Сватбена лудост

235
Той наведе глава и я целуна.
Хм… добре. Първоначално не изпита никакво чувство, но после нещо се промени. Като реши, че колебанията само й пречат да се отпусне, тя реши да им обърне гръб. Да каже „Я чупката“ на всичко.
Изведнъж забрави списъка с въпроси, забрави за сватбата и реши да остави на сърцето си да я води. И като затвори очи, изля всичко в тази целувка, а накрая се отдръпна и погледна в очите му.
И премига стреснато, защото очите пред нея имаха различен цвят
— бяха сини, а не лешникови.
Тогава осъзна — в мига, в който каза „Я чупката“ на своите колебания и опасения и остави на сърцето си да избира, си бе представила, че се целува с Вон.
— О, боже — прошепна паникьосано.
— Знам. И аз го почувствах — отвърна Тайлър.
Тя бе абсолютно объркана.
Слава богу! Тайлър все пак прие ситуацията хладнокръвно.
Сидни влезе вкъщи, чувствайки се зле и изпълнена със съжаление заради разговора, който току-що бе провела, но знаеше, че така беше правилно, че точно това трябваше да направи. Преди всичко той заслужаваше да бъде с жена, която не си представя друг мъж,
когато се целува с него. Все пак, за да пожали чувствата му и да спести неудобството, трябваше да измисли една малка лъжа — затова каза, че не е готова и все още не е преодоляла раздялата с бившия си годеник.
Той бе достатъчно възпитан да приеме обяснението й, докато слизаше по стълбите и излизаше от живота й; единственото й утешение бе, че мъж като Тайлър нямаше да остане самотен дълго време — някоя щастливка скоро щеше да го грабне.
Жалко, но тази щастливка не беше тя.
Сидни се упъти право към спалнята и свали дрехите си. След като навлече една тениска и шорти, тя се сви на леглото и се замисли за следващия си ход. Списъкът й с въпроси не бе релевантен, поне засега. Със сигурност нямаше да успее да си намери кавалер за сватбата на Изабел и Саймън и освен това току-що бе осъзнала, че има чувства или изпитва нещо повече от плътско желание към мъж, който вчера вечерта я подкачаше и дразнеше, че има среща с друг.
Нали знаеш, че съм достатъчно умна да не си падам по мъже
като Вон.

236
Сега, повече от всякога, трябваше да си припомни това, което означаваше, че следващият ход, следващата й стъпка беше ясна. През следващите няколко седмици щеше да избягва Вон на всяка цена —
повече никакви шегички, никакви разговори, никакви секси закачки за брадата, никакви откровения на тема личен живот или полягане на рамото и гърдите му, докато разглеждат невинно сватбените албуми на семейството й. С всичко това беше свършено. Трябваше да изтърпи тази сватба и после двамата щяха да тръгнат всеки по своя си път. Да,
сигурно щяха да се засичат случайно при Изабел и Саймън, това бе неизбежно, но можеше да се справи. Нуждаеше се само от малко лично пространство, известно време далеч от него, така че тези
„чувства“ или каквото беше там, да изчезнат.
А те щяха да изчезнат, беше сигурна в това.
След като премина като вятър през Шед Аквариум, Вон префуча през Лейк Шор Драйв и последва алеята към Кълъмбъс Драйв. Още един завой и щеше да излезе на правата отсечка към финиша.
Една огромна тълпа викаше и аплодираше от двете страни на улицата — почти четвърт милион зрители се бяха събрали, за да наблюдават състезанието на над 11000 атлети в традиционния триатлон на Чикаго. Малко след седем и половина сутринта Вон, Кейд и Хъксли и още 190 човека от тяхната вълна започнаха с бърз и енергичен старт! Плуването от километър и половина в езерото
Мичиган. След като излязоха от водата в „Яхтклуб Чикаго“, те бързо се придвижиха боси и по плувки по покрития с настилка път до първата зона за преобличане, където облякоха колоездачни шорти, потници,
каски и обувки. Настроението бе приповдигнато, когато двамата с
Хъксли яхнаха велосипедите за четиридесет километровия преход, и дори още по-високо, когато настигнаха Кейд, който бе плувал години,
за да се справи с една травма от футболния отбор в колежа и бе постигнал голяма преднината в първия етап.
Сега бяха на финалната права, почти до финиша на десеткилометровото трасе за бягане. Хъксли изоставаше малко, но Вон все още се бореше за първото място с Кейд. Те бягаха един до друг през цялото време, което бе онова, от което се нуждаеше Вон — нещо,
което да държи ума му фокусиран. Само така, като подлагаше тялото

237
си на екстремно натоварване, можеше да канализира безпокойството,
което чувстваше от цяла седмица.
— Второто място плаща обяда? — предложи Вон.
— Добре, приготви се. Носиш ли портфейла си? — отговори
Кейд, който го следваше на една ръка разстояние.
В началото на състезанието двамата бяха доста по-приказливи,
но след плуването, колоезденето и бягането тридесет и три мили вече бяха останали без дъх, изпотени и задъхани. Завиха зад ъгъла на
Кълъмбъс и видяха линията на финиша на „Хътчинсън Фийлд“ в
Гранд парк. Тогава чуха един женски глас да вика от лявата им страна.
— Ехо! Давай Кейд! Давай Вон!
Кейд се ухили.
— Това е Брук. — Изпълнен неочаквано с нова енергия, той усили крачка.
В този миг втори женски глас извика:
— Давай Робъртс! Продължавай!
Вон завъртя глава наляво и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, като зърна някаква червенокоса жена, която викаше до Брук.
За част от секундата си помисли, че е… О. Разбира се, беше годеницата на Хъксли — Адисън.
Но заплати скъпо за този един миг разсейване. Погледна напред и видя, че Кейд прекоси финиша само на няколко крачки пред него.
Двамата забавиха крачка сред възгласите за поздравления от възбудената тълпа.
Като дишаше тежко, Вон пристъпи и подаде ръка на Кейд за добре свършената работа.
— Браво на теб! — похвали го с усмивка.
Двамата се отдръпнаха и си взеха вода, докато Брук си пробиваше път през тълпата. Облечена в джинси, тениска и с вързана,
на конска опашка коса, тя приближи към Кейд и се хвърли на врата му,
за да го поздрави. Повдигна се на пръсти и го целуна.
— Как е рамото ти? — попита.
— Рамото ли? О, по дяволите! — Той се престори, че ще я изтърве, сетне я вдигна с усмивка.
— Боли ли те?
— Това движение ми помогна много, забравих всяка болка —
ухили се, прегърна я и я целуна.

238
Вон се отдръпна, за да не им пречи. Погледна към финиша и видя, че Хъксли също го пресича. Изтича към партньора си и го поздрави, сетне отново се отдръпна, за да остави щастливата влюбена двойка, след като Адисън на свой ред се хвърли към Хъксли и го зацелува, което без съмнение замъгли очилата, които носеше.
Чувствайки се като петото колело на каруцата, Вон отпи още една глътка вода. Стоеше на тревата встрани, съвсем сам и забравен, докато хиляди хора се прегръщаха, целуваха и показваха любовта си пред всички. Сетне почувства една ръка на рамото си.
— Бих те прегърнал, за да те поздравя, човече, но ти си толкова мокър, потен и изглеждаш депресиран.
Вон се усмихна при звука на гласа. Обърна се и бе трогнат да види Саймън.
— Не трябваше ли да си на уточняване на подробностите по сватбата точно сега? — Въпреки че съобщи на брат си, че тренира за триатлона, не го покани да дойде и да гледа състезанието. Честно казано, предполагаше, че Сидни също ще бъде много заета, тъй като сватбата бе само след шест дни.
— Е, очевидно човек може да избяга от срещата за уточняване на сватбените подробности, когато брат му се състезава в триатлона —
отвърна Саймън. — Как се чувстваш?
— Малко ми е криво, че ще трябва да платя обяда на Морган, но иначе съм супер.
— Имаш ли нещо против да дойда с вас? — попита Саймън.
— Ще бъде страхотно — отвърна Вон. — Брук и Адисън също ще дойдат. Колкото повече, толкова по-весело.
Саймън го последва до апартамента, където Вон си взе душ и се преоблече, когато пристигнаха в „Смали“, Брук и Кейд вече седяха на маса за шестима.
— Я да видим… Кое е най-скъпото нещо тук? — ухили се Кейд,
докато прелистваше менюто. — Трябва да се възползвам от безплатния обяд. Който спечелих.
Вон не му обърна внимание. Той представи Брук на брат си и сетне посочи пръстена с диамант на ръката й.
— Чух, че най-сетне ще направите Морган почтен мъж.
Тя погледна към Кейд, правейки се на изненадана.

239
— Оу, нима съм се съгласила и на това? Просто видях диаманта и извиках „Да“, но само за да притежавам това красиво бижу! — Тя се обърна към Вон. — Това беше.
— Много ти благодаря.
— А каква е твоята версия за историята, Морган? Така и не ни каза как си задал въпроса?
— Нищо особено, нищо лудо, нито специално. Просто една сутрин направих на Брук закуска. — Двамата обмениха затворнически погледи. — Денвърски омлет.
— Когато влязох в кухнята, щях да падна. Той беше подредил всичко на масата — омлетът, кафето и портокаловия сок — обясни тя.
— Когато вдигнах чашата си с кафе, открих кутийката в чинийката.
От начина, по който двамата се гледаха, Вон разбра, че има и още нещо в този така наречен „Денвърски омлет“. Но никой не даде повече обяснения.
Хъксли и Адисън пристигнаха малко след това. Саймън попита
Вон, Кейд и Хъксли коя част от състезанието е била най-трудната и това предизвика дълъг, изпълнен с тестостерон разговор за това как можели да тичат още няколко километра и че може би им трябвало по- голямо предизвикателство, като например триатлона „Железният мъж“
или дори нещо още по-авантюристично. Като изкачването на Монт
Рейниър.
— Сега какво? Ще изкачвате планина ли? — попита Брук. — И
защо по-точно?
— Защото можем — отговори наперено Кейд.
— О, Боже, просто мъже — поклати глава и Адисън.
— Да знаете, че ако тръгнете да го правите и аз съм с вас —
предупреди ги Саймън.
Хъксли вече бе извадил мобилния си и търсеше в гугъл кое време е най-подходящо за изкачването на планината. Спорът продължи на тази тема, всички се закачаха и шегуваха, докато се хранеха.
Когато останалата част от компанията си тръгна, Саймън дръпна брат си встрани.
— Остани за по една бира.
Вон моментално стана подозрителен — предполагаше, че точно в този момент брат му трябваше да участва в разпределението на

240
местата за сватбения обяд, да репетира първия танц с булката или да правя нещо друго, свързано с подготовката на този ден.
— Защо?
— Трябва ли човек да има причина, за да изпие една бира с брат си? — попита Саймън, докато го погледна обидено. — Ще се оженя след шест дни. Скоро ще имам и бебе. Един господ знае колко възможности ще имам в бъдеще, за да поговорим само двамата,
насаме.
О, добре. Вон последва брат си към бара, но си остана подозрителен.
Двамата седнаха и Саймън изчака около пет секунди преди барманът да плъзне към тях две бутилки бира.
— Такааа. Става дума за Сидни — започна той.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: