Сума. 40 истории от отвъдното



страница30/37
Дата24.11.2023
Размер253.09 Kb.
#119411
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   ...   37
Сума. 40 истории от отвъдното - Дейвид Игълман - 4eti.me

Квант


Тук, в отвъдното, нещата съществуват във всич­ките си възможни състояния наведнъж, дори онези, кои­то се изключват взаимно. Това те шокира след живота ти на Земята, където направиш ли един избор, останалите изчезват. Когато станеш нечий партньор, не можеш да си партньор и на други; когато избереш една врата, губиш другите.


В отвъдното можеш да се наслаждаваш на всички въз­можности едновременно, да живееш множество животи успоредно. Едновременно да ядеш и да не ядеш. Хем да играеш боулинг, хем не. Да яздиш кон и никъде около теб да няма коне.
Кадифено син ангел полека се спуска отгоре, за да провери как се справяш с отвъдното.
– Всичко това е твърде объркващо за клетия човешки мозък – признаваш му.
Ангелът потрива брадичка.
– Навярно можем да улесним адаптацията ти с нещо по-просто, например работа – предлага той.
На мига се потапяш в работния живот на едновре­менни противоречия. Успоредно упражняваш някол­ко професии – всички, за които си си мислил, когато си бил по-млад. Едновременно отброяваш секундите до изстрелването на космическа ракета и защитаваш клиен­та си пред съдебно жури. В един и същи момент почист­ваш ръцете си в подготовка за операция на жлъчен ме­хур и шофираш камион с ремарке по магистрала в Ню Мексико. Ограниченията на място и време ги няма.
– Това – казваш на ангела – е страшно много работа.
– Може да подгрееш с по-проста ситуация – предлага той. – Какво ще кажеш да си в една стая, на четири очи с партньорката ти?
И ето те тук. Едновременно си зает да приказваш с нея и да мислиш за нещо друго; тя хем ти се отдава, хем не; ти я намираш за отблъскваща и дълбоко я обичаш; тя те боготвори и в същото време се чуди какво ли може да е изпуснала с някой друг.
– Благодаря – казваш на ангела, – с това съм свикнал.

Пестене


Изводите, които сме си направили за Големия взрив, са почти напълно грешни. Вместо от Голям взрив зараждането на вселената се състояло от кротичкото, слу­чайно, приглушено сътворение на един-единствен кварк. В продължение на множество хилядолетия не се случвало нищо. Самотната частица висяла сред тишина­та. Най-сетне решила да се задвижи. Както всички еле­ментарни частици, тя осъзнала, че посоката ѝ на пъту­ване във времето е относителна. Така че се изстреля­ла напред във времето и като погледнала назад, осъз­нала, че е оставила драска от молив върху платното на време-пространството.


Препуснала наобратно и видяла, че е оставила друга драска.
Единичният кварк запрехвърчал напред-назад във времето и също като безсмисле­ните поотделно движения на художнически молив започнал да оформя картина.
Ако ти се струва, че сме свързани от нещо по-голямо, грешиш: свързва ни по-малка частица. Всеки атом в тя­лото ти е същият този кварк на различни места в един-единствен миг във времето. Нашият малък кварк се лю­лее като трескав четириизмерен светлинен пистолет, кой­то рисува света: всяко листо на всяко дърво, всеки корал в океаните, всяка гума на кола, всяка птица, носена от вя­търа, всички коси по всички глави на света. Всичко, кое­то някога си виждала, е проявление на същия този кварк, който се носи стремително по супермагистралата на вре­ме-пространството, която сам е създал.
Той започнал да пише историята на света със саги за война, любов и изгнание. Докато разгръщал историите ни и оставял сюжетите да се развиват естествено, квар­кът ставал все по-талантлив разказвач. Повествования­та добили фини измерения. Главните герои се сблъсква­ли със сложни морални дилеми; злодеите излъчвали чар. Кваркът черпел вдъхновение от собственото си мина­ло на самота в празния космос: младежът, заровил глава във възглавницата, разведената жена, която се взира през прозореца на кафенето, пенсионерът, гледащ реклами – те станали пророците в текста му.
Но кваркът не се задълбавал в самотата. Открил, че не може да се насити на любовните истории и секс сце­ните. От заплетената мрежа любовни истории се родили нови поколения деца и време-пространственото платно ставало все по-богато на персонажи. Кваркът изследвал логическия поток на всяка от историите задълбочено и честно.
И тогава, един следобед, който физиците ни щели да нарекат Деня на упадъка, кваркът бил осенен от прозре­ние. Осъзнал, че е достигнал предела на енергията си. Ис­ториите му станали твърде барокови и твърде рококо, за да им насмогва максималната скорост на молива му.
Това бил първият ден, в който светът се понесъл към незавършеността. Кваркът унило се примирил с фа­кта, че шоуто може да продължи само ако той си пести енергията. Осъзнал, че може да го постигне, като рисува само онези субекти, които някой наблюдава. С тази про­грама за пестене грандиозните ливади и планини се изо­бразявали само когато имало кой да ги гледа. Под морска­та повърхност, където не плували подводници, нямало нищо нарисувано; нямало джунгли там, където не били стъпвали изследователи.
Тези консервационни мерки били задействани още преди да се родиш. Но нещата са на път да се влошат. Дори и с тези програми за енергийно управление, квар­кът си остава претоварен. Като имаме предвид разнопо­сочния и експлозивен растеж на човешкия летопис, ре­зервите на нашия кварк са на изчерпване.
Скоро, против волята си, той ще се предаде пред фа­кта, че не може да продължи повествованието. Физици­те ни съветват да се подготвим емоционално за свърше­на на света: дърветата ще имат по-малко листа, и мъжете, и жените ще оплешивеят, животните ще се изобразяват с по-малко детайли. Докато упадъкът продължава, един ден ще завиеш покрай някой ъгъл и ще откриеш, че сгра­дите ги няма. В даден момент може да надникнеш през липсващите стени на спалнята си и да намериш любимия си човек, нарисуван само наполовина.
Такава е предполагаемата прогноза, но за наше щас­тие, физиците са се пообъркали. Те не включват в смет­ките си факта, че кваркът ни обича прекалено много, за да допусне това да се случи. Той държи на творението си и знае, че едно надзъртане под обвивката му би разбило сърцата ни.
Така че планът му е малко по-различен. Светът ще свърши в сън. Всички създания на кварка ще се сгушат на мястото си. Костюмираните служители, пътуващи до ра­бота сутрин, полека ще се отпуснат в дрямка зад воланите си. Магистрали, локомотиви и подземни железници ще забавят и безмълвно ще спрат. Работниците в офисите ще се настанят удобно по подовете и коридорите на високи­те си сгради. Площадите на световните столици ще зам­лъкнат. Фермерите ще се унесат из нивите си, докато на­секоми се приземяват меко като снежинки насред полет. Конете ще спрат своя галоп и ще оклюмат прави. Черни­те пантери по дърветата ще отпуснат брадички върху ла­пите си на клоните. Ето така ще приключи светът – не с гръм и трясък, а с прозявка: сънени и доволни, нашите собствени клепачи ще бъдат финалната завеса на пиесата.
Така любимите създания на кварка няма да станат свидетели на това, което следва. А това, което следва, е разпадането на света, разнищването на планетата. Със забавянето на кварка драските му с молива стават все по-откъслечни, докато светът не заприлича на дърворезба с кръстосана щриховка. Спящите тела стават прозрачна мрежа, през която се вижда другата страна. Докато следи­те от молива намаляват, асфалтовите магистрали запри­личват на рехава дантела от черни щрихи, а отдолу няма нищо освен другата страна на планетата, на една Земя разстояние. Платното на света се свежда до бледа скица от контури. Остатъчните щрихи един по един изчезват от решетката, като отвеждат космоса към още по-пълна пустота.
Накрая, изразходван, кваркът забавя, докато напълно спре в средата на безкрайната празнота.
После остава така колкото му е нужно, поемайки си дъх. Ще почака множество хилядолетия, докато възвърне силите и оптимизма си, за да опита пак. И така, няма от­въден живот, а дълъг антракт: всички ние съществуваме в паметта на тази частица, като оплодено яйце, което чака да се излюпи.

Нарцис


В отвъдното ти дават ясен отговор каква е ми­сията ни на Земята: да събираме информация. Посади­ли са ни на тази планета като сложни подвижни камери. Оборудвани сме с усъвършенствани лещи, които произ­веждат изображения с висока разделителна способност, като изчисляват формата и разстоянието по дължини­те на светлинните вълни. Камерите на очите са монтира­ни върху тела, които ги пренасят през пространството – тела, които могат да изкачват планини, да изследват пе­щери, да прекосяват равнини. Снабдени сме с уши, за да улавяме вълните от сгъстен въздух, и с големи сензорни пластове от кожа, за да събираме информация за темпе­ратурата и текстурата. Били сме създадени с аналитични мозъци, които да могат да отнесат това подвижно оборуд­ване над облаците, под моретата, на Луната. По този на­чин всеки наблюдател от своя планински връх допринася по малко за огромния сбор информация за повърхността на планетата.


Тук са ни посадили Картографите, чиито свещени книги ние бихме разпознали като атласи. Призванието ни е да отразим всеки сантиметър от повърхността на планетата. Докато обикаляме, поглъщаме информация в сетивните си органи и това е единствената причина за съ­ществуването ни.
В момента на смъртта ни се събуждаме в стаята за до­клади. Тук информацията, трупана цял живот, бива сва­лена и съпоставена с информацията от хората, починали по-рано. По този начин Картографите съчетават милиар­ди гледни точки в една обща динамична картина на Земя­та с висока резолюция. Преди много време те осъзнали, че най-оптималният метод за създаване на планетарна кар­та е да пръснат безброй малки издръжливи мобилни ус­тройства, които бързо да се умножат и разнесат до всич­ки краища на света. За да се подсигурят, че ще се пръс­нем по цялата повърхност, те ни направили неспокойни, неутолими, похотливи и плодовити.
За разлика от предишните версии на мобилните ка­мери, нас са ни проектирали да се изправяме на крака, протягаме шии, въртим лещите си към всеки детайл на планетата, да станем любопитни и сами да измислим нови идеи за повишена подвижност. Гениалното в спе­цификациите на дизайна било, че първите ни стъпки не били програмирани; вместо това, за да овладеем непред­сказуемото разнообразие от терени, сме били подложени на естествен подбор, който развива динамични, непред­видени стратегии. Картографите не ги е грижа кой оце­лява и кой умира, стига само да има широко покритие. Те се дразнят от преклонението и колениченето; то бави събирането на данни.
Когато се събудим в гигантската сферична стая без прозорци, може да ни отнеме известно време да осъзна­ем, че не сме в рая сред облаците – а дълбоко в центъ­ра на Земята. Картографите са много по-дребни от нас.
Те живеят под земята и са чувствителни към светлина. Ние сме най-големите устройства, които са успели да по­строят: за тях сме великани, достатъчно едри, за да прес­качаме потоци и да се изкатерваме по скали – внушителни машини, идеални за планетарно изследване.
Търпеливите картографи ни изкарали на повърх­ността и в продължение на хилядолетия гледали как се разпространяваме по планетата, докато всяка зона придобила цвета на човешкия обхват, всеки регион вля­зъл в полезрението на компактните мобилни сензори.
Оценявайки напредъка ни от контролния си център, проектантите на мобилните камери се поздравили за до­бре свършената работа. Зачакали хората да прекарат жи­вота си, съсредоточавайки информационните си сензори върху късчета земя, скални пластове, разпределението на дърветата.
И все пак, въпреки първоначалния успех, Картогра­фите са дълбоко неудовлетворени от резултатите. При все планетарния обхват и дългия си живот, подвижните камери събират много малко материал, полезен за кар­тографията. Вместо това устройствата насочват изкус­но създадените си компактни лещи към полезренията на други компактни лещи – ироничен начин за банализи­ране на технологията. Тяхната високотехнологична сен­зорна кожа просто иска да бъде погалена. Великолепните сензори за въздушна компресия се обръщат към шепо­та на любимите вместо към жизненоважни планетарни данни. Въпреки издръжливия си на външни условия ди­зайн те изразходват енергията си за строене на подслони, в които се гъчкат заедно. Макар че са се разселили в огро­мни мащаби, те се скупчват върху малки площи. Създават комуникационни мрежи, за да гледат свои снимки, когато не са заедно.
Ден след ден обезсърчените Картографи прехвърлят безкрайните ролки безполезна информация. Главният проектант е уволнен. Той е създал инженерно чудо, заето единствено да снима себе си.

Семе


Въпреки че приписваме на Бог заслугата за сътво­рението ни, оказва се, че Той не е имал уменията да на­прави това. Всъщност, без да иска, Той бутнал първата плочка от доминото, като създал палитра от атоми с раз­лична форма. Свързали се електронни облаци, разцъф­тели молекули, прегърнали се протеини и накрая се фор­мирали клетки и се научили как да се гушат заедно като влюбени птички. Той открил, че като остави Земята да къкри на подходящо разстояние от Слънцето, животът по нея ще избуи инстинктивно. Бог не е толкова създа­тел, колкото молекулен механик, извадил късмет: просто стартирал процеса, като създал миш-маш от материя, и настанало сътворение.


Той е също толкова впечатлен от смайващите биоло­гични резултати, колкото сме и ние, и често прекарва спо­койни следобеди в разходки из гъсталака на джунглата или по морското дъно, наслаждавайки се на неочакваната красота.
Когато нашият вид се натъкнал на разума, се изу­мил от Божиите електрически експерименти с мълниите, стремителните Му циклони, забавлението Му с експлози­ите на вулканите. Тези ефекти произвели повече благого­вение и недоумение у прекрасния нов вид, отколкото Той очаквал. Не искал да приема хвалби за нещо, което не бил заслужил, но продължавал да получава овации, без да ги е искал. Започнал да счита хората с тяхната необуздана любов за неустоими. Бързо сме се превърнали в Негови избраници.
Също като нас, Той се смайва, когато се замисли за съ­вършената симфония на вътрешните ни органи, за гло­балните синоптични системи, за чудната менажерия на морските видове. Всъщност не знае как работи всичко това. Изследовател е, любопитен и умен, и търси отгово­ри. Но благодарение на нашето обожание, изкушението надделяло: ние сме предполагали, че сътворението е било запланувано, и Той спрял да ни поправя.
Наскоро се е сблъскал с непредвиден проблем: наши­ят вид става все по-умен. Някога било лесно да впечат­ли пещерните хора, зяпнали огъня като чудо на чудеса­та; днес сме заменили объркването с уравнения. Фокуси­те, на които сме се връзвали, са разгадани. Физически­те закони предсказват верните отговори; под знамето на по-добрите обяснения сега покоряваме интелектуалните територии, от които някога сме отстъпили. Ние владеем толкова странни и сложни теории от физиката, че на Бог Му се вдига кръвното, докато се опитва да ги разбере.
Това Го поставя в коварна ситуация. Древните кни­ги разказват как Бог извършил чудесата си в Египет. Сега Той се чувства застрашен, защото няма повече чудеса, и все повече се тревожи, че дори да опита, ние ще видим конците. Намира се в позицията на фокусник аматьор, който изнася представления пред малки деца и извед­нъж трябва да излезе пред скептично настроени възраст­ни. Всичко това се отразява в солидния спад па опити­те за чудеса през последните хилядолетия. Той е твърде благороден, за да блъфира, а мисълта да бъде хванат и разкрит като аматьор го смущава. Ето защо Бог пази все по-голяма професионална дистанция от любимите си съ­щества. Докато продъл­жава да се отдръпва, светци и мъ­ченици запълват вакуума като Негов марке­тингов екип. Сега Го е срам, че не ги е спрял по-рано; вместо това се усамотил, а те избълвали безброй жития.
Но тази история има щастлив край. Наскоро Той се изправил лице в лице с ограниченията Си и това Го доб­лижило до нас. След като ни разучил от небесния Си аванпост, започнал да разбира, че паството Му е напъл­но способно да Му влезе в положението. Накъдето и да погледне, вижда странни проявления на вяра: родители, които посяват живота на едно дете, но имат ограничен контрол върху него; политици, които за кратко управля­ват кораба на държавата към смътното бъдеще; ентусиа­зирана двойка, която се жени, без да знае докъде ще до­веде този съюз. Бог изучава случайните стечения, от кои­то произлизат приятелства, изобретения, забременява­ния, бизнес сделки и катастрофи. Осъзнава, че ще, не ще, всеки събаря плочките домино: никой не знае какво ще произтече от това.
В отвъдното, в дружеската компания на случайно съз­даденото си паство, Бог се настанява удобно, като дядо, който оглежда дългата празнична маса на потомците си, с чувство на гордост, донякъде отговорност... и мъничко изненада.


Сподели с приятели:
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   ...   37




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница