да се счита...”, в. „Труд”, 3 декември 2001 г.

Още езикови тревоги - Александър Караминков, адвокат от София

Подобно на проф. Неновски и аз не съм езиковед. Това обаче не означава, че оставам безразличен към проблемите на българския език — на този език, с който всекидневно си служим всички ние, повече или по-малко образовани люде—учени, експерти, практици (адвокати, съдии, прокурори), журналисти и публицисти.
Дразнят не само думите и изразите, на които спира вниманието проф. Неновски; списъкът им е дълъг и е трудно те да се изчерпят с няколко бележки. Дразни претенциозността и помпозността в употребата на понятия, с което може би се цели създаването на впечатление за висока езикова и обща култура у говорещия или пишещия, а в действителност точно обратното е вярно: с това се прикрива липсата на култура.
Позволявам си да направя също известни бележки по тази тема.
За членуването в българския език. Всекидневно четем в искови молби, жалби по делата — „До Софийски градски съд”, „Чрез Пловдивски апелативен съд до Върховен касационен съд” и т. н. Адвокат бърза за заседание на „районен съд”, а друг се е запътил за „прокуратура”. Четем също (наистина, по-рядко) решение, с което „Върховен касационен съд” отменя решение на „Варненски окръжен съд”.
Езиковед би обяснил, че в българския език (също както в много други езици — немски, френски, италиански, испански, английски и др.) съществува определеност или неопределеност на съществителните (и на прилагателните към тях). Когато съществителното се отнася за нещо определено — известно, конкретно, вече споменато, то трябва да се членува, и обратно — съществителното не се членува, когато се отнася за нещо неопределено, неизвестно, непознато, неспоменавано преди това. „Срещнах човека, когото търсех” — точно определен човек; „искам да срещна човек, с когото да си поприказвам” — сиреч, неизвестен, който и да е човек.
Народната библиотека е една, затова „отивам в Народната библиотека”, а не в „Народна библиотека”. Придобилата гражданственост „пленарна зала на Народното събрание” е определена и единствена, но непрекъснато ставаме свидетели как се внасят законопроекти “в пленарна зала”. Оставаме с впечатлението, че в парламента има няколко пленарни зали и законопроектът е внесен в някоя от тях.
Ето защо правилното е жалбите да се адресират „чрез Пловдивския апелативен съд до Върховния касационен съд” и молбите до „Софийския градски съд”. В България има един Върховен касационен съд, един Пловдивски апелативен съд, един Софийски градски съд и т. н.
Разбира се, възможни са и грешки с обратен знак. Ако е правилно да се каже „ВКС отмени решението на Софийския градски съд”, или „отмени решението от 3 февруари 2003 г.”, то неправилно е да се казва или пише „ВКС отмени решението № 635 от З февруари 2003 г.”, защото решението в случая е определено с конкретен номер.
Вот. Думата произлиза от латинския език, в който тя има много значения, но в никакъв случай не означава „гласуване”. В този смисъл обаче тя е преминала в българския език от френския и английския и се употребява именно като синоним на гласуване. Оттук вече се вижда каква словесна безсмислица представлява изразът „парламентарната група на... внася вот на недоверие”, т. е. внася гласуване. Да не говорим за съобщението в репортаж от парламента, че “депутатите гласуваха вота”. Питам се допустимо ли е просветен гражданин, какъвто се предполага, че е всеки журналист (та нали има дори и факултет по журналистика), да не знае, че един избирателен закон съдържа разпоредби не само за процедурата на самото „гласуване”, т. е. за подаването на бюлетината, а урежда изобщо процедурата за провеждането на изборите: насрочването им, поставянето на кандидатурите, съставянето на листите, тяхното регистриране и т. н., и т. н., докато се стигне до обявяването на изборните резултати. Затова заглавие като „Закон за вот” е свидетелство за пълно невежество и на редактора, и на самия журналист. А всъщност колко ясно е и колко по-хубаво звучи, когато се каже „парламентарната група внася предложение за гласуване на недоверие на правителството”.
Ноторно. Увлечен в красноречието си, съдебен оратор, за да засили убедителността на пледоарията си, твърди, че обстоятелство е ноторно известно, а не си дава сметка, че думата ноторно произлиза от латинската дума notorius и означава „известен”.
Учрежденията имат точно определени от законите наименования. Според законите в Република България има Министерство на външните работи, Министерство на отбраната, Министерство на образованието и науката, Министерство на младежта и спорта и т. н. Няма Външно министерство, няма Отбранително министерство, няма Образователно министерство, няма Спортно министерство и т. н.
Длъжностите имат също предвидени според действащото право наименования. Конституцията на Република България определя, че орган на изпълнителната власт в общината е кметът. Повечето журналисти обаче изпитват някакво странно удоволствие да нарекат определен кмет „градоначалник”. В България е имало веднага след Освобождението, а и по-късно „градоначалници”. Но подобно на някогашна Русия това са били полицейски длъжности, които нямат нищо общо с длъжността на кмета.
Гуверньор. Напоследък парламентарните групи в Народното събрание не могат да постигнат „консенсус” за избора на „гуверньор” на Българската народна банка. Законът за БНБ обаче предвижда длъжност „управител”. Може би упорито употребяващите френския превод на думата журналисти и политици се надяват, че така ще оставят у публиката впечатление за свободно владеене на чужди езици?
Вице, замове. И логиката, и интерлингвистичният подход са безсилни да обяснят и да намерят оправдание за появилите се напоследък „нови фигури” в общественото пространство — „вицето на премиера” (пълна безсмислица) и „замовете” на министъра (отличаващо се и с особена неблагозвучност).

Изтегляне 0.85 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5