Сума. 40 истории от отвъдното
Изтегляне 253.09 Kb.
|
ГигантесаВсичко в отвъдното се върти около мекотата. Установяваш, че се намираш в огромен тапициран комплекс. Всичко изглежда проектирано за тишина и комфорт. Ходилата ти тихо стъпват по мекия под. Стените са покрити с възглавници. Ехото се поглъща от дунапреновите панели на тавана. Невъзможно е да се намери твърда повърхност; всичко е като покрито с пух. Когато влизаш в голямата зала, първото, което забелязваш, е достолепен мъж с царствена осанка. Изглежда точно както би очаквала от един бог, освен дето е видимо изтерзан, с тревожно напрежение в очите. Вероятно ще обясни, че е силно обезпокоен от разпространението на ядрените оръжия на Земята. Казва, че често се събужда, облян в студена пот, от колосални взривове, които трещят в ушите му. – Имай предвид – казва ти, – че аз не съм твоят Бог. С теб сме галактически съседи; аз идвам от планета край звездата, която вие наричате Терзан 4. Така че всички сме в един кюп. – Какъв кюп? – питаш го. – Моля те, по-тихо – смъмря те меко. – Дълго време изучаваме съседите си: вас, земляните, и още трийсет и седем планети. Разработихме системи от уравнения, които с голяма точност предсказват бъдещия растеж и обществени насоки на вашите планети. Вглежда се в очите ти. – Оказва се, че вие, земляните, сте сред най-неспокойните и недоволните. Нашите прогнози сочат, че оръжията ви ще стават все по-шумни. Програмите ви за изследване на космоса ще произвеждат хиляди шумни апарати, които ще раздират небесата с оглушителната си ракетна тяга. Вие, земляните, сте като вашия изследовател Кортес, застанал на един планински връх и готов да всее смут на всеки плаж, обливан от вълните на Тихия океан. – Значи сме насред кюпа на експанзионизма? – вмяташ ти. – Не, не в този кюп – съска той. – Нека обрисувам по-общата картина. Ти и аз, нашите планети, галактиката ни – ние сме част от нещо, което би следвало да възприемеш като неизмерима жива маса. Може да я наречеш Гигангеса, но обобщаването на понятието в една дума може да ти внуши илюзията, че имаш и най-бегла представа за нейната колосалност. За да имаш отправна точка за сравнение, за нея ти си с размера на атом. Вашата Земя – избуяла със своите неизброими пластове от неистово плодовити видове – вашата Земя се равнява на един-единствен протеин в сенчестите дебри на едничка от нейните клетки. Нашият Млечен път представлява цяла клетка, но мъничка. Тя се състои от стотици милиарди такива клетки. В продължение на милиони години моят народ е нямал представа за съществуването ѝ, също както плоският червей трудно ще открие, че планетата е кръгла; колония бактерии никога няма да разпознае стените на колбата; една-едничка клетка от дланта ти не знае, че участва в концерт за пиано. Но с напредването на философията и технологията започнахме да оценяваме ситуацията си. И тогава, преди няколко хилядолетия, се стигна до теорията, че може и да е възможно да общуваме с нея. Поставихме си за цел да разгадаем структурата ѝ, да пращаме сигнали, да влияем на поведението Ѝ по начина, по който нищожно малки молекули – хормони, алкохоли, наркотици – въздействат на същество като теб. Така че се организирахме и образовахме. Вместо да буксуваме из обречените низки цикли на местната политика, посветихме икономиката и науката си на това да разберем биохимията от вселенски мащаб. Систематично картографирахме сигналните каскади и звездната анатомия на нервната Ѝ система и най-накрая открихме как да предадем сигнал до съзнанието ѝ. Изпратихме строго определена последователност от електромагнитни импулси, които си взаимодействаха с местните магнитосфери, което повлия на астероидните орбити, което отдалечи или доближи планети и звезди, което предопредели съдбата на организмите, което промени газовете в атмосферите, което измени пътя на светлинните сигнали; всичко това в сложни взаимодействащи си каскади, разработени от нас. Изчисленията ни показаха, че на съобщението му е отнело няколко стотици години да стигне до съзнанието ѝ. По времето на Достигането аз със съжаление пътувах извън планетата, докато всички бяха толкова развълнувани да видят какво ще се случи. Лицето му потреперва при болезненото процеждане на спомена. – Но никой не би могъл да се досети какво последва: заваля величествена градушка от метеори, падаха възпламеняващи всичко водородни облаци, следвани от множество черни дупки, които безмилостно погълнаха летящите отломъци и прах, докато изчезна и последната светлинка от спомена. Никой не оцеля. По всяка вероятност всичко това на нея Ѝ беше безразлично. Може да е било реакцията на имунната Ѝ система. Или може да се е почесала, или да е кихнала, или пък да си е правила биопсия. И така, установихме, че можем да общуваме с нея, но не и смислено. Ние сме незначително малки. Какво можем да Ѝ кажем? Какъв въпрос да Ѝ зададем? Как би могла тя да ни отвърне? Може би това беше нейният опит за отговор. Можеш ли да я помолиш да направи нещо, което би имало значение в живота ти? И ако тя ти каже какво е важно за нея, би ли могла да разбереш отговора ѝ? Мислиш ли, че би имало някакво значение, ако покажеш една от вашите Шекспирови пиеси на някоя бактерия? Разбира се, че не. Смисълът се променя според мащаба. И така, ние стигнахме до заключение, че общуването с нея не е невъзможно, но е безсмислено. И затова сега се спотайваме тук, на повърхността на тази безшумна планета, която се носи тихичко по бавната си орбита и се стараем да не привличаме внимание към себе си. Изтегляне 253.09 Kb. Сподели с приятели:
|