Становище



страница3/3
Дата22.08.2017
Размер381.64 Kb.
#28553
1   2   3

Преди около два века, Върховният съд на САЩ отбелязва по делото Marbury v. Madison, че всеки служител на изпълнителната власт, дори и Държавният секретар има задължения, предписани му от закона, и в изпълнението им той е независим, като се подчинява единствено и само на законите. “Вярно е, че той е високопоставен служител, но той не е над закона… “Не би било в съответствие с линията на поведение на нашите политически институции, продължава ВС на САЩ, както и с поведението на гражданите на САЩ, ако всеки служител на правителството, на който се вменят съответни задължения, е поставен над спазването на закона при изпълнението на тези задължения.” Що се отнася до гаранциите за тези изисквания, Върховният съд отговаря и на въпроса кой и кога следва да следи за спазването на законите и конституцията и да преценява действията на държавния секретар.

Ако става въпрос за един документ, на който според закона държавния секретар следва да издаде официално копие, и въз основа на което срещу заплащането на десет цента законът дава едно право, то какво във високопоставеното състояние на служителя, може да забрани на всяко едно лице да защити в съда своите законни права, или да забрани на съда да разглежда подобна жалба или да издаде акт, с който се нарежда това задължение да бъде изпълнено, без да зависи от преценката на изпълнителната власт, но само от законите и от общите принципи на правото?”


Решението засяга и обратната страна на този проблем - въпроса за свободата на гражданите в най-широкия смисъл на думата, техните граждански права и правото на защита: “Ако лицето има право и това право е било нарушено, дали законите в тази държава му предоставят защита? … [С]амата същност на гражданската свобода със сигурност се състои в правото на всяко едно лице да търси защитата, която законът предоставя, във всеки един момент, когато той бива увреден. Едно от първите задължения на правителството е да осигури тази защита”.
Като се позовава на един от авторите на американската конституция – Блакстоун, Съдът прокламира и принципа, залегнал и в отношенията м/у администрация и граждани, че “винаги когато има законно право, то има и законна защита чрез съдебен процес или акт на съда … когато това право е нарушено”.
Тръгвайки от тези принципни позиции, ВС на САЩ прави извода, че всички действия, дори и на държавния секретар, подлежат на контрол от страна на съда, когато с тях се засягат граждански права. “Когато едно задължение е предписано от закона и от изпълнението му зависят индивидуални, изглежда абсолютно ясно, че лицето, което се счита увредено, има правото да се обърне към законите на държавата за защита“, се казва в решението. “Правителството на САЩ е било неведнъж недвусмислено наричано правителство на закони, а не на хора. Със сигурност то не ще заслужава това високо мнение, ако законите не предоставят защита при нарушение на едно съществуващо право.”
Тези принципи, макар изказани преди почти два века, са валидни и до днес във всяка демократична и правова държава.


  1. Принципът за разделение на властите може да бъде нарушен, когато един от клоновете на властта може да се намеси недопустимо в конституционно признатите функции на друг, или пък когато на една власт се отрече функция, която й е присъща. И в двата случая съществува реална опасност от безконтролно упражняване на власт. С обсъжданият закон се засягат и двата аспекта на този основен принцип. На първо място иде реч за независимостта на съдебната власт от законодателната и намесата на последната в правораздавателната и тълкувателна функция на съдилищата, а на второ - въпросът за контрола, който органите на съдебната власт могат и трябва да осъществяват в/у актовете на администрацията.




  1. Съществуването и функционирането на обособена съдебна власт е обусловено от нуждата от независим арбитър в отношенията между гражданите и държавата, който да следи за спазването на законността и да раздава правосъдие. Ето защо, според Александър Хамилтън - един от бащите на конституцията на САЩ “съдебната власт по своята същност винаги ще е най-малко опасната за правата в конституцията … Въпреки че, от време на време от работата на съдилищата може да произтича индивидуална несправедливост, общата свобода на хората никога не може да бъде поставена в опасност от този клон на властта”. Това се посочва и в българската правна литература: “От всички три власти тя (съдебната) е най-самостоятелна и запазена от влиянията на другите две” (Ем. Друмева – Конституционно право, Университетско издателство “Св.Климент Охридски”, София 1998г., стр. 635-7/.

Задачата, стояща пред всяка държава, в която се уважават правата и свободите на личността, е да създаде ред, който да гарантира тези свободи като пази гражданите от други граждани и от самата държава. “Общество, в което правата на индивида не са гарантирани и в което не е предвидено разделението на властите, няма конституция” се казва в член 16 на Френската декларацията за правата на човека от 1789 г. Днес тези думи изразяват основополагащ принцип на конституционализма във всяка правова и демократична държава.


Разделението на властите е средство на организацията на една държава, с което се цели да се ограничи концентрацията и злоупотребата с власт като се разделят функциите на държавата между отделните нейни структурни звена. В основата на този принцип стои идеята, че абсолютната и неограничена власт, съсредоточена в един човек или група от хора, води до нарушаване на основите на всяка правова държава. Не случайно разделението на властите е отричано от тоталитарните и диктаторски режими. Още Монтескьо отбелязва, че: “тъй като всеки властимеющ е склонен да злоупотребява с властта, следва да се намери такъв начин на държавна организация, при който една власт да възпира другите и обратно”. В основата на тази доктрина, сега възприета във всички демократични и правови държави, стои нуждата да се гарантира индивидуалната свобода и да се предотврати злоупотребата с власт.


  1. Внимателният анализ на текста на Закона за тълкуване на чл. 47 ЗЧРБ и мотивите към него сочат намерение за разширяване на приложното поле на чл. 47 извън хипотезите на непосредствена опасност за националната сигурност и повдига въпроси за съответствието на въведения нов смисъл на разпоредбата с правото на чужденците да не бъдат изгонвани от страната “освен при условия и по ред, предвидени в закон”. Тълкувателния закон съставлява опит за изземване на тълкувателните и правораздавателни функции на съдебната власт чрез директни указания и разпореждания на законодателя относно предмета и начина на упражняването й, достигащи до обезсмисляне на съдебната власт и отнемането на правомощията й.


 Становището е подготвено и представено от Фондация “Български адвокати за правата на човека” по конст. д. 2/2001 г. То е включено в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г.






Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница