Сватбена лудост
Изтегляне 2.55 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Колийн Хувър - Лейла (1), Julie-James - Neshto kato ljubov - 11529-b
| Бре, откъде извади тези отговори? Присъщият й прагматизъм я сръга с лакът в ребрата. Искаш да кажеш браво — ти нали точно тези отговори очакваше. — За мен този баланс също е важен. — Тя се усмихна в знак на съгласие. — Поне сега. Признавам, че когато бях в Ню Йорк, везните клоняха повече към работата. Но вече имам много повече свободни часове и се чувствам по-спокойна. Тази част от моя живот е хубава… искам да кажа, че кариерата ми е стабилна… така че вече съм в положение да помисля и за неща извън нея. Тя очакваше да види какво ще отговори Тайлър. Беше сложила картите на масата, беше заявила съвсем ясно, че мисли за голямата картина в перспектива, а не търси просто някой, с когото да се забавлява. Всеки друг претендент за мистър „Завинаги“, ако вече не беше се провалил на въпросите от конспекта й, точно на тази част щеше да се провали с гръм и трясък. Те обикновено започваха да го усукват, да говорят двусмислено за онова, което търсят в една връзка, 226 или използваха разни банални и изтъркани фрази, които в най-добрия случай можеха да бъдат разчетени двусмислено. Тайлър я погледна право в очите. — И аз се чувствам точно така. Като чу това, Сидни си пое дълбоко въздух. Е, това беше… фантастично. Страхотно. Тя му се усмихна, но без да е сигурна защо, отново усети онова досадно, тревожно чувство на колебание в стомаха си — реши да не му обръща внимание. Съдбата най-накрая й бе предоставила шанс. Тайлър беше хубав, умен, интелигентен, успешен, имаше общителен и ведър характер, който балансираше добре с нейната склонност към… е, добре де, с нейната критичност и неотстъпчивост. И когато по време на десерта той заговори, че е стигнал до този момент в живота си, когато смята, че трябва да се задоми, и как е осъзнал това, когато видял колко щастливи са приятелите му Джей Ди, а сетне и Пейтън, след раждането на първите им деца, Сидни направо можеше да види яркия неонов ореол, който светеше около главата му. Той беше! Единственият! Да! Така че в края на срещата, когато двамата си казаха довиждане пред таксито, а той се наведе и попита дали неговите две минути са свършили или може да я види отново, прагматизмът в нея имаше само един категоричен готов отговор. И той беше „да“. В другия край на града в своя апартамент Вон си направи пържола по мексикански и се настани на дивана, за да гледа телевизия. Остави телефона до себе си, готов да отговори, защото знаеше какво следва. Днес беше сряда. Тази вечер Сидни имаше среща. Което означаваше, че всеки момент щяха да започнат да пристигат съобщения с всякакви въпроси — реални или измислени, за този нов мъж, за този богаташ Тайлър, който сигурно имаше толкова малко „копие“, че трябваше да компенсира, като води жените в най- луксозните петзвездни ресторанти още на първа среща. Тъжно. Наистина тъжно. 227 Но всъщност нямаше значение колко хубав беше ресторантът, и дали менторът на Сидни бе казал, че този Тайлър е „добър човек“. Както бе казал на Хъксли и Кейд, нейният списък бе истинска крепост — никой мъж не можеше да го премине. Мислейки за това… Вон погледна с учудване онемелия телефон. Странно, никой не се обаждаше. Провери дали е включен и се върна пак към пържолата си. Трябваше да признае, че наистина бе любопитен как е минала срещата. Не защото беше ревнив или нещо подобно — пфу глупости. Вон Робъртс не ревнуваше. Просто виждаше нещата от практична гледна точка. На него му харесваше да прави секс със Сидни. Ако тя започнеше да излиза сериозно с някой мъж, то на това очевидно щеше да се сложи край. И сега, като се замисли… всъщност на всичко щеше да настъпи край. На милите кратки съобщения. На разговорите им. Повече нямаше да бъде човекът, на когото тя щеше да напише „Помощ“, ако се нуждае от някой, за да отвинти капачката на детектора за дим. Нямаше да бъде мъжът, на чието рамо да подпре главата си, когато се свие на дивана в петък вечер. Някой безимен, безлик непознат щеше да се навре и да заеме мястото му във всички тези мигове. Вон отново погледна телефона. Прогони мрачните мисли — те не бяха нещо, за което да се тревожи тази вечер. Всеки миг щеше да чуе сигнал за ново съобщение, сигналът, който щеше да му каже, че богатият, лъскав адвокат Тайлър Роланд, който трябваше да напише „Може би следващия път ще се Изтегляне 2.55 Mb. Сподели с приятели:
|