Докато сме хора, прекарваме времето си в търсене на големи, смислени преживявания. Така че отвъдното може да те изненада, когато тялото ти се износи. Тогава се уголемяваме до истинските си размери – които, според земните мерила, са огромни. Простираме се на по десет хиляди километра в девет измерения и живеем с други като нас в небесна комуна. Когато отново се пробудим в тези, истинските си тела, веднага забелязваме, че колосалните ни колеги страдат от дълбоко чувство на тревога.
Нашата задача е да поддържаме космоса. Вселенският срив наближава и ние проектираме червейни дупки1, които да служат за подпорни конструкции. Трудим се неуморно, на границата на космическа катастрофа. Ако не свършим работата си безукорно, вселената ще се срине наново. Нашата работа е сложна, прецизна и важна.
След тривековно бъхтене имаме възможност да си вземем почивка. Всички си избираме една и съща дестинация: пренасяме се в същества от по-ниско измерение. Пренасяме се в мъничките, деликатни, триизмерни тела, които наричаме „хора“, и се раждаме в курорта, който наричаме „Земя“. Идеята на тези почивки е да уловиш малките преживявания. На Земята ни вълнува само непосредственото ни обкръжение. Гледаме комедии. Пием алкохол и се наслаждаваме на музиката. Създаваме връзки, караме се, разделяме се и започваме наново. Когато сме в човешки тела, вселенският крах не ни интересува – интересуват ни само срещата на погледи, оголването на парченце плът, галещите тонове на любим глас, радостта, любовта, светлината, разположението на някое стайно цвете, оттенъкът на мазка боя, видът на прическата пи.
Хубави ваканции са тези на Земята, изпълнени с дребните ни драми и суетни. Ценим тази умствена почивка неописуемо много. И когато се принудим да си тръгнем заради износването на онези деликатни малки телца, понякога ще ни видите отпуснати сред повея на слънчевите ветрове, хванали сечивата си, загледани в космоса с навлажнени очи в търсене на безсмислието.
Оз
В самото начало на отвъдното намираш свитък, който те информира, с кривия почерк на древен писар, че имаш възможността да се срещнеш със Създателя на вселената – но само ако си от най-смелите. Чудиш се колко ли величав е този създател, та да се иска толкова храброст в негово присъствие. Представяш си лице, по-голямо от орбитата на луната, глас, по-могъщ от стотици изригвания на Везувий, и започваш да подозираш, че ограниченото ти въображение е недостатъчно за предстоящото божествено преживяване.
Чуваш гръмовен тътнещ глас в далечината и краката ти се разтреперват. Замисляш се: „Достатъчно смела ли съм, за да се справя с това?“.
Очаква те грандиозно пътуване. По пътя се изправяш пред страхове и ги побеждаваш, откриваш потоците на своята неувереност и ги прегазваш, разпознаваш върховете на арогантността си и слизаш от тях, забелязваш облаците самосъжаление, надвиснали над теб, и се измъкваш от сянката им. Докато пътят свърши, се изпълваш с подновена увереност – готова си, вярваш ти, да се срещнеш със създателя си, да се изправите лице в лице, да зърнеш майстора, сътворил шедьовъра.
Приближаваш вратата на огромен замък. Дори и сега тътнещият глас, надвиснал над земята, те кара да се питаш: „Дали съм сред най-смелите? Притежавам ли каквото е нужно?“ Натискаш вратата с тяло, за да я отвориш, влизаш в голямо фоайе и по коридор стигаш до грамадна стая.
И там виждаш лицето. Наистина е по-голямо от орбитата на луната. Перата на поетите не биха успели да го опишат. То е като океан, с неговата ужасяваща сила и ритмично изящество. Лице, което прилича на баща ти и на майка ти; то владее знанието на хиляда учени, съпричастността на хиляда влюбени, загадката на хиляда непознати.
Лице, заради което пътуването си заслужава. Лице, достойно за създателя на вселената.
Трепериш и се тресеш, хипнотизирана, в замаяния си екстаз.
Вулканичният глас избоботва насреща ти, издухвайки косата ти назад:
– Смела ли си?
– Да – заекваш ти. – Затова съм тук.
Долините на устните се извиват мъничко, сякаш за да се засмеят.
После чуваш електрическо избръмчаване. Лицето се размива на хоризонтални ивици и изчезва в светкавица от фосфор.
Насред огромното пространство остава само една жълта завеска там, където е било лицето. Завеската се вдига. Сбръчкана ръка намества очила върху носа на сбръчкан дребен мъж. Той страда от подагра, току потръпва в тремор и държи шишенце, пълно с разноцветни хапчета. Прегърбен е, изкривен и олисяващ. Гледате се.
– Смелите – казва той – не са онези, които могат да се справят с голямото лице, а онези, които могат да понесат отсъствието му.
Сподели с приятели: |