СВ. Климент охридски

184

185
За отбелязване е, че ГГЛШ, разглеждайки този въпрос, обръща внимание на перцепцията. Според нея всяко поетично съобщение може да се възприеме като поетично само въз основа на актуалната норма. Съвременната стилистика на получателя се сродява чрез тази идея с ПЛШ, макар различията да са много повече, отколкото това най-общо сходство. Според М. Рифатер143 - един от най-ярките представители на възприемателската стилистика - задачата на писателя, или отправителя на съобщението, е да привлече вниманието на получателя. Съобщението трябва да бъде декодирано така, че да се получат точки на пресичане, а не на разминаване Между отправителя и получателя (респ. автор-читател). Общото в концепцията на ПЛШ и на Рифатер е отчитането на ангажираността на възприемателя към текста (поетическия текст) и характеристиките на текста, които при декодирането му предизвикват "реакцията". Но различията са твърде съществени. Рифатер приема, че у читателя възниква "впечатление" от качества на текста (в случая стилистически), тоест - за възприемането на текста оказва влияние психически фактор, а ПЛШ приема, че текстът има обективна лингвистична същност, оставаща индиферентна по отношение на психическите дадености на възприемателя. Тази лингвистична същност е отклонението от актуалната норма. Второ, Рифатер също, както ПЛШ, отчита "норма", но тя е "контекст," а "отклонението от нормата" е "стил", "способ", "прийом". При това отклонението е "наслагване" върху съобщението (емфазия)," което се приема за стил, докато за ПЛШ "отклонението" от нормата е "насочването към самото съобщение" (Мукаржовски), или "насочване към знака". То означава функционално изделяне на поетичното съобщение от всички останали, в които знакът функционира като корелат на извънезиковата действителност й по този начин защитава основната си комуникативна функция. Трето: за Рифатер изходната позиция лежи в теория на информацията и комуникативния модел, а за ПЛШ - във функционалната теория за системата. И, четвърто (ще го добавим с риск за;

Въпросът отправител- получател на естетическото послание за Мукаржовски лежи в плана на самостоятелната му концепция I за поетиката. Нейната семиотична ориентираност свързва Мукар-' жовски концептивно много повече Със съвременните направления> в поетиката, отколкото със стилистикйте на възприемателя, зв;| които важните проблеми се разискват при декодирането на текста^

143 Вж. Р и ф ф а т е р, М. Критерии стилистически! о анализа. - В:;, Новое в заруб<.ж.юй лингвистике. Т. 9. 1980, 69-97. (Превод от английска..д език) 1

186

в) отношението на творбата към комуникативните намерения на твореца, от една страна, и активността на получателя, от друга;

г) отнасянето на творбата към определен модел на света.

Едва на такава основа творбата може да стане предмет на диалогова ситуация: отправител-получател, част от която ще включва въпроса за кодирането и декодирането на "поетичността" на текста.

2. Между книжовния език и поетичния език съществуват функционални различия. "В това се състои същността на проблема", твърди Мукаржовски. Функцията на поетичния език се изразява в максимална актуализация на езиковото изказване. Актуализацията е противоположна на автоматизацията и следователно се явява деавтоматизация на някакъв акт. Колкото по-автоматизиран е актът, толкова по-малко се осъзнава, и обратно-колкото по-силна е актуализацията, толкова по-силно е осъзнаването. Или, както казва Мукаржовски; "При помощта на автоматизацията явлението се схематизира, а актуализацията означава нарушение на схемата"145. Под актуализация ПЛШ разбира използуване на езиковите средства, които привличат вниманието сами по себе си и се възприемат като необичайни, лишени от автоматизъм. Една жива поетическа метафора напр. се възприема като актуализирано изразно средство. "Под автоматизация ние разбираме. . . такова използуване на езиковите средства - изолирани или взаимно свързани помежду си, които се явяват привични за определена задача на израза, т. е. такова използуване, при което изразът сам по себе си не привлича внимнието; от гледна точка на формата

""' Вж. М и Ь а ? о V в 1< у, .1. О ^ исазпе рое1к.е - ХщДи? г ооеШ.у, :2-31

145 М и Ь а ? о V 5 Ь у, -I. ^а2у1< зр^оу. п а загу1с Ьаяис^у - 1а: 81иЯе2 рое111<у., 37.

187
такъв израз се употребява (от говорещия) и се възприема (от слушащия) като нещо условно и се стреми да бъде "разбрано" вече като част от езиковата система, а не само като единица, която се пояснява в конкретното изказване от контекста и ситуацията"146,

Такова разбиране на актуализацията и автоматизацията означава, че автоматизираният знак или съобщение в един функционален език може да бъде актуализиран в друг (напр. терминологията като автоматизиран елемент за функционалния език на науката в поетическия е актуализиран). Актуализацията в поетичния език "се извършва не за да служи на целта на съобщението, а за да изтъкне на преден план самия акт на съобщението, на говоренето"147. Оттук нататък следват множество въпроси за разсъждения, свързани с актуализацията в поетическия език:

- актуализацията не може да се смесва с количествения ефект, с актуализацията на максимално количество компоненти;

- едновременната актуализация на всички компоненти на поетическото произведение е немислима, защото едновременната актуализация би поставила на едно равнище всички компоненти и това би довело до нова автоматизация;

- при автоматизацията трябва да има последователност и системност. Последователността се изразява в актуализиране на елементите в определено направление вътре в самото произведение, напр. в семантично преобразуване на знаковете, които създават разгънати метафорични или последователни метафорични

контексти.

- ролята на доминантата за придаване единство на произведението, специфично единство при което едновременно се чувствува хармонията и дисхармонията, както например при конвергенцията и дивергенцията на еднотипни езикови средства в един текст.

С въпроса за актуализацията се свързва възможността да се автономизират отделните равнища на структурата на езиковите Г знакове, както и да се разгледа взаимната връзка между равни- Г щата. Специално в статията на Мукаржовски "За поетическия уЦ^ език"148 е поставена тезата и подкрепена с извънредно богат емпи-1др ричен материал, че фонематичната организация на една творба става носител на някои семантични опозиции или семантични различия. Тази роля може да изпълнява и граматическата орга запия. А взаимосвързаността на езиковите равнища може да

*" В а х е к. Й. Лингвистический словарь Пражской школи, с.

147 М и Ь а г о V х 1с у, I; Цит. съч., с. 38.

148 М и !<. а ? о V а Ь у, .). О 1агусе Ь ашсЬет. - 1п: 51ис1;е г роеику

1ЧТ

148 М и 93-137

3. "Насочване към знака". Концепцията за знака, върху която е изградена цялата теория за поетичния език, и до днес остава спорна. Както посочихме, тя възниква още на основата на руския формализъм. "В какво се проявява поетичността? - пише Р. Якобсон, когато вече се числи към Пражкия лингвистичен кръжок, - в това, че думата се усеща като дума, а не само като репрезентант на назования предмет или като изблик на емоция. В това, че думите, тяхното съчетаване, тяхното значение и вътрешна форма не са само безразлично насочени към действителността, а придобиват собствено тегло и стойност.

Защо е необходимо всичко това? Защо трябва да се подчертае, че знакът не се покрива с предмета? Освен това, което непосредствено знаем, че знакът се отнася до предмета (А е Ад), трябва да знаем, че отсъствува тъждество между знак и предмет (А не е Ад); тази антиномия е задължителна, защото без нея не съществува поезия и развитие на поезията; поезията е напрежение, активно противоречие между знак и понятие. Когато всичко това се заличи, преминава се към автоматизация и поетическата функция отмира, а това значи и поетичната творба изгубва своята специфика и поетическите си ценности"149.

В споменатата статия на Мукаржовски от 40-те години, той се опитва да разграничи формулата "насочване към знака" от гледна точка на теорията за поетичния език и на съвременната логика. Ще цитираме:

"В естетиката по този начин ("насочване към знака", б. м. - В. П.) се определя насочването на вниманието към цялото богатство на израза, и по-специално на функцията му, като при това от хоризонта на получателя не се губят извън естетическите функции на езиковия знак - точно тези три основни функции, които посочва Бюлер в своята ЗргасШЬеопе и нарича: репрецентативна експресивна и апелативна. При естетическото насочване езиковото съобщение свободно осцилира между тях и може във всеки момент да се свърже с една от тях или да се откъсне от нея, или пък да се свърже по различен начин. Именно твърдението, че ези-

149 ,1 а 1с о Ь в о п, К. Со )е роеме?, .Гп: Уо1пе 8тегу, 1933/34, р. 238.

189
ковото съобщение при естетическото насочване е свободно от едностранна връзка с коя да е от тези функции, защото е насочено към самото себе си и има голяма познавателна стойност!60.

Противопоставянето на тези два типа "насочва към знака" води до въпроса за истинността на изказа. Мукаржовски отказва да разглежда обстойно въпроса за "истинността" и "неистинността" на текста, който с въпрос на съдържателната семантика, отнасяща се до това, "какво се означава". Това е все още времето, когато някои въпроси на текста се разглеждат неразделимо, но Мукаржовски и именно Мукаржовски постулира едно от най-важните положения за съвременното литературознание, респ. поетика и теорията на поетичния език, а то гласи: "В поезията, където връх взема естетическата функция, проблемът за истинността не съществува (курс. мой - В. П.), няма смисъл"15!. От тази отправна точка, която не е чужда и на формалистите, но е блестящо изразена от чешкия учен, тръгва съвременната поетика или нейните основни структурални направления. За съжаление обаче някои автори спестяват приноса на Мукаржовски. А без него разсъжденията около "референта" на литературата, несъстоятелността да се търси "истинност" в литературния текст и твърдението, че статусът на литературния текст се основава на измислицата - разсъждения основни днес за литературната наука и стилистиката - са лишени от изходна позиция. По-точно казано началото им лежи в Пражката лингвистична школа. Барт има пълно право, когато нарича^ школата "класическа" и търси развитието на френския структура-лизъм от 50-те години насам и по-специално успехите на Леви-;

Строс именно в светлината на нейните изходни концепции, т. е. семиотично-структурални.

Но да се върнем отново към проблема, който разискваме. , Мукаржовски отбелязва, че при поетичното съобщение играят! и не могат да не играят роля трите функции, отбелязани от Бюлер.Ч По-късно поетиката и теорията на езика за лириката, епиката и| драмата обръща внимание именно на функциите на езиковото^^ съобщение, изделени от Бюлер, като описателна, експресивна В^И| апелативна. Но по-същественото е друго: ако концепцията на Пси^^ тебня за поетическия език, оспорвана от руските формалисти, свързва с образния и изобразителния характер на поетическ език и търси образа и символа като най-характерен белег на пс тичността, а Бали нито за момент не се откъсва от експресия' израза на емоционалността, ПЛШ в теорията си за поетическ

"> М и 1< а Г о V -, 1< , .1. Цит.съч., р. 151 Пак там.

'" Пак там.

-150
език доразвива и разработва идеята за "поетичността", "литературността", за "насочеността на знака към самия себе си" в поетическия текст.

В каква насока обаче трябва да търсим "доразвивалото" и ..доразработването" на теорията за поетическия език?

1. ПЛШ извежда перцепцията на поетичния език на основата на книжовния. Поетичният изказ или съобщение се перцепира въз основа на изградени актуално действуващи норми в системата на книжовния език. "Поетичността" е по-голямо или по-малко, но във всички случаи добре "почувствувано" или "усетено" отклонение от привичното, обичайното, нормативното в езика, на който се общува.

2. Отклонението от нормата е свързано с особеното въздействие на "качеството" на езиковия знак. Съставянето на поетическия текст е свързано с такава процедура, че знакът или веригата от знакове да видоизменят своите семантични стойности, повишавайки чувствителността към тях. Тоест те стават "актуализирани" езикови елементи на основата на обичайните, "автоматизирани" средства, с които разполага езикът, изпълнявайки своята комуникативна функция. Поетичният език е език, който се стреми към актуализацията на всички равнища на системата.

Анализът на ролята на различните равнища, на които знакът се актуализира, свързва теорията на ПЛШ със семантичните и семиотични теории, чието настояще е стабилно и перспективно.

3. ПЛШ насочва вниманието си към проблемите на теорията на литературната семантика и в частност на литературния дискурс - знаковата организация на дискурса и нейния "втори" смисъл, свързан именно с фикцията, не с истинността. Тя стига до постулата, че трябва да се направи разграничение между два типа въпроси, свързани със семантиката: как и какво означава (или обозначава) текстът? - Въпроси - формални и съдържателни, от които първият лежи в плана на лингвистиката и по-точно на линг-вистическата семантика, а вторият в плана на литературоведската инерпретация и по-точно на съдържателната семантика. Нещо повече, запознавайки се с естетическите студии на Мукаржовски, ние ще открием два основни посулата:

- литературното произведение като цялост не се съотнася със света, който описва, или с действителността, която "не е верба-лизирана"; то не е равно на информация за определена, известна позната действителност от страна на възприемателя и поради това крие възможността да насочи съзнанието към всичко, което представя света на човешката осведемоност и преживяване. Това с причина литературното произведение да реализира и богата

191
скала от ценности (т. е. различни по стойност ссмантики спрямо валоризираната от определени ценностни системи).

Казаното от Мукаржовски днес кореспондира с проблематиката на съдържателната семантика.

- Поетичният изказ е "функционална структура", т. е. всеки от съставящите я елементи трябва да се анализира във връзка с цялостта, в която е "монтиран". Но също така изказът като цялост не се обяснява сам по себе си или чрез себе си, а в релации спрямо структури от по-висш разред - езиковата система и системите на литературната традиция. Всеки знак на езика, актуализиран в поетичната реч, функционира винаги на основата на двете системи, при което поезията дава привилегия изключително на такива ситуации, в които езиковият знак остава в опозиция спрямо домогванията на двете системи.

Казаното от Мукаржовски кореспондира с проблематиката на формалната семантика, която се интересува от "втория" смисъл на знака - конотации, метафорика, каламбури и др., произтичащи от съотнасянето му с двете системи, и знаковата организация на дискурса.

4.5. Ж. МАРУЗО - СТИЛИСТИКА НА ИЗБОРА

Една концепция, която и до днес остава водеща, е стилисти" ката на избора, чиито начала лежат в риториката, както вече изтъквахме, но фактическото й начало в наше време поставя Марузо. Стилистиката на Марузо е вариант на стилистиката на Ш. Бали. "Стилистиката, излизайки от описателната граматика - пише Марузо, - е принудена да прекоси историята, литературата, -областта на чувствата и идеите и да стигне най-накрая до това, което е нейният собствен предмет, до един вид езикова психология на говорещия индивид"152.

Вместо да изследва стилистичния разрез на речта, както прави л Бали163, Марузо твърди, че стилистиката трябва да се интересува :||| от онова, което се нарича "похвати, прийоми" на стила. Основ- д ното в стилистичната теория на Марузо е проблемът за стила или стилистичният похват. Езиковият факт принадлежи на структурата на езика, а в какво и кога се появява стилистичният похват или стилът?

'" Магоигеаи- .1. Тга11с Де ^уНзи^не аррНс и4е ай 1а1т. Рапя, 1935, ;| р. 6. Я

1" В а 11 у. СЬ. ТгаЯб <1е 51уИ5ияие {тапса^е. Рапз е1с. 1951 (превод на:-Д руски език,, Фрднцузская стилистика". М., 1961). "

192

По отношение на понятието 'стил' Марузо се разграничава от възгледите, "субективизиращи" стила: "Какъвто е характерът, такъв е стилът" (Платон); "Словото е физиономията на душата" (Сенска); "Стилът - това е човекът" (Бюфон); Стилът е онзи елемент на езика, който принадлежи само на индивида (немски романтизъм) и т. н. "Към това субективиране на проблема - пише Марузо - спада и една теория, дължаща успеха си на изтъкнатия авторитет на своя създател Шарл Бали, който със своя "Трактат по френска стилистика" приема гледището, че стилът е онова, което е най-лично, най-дълбоко интимно и особено емоционално у човека"164.

Това схващане (стилът като интимна, емоционална изява - б. м. - В. П.) - продължава по-нататък Марузо - стана отправна точка за плодотворни и проникновени изследвания. . . но някак несправедливо изостави извън полето на стилистичното изследване многобройни аспекти на човешкия манталитет, които са способни да предадат някакво качество на езиковия израз. Смятам, че в редица статии и в две мои книги ("Трактат по латинска стилистика" и "Основна френска стилистика") успях да заменя понятието емоционалност с изразителност, като отделих сред възможните форми на определен изказ един вид "нулева степен", по отношение на която вариантите се явяват качествени, или според приетия от фонолозите изказ "маркирани". Така процесът на оформянето на стила може да ни се представи като "избор" (к. м. - В. П.) между възможните варианти, определен от манталитета на пишещия"166.

Това не е помирителна позиция, а една модификация на Бали, изразяваща се в това, че обективно се признават на езика експресивните възможности и изразни средства, но стилът е резултат на избора само на една от тях. "Стилистичният похват се появява,

154 М а г о и г е а и, 1. Nа^и^е, с1е8ге& е1 яиа1Не <1е Ь'ехрге8&юп 5<уПх11-Чие. - 1а: 81П - ипй РогтпргоМете 1п <1ег 1Лега<иг, НеМе1Ьсге, 1959, р. 16. '" Пак там.

13

Бют*км ствлвстажа до 50-те годвви ва XX в.

Така според Марузо разликата между език и стил може да бъде еквивалентна на разликата между обективната реалност на езика и определената форма, която той притежава поради субективното предразположение на изказващия се. В подкрепа на своето разбиране Марузо се позовава на:

Е. Херцог: "Терминът стил ни помага да посочим отношението, което взима писателят към материята, която му поднася животът";

Л. Шпицер: "Чрез думата стил разбираме системното привеждане в действие на елементи, доставяни от езика";

П. Гиро: "Стилът е онзи аспект на изказа, който е резултат от избора на изразни средства, определен от натюрела и целите на пишещия или говорещия".

Най-важно е обаче, че Марузо не остава оголено понятието избор. То се нуждае от тълкувание преди всичко поради факта, че има свои граници, които се налагат от:

- придържане към смисъла;

- придържане към правилността.

И така привеждаме самите разсъждения на Марузо:

а) между ипе реН1е кшкоп и ипе ггщкоп реШе; които имат едно и също значение, изборът е възможен;

б) между ип Ьотте Ьгауе и ипе Ьгауе Ьотте, които имат различно значение, изборът е невъзможен;

в) между 11 т'еп аоггиеп!: и ]е т'еп 5оиу1еп5, всяка от които/е правилна форма, изборът е възможен;

г) между 1е т'еп 501гиеп5 и ]е т'еп гарреИе, втората от които ЛИ е погрешна - изборът е невъзможен. Щ

Възможност и невъзможност за избора - поради липса на' '"~ алтернатива. За да се изрази напр. понятието Ь1атег (бълг. 'укорявам') езикът разполага със синоними, всеки от които се отнася до нюанс в качеството: герптапаег, сйарИгег, аетопсег, аатб-пев^ег, гопаег, аМгарег (на бълг.: мъмря, чета конско, коря, наставлявам, хокам, пипвам те за), но изборът на един от тях може' и да не е възможен в дадена ситуация. " '

Стилистичната стойност може да се определи само по отноше-2 ние на един нулев еквивалент. Напр. френският език разполага

156 М а г а и г е а и, -Т. ТгаКе с1е 8<уИ5^ие аррИц^йе ай 1а<ш. 1тгос1ис1юп.

само с качественото прилагателно 1^V^е5^ие (бълг. книжен) като съответствуващо на Иуге и то има пейоративен характер. Стили-етическата стойност на Пугеадие се определя само по отношение на един нулев еквивалент.

Избор може да има при всички езикови елементи или при елементите на различни езикови нива. Зависи дали смятаме да изтъкнем дадена езикова форма със стойност на стилистично средство, тъй като тази стойност може да бъде латентна, а не наложителна. Напр. прави ни впечатление въздействието на "I" в "V Ье11и1е" (водно конче), а в "ИЬе11ег" (редактирам, съчинявам) - не отдаваме значение на присъствието на същия звук.

Нека приведем точно езиковите форми, при които, според Марузо, се осъществява избор:

а) фонетични (еуфония, какафония, звукова експресия)

б) морфологични (в стойността на префикси, суфикси или окончания);

в) речникови (видове думи, лексикалната им стойност, структурата на думата, конкретното им или абстрактно съдържание, литературната им или културна принадлежност);

г) синтактични (организация на фразата, на съставящите я, на групите);

д) изказ (словоред на думите и простите изречения). "По този начин стилистиката ни се представя не толкова като нова област на лингвистиката, колкото като дисциплина, влизаща във всяка една вече призната нейна област"!57.

През 60-те години Енквист"8 ще предложи някои процедури, с които ще мотивира по-точно от Марузо на какво почива изборът и кой избор е стилистичен. Успоредно с това той ще отправи критика към теорията за стила като избор, но независимо от неговите сериозни аргументи тя и до днес ще остане една от водещите теории. Сама по себе си тази теория поставя въпроса и за нормата и отклонението от нормата, както и основния въпрос норма-избор. В своя съвременен вид обаче теорията започва да се развива от 60-те години насам и дискусиите, свързани с нея, излизат извън обсега на нашето изследване.

И така стилистиката на Марузо, развиваща се до средата на нашия век, се основава:

Първо, на тезата, че към стилистиката се отнасят езиковите прояви, които са резултат на избора на езиковите средства, а