Хановете Омуртаг, Маламир и Пресиян

Смъртта на хан Крум наистина е била мистериозна. Би могло, разбира се, да се допусне, че поради претоварване и прекалени преживявания човекът просто е получил масиран мозъчен кръвоизлив или апоплексия, вследствие на което през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв¹.

Но случайно ли някои избягали от България пленници разправяли, че ханът им бил заклан от невидима ръка, или в друг превод - че бил невидимо заклан!

„Невидимо заклан" ще рече: бликала е кръв, въпреки че главата на Крум не е била отрязана, дори не му е била нанесена видима рана; че е „заклан от невидима ръка" означава, че никой не е видял ръката, извършила убийството, т.е. убийството е било извършено тайно.

Не би и могло да бъде иначе, в противен случай войниците са щели да отмъстят за своя велик хан.

И за да отхвърлят всяко съмнение от себе си, убийците са изложили на всевидение трупа на мъртвия хан - да видят всички потоците кръв и да се уверят, че никъде няма рана.

В „Менология на Василий ІІ" се промъква друга една важна подробност: „Българският княз Крум ослепял заради греха си [че убил одринския епископ Мануил], бил намразен от своите хора и бил удушен от тях с въже".

Това, че хан Крум е ослепял заради греха си, задето е убил одринския епископ и по същата причина бил намразен от своите хора, е съмнително, защото източникът е християнски, а и истината е друга: Крум само е пленил епископа, а той е бил убит по-късно от Омуртаг или от Диценг (за когото ще стане дума след малко), но споменавам това известие заради детайла, че Крум е бил удушен с въже. Това кореспондира твърде подозрително с известието на арабския писател Ибн-Фадлан, посетил през Х век Волжка България - той разказва за един много странен обичай, който битувал все още там: когато видели, че някой човек е прекалено одарен и че се отличавал премного от останалите по ум, по святост и земни подвизи, прабългарите казвали, че мястото му не е сред тях, а че трябва час по-скоро да отиде при Тангра, за да му помага да управлява света - и те помагали на този човек да замине на оня свят, като го обесвали на някое високо дърво или го удушавали с въже.

По този повод нашият летописец Петър Мутафчиев прави една саркастична забележка: „Някакъв странен ата­визъм е запазил този обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, което дължим може би на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най-новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство ".

Дали наистина не става дума за сакрално цареубийство? По святост - не знам, но че Крум „се е отличавал премного от другите по ум и по земни подвизи", че е бил „прекалено одарен" и че е бил любимец на Тангра, е сигурно и ако към това прибавим вярването, че при безкръвно убийство на цар божествената му сила преминавала ненаранена в неговия наследник - ще трябва, щем не щем, да си зададем въпроса: кой се е готвел да стане наследник на великия хан Крум и дали не му е „помогнал" да отиде при Тангра, удушавайки го с въже?

Ако ли пък убийството не е сакрално, а криминално - и в този случай елементарната юриспруденция ни съветва да си зададем въпроса: кой има полза от това убийство? На кого с какво е пречел хан Крум?

На първо място е пречел, разбира се, на византийците. След като научил за смъртта на Крум, Лъв V изпратил послания до всички градове и области, включително до Луи Благочестиви, в които известявал:

„Благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност пронизах със стрела първенеца на българите и по такъв начин умря нашият враг."

Нищо чудно „невидимата ръка", убила Крум, да е била византийска.

Но не по-малко е пречел Крум и на прабългарските боили. Те са били силно разтревожени от все повече увеличаващото се славянско обкръжение на Крум, славяните със своето множество заплашвали да ги изместят от властта - а в името на властта, читателю, се извършват най-големите престъпления.

Така че това за тях ще да е бил достатъчен мотив да убият Крум, както преди убиха заради прославянската им политика Кормисош, Винех и Умор, и Сабин е щяло да го сполети същото, ако не бил избягал, също и Телериг.

Ако прабългарските боили са се изплашили от тези слаби ханове, още повече ще да са се изплашили те от могъщия и властен Крум, а съвсем страшен е щял да стане той за тях след като превземе Константинопол.

И те побързали да го изпратят на небето при Тангра по всички правила на старинния сакрален обичай.

И както винаги след преврат - настъпили тъмни времена. Кой се е качил на българския трон веднага след смъртта на Крум - не е ясно.

В старите византийски анали¹ пише, че след като Крум зле завършил живота си, властта приел Дукум [който бил уж брат на Крум], но и той също мъченически умрял; след Дукум воевода на българите станал Диценг, суров и безчовечен, но бидейки уязвен от слепота, и той бил убит от своите; след Диценг българската власт приел безбожният Цок.

Какво е станало с безбожния Цок - аналите мълчат, но половин година след смъртта на Крум, в края на 814, най-сетне върху престола в Плиска се качва неговият син - Омуртаг.

Хан Омуртаг може да не е участвал в убийството на баща си, но, след като се качва на престола, полага всички усилия да погуби делото на Крум. Вместо навън - ханът насочил меча си навътре.

Той бил човек дебел и тежък, не обичал битките (приготовленията за поход срещу Константинопол били прекратени), но не притежавал благостта на едрите хора, поради това бил подозрителен, което го правело жесток, и всички свои сили Омуртаг насочил срещу вътрешните си врагове.

За тази цел му бил нужен мир - и той, след една несполучлива битка край Бурдизо, в която едва не бил пленен и се спасил с позорно бягство (след него ще да е побягнала цялата му армия, щом гърците увековечили позора на българите, давайки ново име на града: Булгарофигон, което значи „Българското бягство"), та след тази битка Омуртаг сключил през 815 година с Византия прочутия 30-годишен мирен договор и - нещо невероятно - спазил го до края на живота си!

Този договор между него и император Лъв V бил скрепен с тържествена клетва. Омуртаг е трябвало да се закълне според обичая на византийците, сиреч: да се прекръсти и да целуне кръста и евангелието. Това не го озорило особено - който не вярва, най-лесно се кълне.

Работата на Лъв V била обаче по-сложна - той трябвало да се закълне според обичая на прабългарите, а именно: трябвало да излее кана с вода на земята, като рече: така да се пролее кръвта ми, ако наруша клетвата; трябвало да обърне наопаки конско седло - сиреч: да падна мъртъв от коня си, разбирай - от трона; накарали го да скубе трева и да я посипва върху главата си - тоест: трева да покрие гроба ми.

За свидетели на клетвата били доведени шест кучета, прабългарите вярвали, че кучетата виждат душите на хората - лъжат ли, не лъжат ли; след като изслушали внимателно клетвите на височайшите мъже, кучетата трябвало да бъдат изпратени при Тангра да го известят за случилото се (открай време кучетата били считани за куриери между прабългарите и бога им) - за целта Лъв V и Омуртаг разсекли едновременно всеки по три кучета на по четири части.

След което започнало страшно гонение на християните. Нищо не можело вече да спре Омуртага и боилите около него - Крум го нямало, той седял горе на небето от лявата страна на Тангра и гледал безмълвно какво става долу на земята.

Първата жертва бил споменатият вече одрински епископ Мануил, когото Крум пленил преди време, но да остане жив - било за Омуртаг нечувана милост.

Това не стигало, Омуртаг издал закон: по време на великите пости всички да ядат месо, който яде - ще остане жив, който не яде - ще бъде заклан. Така той изправил християните пред страшния избор: духовна или физическа смърт?

Читателят сигурно вече е изпаднал в недоумение: защо Омуртаг гони християните така неистово? Нали от досегашната история знаем, че прабългарската религия е била изключително толерантна към другите вярвания - и на траки, и на славяни, и на авари, на гърци и на римляни - и никога досега не е вдигала меч срещу тях.

Ако обаче читателят си спомня - Крум, превземайки Адрианополис, Месемврия, Аркадиополис и други градове, отвеждал оттам стотици хиляди пленници - не само ромеи, а преди всичко славяни, живеещи на византийска територия, и ги заселвал на различни места из България.

Тия именно пленници - ромеи и преди всичко славяни, които отдавна се били покръстили, разнасяли християнството из България и то преди всичко сред славяните.

Християнството се разпространявало бързо като облак над Балканския полуостров и завладявало сърцата на сантименталните славяни.

Със своята нетърпимост и вандалска агресивност към другите религии християнството наистина било заплаха за поклонниците на Тангра - тази заплаха в случая се олицетворявала от славяните.

Славяните заплашвали прабългарите и от друга страна - толерирани доскоро от Крум, те започнали да се изкачват все по-високо и по-високо в държавната йерархия.

Двата народа, които преди век основали българската държава доброволно и заедно „като братя", се превръщали в смъртни врагове.

Едва ли има по-тъжен документ за антиславянската омраза на Омуртаг от двете думички, изсечени една до друга върху пречупената на две мраморна колона, намерена край Чаталар:

Патриотичният читател сигурно ще се почувства обиден от този знак на равенство. Уви, читателю, не е знак на равенство. Ще бъда принуден да те огорча допълнително, като ти разкажа една странна история, от която се вижда как намразваме довчерашните си приятели повече от враговете си.

По същото това време, през 821 година, византийският пълководец Тома Славянина вдигнал бунт в източните предели на империята, завладял по-голямата част от Мала Азия и с помощта на византийската флота проникнал в Тракия, към него се присъединило не само местното славянско население, но и живеещите около Солун славяни и войнишкият бунт прераснал в грандиозно славянско въстание; с тази огромна армия Тома Славянина обсадил Константинопол по суша и по море, обсадата траяла две зими и две лета и когато през юни 823 година върху крепостите на византийската столица се развели бели знамена, внезапно откъм север връхлетял Омуртаг със своята конница и както едно време Тервел сразил арабите, сега той разгромил Тома Славянина, избил половината му войска, другата половина пленил, накрая хванал самия Тома - както пише Паисий Хилендарски - и най-напред му отрязал краката и ръцете, след това му отсякъл главата - и така спасил Константинопол, но за разлика от Тервел сторил това съвсем доброволно и безкористно, без да иска каквото и да било възнаграждение, без дори да е бил помолен от ромеите да ги спасява от Тома Славянина...

Едва ли е случайно, че по същото това време славяните тимочани, абодрити, прецененти и браничевци, населяващи земите около Среден Дунав, край устията на Драва, Тиса, Мо­рава и Тимок, които още от времето на Тервел влизали в състава на българската държава, помолили познатия ни вече Луи Благочестиви да се присъединят към империята на франките.

Омуртаг изпратил при Луи Благочестиви пратеници да протестират против изместването на границите между двете велики държави, но изглежда, че и тогава тези европейци са имали същото пренебрежително отношение към нас:

Благочестивият Луи не удостоил с отговор нечестивия Омуртаг.

Тогава нашият човек (за разлика от сегашните ни държавници, които умеят само да се подмазват) се ядосал, дигнал се начело на войската си и прогонил франките от Панония, като за всеки случай изместил границата още по на запад - на стотина километра отвъд реката Тиса, така че Пеща, сегашната столица на Унгария, била включена в пределите на България.

Оказало се обаче, че да победиш франките, поданиците на Свещената римска империя, е по-лесно, отколкото да победиш славяните и християните вътре в държавата си.

Да се бориш срещу непобедимото вътре в себе си е сюжет за трагедия и Омуртаг действително е трагически хан. Докато подлага на зверски гонения последователите на Христос, този кротък на вид бог покорява сърцето на първородния му син, наследника на трона Енравота - той става най-ревностният християнин в царството и както ще видим след малко - първият български светец-мъченик.

Славяните, особено славянките (ах, тези загадъчни славянки!), се оказали по-опасни врагове от гърците - промъкнали са се, изглежда, не само в леглото, но и в душата на хана, иначе как да си обясним, че и тримата му сина били наречени със славянски имена:

Прочул се Омуртаг не само с гоненията си срещу християните и славяните, но и със своето строителство. Той възродил из пепелищата опожарената от Никифор Плиска, издигнал „преславни домове" край Дунава и Тича, положил основите на бъдещата столица Преслав и прочее, и прочее, и прочее...

Но най-много се прочул през вековете с един надпис върху мраморна колона, пренесена по-късно - пак каква ирония! - в Търновската църква „Св. 40 мъченици", този надпис го знае всяко българче, но, мисля си, няма да е лошо да си го припомним пак:
Човек и добре да живее,

умира и друг се ражда.

И нека роденият последен,

като види тези писмена,

да си спомня за оногова,

който ги е направил.

А името му е Омуртаг, велик хан.

Дано Бог го удостои

да преживее сто години.

Но да продължим нататък. Както и да е живял, добре или лошо, накрая и хан Омуртаг умрял. И за него се носят слухове, че са го пратили преждевременно при Тангра, но нека не даваме ухо на историческите клюки.

Наследил го най-малкият му син - хан Маламир.

Защо първородният му син Енравота е бил лишен от трона - е ясно, след малко ще стане още по-ясно. Но защо е бил пренебрегнат и вторият му син Звиница - не се знае. Може би е умрял рано, или се е колебаел между двете вери.

Маламир обаче бил непоколебим - той твърдо вярвал в Тангра и мразел до смърт Христа.

Оказва се, че Омуртаг бил по-милостив. Той лишил сина си Енравота от трона заради това, че изменил на старата вяра, но не посегнал на живота му. Маламир обаче не го пожалил.

Ден през ден верни доносници му нашепвали, че брат му Енравота от сутрин до вечер се молел на брадатия византийски бог. Извикал той батка си Енравота в тронната зала и му рекъл:

- Или обещай, бате, че ще се отстраниш от чуждия бог, или знай, че ще бъдеш предаден още днес на тоя!

И посочил палача, който вардел до вратата.

Вместо да се отрече, Енравота, „уязвен от сладката стрела на любовта към сладкия Исус", произнесъл следната реч, предавам я с известни съкращения:

- Никой не може да ме отлъчи от Христовата любов нито с меч, нито с огън, нито с бичове. Тази вяра, заради която умирам днес, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя и ти напразно мислиш, че ще я ограничиш с моята смърт. Знакът на кръста ще бъде забит навсякъде, а идолите, техните светилища и скверните им храмове ще се сгромолясат и ще изчезнат, като да не са били.

Като изрекъл това пророчество, Енравота преклонил смирено глава пред палача, който по знак на Маламир отсякъл главата му и тя се търкулнала, обливайки с кръв белите мраморни плочи на тронната зала и, казват, устните й съскали проклятия към братоубиеца.

Няма нищо по-страшно на света от братската омраза, читателю!

След три години животът на Маламир бил пожънат безвременно от сърпа на Божието правосъдие - завършва тържествуващо разказа си архиепископ Теофилакт Охридски¹.

Дай боже да е пожънат от сърпа на Божието, а не от меча на нечие друго правосъдие, за което се намеква в летописите...

Тъжно е да останеш в историята само със спомена, че си убил брат си заради това, че е вярвал в Христа.

Още по-тъжно е, че след 60 години в същата столица Плиска, в същата тронна зала един друг български хан ще ослепи сина си заради това, че не вярва в Христа.

Но за това ще стане дума по-нататък.

Маламир не оставил потомство, затова след смъртта му през 836 година бил наследен от сина на брат си Звиница - Пресиян.

Хан Пресиян бил потресен от убийството на чичо си Енравота, помнел търкалящата се кървава глава по мраморните плочи в тронната зала и първата заповед, която издал, била да се прекратят гоненията на християните.

Те обаче, както би трябвало да се очаква, не му отвърнали с любов, защото единственото послание на Пресиян, стигнало до нас, е една къса елегия, издялана върху камък²:

Както и да е. От Енравота Пресиян слушал за подвизите на прадядо си хан Крум, Енравота му разказвал за мечтата на великия хан да присъедини към България Куберовите българи и славянските племена, живеещи в земите около Солун.

И още на следващата година след възкачването си на пре­стола Пресиян потеглил към мечтата на хан Крум - на югозапад, начело на малочислена войска, придружаван от стария кавхан Исбул и от двама славянски князе, минал през Сердика и се спуснал надолу по Струма. Славяните, които - мине, не мине година - вдигали въстания против византийците, посрещали българския хан като освободител.

Византийците били отново нападнати от арабите и не обърнали внимание на това движение на българите. Така без бой, без кръв, без да нарушава мирния договор с Византия,

Пресиян присъединил тихомълком към българската държава Западните и Средни Родопи, долините на Струма и Места до Егейско море, слязъл той там от коня си и по стар български обичай умил краката си в морето, поръсил с вода войските си и тръгнал подир залязващото слънце, заобиколил крепостта на Солун и стигнал долината на Вардар, влязъл в градовете Прилеп и Преспа, които сами отваряли вратите на крепостите си, измил си краката на Охридското езеро, после прехвърлил Албанските планини, населени тогава със славяни, и се спуснал към брега на Адриатическо море, измил краката си и там.

България излязла на три морета.

Това най-после разтревожило император Теофил. Но тъй като той още продължавал да воюва с арабите, по стар византийски обичай насъскал сръбските племена срещу българите и през 839 година започнала една тригодишна безсмислена война, каквито са и всичките по-сетнешни българо-сръбски войни; двете страни не постигнали нищо, само погубили по-голямата част от войските си¹, сигурният резултат бил един: българи и сърби, които дотогава „живеели в мир и се обичали като братя", се намразили, а както вече казахме, няма нищо по-страшно от братската омраза - и тя вече 12 века не угасва...

Не ми се пише повече по този въпрос.

852-865

Какво се е случило с Пресиян - не е известно. Византийците не понесли хладнокръвно безкръвното разширяване на България и при първата възможност тръгнали да си възвръщат загубените територии, започнали дребни битки, но кой губел, кой печелел - не е ясно. В тази мъгла от събития безмълвно изчезва хан Пресиян.

Наследникът му - хан Борис - трябвало да уреди неясното наследство на баща си и затова побързал да изпрати на византийската императрица Теодора не знам какви си „надменни речи" (преди десет години бил умрял император Теофил и за император бил провъзгласен тригодишният му син Михаил III, но до пълнолетието му като регент управлявала властната му майка Теодора), та тази Теодора уж била отговорила на Борис:

„Щом искаш, излез срещу мен — и аз ще изляза насреща ти. Ако бъдеш победен от жена - ще станеш за посмешище на всички. Ако ли пък (недай Боже!) излезеш победител, то и в този случай победата ще бъде моя, понеже ще победиш не мъж, а жена. "²

Дали от кавалерство, или по други причини, но хан Борис не нападнал Теодора, а сключил с нея набързо някакво мирно договорче, според което получавал излаз на Адриатическо море, и препуснал тутакси на северозапад - към Среден Дунав, защото там ставало твърде напечено.

Тук се налага, скъпи читателю, да направим едно по-длъжно отклонение, за да видим какво става по същото това време из Европа, защото може би не всички мои читатели са сведущи като тебе и ще трябва деликатно да им съобщим някои подробности, а ти, многознаещият, прескочи този пасаж, изписан със ситни буквички, и отмини нататък...

Историята на България непрекъснато се преплита с историята на Византия и няма как да не проследяваме събитията в Константинопол. Но освен с Византия, България деляла мегдан с още една велика империя в Европа и това била не коя да е, а Свещената Римска империя, която Карл Велики създава върху развалините на старата Западна Римска империя, основана 27 години преди Христа от Октавиан Август и на която бе сложил печален край саксонският вожд варваринът Одоакър през далечната 476 година.

Свещената Римска империя има по-дълга и по-объркана история, съществува тя 1000 години, до 1806, когато последен смъртоносен удар й нанася Наполеон.

След смъртта на Карл Велики през 814 година на свещения трон се възкачва синът му Луи Благочестиви, когото често споменавахме в нашите хроники. За разлика от баща си, който бил участвал лично в 52 бойни похода, Луи не бил никак войнствен, а тих и кротък, затова бил наречен Благочестиви, императорската корона му тежала и затова след три години той поделил империята между тримата си сина: Лотар, Людовик и Карл.

Лотар запазил за себе си преди всичко Италия, Карл Плешивия - земите на днешна Франция, а Людовик - германските земи, затова го нарекли Немски. С това обаче братската любов не свършва.

След смъртта на Луи Благочестиви Шарл Френски (Плешивия) напада брат си Людовик Немски и както ще видим след малко, ще повика на помощ българския хан Борис. Този Шарл Плешивия ще бъде наследен през 877 година от Луи Пелтека, а Луи Пелтека - от Шарл Дебелия, той пък от Шарл Простака, който, простак не простак, ще царува във Франция цели 34 години - до 922, след което ще го хвърлят в тъмница.

Забравих да кажа, че малко след възцаряването на хан Борис, през 855 година умира кралят на Свещената империя Лотар I и след дълги перипетии на свещения трон през 901 ще се качи Луи ІІІ Слепия (всъщност той ще бъде ослепен след 4 години от бунтовници, но ще управлява, макар и сляп, империята до 928 година).

Та, както ще видим по-нататък, по времето на Шарл Простака и на Луи Слепия в България ще царува Симеон Велики - хубава компания, няма какво да се каже...

По същото време, към средата на IX век, когато на българския престол се качва хан Борис, върху картата на Европа започват да никнат една след друга славянски държавици. За сърбите, с които се би Пресиян, вече споменахме. Край Адриатика възниква Хърватската държава, а край Среден Дунав -Моравското княжество. И както ще видим след малко - започва братска славянска любов, сиреч: война след война...

През 850 година норвежкият викинг Рюрик завладява Новгород и се обявява там за велик руски княз, ставайки по този начин основоположник на първата руска династия Рюрикови. След 20 години наследникът му княз Олег ще премести столицата в Киев и държавата ще се нарича Киевска Рус, от която тепърва ще има да си патим.

Същият княз Олег Киевски през 907 година ще обсади Константинопол, след него през 941 година княз Игор също ще се опита да превземе византийската столица, но и той няма да успее; през 968 киевският княз Светослав, подкупен от византийците, ще нападне България, ще превземе 80 крепости, но ще се върне бързо назад, понеже нашите приятелчета печенегите ще обсадят столицата му Киев; обаче през 970 година той пак ще нахлуе в България и какво ще стане - ще видим по-нататък...

И така, през 853 година френският крал Шарл Плешивия нападнал брат си Людовик Немски, тогава князът на Моравско Ростислав решил да се възползва от братската война и да отхвърли васалната си зависимост от Людовик, за тази цел се обърнал към нашия хан Борис за помощ, със същата цел Шарл Плешивия изпратил на Борис скъпи подаръчета и нашият хан, без да му мисли много, нападнал Людовик Немски, нарушавайки мирния договор, който баща му Пресиян беше сключил едно време с Людовик.

Изходът от битката бил обаче печален - както казва Теофилакт Охридски - облак от франки покрил цяла България.

Това не стигало, ами Людовик Немски подкокоросал хърватския княз Терпимир да нападне българите. Борис, деликатно казано, нямал успех и в тази война, затова побързал да сключи мир с хърватите, но и това му било малко - уж за да отмъсти за поражението на баща си Преси­ян, взел, че нападнал сърбите, но сърбите така силно го разбили, че дори пленили и оковали във вериги сина му Расате заедно с още дванадесет велики боили - пише съчувствено сто години по-късно византийският му колега император Константин VII Багрянородни.

Неясен или неприет двубой с жена и три загубени войни - трудно може да се каже, че това е добро начало за един хан. На слабите хора човек съчувства, на слабите държавници не прощава никой.

Тук обаче моля читателя за особено внимание.

Въпреки че хан Борис нападнал сърбите и въпреки че претърпял страшно поражение, дали от скръб по сина си¹, не знам, но той лично отишъл при победителя си княз Мутимир, рискувайки живота си и царството си.

За голямо наше учудване Мутимир не само върнал сина му и боилите, но го надарил богато (с два роба, два сокола, две кучета и 90 кожуха) и за да не му се случи нещо по пътя, изпратил лично синовете си да го придружат до българската граница.

Ако се върнем малко назад, ще се учудим още повече като разберем, че и след поражението си от хърватите той също бил дарен от тях²; ако се върнем още по-назад, ще се удивим, че след като изменил на Людовик и след като бил победен от франките, макар да не знаем дали е бил дарен и от тях, но той не загубил приятелството си с техния крал и скоро сключва с него не мир, а съюз; за наше изумление от несъстоялата се битка с императрица Теодора той печели цяла днешна Албания и излаз на Адриатика; ако изпреварим събитията и погледнем десетина години напред - към 863 година, когато византийците нахлуват по суша и по море в България, ще бъдем смаяни: без въобще да се сражава с византийците хан Борис печели (ще видим срещу каква цена) цялата област Загория.

Да печелиш след победа е лесно - но как този човек е извличал полза от пораженията си? Какъв чар е притежавал, какъв дар слово, какъв дипломатически гений е бил (особено ако го сравним с някои наши царе от по-ново време, които въпреки победите си на бойното поле губеха войните, губеха територии)? Тази своя дарба той ще прояви с пълна сила по-нататък.

Но да продължим разказа си. Докато нашият хан подсмърчал по пътя назад към Плиска (все пак поражението си е поражение), моравският княз Ростислав привлякъл към себе си чешките и полабски славяни и нанесъл страхотен удар на Людовик Немски, като отгоре на всичко го принудил да признае тържествено пълната независимост на Великоморавия.

Людовик бил много хитър човек - изпратил веднага вестоносци, които настигнали Борис по пътя и му казали, че благородният крал Людовик му прощава великодушно измяната и коварното нападение и като на стар приятел иска да му съобщи, че подлият Ростислав се готвел да присъедини към своята Великоморавия българските гранични славянски племена тимочани, абодрити, прецененти и браничевци.

Хан Борис се сепнал, защото си спомнил, че тези неверни племена още по времето на дядо му Омуртаг се бяха опитали да избягат при франките и че сега като нищо ще отидат при Ростислав, което щяло да бъде за бедния наш хан поредното пето поражение, при това този път щяло да бъде съпроводено със загуба на огромна територия.

Борис обърнал коня си и препуснал подир залязващото слънце, на другия ден вечерта се срещнали с Людовик в град Тулна на Дунава, стиснали си ръцете, хапнали, пийнали и решили с общи усилия да унищожат Ростислав и държавата му.

Когато дошло време да се закълнат и трябвало, както и в други подобни случаи, да сторят това според обичаите и на двата народа (виж стр. 146³), Людовик рекъл:

• 
  Ти, братко, си умен човек и разбираш, че вашите езически клетви за нас, християните, не значат нищо.
  
• 
  Знам - отвърнал Борис.
  
• 
  Цяла цивилизована Европа се кълне в Христа, с изключение на българите и няколко други диви племена.
  
• 
  Ние не сме диво племе, а велика държава! - докачил се Борис.
  
• 
  Знам - казал Людовик, - но докато не минете под кръста Христов, ще продължават да ви считат за варвари.
  
• 
  Знам - казал мрачно Борис.
  
• 
  Язък за великата ти държава! Ей на, дори простият славянски дивак Ростислав проумя това и тия дни ще се покръсти.
  
• 
  Не думай! - удивил се Борис.
  
• 
  Моите шпиони ми донесоха, че изпроводил бил пратеници в Константинопол да му доведат оттам проповедници. И знаеш ли какво искал глупакът: да проповядват евангелието на славянски език!
  

• 
  Значи и той се е сетил! - възкликнал Борис.
  
• 
  Глупакът не знае, че това е ерес, Бог чува молитвите само на латински и, от нас да мине, на еврейски и на гръцки.
  
• 
  Ще се наложи да научи и славянски - казал мрачно Борис.
  
• 
  Кой... Бог ли? - попитал боязливо Людовик.
  

- Братко, ти да не си пийнал чрезмерно?

Било есента на 862 година. Какво са си говорили двамата владетели по-нататък - не ми е съдено да знам, но Ростислав наистина, след като бил изгонил от земите си немските мисионери, изпратил брат си в Константинопол да поиска от патриарха Фотий проповедници, които на славянски език да разясняват Христовото учение, а Людовик побързал да извести римския папа, че е закрепил мира с българския крал и че двамата ще принудят Ростислава миром или силом да се покори, но което е по-важно: самият крал на българите - пишел Людовик - прояви желание да се покръсти.

Като прочел това, папа Николай I подскочил от радост и наредил по този случай двуседмичен пост, денонощни бдения и богослужения, в които отправял към милостивия Бог молитви за българите.¹

Тази радост на папата обаче никак не зарадвала Константинополския патриарх Фотий.

Този Фотий (който, според мои приятели арменци, бил арменец и ако съдим по устата му, няма начин да не е арменец) станал патриарх по един много странен начин.

Той бил най-прочутият философ на Византия, преподавал в знаменитата Магнаурска академия, при него е учил философия и нашият Константин-Кирил Философ, а също така и Симеон Велики.

Когато започнали разприте за всевластие в християнския свят между римската и цариградската църкви, патриарх Игнатий се оказал твърде слаб в науките и реториката, за да се опре в споровете на ерудирания папа Николай I,

тогава 19-годишният необуздан император Михаил III, който също бил ученик на Фотий, решил да го направи патриарх.

Но как да стане това, след като Фотий никога не е бил духовно лице, а пък изкачването по стълбицата на църковната йерархия ставало и продължава да става бавно и постепенно, по строги правила и през определен брой години - започва се от послушник, след еди-колко си години те посвещават в монах, след още повече години ставаш Преподобие, след още повече - Всепреподобие, после - Високопреподобие, после - Преосвещенство, после - Високопреосвещенство, и ако някога станеш случайно Светейшество, сиреч патриарх, ти си вече побелял старец.

Нямало начин и Фотий да не измине този път по йерархическата стълбица, но всичко било свършено в една нощ¹: вечерта Фотий бил замонашен, след един час бил посветен в Преподобие, след още един час станал Високопреподобие и т.н. - и сутринта на 24 септември 867 година Константинопол осъмнал с нов патриарх.

Папа Николай I бил възмутен и веднага анатемосал патриарх Фотий, но Фотий не му останал длъжен и, както ще видим по-нататък, анатемосал папата. В такава братска атмосфера на кротка християнска любов между двете църкви започнала битката между тях - кой да покръсти България и Великоморавия.

След като получил известието от своя шпионин във Ватикана, а било нощ, Фотий търтил към двореца и нахълтал в покоите на спящия млад император Михаил III:

• 
  Мишо - извикал, - ставай, изпуснахме българите!
  

А в България тази година върлувала суша и нечуван глад, облаци от скакалци схрусквали всяко стръкче, страшни трусове разтърсвали земята в продължение на целия месец август. Сякаш тези небесни наказания не стигали - задал се от юг и железният облак на византийската войска.

Още по-страшен гръм ще да е поразил хан Бориса - задавало се, навярно, последното и окончателно негово поражение!

Имало само едно спасение.

Борис яхнал коня си, вместо меч сграбчил в десницата си бяло знаме и препуснал на юг, съпровождан от малка дружина; когато прехвърлили Стара планина и видели долу в Загория далечните огньове на византийския стан, Борис изпратил бързи вестоносци в лагера на император Михаил да му съобщят, че българският хан Борис желае да бъде покръстен веднага лично от Негово Императорско Величество.

А било нощ. От една каруца на обоза свалили сребърен купел, напълнили го със светена вода (всичко бил предвидил византиецът!), съблякъл се хан Борис дибидюс гол и Михаил го потопил в купела. Придворният епископ задавал въпросите, Борис отговарял от купела:

• 
  Отричаш ли се от Сатаната, когото наричате Тангра и от всички езически идоли?
  
• 
  Отричам се.
  
• 
  Отричаш ли се от Сатаната, когото наричате Тангра, и от всички езически идоли?
  
• 
  Отричам се.
  
• 
  Отрече ли се от Сатаната, когото наричате Тангра, и от всички езически идоли?
  
• 
  Отрекох се.
  
• 
  Съединяваш ли се с Христа?
  
• 
  Съединявам се.
  
• 
  Съединяваш ли се с Христа?
  
• 
  Съединявам се.
  
• 
  Съедини ли се с Христа?
  
• 
  Съединих се.
  

• 
  Велики и височайши императоре, от Бога владетелю на света, приемаш ли за свой духовен син владетеля на България, наричан досега Борис, който така неочаквано и по чуден начин се присади към християнската вяра¹"?
  
• 
  Приемам го.
  
• 
  С какво ново име го приемаш?
  
• 
  С моето име: Михаил.
  

Обаче според друг достоверен източник, пожелал да остане анонимен, Борис погледнал към нощното небе, прекръстил се и прошепнал към звездите:

• 
  А сега горко на тези, които не са християни!
  

Ако читателят си спомня, прадядото на хан Борис - хан Крум, за да премахне външните различия между прабългари и славяни, накара и двата народа да съблекат традиционните си дрехи и въведе като общо чуждото авар­ско облекло.

Премахването на външните различия обаче не било достатъчно. След гоненията на християните (сиреч - на славяните) от Омуртаг и Маламир двата народа били съвсем разединени -

Борис затова губел битките: тръгнат ли прабългарите срещу врага - славяните кръстосвали ръце и гледали сеир, влязат ли славяните в бой - прабългарите гледали сеир.

Трябвало да се заличат по-важните - вътрешните, сиреч духовните, различия между двата народа, а духовните различия се изразявали от различните им религии и за да не даде предимство нито на едните, нито на другите, хан Борис решил да замени бога на славяните Перун и бога на прабългарите Тангра с чуждия, но общ бог Исус Христос.

Какво се е случило по времето на Борис с тези, които не искали да станат християни, няма защо да разказвам - читателят може сам да разбере, като се върне десетина страници назад и прочете в предишната глава какво се е случвало с онези, които по времето на хан Омуртаг не искали пък да се отрекат от християнството.

Но да видим какво пише в старите хроники, какво разказва по този случай рейнският архиепископ Хинкмар, което му било разказано от Людовик Немски, който пък го чул от пратениците на Борис, които дошли при него през 866 година да искат християнски проповедници:

Българският rex, който предната година по вдъхновение Божие, а също по внушение на личби и бедствия в царството си бе намислил да стане християнин, прие светото кръщение.

Като научили, че тайно през нощта се е покръстил, болярите възбунтували народа против него, за да го убият. И тъй всички, колкото бяха в 10-те комитата [области], събрали се около двореца му.

Но той, като призовал името Христово, следван само от 48 души, предани на християнството, а пред него вървели седем духовни лица, излязъл от градските врати и потеглил против цялата тълпа и всеки държал в ръка запалена свещ - и така вървели...

На тия пък, дето били въстанали против княза, им се показало, че това е видение и нападнал на тях такъв страх, че не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство, но като се проснали на земята, не могли да се помръднат.

Който разбира от театър или от кино, не може да не бъде възхитен от гениално разиграната сцена: привечер, настървената за мъст тълпа размахва мечове и крещи „Смърт!" пред градските порти на Плиска и когато сумракът покрива като с прозрачен син тюл стените на крепостта, портите се отварят и оттам вместо въоръжена до зъби конница излизат седем свещеника всеки със свещ в ръка, след тях гологлав, без корона и царски дрехи, облечен в бяла власеница и бос, вдигнал високо над главата си кръст вместо меч, върви князът, а зад него още 48 души, също със свещи в ръцете вместо мечове, вървят мълчаливо и бавно към слисаната тълпа.

И като нищо са се проснали на земята - не от страх, а от суеверен възторг пред безразсъдната саможертва, тя винаги стъписва хората със своята свръхестественост, понеже е непонятна и непостижима за множеството, поради което това множество и до днес коленичи пред кръстната саможертва на Исус.

А Борис познавал Исуса и неговите чудеса от сестра си Теодора.

Тази Теодора незнайно как попаднала в плен у византийците при една от войните им с Пресиян или пък Пресиян я бил дал там като заложница, и когато императрица Теодора сключвала мира с Борис през 855 година, като върховен царски дар върнала на Борис сестра му, която по време на пленничеството си се била покръстила, приемайки за свое ново име името на императрицата - и това бил истински данайски дар, защото покръстената Теодора се превърнала в троянски кон на християнството в двореца на Борис.

Исус не приличал на другите богове. Другите богове били невидими и страшни, те покорявали хората със своята сила и жестокост, хората им се подчинявали от страх, а Исус имал човешко лице и хилаво тяло, не размахвал светкавици, нито меч, не се правел на страшен, не витаел из облаците, а ходел по земята - бос и наметнат с проста ленена хламида, и разговарял с хората тихо и кротко, ядял и пиел с тях, съчувствал на мъките им; самият той страдал като всички хора, боял се от смъртта като всички хора, не искал да му се принасят жертви, а сам себе си принесъл в жертва като жертвен агнец, за да изкупи греховете на хората, позволявайки да го разпнат, и сам носел кръста си към Голгота; о, какви страшни болки ще да е изпитвал той, макар и Бог, прикован с ръждиви гвоздеи върху позорния кръст, за да извика съвсем по човешки: Татко, татко, защо ме изоставяш? - с всичко това Исус будел у хората мистичен възторг и състрадание, а състраданието е пролог към любовта. И хората, особено слабите и онеправданите, бедните и страдащите - особено жените и сантименталните славяни - тръгвали след него... Това било най-голямото чудо на Христос, което хипнотизирвало човечеството.

Подобна мистична хипноза е обхванала, навярно, и тълпата пред портите на Плиска, гледайки как тяхната желана жертва иде сама, беззащитна и смирена като жертвен агнец към техните обнажени мечове, върви мълчаливо с кръст в ръката и кротко ги гледа в очите като втори Исус - как да вдигнеш меч връз такъв човек?

Разликата между Борис и Исус станала ясна след малко - из разтворените градски порти връхлетяла въоръжена до зъби конница и се нахвърлила с голи мечове върху изпадналата в суеверен шок тълпа.

Хронистите от онова време срамежливо пишат, че княз Борис предал на смърт само 52 души от болярите, които особено бунтували народа против него¹.

Дали обаче е „предал на смърт само 52 души от болярите"?

През същата 866 година княз Борис изпраща 106 въпроса до папа Николай I, въпросите са загубени, но отговорите са запазени и от тях става съвсем ясно какви са били тези въпроси.

Ето какво отговоря папата на 17-тия Борисов въпрос:

Изклал е, значи, цели 52 болярски рода до девето коляно, заедно с жените и децата, че и пеленачетата...

Това били старите прабългарски родове, които участвали в създаването на държавата - те именно обвинявали Бориса, че е отстъпник от бащината чест и слава и чрез него България ще бъде поробена от ромеите¹, защото за тях християнин значело ромей, а вече и славянин, и в покръстването виждали национално предателство, особено след като Борис демонстративно сменил ханската си титла със славянската титла княз.

Читателят си спомня мистериозната смърт на хан Крум - дето се казва, убили го човека за нищо, само заради това, че сменил дрехите им с аварски и че дал на двама славянски князе да пият наравно с прабългарските боили от черепа на Никифор; сега нямало нужда от мистика - Борис сменял не дрехи­те им, сменял бога им и не ставало дума за равенство, а за предимство на славяните - и прабългарските боили открито се вдигнали на бунт с ясна и категорична цел: да убият княз Борис и да си изберат нов хан, който ще върне бога им и ще се подчинява на техните интереси.

Въпросът бил на живот и смърт - и Борис потушил безпощадно бунта. Но освен страха, трябвало да има и поука, а и пример за подражание.

Другите, които не били посечени веднага след бунта, били натикани в тъмница и след време трябвало да се покаят публично - за назидание.

В преддверието на базиликата в Плиска, която Борис построил веднага след покръстването, и сега може да се види от едната страна купела за светена вода, от другата - кръгъл камък, до него кладенец - не се ли потопиш в купела да се покръстиш, тръшват те върху лобния камък, палачът отсича главата ти - не само твоята, но и главите на цялото ти домочадие - и ги хвърля в кладенеца.

По пода край лобния камък има грижливо издълбани улейчета за изтичане на кръвта...

Борис избил не само личните си врагове, своите кандидат убийци - той унищожил прабългарската аристокрация и разчистил пътя на славяните към властта.

След това покръстването на народа тръгнало с бързи крачки, безропотно и мълчаливо.

По такъв жесток начин християнството е налагано само в Америка от испанските конквистадори, но там палачите са били чужденци, а при нас брат е убивал брата си, баща - сина си, син - баща си и майка си... в името на най-човечния бог.

Да оставим настрана неговия непостижим за озверялото човечество възглас: „Да обичаме враговете си!", но това бе единственият бог, който даваше на човека свободата да избира - да вярва или да не вярва.

Последователите на Христос коригираха своя бог - замениха свободата с насилие: трябва да вярваш или ще умреш! - и ако си говорим сериозно: те са истинските антихристи.

А отговорът на всяко насилие е омразата. Тя затихва през вековете, но от засъхналата кръв поникват бурените на присмеха, а бурените нямат нужда от поливане, те лесно задушават крехките цветенца на вярата.

На това, мисля, се дължи прословутото ни неверие и отдавнашната ни непочтителност към служителите на християнската вяра.

Нали духовници ни дадоха буквите - Кирил и Методий, и Климент, нали най-добрите ни стари писатели - Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски - са също духовници, духовници съхраниха езика ни и самосъзнанието ни през петвековното турско робство, духовници са сърцето на нашето Възраждане, което съживи народа ни - като се почне от Паисий и се стигне до дякона Левски - и народът ни би трябвало да се прекланя пред своите духовници будители, а защо не е така?

Черната сянка на черните раса отпреди 11 века засенчва в народната памет и доброто, сторено от нашите духовници.

Папата опростил на Борис този грях, понеже бил съгрешил „от ревност към християнската вяра", но самият Борис не си простил - денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба монашеска власеница, влизал тайно в базиликата (там, дето бил изклал непокорните боили и невинните младенци) и прострян върху пода на храма, прекарвал нощта в молитви, сълзи и ридания - това е двойственият образ на този наш княз, нарисуван милостиво от германския игумен Регинон¹.

Тежък се оказал кръстът на Христос.

865-889