Ученикът не е бил с бокс шофьора на линейката

Ученикът не е бил с бокс шофьора на линейката

16-годишният Боян Боев не е ударил шофьора на линейката, отзовала се за болния му баща, с метален бокс.

Това съобщиха от Центъра за спешна медицинска помощ ден след инцидента, станал в 19,30 часа миналия петък на ул. "Георги Кондолов" в Пловдив. От районната прокуратура, която разследва случая, бяха категорични, че младежът не е имал метален бокс в юмрука си, с който е счупил носа на шофьора на линейката, съобщи говорителят на районна прокуратура в Пловдив Атанас Илиев.

До момента разследването е установило, че сигналът за необходимостта от линейка, постъпил на 112 в 19,28 часа. Бил проведен 2-минутен разговор с близките на пациента, след който 3 минути по-късно сигналът бил препратен на Центъра за спешна медицинска помощ. В този момент обаче екипите се сменяли, застъпвала новата смяна. Въпреки това колата на Спешната помощ пристигнала на адреса в 19,50 часа.

Междувременно обаче бащата на тийнейджъра издъхнал. Човекът страдал от исхемична болест на сърцето и не могъл да дочака линейката. Синът му Боян смята, че линейката е закъсняла и затова татко му си е отишъл. При пристигането на реаномобила афектираният младеж фраснал един юмрук на шофьора в лицето и му счупил носа.


Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Специализираната болница по психиатрия "Св. Иван Рилски" в Курило:

Психиатриите ни приличат на затвори

- За радост, броят на хората с тежки психични разстройства в България е както в останалите страни, а именно 1% от общата заболеваемост. Ние обаче ги виждаме постоянно, те самите по-често вършат противоправни деяния или стават обект на агресия, тоест те са пред очите на обществото. Причината е, защото системата на грижа за психично болните я няма. Тези хора са оставени сами на себе си. Много често извън лечебните заведения състоянието им се влошава. Те са свободни, никой не ги наема на работа дори да имат някаква съхранена работоспособност. С две думи: никой не желае да ги види. Само се знае, че те съществуват и се изпращат в лечебни заведения. Няма какво да се лъжем, но нашите психиатрични стационари приличат на затвори.

- Както в цял свят, и у нас има ръст на непсихотичните психични разстройства - панически разстройства, генерализирана тревожност, тревожно-депресивни състояния. От друга страна, подобрява се диагностицирането - в смисъл, че все повече хора при налична симптоматика се обръщат към психиатър или търсят помощ от колегите психолози. Това вече е белег за повишаване на медицинската култура на хората. Друг е въпросът, че причините в Европа са едни, а у нас са други. В България те са предимно от битови проблеми, които масата от хора в цивилизования свят нямат. И там има бедни хора, но у нас проблемът е, че нашите бедни са много. Проблемът при психичното здраве на българина е твърде ниският му емоционален интелект. Оттам имаме сериозни проблеми и с агресията в семейството. Оттам тя се пренася в училището, на улицата. Важно е да се знае, че степента на емоционалния интелект не корелира с националния интелект. Има много интелигентни хора, но изключително неинтелигентни емоционално.

- Нищо не се промени, защото дневни центрове за хора с психични заболявания, каквито трябваше да има, така и не бяха създадени. Най-лесното измъкване е, че няма пари. Ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че причината да не се намерят пари е неосъзнаването на този проблем като приоритетен за решаване. Защото в момента, в който се приеме, че той е от първостепенно значение, ще се намерят и средства. Защо трябва да се случи нещо лошо в България, за да реагираме?! Не е тайна, че има моменти, в които опасните прояви на психично болните ескалират. Виждаме колко трудни са тези хора за обгрижване, колко много проблеми имат близките им с тях, когато ги изпишат от лечебните заведения. Дневните центрове трябваше да поемат хората с напреднала психична болест. Те са пенсионирани поради неспособност да упражняват труд, имат ниски пенсии, с които не могат да си плащат сами терапия на частно, но и няма къде да прекарват времето си, ако не са в болница. В центровете следва да се организира арттерапия, психотерапия и други занимания под наблюдението на медицински лица, които следят дали хората си приемат лекарствата. Така, от една страна, се запълва времето на пациента и това, което му е останало от болестта като опит и импулс, максимално се съхранява и развива. Денят на тези хора е зает. От друга, близките им могат да ходят спокойно на работа, защото техният близък е на сигурно място и няма да се измъчват от притеснения дали той не е подпалил къщата, не е бутнал някоя баба под вагона на метрото или в най-безобидния случай не рови в кофите за боклук. Центрове обаче няма.

- Нищо не се случва. Той си стои вкъщи. Средностатистическият психично болен в България е безработен, защото дори да е в добра ремисия, никой не желае да го наеме на работа, а ако работодател разбере, че негов служител има такъв проблем, намира възможност да се освободи от него. Човекът е свободен по цял ден, не се занимава с нищо. Сутрин пие хапчетата си под контрола на близките. Когато те отидат на работа, той е абсолютно свободен да прави каквото си иска. Без наблюдение през деня, без редовно вземане на хапчетата след месец-два той пак попада в болница.

- Не става дума за частните практики, а защото сегашното положение на финансиране на болничната психиатрична помощ е крайно недостатъчно. Ако бяха създадени дневни центрове, щеше да има ред във всичко - в статистиката, във финансирането и прозрачност, която, според мен, не се желае от някои. Като човек в системата на психиатричната помощ от 25 години имам обяснение. То е, че нещата не се случиха поради липсата на активност от страна на психиатричната общност. Ние не бяхме достатъчно активни да настояваме, да изискваме пред често сменящите се ръководства на Министерството на здравеопазването да се работи по програмата, засягаща точно хората с психични заболявания. Последната такава беше за периода 2004-2012 г. Ако бъде приета нова и в продължение на няколко години бъде отделен за изпълнението й необходимият финансов ресурс, само след 3-5 години нещата ще се подобрят рязко. От последното място по грижи за психично болните в Европа, на което сме сега, ще мръднем няколко позиции по-напред.

- Финансират се по общия ред и с това приключва ангажиментът на здравната каса. За психичните заболявания клинични пътеки няма. Болниците се издържат бюджетно. Няма включен психиатър и в останалите клинични пътеки, например в токсикологичните и травматологичните, а по тях се лекуват хора, направили опити за самоубийство. Не сме предвидени дори като консултанти. Няма ни и в т. нар. високоспециализирани дейности. За разлика от повечето европейски страни, в които психотерапията се поема от здравноосигурителните фондове, у нас тя е за сметка на пациента. В Германия например безплатно му се полагат 100 часа. Здравната ни каса не плаща за нея нито един час.

- Психичното здраве на българина не се различава много от това на другите националности. Слава Богу, кривата на психичната патология не върви нагоре. Ние не сме по-болни, но изглеждаме по-болни, защото нашите пациенти ходят по улиците като избити електрони, бъркат в кофите, неугледни са на вид, просят, извършват противоправни деяния. Всичко това влиза в новините и излиза, че сме по-долни от другите. Просто извънболничната психиатрична помощ не се занимава с тези хора, когато те бъдат изписани от лечебните заведения. Проблем е, че и ние, психиатрите, се топим като сняг, все повече колеги напускат страната. Не се прави нищо, за да може специалистите да останат у нас. Психичната помощ има много други компонентни освен болничното лечение. Това са социалните услуги и обгрижване, арттерапията и редица други неща, които у нас ги няма. Държа да подчертая, че дирекциите "Социални грижи" в общините не ни съдействат. Като директор на болницата в Курило срещам постоянно мълчалив отказ от социалните работници, които трябва да си вършат работата. Давам пример: в болницата имаме две пациентки, поставени под запрещение. Тъй като те нямат близки, които да желаят да им станат настойници, следва районните администрации да се задействат - едната е "Триадица", другата е "Красно село". Повече от една година тези администрации се мотаят, макар да им се молим непрекъснато да определят настойнически съвети, за да могат тези жени да бъдат настанени в социални заведения. И двете ни пациентки живеят в болницата отдавна, едната от тях е тук от 10 години. Чак когато написах писмо до омбудсмана, администрациите определиха настойнически съвети, но пак не се предприемат необходимите действия за настаняване на жените, включително и да имат достъп до парите си. Те просят непрекъснато от персонала, а имат хиляди в банковите си сметки. Парите им са натрупани от неползваните пенсии, тъй като са под запрещение и без настойници.

- Може, това въобще не е изключено. Психично болните са силно внушаеми и лесно манипулируеми. Те могат да си наумят подобно нещо само от едно гледане на новините по телевизията. Възможно е и да бъдат употребявани целенасочено за терористични деяния, тъй като лесно може да им се внуши каквото и да било и същевременно не могат да носят съдебна отговорност.