Мери
Когато пристигнеш в отвъдното, сварваш Мери Уолстънкрафт Шели да седи на трон. За нея се грижи и я пази група ангели.
След като поразпиташ научаваш, че любимата книга на Бог е „Франкенщайн“ на Шели. Нощем Той седи, сграбчил в могъщите Си ръце протрит екземпляр от книгата, и ту чете, ту замислено се взира в нощното небе.
Също като Виктор Франкенщайн, и Бог се има за лекар, биолог, който няма равен, и го вълнува дълбоко, болезнено, всяка история за създаването на живот. Той знае много за одухотворяването на бездушното. Твърде малко от Неговите създания се бяха замисляли сериозно за предизвикателствата на сътворяването и Той почувства известно облекчение от самотата на своето положение, когато Мери написа романа си.
Първия път, когато четеше „Франкенщайн“, Той го критикуваше през цялото време заради прекаленото опростяване на процесите. Но когато стигна до края, се възхити. За първи път някой Го разбираше. Тогава я повика и я сложи върху трона.
За да разбереш изблика Му на чувства, трябва да разбереш траекторията на Божията кариера като лекар. Бог открил принципите на самоорганизацията чрез експерименти с мая и бактерии. Наслаждавал се на красотата на творенията Си. Веднъж усвоил основните принципи, изобретенията Му ставали все по-сложни. С артистичен нюх съшил изумителната птицечовка, компактния бръмбар, огромния власат мамут, лъщящите стада делфини. Уменията Му станали перфектни, а прецизните Му пръсти извайвали – с ослепително амбициозна точност – всички животни на предела на необятното Му въображение.
Но тогава, без да се усети, Той пресякъл Своя Рубикон. Създал Човека: Неговото най-ценно притежание, Неговото съкровище, гордост, образцов експонат и фикс-идея.
За разлика от другите животни, за които всеки ден бил като предишния, Човекът обичал, търсел, копнеел, грешал, ламтял и страдал – досущ като Самия Бог.
Бог се удивил, когато Човекът преровил земята и си скалъпил сечива. Изобретяването на музикалните инструменти прозвучало в Божиите уши като симфония. С благоговение гледал как хората се събирали, издигали градове, строили стени. Усетил как радостта Му прераства в тревога, когато те започнали да се спречкват и да се дърлят. Не след дълго последвали нашествията. Разразили се войни, докато Той се опитвал да вразуми онези, които биха го послушали.
Бързо установил, че имал по-малко контрол, отколкото смятал. Хората просто били твърде много. Опитал се хубавите неща да се случват на добри хора, а лошите – на лоши, но не разполагал с нужната технология. Кръвопролитията се увеличавали – подели ги асирийците и вавилонците; гръко-македонците нападнали съседите си; римляните наченали яростните си набези, а после се оказали обсадени от варвари и готи. Византия се въздигнала и сринала, обляна в кръв; китайците примамвали и разкъсвали; европейците се нахвърляли едни срещу други. Ярките цветове на Неговата земя потъмнели от кръвта на Човека и Той не можел да стори почти нищо, за да спре това.
И през цялото време гласовете на Човека Го достигали с молби за помощ, увещания едните да победят другите. Той запушвал ушите Си и виел заедно с плача от опожаряваните села, молитвите на войниците, умиращи сред локва кръв, жалбите от Аушвиц.
Ето защо сега се заключва в стаята Си, а нощем се промъква на покрива с „Франкенщайн“ в ръка и пак и пак чете как безмилостното чудовище се надсмива над д-р Виктор Франкенщайн през арктическия лед. И Бог Се утешава с мисълта, че всяко сътворение свършва така: Създателите, безсилни, бягат от нещата, които са сътворили.
Сподели с приятели: |