Стоарх” еоод общ устройствен план на община Стралджа предварителен проект
КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО.ОБЕКТИ И ТЕРИТОРИИ С РЕЖИМ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКА ЗАЩИТА ПО ЗАКОНА ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО
Изтегляне 6.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 10.2. Типология на недвижимите културни ценности
10. КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО.ОБЕКТИ И ТЕРИТОРИИ С РЕЖИМ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКА ЗАЩИТА ПО ЗАКОНА ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО10.1. Кратка историческа справкаМножеството археологически обекти в общината от Античността, показват непрекъснатостта на обитаването на тази територия столетия назад. Наличието на останки от древнотракийско и средновековно селище в близост до гр. Стралджа говори за многовековната история на града. Градът и селищата в териториалния обхват на общината имат богата история, свързана с освободителните борби срещу турското владичество. Останките на около 70 разрушени селища личат навсякъде в общината и днес. Първият документ, от който се съди за съществуването на Стралджа, е от 1610 г. и в него е отбелязано: Стралджа, Ямболски окръг, Исраилджа, Асрайлих. Друг документ, датиращ от 1834 г., е руска карта, издадена в Петербург, отнасяща се за 1829 г., в която е записано: Стралджа – 75 къщи. Данни за общината има и от втората половина на XIX век, когато е спомената дейността на стралджанци за изграждането на нова църква на мястото на съборения от турците параклис. Според запазените в Сливенската епархия документи при наддаването с турски лири между българската и гръцката общности спечелват българите и църквата се кръщава “Свети Архангел Михаил”. Още тогава започва изграждането на селището като пътен, стопански и административен център. Предпоставка за това е и географското положение – Стралджа се намира на важни пътища, свързващи Черноморието с вътрешността на страната и Северна с Южна България. За името на Стралджа има три легенди, почти във всяка от тях се споменава, че югоизточно от сегашния град се намирал турски град Сарай-курорт за одринските паши и бейове. За първи заселници на селището се смята родът на Сарайлъ Димо или Хайдут Димо. Съществува и твърдението, че името на Стралджа е от името на манастира “Св.Архангел Михаил”, на турски Исраелджа. Според други мнения селото било близко до черкезко село и населението страдало от честите нападения, затова го нарекли “Страдалджа” , може да е потурчено от Стрелча, основано от отряд стрелци. В южната част на общината са съхранени останки от пограничния вал „Еркесията” –средновековната граница между България и Източната Римска империя. През османската епоха, в земите на общината осъществяват дейността си редица войводи – Индже войвода, Кара Кольо, Трифон и Добри. Тук е живеел и родът на Сарайлъ Димо или Хайдут Димо. Различни писмени източници от периода XVII-XIX век описват селището Стралджа. Неговото динамично развитие започва след построяването на жп линията Ямбол–Бургас през 1890 година, когато тогавашното село се превръща в стопанско и културно средище за региона. Доминиращо място има земеделието. Десетките занаятчийски работилници, първите индустриални предприятия, седмичният пазар, житните складове и железопътната гара съживяват и развиват селото. В края на ХІХ в. в Стралджа работи като телеграфист Пейо Яворов. Между двете световни войни (1919-1939) Стралджа става най-голямото българско село, известно с разнообразния си и разностранен икономически, политически и културен живот. В периода 1925-1926 година бежанци от Тракия и Македония се заселват в източния край на Стралджа. През 1943 година селището е обявено за образцово село, а през 1969 година – за град. 10.2. Типология на недвижимите културни ценностиНедвижимите културни ценности се класифицират въз основа на тяхната принадлежност към определен исторически период, научната и културната област, към която се отнасят, пространствената им структура и териториален обхват и степента на застрашеност. За община Стралджа НКЦ спрямо тяхната времева принадлежност археологическите обектите са основно от Античността и Средновековието, а архитектурно-строителните – от периода на Възраждането и по-късно. Според научната и културната област, към която се отнасят, недвижимите културни ценности са: археологически, исторически, архитектурно-строителни, художествени, урбанистични, културен ландшафт, парково и градинско изкуство, етнографски и културен маршрут и за територията на общината са разпределени по следния начин: Историческите НКЦ в община Стралжда са:
Художествени НКЦ в общината, означени в списъка на НИНКН са:
Основният брой паметници са археологическите и архитектурно-строителните единични недвижими културни ценности. Възрожденската архитектура на територията на общината е представена от множество жилищни сгради, основно в селата Богорово (8 къщи), Иречеково (8 къщи), Каменец (15 къщи), Маленово (10 къщи) и 11 църкви . На територията има 47 обявени архитектурно-строителни, художествени и исторически паметници на културата. Според пространствената структура и териториалния обхват недвижимите културни ценности са единични и групови, не са отбелязани групови:
По смисъла на чл.146 от ЗКН, ал.3 археологическите обекти имат статут на културни ценности с категория национално значение до установяването им като такива по реда на този закон. В АКБ разгледаните могили са означени като НКЦ, съгласно ПМС № 1711/22.10.1962г. с висока културно-историческа стойност - национално значение. Обектите с национално значение според списъкът на НИНКН са:
Архитектурно-строителните паметници основно са свързани с разцвета на селищата през Възраждането. В църквите прекрасните стенописи и дърворезби ги определят и като художествени паметници. Културен ландшафт може да бъде определен по протежението на най-голямото защитно съоръжение на територията на България от VIII-X век - Еркесията. Има достатъчно предпоставки за определяне на културни маршрути – по религиозна тематика, по архитектурно-строителни и етнографски характеристики, по съхранени етнография и фолклор. Възможен културен и еко-пешеходен маршрут е трасето валът – който освен военноотбранителната си функция, е и добре уредена митническа граница, през която се осъществяват търговските и културните връзки с Византия чак до XIV век. Някои от по-изявените археологически недвижими културни ценности са:
Еркесията (тюр. Земен прорез, гръц.Големият окоп, Голямата ограда, Големият прекоп) е най-голямото и най-известното защитено землено укрепление на юг от река Дунав, в ареала на обширната територия на България през VIII–X в. Част е от системата от укрепени валове, изградени във всички гранични и буферни зони на българската държава. Валът е добре известен на повечето хронисти през средните векове, защото е действителна охраняема граница на България с Източната Римска империя (Византия). Освен военноотбранителната си функция, Еркесията е и добре уредена митническа граница, през която се осъществяват търговските и културните връзки с Византия чак до XIV век. Съоръжението е видимо от Космоса и днес, като свързва по неповторим начин Черноморското крайбрежие с долината на р. Марица и така обединява забележителните български общини – Бургас, Средец, Карнобат, Стралджа, “Тунджа”, Гълъбово и Симеоновград. Община “Тунджа” заема централната част на това изключително съоръжение – един от първите символи на българската държава. След 705 г., според договорните отношения между хан Тервел и император Юстиниан II на България е отстъпена областта Загория. Тази област по това време е обхващала земите между билото на Стара планина и северните възвишения на Странджа, на запад – до р. Тунджа, а на изток – до Черно море, без стратегическите за империята морски крепости. В 716 г. южната граница на тази територия е потвърдена с първия официален договор между Византия и България през управлението на император Теодосий III. Тя се визира и в първата статия на 30-годишния мирен договор с Византия при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V в 815 г. “Относно старата граница нека бъде оная от Дебелт и до река ..... и между двете реки до мост ...” – този текст подсказва, че границата с империята още от началото на VIII в., следва линията на вала Еркесията. Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро (южно от кв. Горно Езерово)– с. Дебелт– с. Житосвят– с. Люлин– с. Симеоново– с. Тенево– с. Генерал Инзово– с. Овчи кладенец– с. Обручище– с. Навъсен, до левия бряг на р. Сазлийка е 142 км. Описание - като очевидец на българските погранични валове, оставя арабския хронист Ал Гарми (средата на IX век), а един век по-късно друг арабски писател и хронист – Ал Масуди обобщава: „....Областта на борджаните (България) е окръжена с трънест плет (стобор или ограда), в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци (врати), тази ограда е подобна на стена при канал.” За един от начините на техния градеж е писано от „ Сентгаленския монах” – Ноткер (края на IX в.): “...Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали (набивали), а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”. В X в. (967 г.) византийският историк Скилица– Кедрин назовава Еркесията- Големия окоп, Голямата ограда. Старобългарските землени валове представляват уникално съчетание на ров (изкоп) с вал (насип), чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото си предназначение. Ширината на изкопа и насипа обикновенно са в съотношение 1:1. Дълбочината на изкопа е около 3 м., а височината на насипа 3-4 м. Над насипа, в определени случаи на уязвими за отбрана места се изгражда палисада (бълг. Честокол). Проходите през вала са на местата, където преминават главните пътища, някои от които използвани хилядолетия. Там са изградени дървени порти– кули с помещения за наблюдение и охрана. Над изкопа се спуска подвижен дървен мост за преминаване, който стои прилепен към портата вечер и в случаите на нападения. Тези проходи и порти Ал Масауди описва като “отвори, подобни на дървени прозорци” и те са първите контролно-пропусквателните и митническите пунктове на българската държава. Източната част на Еркесията (67 км), започва от м. “Градището” до с. Дебелт, върви в северозападна посока, минава паралелно до с. Житосвят и на югозапад през селата Люлин и Симеоново достига р. Тунджа при с. Тенево. Съвременните размери на съоръжението са: обща ширина– 22 м, изкоп– 7 м с дълбочина 1,5 м. и насип– 15 м. с височина до 2 м. През източната Еркесия минават главни пътища, които свързват двете столици Плиска и Преслав с Константинопол (дн. Цариград) през Старопланинските проходи и покрай морския бряг. Проходи освен при Дебелт, със сигурност е имало при днешните села Люлин и Тенево. При с. Люлин е изградено допълнително окопно съоръжение - т.н. Циганска Еркесия. По-късно от м. “Страчилка” (дн. с. Дебелт) е изградена в северна посока “Малката Еркесия” - 11 км., която достига брега на Бургаското езеро и фланкира крайморския път от Дебелт към крепостите Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър). Изграждането на източната част на Еркесията и на Малката Еркесия със сигурност може да се отнесе след 812-813 г., когато България трайно се настанява в тази част на Европа . Западната част на Еркесията(64 км) започва от с. Тенево на десния бряг на р. Тунджа. Върви в югозападна посока покрай селата Генерал Инзово, Видинци, Скалица, Овчи кладенец, през северната част на Манастирските възвишения, покрай с. Обручище достига левия бряг на р. Сазлийка, срещу с. Калугерово (средн. крепост “Блисна”). Размерите на западната част са по-малки – обща ширина 10 м., изкопът е с ширина 4 м. и дълбочина 1 м, а насипът е с ширина 6 м. и височина – също 1 м. Проходи вероятно е имало при пътищата, водещи на север към прохода Вратник, Твърдишкия проход и Боруй (Ст.Загора). Строителството й частично е извършено вероятно в годините 716-755, когато няма военни действия между Византия и България и завършено след мирния договор от 815 г. Добре запазени части от Еркесията има само в нейната източна половина от с. Дебелт, през Бакаджиците до към р. Тунджа. Големи части от западната Еркесия и особено от Малката Еркесия са чувствително заравнени. Обявена е за паметник на културата с национално значение. Интерес за туриста, изследователя и любознателния посетител представляват участъците при с. Дебелт, включени в археологическия резерват “Деултум – Дебелт”, валът и земления лагер при с. Люлин и землените укрепления при с. Тенево, община “Тунджа”. Макар и изоставен, с мащабните си очертания, пограничния вал не остава незабелязан от пътешественици, картографите и дори военни стратези в по-късни времена. Еркесията е изобразена изцяло и на картата на България с прилежащите и съседни земи в края на XIX в. Тази карта е издадена от Виенското издателство “Фрайтаг и Берндт” чрез книжарница “Христо Г. Данов”, под редакцията на генерал Атанас Кривошиев. И днес Еркесията е едно от най-импозантните древни отбранителни съоръжения в Обединена Европа на границата и с Изтока – по-дълго дори от знаменития “Адрианов вал” в Северна Англия.
Късноантична и средновековна крепост Марашко кале/Пиргицион се намира на едноименната височина в началото на Марашкия проход, на 7.6 км северно по права линия от центъра на гр. Стралджа и на 1.76 км северно от Петолъчката, вдясно от прохода на второто възвишение. Тя виси над Марашкия проход с денивелация от около 100 м. Останките от крепостта обхващат площ от 27 дка. Имала е план на неправилен шестоъгълник с дължина 258 м в посока изток-запад и ширина до 101 м. Западната, северната и южната стена са укрепени с дебели зидове. При югоизточната му висока част върху уширеното било е обособено вътрешно укрепление с размери 165х56 м и площ над 8 дка. Защитата от запад на крепостта е била подпомогната от почти отвесните каменисти склонове на хълма , които се спускат към коритото на р. Мараш, а от север и юг от стръмни склонове към две безименни дерета. Източната стена като най-достъпна по всяка вероятност е изцяло съборена. Стените са изградени от ломен камък, споен с бял хоросан. Крепостните стени са били изградени от камък и пояси от тухли, но са силно разрушени, като само в южния участък над руините е запазен малък къс от стената- на височина 0.6 м. На 10 м източно от източната стена на вътрешната крепост се забелязват останки от втора крепостна стена- протоейхизма. Достъпът до крепостта се е осигурявал от главна порта разположена в североизточния край на източната крепостна стена и потерна разположена в югозападния отбранителен участък. За подпомагане отбраната на крепостта тя е била съоръжена с поне 6 кули, като останки на 3 от тях се забелязват на югоизточния, североизточния и северозападния ъгли на вътрешното укрепление. Една от тези кули е фланкирала главния вход на крепостта, като е била разположена в североизточния и край. Едната е била разположена в северозападния и край и най-вероятно шестата кула е фланкирала потерната в югозападния край на крепостта, но то нея няма никакви видими останки. Във вътрешността на крепостта в нейната югоизточна част, както и североизточно от нея под насип се виждат основите на сгради. Съществувала е през следните периоди: IV-VII век, IX-X век, XI-XII век и XII- XIV век. Крепостта през всичките си периоди от съществуването си е защитавала и контролирала от непосредствена близост важния път през Марашкия проход и кръстовището на посочения път с подбалканския път- на 1 км юг-югозапад от твърдината. „Марашкото кале“ се отъждествява от археолози и историци до голяма степен с крепостта „Пиргицион“, упомената в поемата на римския(византийски) поет Мануил Филип (XIII – XIV в.) „За подвизите на известния чутовен протостратор“ написана след 1305 г.
Антична крепост Марианско кале се намира на 8 км северно по права линия от центъра на град Стралджа. Построена е в началото, от лявата страна на Марашкия проход, точно срещу Марашкото кале. Под насип личат очертания на сгради, части от зидове, градени от ломен камък и тухли, споени с бял хоросан, примесен със счукана тухла. |
