Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

ТАЙНАТА

«Тайната, тайната!» — изгарящи от нетърпение, ние седнахме удобно на малки столчета до леля. Бяхме излязли пред вратата във вечерния здрач. Въздухът ухаеше на цъфнали рози, а около нас неуморно сновяха полски мишки. Докато говореше, леля се привеждаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая главата й опря до коленете.

- Е, добре — каза тя, — но преди да ви разкрия тайната, искам да знам какво сте правили в един часа през нощта в овощната градина преди няколко седмици?

Почувствахме и двамата как кръвта се оттегля от бузите ни. Такова нещо не бяхме очаквали! Въпросът беше неочакван, но не особено гневен. Напротив, гласът на леля прозвуча така, сякаш тя с усилие сдържаше смеха си.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Филип се реши да отговори, но гласът му беше съвсем неуверен:

- Не можахме да заспим вечерта и решихме да излезем и да погледаме звездите.

Облякохме се отидохме на върха на хълма, и тогава...

- Как,- ходили сте чак там съвсем сами и то през нощта! — прекъсна го ужасена леля.

- Но ти никога не си ни забранявала това — енергично се намесих аз.

- Рут, има много неща, които не съм ви забранявала, но съм уверена, че не бива да ги правиш. Това не ви оправдава. Преди да продължим, искам да ми обещаете, че никога няма да излизате нощем сами.

Дадохме горещото си и честното обещание.

- Е, добре — каза леля, — вярвам ви. А сега ще разберете как съм узнала за вашето излизане. Вчера, малко след като излязохте, при мен дойде майката на Тери. Тя ми разказа една дълга история. Искала да купи на Тери вълнено одеяло, но нямала пари. Когато видяла нашите големи червени ябълки, решила да набере през нощта и да ги продаде.

Чичо ви не е забелязал, че изчезват ябълки, защото тя идвала няколко пъти и беряла от различни дървета. Продавала ябълките на пазара и за кратко време събрала една добра сума. Така се стигнало до срещата ви в градината.

Спогледахме се гузно, но повече се учудвахме защо леля не изглежда ядосана от това, че не сме й казали нищо. Тази тайна не ни очарова никак.

- Дали сте й обещание да не казвате нищо — продължи леля. — Това не е много разумно, защото ако бяхте ми казали тогава, щях да помогна по-рано.

Но все пак добре сте сторили. После майката на Тери ми разказа как сте отишли при нея и сте й дали всичките си спестявания, а ти, Рут, си й подарила картичката си.

Изчервих се отново; винаги чувствах стеснение, когато ставаше дума за картичката.

- Разказа ми още как си седнала до нея и си й разказала историята за изгубената овца и за Добрия Пастир, Който я намира и спасява. Явно си разказала това много добре, защото тя я взела и я окачила у дома си на стената. Оттогава тя пожелала силно да прилича на тази овца. Но тя чувствала, че не може да очаква прощение от Бога, докато не ми поиска прошка за откраднатите ябълки. Затова и дойде вчера.

Настъпи дълго мълчание. Луната се показа иззад хълмовете, а градината прошумоляваше от лекия полъх на вятъра с тайнствени звуци. Ние седяхме неподвижно, вперили поглед в леля и очаквахме продължението.

- Тя дойде и ми даде парите, които е спечелила от ябълките. Каза, че прави това като вик за помощ към Добрия Пастир и заяви, че ще вика към Него, докато Той й отговори. След това говорихме дълго и тя ми разказа всичко за своя син, който умира в онази ужасна къща. Днес сутринта аз ходих там, за да се уверя в истинността на думите й. Тя не може да остави момчето само и да си гледа работата. Но тя и не иска да се раздели с него и да го върне пак в болницата. Очаква ги гладна смърт.

Леля беше вперила поглед в тъмнината. Беше забравила за нас. Най-после продължи:

- А вчера, когато тя си отиде, вярвам, че Добрият Пастир проговори и на мен. Много години аз не бях мислила за Него, но снощи Той ми показа нещо.

Леля сложи ръка на рамото ми.

- Той ми разказа толкова много неща, че не бих могла да ви ги предам. Но ето две от тях: Той ми показа една сума, която стои неизползвана в спестовната книжка и една необитаема стая, в която мебелите са покрити с чаршафи. Тази стая има голям прозорец, през който всяка сутрин влизат топлите лъчи на слънцето и който открива прекрасен изглед към далечината.

Затаих дъх.

- Хубавата гостна стая? — промълвих аз.

Леля кимна с глава:

- Да. Най-хубавата ни стая толкова време стои празна. Нека сега я дадем на разположение на Добрия Пастир. В други ден Тери и майка му ще дойдат при нас. Тя ще ми помага в къщната работа, а Тери ще лежи до прозореца и бузите му ще порозовеят. Тази стая ще бъде негова, затова утре искам да ми помогнете да я приготвим. Съгласни ли сте?

Дали сме съгласни?! Бяхме така щастливи, че не можехме да проговорим. Но явно радостта ни е била изписана на лицата ни, защото леля само се засмя. Очите на Филип искряха от радост.

Седяхме и си приказвахме още дълго време, докато луната се скри. Тогава при нас дойде чичо и ние се хвърлихме към него.

- Знаеш ли вече? — ликувахме ние.

- Естествено, че знае — се усмихна леля. — Мислите ли, че ще превърна къщата ни в болница без негово знание?

После тя ни изпрати в леглата, защото беше късно. Какъв прекрасен ден!

Следващият ден премина в приготвяне на стаята. Почистихме всичко основно и приготвихме две легла — едно в ъгъла за майката и едно до прозореца за Тери.

Донесохме най-хубавите си книги и играчки; поставихме ги така, че Тери да може да ги гледа от леглото си. На стените закачихме най-пъстрите картини. Набрахме най-червените ябълки и най-узрелите круши и ги наредихме в едно хубаво блюдо до леглото му. Когато привършихме всичко, хвърлихме по един изпитателен поглед и се съгласихме, че по-добре не може да бъде.

Сутринта на очаквания ден се събудих много рано. Първата ми мисъл беше: стаята на Тери е готова и го очаква. Тогава изведнъж усетих желание да сляза долу и още веднъж да я огледам. Така ще мога да си представя какво ще види Тери, като пристигне.

Измъкнах се от леглото и слязох по стълбите в гостната стая, която ухаеше толкова приятно на сапун и чисто. Беше вече съвсем светло. Стъпих на леглото, за да се облегна на прозореца и да погледам навън. Съвсем близо пред погледа ми трептяха листата на дървото, обляни в слънчева светлина. Небето беше кристално синьо, а малките розови облаци изглеждаха като коралови острови в синьо море. В далечината трептеше вече мараня. Никога преди не бях виждала такова красиво утро и при мисълта за Тери, който при събуждането си ще вижда всичко това, вместо опушените стени на тяхната къща, усетих че ме завладява едно могъщо чувство. Склоних глава на ръцете си и по бузите ми се стекоха сълзи на радост. Колко си приличат голямата скръб и голямата радост!

Скоро слязох от леглото и се върнах в стаята си. Пъхнах се в моето легло и потънах в дълбок сън.