ГЛАВА 16 - НЯМА! - КАЗА МЕРИ

ГЛАВА 16 - НЯМА! - КАЗА МЕРИ

Тази сутрин имаха много работа и Мери се върна късно в къщи. Тя толкова бързаше да се върне в градината, че съвсем забрави Колин. Едва в последния миг се сети да помоли Марта:

— Кажи на Колин, че не мога да отида да го видя. Имам много работа в градината.

Марта доста се уплаши.

— О, мис Мери — рече тя. — Той може да се разстрои, ако му кажа това.

Но Мери не се боеше от него като другите хора, а и не беше свикнала да се жертва за никого.

— Не мога да остана. Дикън ме чака — отвърна тя и изтича навън.

Следобедът беше още по-приятен и изпълнен с повече работи. Градината беше вече изчистена от почти всички плевели. Подрязаха повечето рози и разкопаха около тях.

Дикън си беше донесъл лопатата от къщи и бе показал на Мери как да използва градинските си инструменти. Ясно беше, че макар и да не станеше „градинарска градина“, това прекрасно диво място щеше да се покрие с цвят до края на пролетта.

— Над главите ни ще цъфнат ябълките и черешите каза Дикън, като се трудеше с всички сили. — А прасковите и сливите ще цъфнат там до стената. Тревата ще бъде килим от цветя.

Лисичето и враната също бяха щастливи и заети като тях, а червеношийката и другарчето й се стрелкаха като светкавици напред-назад. От време на време враната пляскаше с черните си крила и политаше високо над дърветата в парка. Всеки път щом се върнеше, кацаше близо до Дикън и изгракваше няколко пъти, сякаш му разказваше приключенията си. Дикън й отговаряше също като на червеношийката. Веднъж, когато беше много зает и не й отговори веднага, Сажда кацна на рамото му и нежно го клъвна по ухото с грамадната си човка. Когато Мери искаше да си почине, Дикън сядаше с нея под някое дърво. Веднъж извади от джоба си свирката и засвири, а на стената се показаха две катерички, които гледаха и слушаха.

— Сега си много по-силна — похвали я Дикън, като я гледаше как копае. — Започваш да се променяш наистина!

Мери пламтеше от работа и от добро настроение.

— Напълнявам с всеки изминал ден — ликуваше тя. — Мисис Медлък ще трябва да ми купи по-широки рокли, а Марта казва, че косата ми става по-гъста.

Когато се разделиха, златните лъчи на залязващото слънце полегато се спускаха през клоните.

— Утре ще бъде чудесно — каза Дикън. — Ще дойда да работя още преди изгрев слънце.

— И аз — каза Мери.
* * *
Мери се затича към къщата с цялата сила на малките си крачета. Искаше да разкаже на Колин за лисичето на Дикън и за враната, и за всичко, което вършеше пролетта. Беше сигурна, че той ще се зарадва да чуе това. Ето защо не й стана много приятно, когато отвори вратата на стаята си и видя, че Марта я чака натъжена.

— Какво има? — попита Мери. — Какво каза Колин, когато му съобщи, че няма да мога да отида?

— О, трябваше да дойдеш да го видиш — рече Марта. — За малко пак да го прихванат бесовете. Едва го удържах целия следобед. Непрекъснато гледаше часовника.

Мери стисна устни. И тя като Колин не беше свикнала да се съобразява с другите хора, затова не разбираше защо едно раздразнително момче трябва да се бърка в нещата, които тя най-много обича. Мери не бе чувала нищо за състраданието към хора, които са нервни и които не знаят, че могат да обуздаят яда си, за да не поболяват и изнервят другите. В Индия, когато имаше главоболие, тя правеше всичко възможно и другите да получат главоболие или нещо също толкова неприятно. И мислеше, че е съвсем права. Но сега, разбира се, смяташе, че Колин не е прав.

Когато Мери отиде в стаята, той не беше на дивана. Лежеше по гръб на леглото и не обърна глава към нея, когато тя влезе. Това беше лошо начало и Мери тръгна към него съвсем скована.

— Защо не си станал? — попита тя.

— Станах тази сутрин, защото мислех, че ще дойдеш — отвърна той, без да я погледне. — Следобеда им наредих да ме сложат пак да легна. Гърбът и главата ме боляха и бях уморен. Защо не дойде?

— Работих в градината с Дикън — рече Мери.

Колин се намръщи и най-после благоволи да я погледне.

— Няма да пусна това момче тук, ако ти ходиш при него, вместо да идваш да говориш с мен — каза той.

Мери страшно се ядоса. Тя можеше да се ядосва и без да вдига шум. Просто ставаше кисела и упорита и не я интересуваше какво ще се случи.

— Ако изгониш Дикън, никога повече няма да стъпя в тази стая — отсече тя.

— Ако поискам, ще стъпиш — отвърна Колин.

— Няма! — каза Мери.

— Ще те принудя — рече Колин. — Ще те довлекат.

— Така ли, мистър раджа? — извика Мери яростно. — Те могат да ме довлекат, но не могат да ме накарат да говоря. Ще седна, ще си стисна зъбите и няма да отроня нито думичка. Няма дори да те погледна. Ще гледам в земята.

Каква чудесна двойка бяха те така, както се гледаха свирепо! Ако бяха две малки улични момчета, сигурно щяха да скочат един върху друг и да се сбият. Но тъй като не бяха, те не направиха нищо подобно.

— Ти си егоистка! — изкрещя Колин.

— А ти какво си? — каза Мери. — Егоистите винаги така казват. Всеки, който не изпълнява желанията им, е егоист. Ти си по-голям егоист от мене. Ти си най-големият егоист, който съм виждала!

— Не съм! — изсъска Колин. — Не съм по-голям егоист от твоя прехвален Дикън!

Той те държи да си играете в мръсотиите, а знае, че съм съвсем сам. Той е егоист, ако искаш да знаеш!

В очите на Мери засвяткаха искри.

— Той е най-доброто момче на света! — извика тя. — Той е — той е ангел!

Това може би прозвуча глупаво, но не я беше грижа.

— Прекрасен ангел! — каза Колин подигравателно. — Едно просто селянче от ливадите.

— Той е по-добър от един прост раджа — отвърна Мери. — Хиляди пъти по-добър!

Тъй като беше по-силна от него, Мери започна да надделява. Всъщност Колин никога досега не бе спорил с човек като себе си и, общо взето, това беше полезно за него, въпреки че нито той, нито Мери го съзнаваха. Колин обърна глава на възглавницата, затвори очи и една голяма сълза се отрони и потече по бузата му. Той започваше да изпитва жалост към себе си, но не и към другите.

— Аз не съм такъв егоист като тебе, защото съм винаги болен и съм сигурен, че на гърба ми излиза буца и скоро ще умра — добави Колин.

— Няма! — отвърна Мери без никакво съчувствие.

Той отвори широко очи от негодувание. Никога не бе чувал такова нещо. Беше едновременно ядосан и доволен — ако човек може да бъде и двете в един момент.

— Няма ли? — извика той. — Ще умра! Ти знаеш, че ще умра! Всички казват така.

— Не вярвам — каза кисело Мери. — Ти го казваш само за да накараш хората да те съжаляват. Мисля, че дори се гордееш с това. Не вярвам! Ако беше някое добро момче, можеше и да е истина, но ти си отвратителен!

Въпреки болния си гръб Колин седна на леглото разярен, сякаш беше съвсем здрав.

— Излез от стаята! — изрева той, грабна една възглавница и я хвърли по нея. Не беше достатъчно силен, за да я метне по-далече, и възглавницата падна в краката й.

Но лицето на Мери остана невъзмутимо като на статуя.

— Отивам си — извика тя. — И няма да се върна! Когато стигна вратата, тя се обърна и му каза:

— Щях да ти разказвам много хубави неща. Дикън доведе лисичето и враната си и щях да ти разправям за тях. Сега няма нищо да ти кажа!

Мери излезе и затвори вратата след себе си. Тя много се учуди, като видя там дипломираната медицинска сестра, която сякаш беше подслушвала, но още повече се учуди, като забеляза, че сестрата се смее. Тя беше едра, хубава млада жена, която не би трябвало изобщо да става медицинска сестра, тъй като не можеше да понася болни и винаги намираше някакво извинение да остави Колин на Марта или на някой друг, който да я замести. Мери никак не я харесваше, затова спря и я загледа как се кикоти, закрила уста с кърпичката си.

— Защо се смееш? — попита тя.

— Смея се на вас двамата — отговори сестрата. — Това е най-хубавото, което можеше да се случи на това болнаво, разглезено същество. Имаше нужда да се сблъска с някой, който е разглезен като него. — И тя отново се разсмя, закривайки уста с кърпичката си. — Ако имаше една лоша сестричка, с която да се спречква, това щеше да го спаси.

— Той ще умре ли?

— Не зная и ми е все едно — отвърна сестрата. — Истерията и лошият му нрав са половината от болестите му.

— Какво значи истерия? — попита Мери.

— Ще видиш, ако изпадне в нервна криза след всичко това, но във всеки случай сега поне има защо да е истеричен и аз много се радвам.

Когато Мери се върна в стаята си, нищо не бе останало от настроението, с което беше дошла от градината. Тя беше сърдита и разочарована, но не изпитваше никакво съжаление към Колин. Беше чакала с нетърпение да му разкаже толкова много неща и дори щеше да се опита да реши дали може да му повери голямата тайна, но сега напълно промени решението си. Няма никога да му каже. Нека си стои в стаята без чист въздух. Ако ще да умре. Така му се пада. Мери беше толкова сърдита и ожесточена, че няколко минути почти забрави Дикън и зеления воал, който обгръщаше всичко, и лекия ветрец, който духаше откъм ливадите.

Марта я чакаше и загрижеността на лицето й бе отстъпила място на интерес и любопитство. На масата имаше едно дървено сандъче, чийто капак беше свален и вътре се виждаха красиви пакети.

— Мистър Крейвън ти ги изпраща — каза Марта. — Май че са книги с картинки.

Мери си спомни какво я бе попитал той, когато отиде в стаята му. „Искаш ли нещо?

Кукли, играчки, книги?“

Тя отвори един пакет, като се чудеше дали не е изпратил някаква кукла и какво да прави с нея, ако й е изпратил. Но не беше кукла. Вътре имаше няколко хубави книги като тези на Колин. Две от тях бяха за градини и бяха пълни с картинки. Имаше две-три игри и една красива малка папка за писма със златен монограм, златна писалка и златна мастилница.

Всичко беше толкова хубаво, че радостта започна да прогонва гнева от ума й. Тя не очакваше, че чичо й ще се сети за нея, и малкото й студено сърце се стопли.

— Ръкописни букви пиша по-хубаво, отколкото печатни — каза Мери, — и първото, което ще напиша с тази писалка, ще бъде едно писмо, за да му благодаря.

Ако не бяха се скарали с Колин, тя веднага щеше да изтърчи да му покаже подаръците. Щяха да разглеждат картинките и да четат градинарските книги, а може би щяха да опитат да играят някаква игра и на него щеше да му е толкова забавно, че нямаше вече да мисли за умиране и нямаше час по час да опипва гърба си и да гледа има ли подутина. Мери не можеше да понася начина, по който Колин правеше това. Караше я да се чувства неудобно и да се плаши, защото самият той винаги изглеждаше така уплашен. Колин казваше, че ако някой ден усети дори съвсем малка подутина, ще бъде сигурен, че гърбицата му е започнала да расте. Нещо, което бе чул мисис Медлък да шепне на сестрата, му бе дало идеята за това. Тайно го бе премислял и то вече не излизаше от главата му. Мисис Медлък бе казала, че гърбът на баща му започнал да се изкривява още когато бил дете. Той не беше споделил с никого, освен с Мери, че повечето от „нервните му кризи“, както ги наричаха, бяха причинени от този таен истеричен страх.

Мери го съжали, когато й каза това.

— Винаги мислел за това, когато е сърдит или уморен — каза си тя. — А днес е сърдит. Навярно цял следобед е мислил за това.

Тя застана неподвижно, загледа се в килима и се замисли.

— Казах му, че никога вече няма да се върна — колебаеше се тя и бърчеше вежди, — но може би ще отида да го видя сутринта, ако ме повика. Може да опита пак да хвърли възглавницата си по мене, но мисля, че ще отида.