Списание „Адвокатски преглед брой 9-10 от 2002 г
Изтегляне 0.76 Mb.
|
| Такова становище не може да бъде споделено.
След като планът в регулационната или застроителната му част е приложен (според чл. 84, ал.7 ППЗТСУ – с изплащане на дължимото обезщетение за придаден имот, съответно с полагане на основите на сградата по одобрен архитектурен проект) – вече не може да се поставя въпрос за нищожност на плана и строителните книжа. Достатъчно е да не са нарушени повелителните изисквания на закона относно отстоянията и сигурността и ползуването на строежа (аргумент от чл. 153, ал.2 и чл. 226, ал. 1 ЗУТ). 1.Сталев, Ж., Българско Гражданско процесуално право, VІІ изд., С., 2000, с. 478-479. 2.Сталев, Ж., цит. съч., с. 475- р. ІІІ и сл. 3.Р. № 116/1994 – І – Сб., с. 112 4.Сталев, Ж., шестте издания преди 2000 г. на Българско Гражданско процесуално право. Така и С. Розанис, Съвременни разрешения на традиционни правни хипотези, С., 1998, с. 113 5.Сталев, Ж., Българско Гражданско процесуално право, VІІ изд.,С., 2000, с. 476 – т. 4. 6.Пунев, В., Реформата в гражданското съдопроизводство и промените в отмяната по чл. 231, Правна мисъл, 2002, бр. 2, с. 74 7.Срв. Р. № 5183/1999 – ВАС – ІІ - Административно правосъдие, бр. 4/1999, с. 137. Р. № 3356/1999 – ВАС – ІІ, - Административно правосъдие, бр. 4/1999 г., с. 141. 8.Р. № 5688/12.VІ.2002 по адм. д. № 3016/2002 г. – ВАС – ІІ. 9.Р.6866/15.ІХ.1999 г. по адм. д. № 6705/1999 г. – ВАС – ІІ. 10.Строителни книжа, издадени в София, Пловдив и Варна могат да бъдат обявени за нищожни, Строителство-имоти – Пловдив, бр. 18/12.V.2002 г. В сила ли е административният акт при липса на наемен договор с общината - Васил Цанков, доцент, доктор по право В дейността на администрацията и в отношенията й със субектите възникват случаи с особена правна интерпретация и сложност. Такъв е случаят на повдигнатия спор между кмета на община “И” и гражданина С. В. И относно правото на ползване на общински терен. Претендира се, че правото е придобито на основание заповед относно предоставяне разрешение за поставяне на временна постройка. Каква е фактическата обстановка. През 1991 г. с решение на временния ИК тогава на община “И” на лицето С. В. И. е предоставено правото на ползване на общински терен. Става дума за малки терени, определени в квартално-застроителния план чрез т. нар. схема за разполагане на преместваеми постройки и съоръжения с търговска цел. Тези схеми се одобряват от гл. архитект на София по предложение на кметовете на райони, а за общините – от главните архитекти на общините. Разрешението се дава при наличието на няколко елемента от фактическия състав на правото на временно ползване в разглеждания административно-правен случай: - да е определен терен по схемата в плана; - да е определено по установения от закона ред лицето, на което да бъде дадено разрешението; - да е одобрен архитектурен проект на временната постройка. В случая през 1991 г. е издаден индивидуален административен акт, от който е породено правото за ползване на общински терен чрез поставяне на преместваема временна постройка. Но това не е достатъчно. Тук административният орган играе активна роля и следва служебно да осигури условия за реализирането на това право. Необходимо присъщи условия са: определяне на наемна цена и позволяване поставянето на постройката. Това обаче към 1999 г. не е сторено. Ето защо, в един по-късен момент правоимащото лице С. В. И. решава, че твърде дълго е чакало административният орган да предложи договор за наем, поставя постройката на определения по плана терен и подава искане за определяне на наемна цена. Искането е направено след около девет години, като така определеният терен все още не е зает и съществува в плана по схемата за разполагане на временни търговски обекти. Общинската администрация чрез мълчалив отказ отказва да определи наемна цена. Казусът поставя интересния теоретичен и практически въпрос - прекратено ли е правото, възникнало по силата на индивидуалния административен акт, съдържащо ползване на общински терен, след като са изтекли няколко години от издаването му, не е започнало осъществяване на правото, през това време административният орган не е прекратил изрично това право, нито е предложил договор за наем? Най-напред следва да се отговори на въпроса какъв е характерът на това административно правоотношение. Административните органи във всички случаи проявяват властническо волеизявление при осъществяване на своята компетентност. Административни отношения в “чист” вид са налице в правопораждащите, правопроменящите и правопрекратяващите юридически факти и свързаните с тях отношения между административни органи, между административни органи и физически лица във връзка с административното наказване, налагане на принудителни административни мерки и различни разпореждания и др. Друга голяма група административни отношения са тези, свързани с участието на административния орган в производства за признаване на едни или други имуществени субективни права, уредени с административни материално-правни норми. Това са правоотношенията при осъществяване на публични поръчки, при процедури за приватизация, при концесии, както и при предоставяне на права за ползване на общински терени по Закона за устройство на територията и др. В случая предмет на административното производство е издаване на индивидуален административен акт, с който да се предостави право на временно ползване на обект – терен общинска собственост. Това ползване обаче не е безвъзмездно, а срещу определена цена. Оформя се със срочен договор за наем между общината и ползвателя. Следователно, наред с предоставяне на правото, следва да се определи и наемна цена. Това облигационно правоотношение е последващо и е предопределено от положителното развитие на административното правоотношение, чрез което административният орган предоставя правото. Това самостоятелно волеизявление на административния орган само по себе си няма да породи правни задължения за другите. Волята на органа е обвързана от друга воля – на субекта, който има правен интерес. Поради това в облигационно-правното отношение те са равнопоставени независимо от разликата в правосубектността им. В отношенията между административния орган и частноправния субект обаче равнопоставеността е дотолкова, доколкото вторият да изрази или не желание за заплащане цената на правото. В разглеждания случай е налице административно правоотношение с облигационен характер. 1. Това предполага, че наред с административните, следва да се развият и облигационни правоотношения. Целта е получаване на едно благо, което за едната страна е ползване на терен, а за другата – получаване цена за това. Следователно, двете правоотношения са взаимнообусловени и неделими едно от друго. В случая индивидуалният административен акт следва да породи и съответни облигационно-правни последици – пораждане правото на плащане на цена за ползването на общинския терен. Следователно, в това производство се сливат две правоотношения – административно и облигационно. Двете правоотношения трябва да съществуват кумулативно, за да се счита, че административното производство, имащо за предмет предоставяне на субективно право, е завършено. Липсата на което и да е от тях превръща започнатото административно производство във висящо, а издаденият индивидуален административен акт в недействителен. За тази незавършеност вина има не гражданинът, а административният орган. Негово е властническото правомощие да движи започнатите административни производства. Поради това е и негово задължението да предложи наемен договор. А в случая това не е сторено. Ако обаче гражданинът е подписал наемен договор и не е упражнил правото в срок, то тогава би могло да се приеме, че правото е погасено. От изложеното дотук е видно, че има надлежно разрешение за ползване, но не е определена наемна цена и не е позволено монтиране на постройката. Липсата на последните две предпоставки е съществен порок на административния акт, което го прави унищожаем. Субектът, за който той е породил благоприятстващи правни последици, може да иска унищожение или саниране. Затова искането от ползвателя да се определи наемна цена е искане за саниране на унищожаем административен акт. Безспорно това е средството за стабилизиране на правата на заинтересувания. Това право в публичноправните отношения не може да бъде погасено по давност. Аргумент в тази насока са принципът на чл. 19, ал. 2 във връзка с чл. 37, ал. 2 ЗАП, както и новите насоки за преустройство на българската администрация, насочени и към подпомагане на свободната стопанска инициатива. Поради това индивидуалният административен акт е в сила и днес и правото да се ползва общински терен е запазено за ползвателя. Мълчаливият отказ в случая е опит да се самоотмени стабилен административен акт. На основата на така развитите аргументи може да се поддържа, че оставането в сила на въпросния административен акт е възможно при наличието на следните елементи на фактическия състав за придобиване правото на временно ползване на общински терен: - да е определен по надлежния ред субектът, на който да се признае правото; - на това лице да е издаден индивидуален административен акт, предоставящ му правото; - да няма влязъл в сила индивидуален административен акт за прекратяване на ползването на правото; - определеният терен да съществува в плана към момента на упражняване на правото (монтиране на постройка и започване на дейност); - да не е предложен наемен договор. В заключение може да се каже, че така направеното тълкуване на разгледания случай е в съответствие с европейската интеграция на България и свързаното с това усъвършенствуване на нашата публична администрация. Един от важните аспекти на този процес е повишаването на професионализма и активността на административните служители, както и създаването на административно пространство, в което гражданинът и бизнесът да намират благоприятна среда за реализиране на своите субективни права и интереси. 1. П. Стайнов поддържа друго становище – че няма договорни административни актове, тъй като административните актове не могат да се делят на едностранни и договорни. Вж. Стайнов, П., Административният акт – опит за теория на административния акт в системата на българското административно правосъдие, С. 1930 г., с. 213, с. 285. Съдебно обжалване на индивидуални административни актове, издавани от митническата администрация - Кирил Груев, адвокат от гр. Видин С новото митническо законодателство се разшири кръгът от въпроси, решавани от митниците, както и на актовете, издавани от тях. Открит обаче остава въпросът кои актове на митническата администрация пред кой съд могат да бъдат атакувани и по какъв ред. Липсата на съдебна практика създаде много затруднения. Възникнаха препирни за подсъдност, стигна се до забавяне и затормозяване на административния процес и до други негативни последици за гражданите. Ще се спра само на два от основните видове административни актове, издавани от митническата администрация, и на реда за техния контрол. I. Постановления за принудително събиране на публични държавни вземания, издавани от митническите органи Със Закона за изменение и допълнение на Закона за митниците (ДВ, бр. 63 от 01.08.2000 г.), в Закона за митниците (ЗМ) бе създаден Раздел III – “Постановления за принудително събиране на публични държавни вземания, издавани от митническите органи“. Този раздел регламентира правната уредба и процедурата по издаване, обжалване по административен и съдебен ред на тези постановления, влизането им в сила и изпълнението им. Чл. 211а ЗМ даде законова дефиниция на понятието “постановление за принудително събиране на публични държавни вземания “ – то е индивидуален административен акт, който се издава от началника на митницата, в чийто район е възникнало неплатеното в срок задължение, с който се установяват митнически задължения и други публични вземания.
II. Решения на митническата администрация Митническата администрация издава актове и по раздел ІІ ЗМ – но “Решения на митническите органи”. Съобразно чл. 27, ал.1 от Правилника за приложение на Закона за митниците (ППЗМ), “решенията по прилагането на митническите разпоредби са писмени индивидуални административни актове на компетентните за издаването им митнически органи “. Правната уредба на тези индивидуални административни актове в ЗМ и ППЗМ е изключително бедна, но предвид разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за административното производство (ЗАП), той е приложимият за тях закон. Поради това, че се касае до индивидуални административни актове и липсва специална уредба за тяхното обжалване по съдебен и по административен ред, тези постановления подлежат на административен контрол пред по-горния административен орган по общия ред – чл. 19 и сл. ЗАП. Следователно тези актове също подлежат на административен контрол пред директора на регионалната митническа дирекция, който се произнася с решение по реда на чл. 28, чл. 29 и чл. 30 ЗАП. Правният регламент и процедурата са напълно аналогични с тези при издаване и обжалване по административен ред на постановленията за принудително събиране на публични държавни вземания. Пред кой орган обаче следва да бъде обжалвано по съдебен ред решението на директора на съответната регионална митническа дирекция? ЗМ и ППЗМ не дават изобщо отговор на този въпрос. Затова обжалването по съдебен ред следва да се извърши по реда и при условията на чл. 33 и сл. ЗАП, т. е. пред окръжния съд в района на органа, издал решението по чл. 20 ЗМ. Например, ако Митница – Видин е издала решение, което е обжалвано по администратевин ред пред директора на Регионална митническа дирекция – Русе, то неговото решение следва да се обжалва по съдебен ред пред Окръжния съд – Видин, а не пред Окръжния съд – Русе. Разликата в съдебното обжалване на актовете на един и същ административен орган е очевидна. Основен критерий за това, в района на кой съд следва да се извърши обжалването по съдебен ред, е не актът на контролния административен орган, а първоначалният индивидуален административен акт, постановен от съответния началник на митницата. Местната подсъдност е различна в зависимост от това дали се касае за постановление за принудително събиране на публични държавни вземания или само за решение, но във всички случаи тя се определя от вида и правното основание на първоначалния индивидуален административен акт. Съблюдаването на посочената разлика би улеснило изключително както съдилищата, така и заинтересуваните страни. Тук е важна ролята и на митническата администрация, тъй като жалбите до съответния съд се изпращат чрез нея и правилното им адресиране би довело до по-бързо развитие на административното производство. Същност на § 21 от Преходните и заключителни разпоредби на Данъчно-процесуалния кодекс - Здравко Славчев, асистент по финансово и данъчно право Данъчният процес ползва утвърдени в административния процес норми (например чл. 117, ал. 1, чл. 163, ал. 1 ДПК), предметната насоченост на чл. 75, чл. 89, чл. 106 ДПК е заимствана от наказателния процес, а до гражданския процес се доближава уредбата на чл. 130 и чл. 168, ал. 1 ДПК. Сложната симбиоза между норми с различна процесуална насоченост предпоставя трудностите в практическото приложение на данъчно-процесуалните норми и правила. Макар и систематично подреден, данъчният процес не е в състояние дори хипотетично да даде разрешение на всички възможни казуси. В практиката по данъчни дела възникват многобройни въпроси, което е обусловило необходимостта от приемането на § 21 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ДПК, съгласно който за неуредените в ДПК случаи се прилагат съответно разпоредбите на ГПК. Текстът има особено важно теоретично и практическо приложение. При типичното развитие на данъчния процес, в различните негови етапи на практика се наблюдават отклонения. Така например особеният характер на данъчното правоотношение предопределя стеснения (в сравнение с гражданския процес) кръг на лицата, които са страни в данъчно производство. Единствено органите на данъчната администрация (чл. 235, ал. 1 ДПК) и данъчните субекти (чл. 18 ДПК) имат качеството на страни. Съобразявайки обстоятелството, че се поставя въпрос за публични вземания с паричен характер, респ. охранява се държавният финансов интерес, то в етапа на съдебното обжалване на данъчен акт участва прокурор. Ролята на защитник на държавния интерес му е вменена от чл. 127 от Конституцията на Република България, чл. 118 от Закона за съдебната власт, чл. 133, ал. 3 ДПК вр. чл. 34 от Закона за Върховния административен съд. Прокурорът следи за спазване на законността, и взема становища по въпросите на делото, в което участва, като упражнява надзор за законност. 1. В данъчния процес, за разлика от гражданския, административния и наказателния, прокурорът не може да предявява искания от името на държавата, поради което не е нито главна, нито контролираща страна. Защитата на публичния финансов интерес е поверена на данъчната администрация, която със съставяне на данъчен ревизионен акт предявява държавното искане за изпълнение на установено в закон публичноправно задължение. Прокурорът в данъчния процес не може да се противопоставя или да обезсилва извършени от страните процесуални действия, защото е лишен от възможността да се разпорежда с материалното право. В процесуално отношение той е зависим от волята на страните. Той встъпва във вече образуваното данъчно дело и чрез своето становище допринася за постановяване на законосъобразно и правилно решение. Може ли да се стигне до правоприемство при висящ данъчен процес, когато страна в него е физическо лице? По повод смъртта на физическото лице възникват множество въпроси. Всички ли наследници трябва да се конституират като страни? Какви са правните последици от неучастието на всички или някой от тях в производството? Кой уведомява съда, пред който данъчното дело е висящо, за броя, имената и адресите на наследниците? В гражданското съдопроизводство хипотезата за смърт на страна е уредена в чл. 182, ал. 1, б. “б” ГПК. При смърт на физическо лице в хода на данъчен процес на общо основание ще се приложат разпоредбите на ГПК. Наследниците на починало в хода на висящ данъчен процес физическо лице разполагат с различни възможности, посочени в чл. 51, чл. 52 и чл. 61 от Закона за наследството (ЗН). Щом приемат наследството, те отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно получените дялове – чл. 19, ал. 2 ДПК. С оглед на обстоятелството, че наследниците не получават еднакви дялове, необходимо е всички те да се конституират като страна пред съда. Няма пречка правоприемник в данъчен процес да приеме наследството по опис. В този случай той ще отговаря за задължението до размера на полученото наследство. Данъчната оценка за недвижим имот или пазарната цена за движима вещ се съотнася процентно към общата стойност на наследството. Така ще се определи размерът на конкретния данъчен дълг и паричното изражение на отговорността за съществуващото публично задължение. Наследниците на едноличен търговец, които поемат предприятието, отговарят за съществуващите данъчни задължения. Когато са повече от един, всеки от тях отговаря до размера на получения от наследствената маса дял. Отказ на някой от наследниците уголемява дяловете на останалите (чл. 53 ЗН), като се увеличава имущественото им задължение за данъчния дълг на наследодателя. Как се разрешава въпросът с правоприемството в данъчно задължение на юридическо лице? Търговският закон урежда възможностите за вливане и сливане, разделяне и отделяне на търговските дружества (чл. 261 от Търговския закон). В данъчния процес не се поставя под съмнение обстоятелството, че за задължения (публични или частни), възникнали до разделянето или отделянето, дружествата отговарят солидарно. Разпоредбата гарантира неограничен кръг лица-кредитори, предоставяйки им възможност да поискат незабавно изпълнение. Солидарността обезпечава държавата в качеството й на кредитор за публично вземане с данъчен произход. При вливане или сливане не може да има спор относно отговорността за възникнало публично задължение. При такъв фактически състав преобразуваното дружество прекратява съществуването си и чрез общо правоприемство имуществото му преминава върху друго дружество,2 като прекратеното дружество апортира имуществената си съвкупност в съществуващо или новообразувано дружество. Така приемащото дружество увеличава активите и пасивите си. 2. Действащото данъчно законодателство изключва възможността по отношение на субект на търговското право да се открие производство по несъстоятелност, при което да се увреди публичният финансов интерес на държавата. Прилагането на удостоверение по смисъла на чл. 20, ал. 6 ДПК е абсолютна положителна предпоставка за разглеждане на внесена в съда молба, за наличието на която търговското отделение по несъстоятелността следи служебно. Възможността за обективно съединяване на искове в данъчния процес е предоставена единствено на заинтересуван данъчен субект. 3. ДПК изчерпателно урежда хипотезите, при които това е допустимо, като урежда заради процесуална икономия възможността съдът да се произнесе едновременно по няколко въпроса, чиито общ правопораждащ факт е данъчна норма. Подлежащи на разглеждане по различни съдопроизводствени правила искове е недопустимо да се съединят обективно в данъчния процес, макар неблагоприятните за данъчния субект последици да произтичат от неизпълнение или нарушение на данъчна норма. Страната в данъчното производство може едностранно да се откаже от търсената защита. Поради обстоятелството, че данъчният процес дава защита срещу незаконосъобразен данъчен акт, се налага изводът, че това процесуално право може да бъде упражнено и от двете страни. Данъчният процес позволява на страната да направи отказ от изложени твърдения. Отказът представлява волеизявление на страна, отправено до компетентния да се произнесе орган, с което се заявява, че занапред лицето не поддържа определени твърдения, тъй като са неоснователни. 4. С това органът, пред който е поставен за разрешаване данъчният спор, се десезира. Последва ли произнасяне след направен отказ, актът ще бъде порочен и ще подлежи на отмяна, защото няма да отчита всички факти, които са от значение за спорното право. Всяка от страните в данъчното производство има право да се откаже от защита, докато спорът е висящ. Признанието не води до прекратяване на данъчното дело. То не обвързва съда.5. Съдът преценява признанието с оглед на всички събрани данни. Няма забрана съдът да основе решението си само въз основа на признанието, в случай че според вътрешното му убеждение съдебно направеното признание не възбужда съмнение – арг. от § 21 ДР на ДПК вр. чл. 188 ГПК. Изтегляне 0.76 Mb. Сподели с приятели:
|