Сватбена лудост

221
индивида, които си прекарваха добре заедно в леглото. Със сигурност бяха станали по-близки и да, признаваше, че му бе хубаво и приятно с нея, но точно това правеше ситуацията толкова идеална. Между тях нямаше трудности, пито неловки моменти, само перфектна,
необвързваща. Съвършена сексуална връзка. Точно така трябваше да се развиват нещата.
— Аха. Още един кандидат, който иска да опита късмета си с тридесет и четирите точки от конспекта — рече той, а тонът му определено, бе подигравателен. — Този как и къде го срещна?
Тя го погледна изненадано.
— Наистина ли искаш да говорим за това?
— Досега ми разказваше за срещите си. Защо не ми разкажеш и тази? Кое е по-различното?
Нещо проблесна в очите й, но в следващия миг изчезна.
— Добре. Разбира се. Ами така… срещнах го случайно за кратко преди няколко месеца, а онзи ден се сблъскахме на улицата.
Какъв късмет.
— И той моментално си уреди вечеря с теб? Без да пиете първо кафе? Виж ти. Това ми звучи малко прибързано.
— Всъщност имаме общи познати — обясни Сидни. Той е близък приятел на един от партньорите в моята фирма, който ми каза,
че е добър човек и мога да разчитам на него. При тази препоръка реших, че можем да вечеряме заедно. Освен това, искам да отида в
„Согна“, след като съм в Чикаго.
— О, ще те води в „Согна“? — Вон познаваше ресторанта, беше един от най-скъпите в града. Не защото бе вечерял в него — при 210
долара фиксирано меню, заведението не бе по джоба му. Но през последната година бе планирал и провел една операция точно там, така че бе видял отблизо, че е много хубаво. И много скъпо. Наистина шик.
— Изглежда иска да те впечатли.
Сидни наведе глава, обмисляйки думите му.
— Не мисля. Вероятно е любител на гурме кухнята. Стори ми се,
че се интересува от ресторантите, които съм посещавала в Ню Йорк.
— Тя направи жест с кафето в ръка. — О, добре че се сетих — трябва да реша какво ще облека, и ако се наложи да занеса роклята на химическо още днес. Може би онази, розовата, с която бях на празненството на татко и Джени.

222
Ръката му стисна силно чашата с кафе. Спомни си как изглеждаше роклята.
— Не знам… стори ми се, че в тази рокля имаше нещо недовършено. Единият ръкав непрекъснато падаше от рамото ти. —
Прозвуча все едно се опитва да я предпази от грешка или моден гаф.
Тя се усмихна.
— О, не, това е нарочно търсен ефект. Придава ми повече съблазън.
И още как. Придава ти прекалено много съблазън.
По-късно същия следобед Вон спря колата си на паркинга на
ФБР, пристигайки малко след Хъксли. Като го видя, партньорът му го изчака пред сградата за проверка, през която минаваха всички агенти и посетители.
Вон тресна вратата на колата, може би малко по-силно от необходимото и тръгна към него, а Хъксли вдигна изненадано вежди.
— Ей, по-полека. Страничното ти огледало ще падне на паважа.
— Вратата ми се изплъзна — отвърна небрежно той.
Пренебрегвайки скептичния поглед на партньора си, влезе в сградата и показа значката си на охраната.
В края на краищата тази нощ щеше да арестува един корумпиран инспектор от градската управа.
В сряда вечер Сидни влезе в ресторант „Согна“ и се усмихна на хостесата.
— Имам среща. Мисля, че резервацията е на името Роланд.
Хостесата провери в списъка с резервации и кимна.
— Разбира се. Господин Роланд вече е тук. Ще ви заведа до масата.
Тя поведе Сидни по стълбището от метал и стъкло към втория етаж на ресторанта, разделен на две. Когато стигна до последното стъпало, тя видя Тайлър да седи на маса до френските прозорци, които предлагаха невероятно романтична гледка към „Мичиган Авеню“. Той й се усмихна, като я видя, изглеждаше класически елегантен и много хубав в спортното сако и синя риза.
За миг тя почувства колебание, преди да пристъпи напред. В
стомаха й трепна леко чувство на паника и страх, който прие за

223
трепетно очакване. Това можеше да е той — каза си Сидни. Това можеше да бъде нейната последна първа среща, нейният мистър
„Завинаги“, мъжът, с когото да прекара остатъка от живота си.
Тръпките в стомаха й се засилиха.
Пренебрегвайки ги, тя се усмихна очарователно и приближи към масата, твърдо решена да проведе най-успешната си първа среща.

224
29
— Липсва ли ти Ню Йорк?
Сидни остави вилицата си на чинията, обмисляйки въпроса му.
Както се оказа, той наистина бе любител на гурме кухнята и повече от половин час говориха за любимите си ресторанти, което доведе до този въпрос.
— Понякога. Но така, както на човек му липсва някое страхотно място, където е почивал, или някой град, в който е прекарал едно лято,
докато е учил на колежа. Колкото и да ми беше приятно да живея в
Манхатън, не мисля, че някога бих се установила там за постоянно нито да го приема като мой дом. — Тя върна въпроса. — А ти? Мислил ли си някога да живееш другаде, освен в Чикаго?
Тайлър бе потънал в листа с менюто. Освен разговора им за добрите и любимите ресторанти, по време на предястието и аперитива те покриха доста от темите за първа среща и опознаване. Тя научи, че има по-малка сестра, с която е много близък — нещо, което бе общо и за двамата, че е завършил право в Харвард и обича голф и скуош.
Типично обаче, когато въпросите станаха по-съществени, двамата започнаха да се колебаят.
— Не, не съвсем — отвърна той. — Искам да кажа, че обичам да пътувам и да посещавам различни места, живях седем години в
Бостън, докато учех, но семейството и работата ми са тук, в Чикаго.
Тук се чувствам много добре.
Това даде възможност на Сидни да смени темата и да мине към кариерата.
— От колко време работиш в тази фирма?
— От две години, след като станах външен партньор. Ние сме относително нова фирма открихме я само преди три години.
При този отговор радарът на Сидни започна да звъни предупредително. Като бизнес дама тя знаеше колко нестабилно може да бъде началото на едно предприятие, а ако нещата в кариерата му не бяха стабилни, то на проучването й щеше да бъде сложен край.

225
— И как върви бизнесът? — продължи, опитвайки се да звучи небрежно.
— Страхотно — отвърна без колебание той. — Двамата партньори, които основаха фирмата, всъщност те са мои приятели,
докараха един голям клиент със себе си, след като напуснаха старата си фирма. Привлякохме и доста нови клиенти, така че сега имаме още пет нови сътрудници и двама външни партньори.
Добре. Значи е работохолик.
— Вие, момчета, май сте много заети.
— Да, заети сме. Адвокатите винаги искат да са заети. Но една от уговорките, които моите приятели направиха, когато основаха фирмата, бе да разпределяме случаите така, че никой да не работи ненормално количество часове, както става в големите адвокатски кантори. — Той се усмихна. — А ако познаваше начина на живот,
който водеха Джей Ди и Пейтън в старата фирма — то всъщност не беше живот, щеше да разбереш защо е толкова важно за тях. Това е и една от основните причини да се присъединя към тях… разбира се,
след като изчаках една година, за да видя дали ще се закрепят и дали ще намерят нишата си на пазара — засмя се той. — Здравословният баланс между работата и животът е много важен за мен.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: