Структура на психологията на болния човек
Поведенчески аспекти на болния човек
Изтегляне 120.5 Kb.
|
Свързани:
ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА ПРОФИЛАКТИКАТА В ДЕТСКА ВЪЗРАСТ
| Поведенчески аспекти на болния човек
Поведенческите аспекти на болния човек са изучавани от много изследователи. Тук ще приведем систематизирането им от М. С. Лебединский и В. Н. Мясищев. 1. Страхови състояния. Нерядко тревожните мисли за заболяване с евентуален смъртен изход се задържат у болните независимо от усилията на лекаря да отклонява подобна диагноза. Например болният страда от гастрит и има съответниоплаквания — загуба на апетит, стомашно-чревни смущения, спадане на телесната маса. И ако той е склонен към страхови състояния, на тази основа може да възникне не само предположение, но и твърда убеденост за развитие на рак, която поражда и страха от смъртта. Подобни съждения възникват у болните и при неприятни усещания от страна на други жизненоважни органи. Основа за такива страхово-депресивни и тревожно-мнителни състояния много често са сърцебиенето и аритмията. В тези случаи се формира т. нар. порочен кръг — непрекъснато насоченото към заболелия орган внимание става причина за смущения в неговата дейност, за понижаване на прага на възприеманите усещания, идващи от него; импулсите от органапостъпват по аферентните пътища в главния мозък, засилват патологичното преживяване и нарушават още повече динамиката на нервните процеси. Тревожните мисли по повод на заболяването (действително съществуващо или мнимо) оказват влияние върху цялото поведение на болния н усилват болестните изживявания като кардиотфобия, канцерофобия и др. Нерядко кардиофобиите и други заболявания от подобен характер нанасят на болния значително по-голяма вреда, отколкото самото нарушение на сърдечната дейност и на другите органи. 2. В редица случаи тревогата на болния е свързана с мислите за възможна загуба на трудоспособността, за възможно пълно инвалидизиране. Понякога това се преживява по-тежко, отколкото опасността за живота. 3. Лекарят често се среща с хора, които не могат да се примирят с възникването и на най-незначителни смущения на отделни органи и системи. При такива хора и сравнително невинно заболяване може да предизвика силни отрицателни емоции. Те могат да окажат влияние върху поведението на болния към отказ от лечение, пренебрегване на препоръките на лекаря или повишена активност в сътрудничеството с него за борба срещу заболяването. 4. Някои хора особено неохотно признават пред други, а и пред себе си, чеса прекарали или че страдат от тежки заболявания. Тази тенденция, продиктувана от желанието да се избегнат неприятните преживявания, свързани с болестта, води до неспазване на режима и на' предписаното лечение. Възпитаването на правилно отношение към болестта е една от главните задачи на лекаря и неговите помощници. 5. Болните много често се стесняват от някои заболявания, които те и обкръжаващите ги считат за ..неприлични". Избягването на лекарската помощ в тези случаи води до тежки, а понякога до непоправими последици. Това са венерическите заболявания, половите извращения, заболяванията на простатната жлеза, импотенцията., гинекологичните заболявания. Логично последствие е преоценката на болестта от болния, затварянето в болестта и по-нататъшното задълбочаване на внушенията. 6. Някои болни се стесняват от събличане, особено пред лекар от противоположния пол. Тази стеснителност не бива да се игнорира, а внимателно да се преодолява, без да се травматизира психиката на болния. 7. Много често болните с психични смущения избягват посе - щението припсихиатър (да не би някой познат да,научи). 8. Тежко влияят на психиката болковите усещания. Особено значение и място в изживяванията на болните придобиват болковите усещания, преценявани катосигнал на начална, постоянна или повишаваща се опасност за живота. Болките, предизвикани от диагностични и лечебни процедури, се понасят от някои хора осо бено тежко. При това не по-малко тягостно е тяхното очакване, което ги държи в постоянна тревога. В тези случаи съкращението до минимум на времето от момента на съобщаване на болния за предстоящата манипулация до момента на нейното извършване би имало значение. Слабостта на нервната система в резултат на болестния процес или на болковите усещания се съпровожда от силна раздразнителност. Болните стават раз - дразнителни, егоцентрични, болезнено капризни. Изисква нето за повишено внимание към тях се предявява като своеобразна компенсация запреживяваните страдания. Тези състояния на психиката на болните изискват съответното щадящо отношение от страна на лекаря. 9. В условията на стационара болният е принуден да променя досегашните форми на своето съществувание. Болестта го разделя временно от близки хора и го принуждава да общува с нови, невинаги съответствуващи на неговите изисквания и невинаги „приятни" хора. Съседът по легло може да бъде много приказлив или, обратното — много мълчалив и т. н. Болният се повлиява неблагоприя - тно от разговорите на своите съседи за различни заболявания, от неблагоприятното" протичанена подобно на неговото заболяване у другите. 10.Значително влияние върху психиката на болния има отношението мукъм медицината въобще и към лекуващия лекар в частност. Така голяма част от анкетираните от G. Miehlke (Г. Милке) консуматори на лекарства, които не са предписани от лекар, мотивират постъпката си с някакво отношение към лекаря (претоварването се счита за основна причина на оплакванията в 15%, а хроничното заболяване — в 40%). I. Plavius (И. Плавиус) проучва при - чините за пренебрегване на лекаря при явни оплаквания от медицинско естество — голяма част от болните мотивират поведението си с отрицателните качества на лекаря: липса на съчувствие, грубост, нелюбезност, материална заинтересованост, неко - легиални отношения, стереотипност на лечението. Авторът твърди, че населението преценява твърде критично медицинското обслужване поради активното си участие в обществения живот. Tollington (Толингтон) след проучване на 86 болни с невротични оплаквания заключава, че е правдоподобна извлечената от литературата хипотеза за значителната зависимост между надеждата (силното желание за излекуване) и благоприятния из ход от заболяването, които се наблюдават в ранните етапи на лечението; тази тенденция обаче избледнява с течение на времето и под влияние на невротизирането. 11. Нерядко болният идва при лекаря с готова концепция за своята болест, често неправилна. Тази концепция може да се превърне във фактор, влияещ вредно върху протичането на заболяването. 12. Медицинските познания на болния, съчетани със съответни особености на неговата личност, могат да създават сериозни затруднения на лекуващия лекар. Психологичната картина на състоянието пациент е описана твърде подробно от I. Gillis (И. Гилис). Като подчертава, че психологичните реакции от позицията на болен имат нюанси при всяка личност, авторът очертава най-добре маркираните реакции, наблюдавани до известна степен при всички пациенти: дезорганизация, безпокойство и потиснатост, зависимост и репресия, отстъпление. а) Дезорганизация. В болничната обстановка пациентите са лишени от познатото обкръжение и са поставени в странен и непознат свят, към който трябва дасе приспособяват; светът се гледа от леглото в хоризонтално положение. Ако досегапациентът е принадлежал само на себе си, на своите телесни нужди и функции, тосега той е „собственост", за която се грижат. Неговата интимност е нарушена. Дори своето страдание той трябва да преживява в обкръжение. Поради това процесът на хоспитализацията прави пациента объркан и дезорганизиран. Задачата на медицинския персонал тук се свежда до ориентиране на пациента в новото му обкръжениес цел той да се отпусне възможно по-скоро. б) Неспокойствие и потиснатост. Едни от болните са свръхприказливи иимат вътрешен импулс да споделят всичко за себе си и за своите семейства. Други се затварят в себе си и изглеждат като треперещи от страх вътре в крепостта, която са издигнали около себе си. Неспокойният пациент е напрегнат и подозрителен, неговото съществувание е под заплаха, но той не може да избяга или да отблъсне връхлитащата опасност. Тук задачата на лекаря е да му вдъхне увереност, но не сутешителната фраза „не се безпокой" и „всичко ще се оправи''. Пациентът трябвада повярва, че лекарят действително ще се опита да го разбере и че той ще иманеговата морална и физическа подкрепа. Присъствието на друг човек наблизо е огромно успокоение за отчаяни хора, а може би това е и най-добрият транквилизатор. I. Gillis твърди, че нищо не е в състояние да накара пациента да се затвори, да консервира своите тревоги така, както суровият лекар или възбудената медицинска сестра, който създава впечатление на голяма заетост, пречеща му да се спре и поговори. Хората с емоционални затруднения имат нужда от обличане в конкретна форма на чувствата им т.е. да ги доверят на друг човек. в)Зависимост и регресия. Положението на болния създава идеални предпоставки за регресия. От детинство болният не е третиран така — къпан, почистван, хранен. От детинство той не е зависим така от хората. Колкото по-зависим и безпомощен става пациентът, толкова по-голяма е вероятността да изпадне в регресия. С други думи зависимостта и регресията са двете страни на една и съща монета и всяко нещо, което стимулира едното, стимулира и другото — затваря се своеобразен порочен кръг. Едни пациенти се борят против зависимостта нерядко в тяхна вреда (отказват да лежат спокойни и неподвижни и т. н.), други потъват в зависимостта до пълно вдетиняване. Сестрата е конкретният изпълнител на желанията на пациента — той вижда в нея някаква своеобразна майка. Пациентът никога не трябва да се отблъсква или отбягва. Трябва да се разбере какво се крие зад поведението му и да не се реагира сляпо. Регресивното поведение на човека е израз на дълбоко емоционално отчаяние и на недостатъчност на средствата за приспособяване към стресовата ситуация. Всички, които се занимават с болни хора, трябва да се научат да подкрепят, напътствуват и окуражават пациента, да укрерват волята му, с чиято помощ идва подобрението. Кардиналното правило е да се атакува зависимостта. г) Отстъпление. Състоянието на болест стимулира процеса на „себепоглъщане" и извънредна заетост с телесните усещания, физическите нужди, дълбоките страхове и поради това съществува тенденция към психична изолация. Нищо не е в състояние да откъсне личността, от външните неща така, както болката, тъй като тя фокусира и задържа вниманието върху себе си. Медицинският персонал е длъжен да предпазва пациента от „отстъпление", от „отдръпване", от пълна или почти пълна загуба на контакт с външния свят. В ранния стадий на заболяването е необходимо да бъде предотвратявано това затваряне в себе си, както и позата на хроничен инвалид или на „болнична птица" (болник, бягство в болестта, „установка на болезнь"). Много важно е да се откриват интересите на болния и те да се стимулират чрез дискусии и чрез окуражаване. Важно е да се стимулират и контактите между самите пациенти. д) Необщителен пациент. Той е упорит и трудно приема предложената му помощ. Болният отказва да приема болестта и лекарят се оказва в неудобното положение да лекува пациент за състояние, което той счита, че не съществува. Пациентът отказва да се съобразява и да изпълнява неговите изисквания. Причините трябва да се търсят в посочените по-горе състояния. Има немалко болни (като се изключат душевно болните, лишени от съзнание за болест), които „се съпротивляват" на болестта, било като отказват да отидат при лекар, било като прекъсват вече започнатото лечение. Изтегляне 120.5 Kb. Сподели с приятели:
|