КОГАТО МЕ ВИДИШ, ЩЕ МЕ ПОЗНАЕШ

149
време, безрадостните престои между градовете с потоците, изсипващи се от клоните на дърветата, и тигана със сивкава чорба, бълбукаща над ядния огън, бездушните квартири с дюшеци, натежали от бълхи,
вонящи клозети и хазяи мошеници. Или понякога откровената враждебност, изцъкленият поглед на отхвърлящите ги градски съветници — дори отказът да им дадат подслон.
— Да му се не види, ние сме трупата на Нейно Величество —
изкрещя Джон Сингър една дъждовна вечер пред залостената врата на една второкласна кръчма край пътя за Честър.
— Никога ли не сте чували за кралицата? Никога ли не сте чували името на Уолсингам, а? Ще си го спомните много бързо,
когато ви разпънат на дибата
[2]
! Крадливи уелски копелета!
— Не сме в Уелс — въздъхна Джон Дътън и го издърпа.
Най-накрая се приютиха в една плевня. Фермерът им поиска възмутително висока цена и отнесе фенера със себе си. Уил коленичи в нещо смрадливо и непохватно се зае с огнището. Всички около него бяха превъзбудени, ожесточени и прочувствено ругаеха.
— Плъх — простена Сингър, танцувайки. — Плъх току-що мина през крака ми! Мамка му, мамка му…
Най-после Уил успя да разпали светлинка. Сингър свирепо го изгледа в отблясъка й.
— На какво се хилиш, по дяволите?
— Извинявай — каза Уил и си намери някаква работа. — Не се бях усетил.
И така си беше. Защото ужасната самота и носталгията по дома,
неудобствата и съмнението бяха толкова ужасяващо реални, но въпреки това заемаха съвсем малко място в душата му. А всичко останало, удивително, беше безкраен копнеж и радост. В душата си носеше великите Америки.
По-късно, увити в одеяла и пелерини, пияни, повечето заспаха.
Уил лежеше и премигваше в тъмното, мислейки за една купчинка камъни. Наблизо видя Джак Тауни да се надига и да сяда, трепереше и търкаше ръце в лицето си. На смътната лунна светлина русата коса на
Тауни имаше цвят на пепел.
— Не можеш да спиш ли? — внимателно попита Уил. — Или не искаш?
Тауни оголи зъбите си.

150
— По малко и от двете. — Той отметна одеялото си и се примъкна по-близо до Уил. — Понякога нощта е като превръзка на очите и кърпа, втъкната в устата. Задушаваща. А и сънищата…
— Преживяваш го наново ли? Или е различно?
— О, всеки път е различно. — Тауни се засмя и смехът му прозвуча като пърхане на криле. — Той се изправя и се хили или се изправя и убива мен, или шпагите се превръщат в масло и всичко,
всичко е наред… Понякога и тя е там. Малката госпожица, за която той се ожени. Съчувствам й, макар да знам, че няма да го оплаква дълго и естествено, той изобщо не трябваше да се жени за нея.
— Естествено?
— Играчите и домашното огнище не си пасват. Има ли още никакво пиене тук? Няма значение. Ами ти? Не можеш да спиш от чудене как се озова в това лайняно гърне ли?
— Ако се чувствах така, щях да си тръгна за вкъщи.
— Така ли? Защото в края на краищата гордостта съществува,
нали знаеш. Може да не искаш да признаеш, че си направил грешка.
Уил се почувства така, сякаш е глътнал лед.
— Това ли говорят? Не ме ли бива? Кажи ми…
— Кротко, кротко. — Ръката на Тауни потърси рамото му. — Да,
някои от тях се съмняваха. Не дали имаш талант за това — но си възпитан толкова различно, разбираш ли. Толкова много се вписваш в представата за честния еснаф.
Сега беше ред на Уил да се засмее със същия пърхащ звук. (Това често се случваше, той възприемаше интонацията на човека, с когото беше; веднъж дори обиди един заекващ, защото сякаш го имитираше,
но нямаше какво да се направи.)
— Разбирам.
— Затова някои от тях се чудеха как ще се приспособиш. Обаче не и аз. Ти това си искал, нали? Със сигурност има много да учиш.
Например не е хубаво да държиш страха в очите си, защото това не завладява публиката в двора на кръчмата — да не говорим, когато стигнеш до Лондон и застанеш на сцената на нормален театър. Трябва да го разлееш по тялото си.
— Какво — ломотя и жестикулирам?
— Не, самодоволен пакостнико. — Тауни се ухили, стисвайки
Уил за врата. — Слушай, ще се учиш ли от мен или не? — Изведнъж

151
другата му ръка се озова под ризата на Уил, леко галейки гърдите му от зърната до гръдната кост; гласът му се снижи: — Няма нищо нередно в това, любов, ако имаш ум. Понякога мъжът има нужда от утеха, не от завоевания, нали?
Уил сложи ръка върху китката на Тауни. Колко изпъкнали бяха костите и вените му, но не им липсваше мекота. Уил беше разтърсен донякъде от спомена, когато за първи път помисли за тези ръце и тяхното докосване, отдавна погребана фантазия на младостта. Но освен това, да, беше разтърсен.
— Досаждам — процеди Тауни с тих глас, щом Уил нежно го отблъсна.
— Не досаждаш, Джак. Ти — никога. Просто…
— Защото убих?
Уил беше помислил, когато ръцете го докоснаха, за това, което бяха сторили. Но то, колкото и потресаващо да изглеждаше, нямаше значение. Той поклати глава.
— Просто не е времето.
Тауни се облегна назад. Очите му бяха петна от светлина.
— Късно е, имаш предвид.
— Прекалено късно.
Сиянието в очите се задържа върху Уил за няколко секунди и той доби странното усещане за нищожност: сякаш беше казал на беден приятел, че няма пари, докато кесията му подрънква.
— Значи, оставаш сам, а, Уил? — каза най-после Тауни, като стана и се уви в одеялото си. — Така ли смяташ да я караш? Е, ще видим.
Значи, оставаш сам. Уил легна по гръб върху студения под на плевнята, злочесто изтръпнал, и си спомни — колко отдавна беше?
Легнал по гръб или в детското креватче, или в първия си креват: много малък беше и с категоричното чувство в себе си, че е много нов на света. Време за лягане. Лъчите на залязващото слънце през полузатворените капаци на прозореца бяха пронизващи. Струпваха се върху теб като шепа сухи сламки. Можеше да ги улови, ако не беше толкова уморен. Майка му каза лека нощ. Уил чу шумоленето на полите й да затихва. А после останаха само той и лъчите. Най-после те се смекчиха и се завъртяха пред натежалите му клепачи — и утрото пак щеше да дойде, майка му щеше да се върне при него, да почне

152
възстановяване; но въпреки всичко, що се отнася до заспиването, ти сам пристъпваше в тъмнината.
Когато почнаха да пожълтяват първите листа, актьорите на
Нейно Величество бяха само на няколко дни път пеша до Лондон и
Уил беше различен. Не беше един от тях, не съвсем, но вече беше играч, актьор, а не леко смущаващия, но полезен провинциален новак,
който ги беше измъкнал от затруднението. Беше поел няколко по- големи роли, когато Джон Дътън се разболя от треска в отровните кеймбриджки тресавища; и се беше научил да вади гласа си някъде под основата на гръбнака си, да се движи и да говори, както трябва да го прави гигант в свят на гиганти; отпред да се вижда жена, а не младеж с перука и грим; да бъде готов да изобретява прикрития за лапсусите, за забравените реплики и скоковете десет реда напред; да няма нищо против, че Робърт Уилсън, мълчаливият, образованият, не го харесваше и се опитваше да го провали; да забелязва, когато на сцената се опитваше да се покатери някое дете, да пришпорва пиесата,
когато се стъмваше, да откликва, винаги да откликва на онова, което се случваше отвъд малката общност на представлението.
— Ще станеш доста свестен актьор — му беше казал Ричард
Тарлтън в деня преди Лондон — но имай предвид, че досега беше твърде защитен от съперничество, докато беше на турне с нас, а сега ще си дребна рибка в гъмжащо езеро, а трохите са съвсем малко. За късмет, ти лесно се приспособяваш. За някои хора в момента, в който излязат на сцената, си казваш: царствен. Нел беше такъв. Аз само си показвам грозната муцуна иззад завесата и хората почват да се смеят.
Ти… ти не внушаваш нищо. Това е ценно качество. Да, млади Уил,
наблюдавам те — каза той пред учудения поглед на Уил — и си мисля как ли ще се справиш. Аз също дойдох от провинцията. Боже, бях толкова зелен, като започнах. Нищичко не знаех. — Той потупа Уил по ръката. — Пази се в Лондон, приятел, и недей да пиеш и да ходиш по курви прекалено много. Ела ми на гости, ако изцяло гладуваш, макар че ще очаквам да видя ребра, преди да отворя кесията си.
Сега, докато пътят се разширяваше и ставаше все по-гладък,
трополящата каруца се оказваше една от многото, а огромният град постепенно завземаше хоризонта като войски, заемащи позиции, Уил се бореше за отклик у себе си. Беше видял толкова много места,
мизерни селца и елегантни градове, беше видял високи върхове и

153
искрящи морета: сега Лондон изискваше нещо от него и той едва ли не чувстваше, че не му е останало достатъчно за даване. Особено след като смътно усети, че това място не би се задоволило с малко. Сякаш беше дал някакъв дълбок, кръвен обет, много отдавна.
Джак Тауни го тупна по рамото. Малко го заболя. След плевнята
Джак се държеше хладно, после отново — най-малкото приятелски особено след като в Есекс при тях на кон беше пристигнал пратеник,
за да съобщи, че кралицата милостиво е дала пълно помилване на своя верен поданик Джак Тауни за участието му в спречкването край Тейм.
Сега той пак си беше Тауни, все по-превзет, все повече заприличваше на себе си, докато лондонските стени придобиваха очертания в опушения прахоляк, и някак се превърна в човек, който Уил познаваше все по-малко и по-малко.
— Ето я, лежи пред нас, Уил, великата проститутка на кралството. И бог ми е свидетел, още я обичам и ще си наваксвам дозата от нея всеки ден от седмицата. Какво мислиш, а? Искаш ли да свиеш опашка и да побегнеш към вкъщи в Стратфорд?
— Ти беше първият човек, който ми разказа за Лондон —
отвърна Уил. — Каза, че е най-лошото място, на което да гладуваш.
— Така ли? Кога? — Тауни поклати глава, ускорявайки крачка.
— За бога, Уил, каква памет имаш. — Пред тях светът беше обгърнат в огромен тъмен плащ, избродиран със светлини. Хората на кралицата престанаха да бърборят и да викат, преобразиха се. Уил мълчеше. —
Ах, Шордич — чу той, щом приближиха до покрити с шубраци улици
— кирлив както винаги, да, но си е нашето място, общо взето.
Още имаше ниви, мяркаха се крави, но самата атмосфера беше различна: в нея се рояха стотици, хиляди гласове. Тауни остана назад,
за да го смушква и да му показва. „Театърът“. И гледай ти, „Завесата“.
Бяха по-малки, отколкото Уил си ги беше представял, но въпреки това се удивляваше на начина, по който сградите им изникваха сред сдържаните, благопристойни жилища — така безсрамни, така категорично различни от другите постройки: бяха ли позволени,
наистина ли бяха позволени?
Стена, порта. Градът ги прие с безразличие. Бишъпсгейт. Сега на
Уил му се струваше, че са подкарани по претъпканата улица като овце в кошара. Домовете се издигаха, високи пет-шест етажа — палати, би казал някога той, но житейската приземеност идваше така бързо и той

154
видя, че това са къщите на богатите търговци. Но какви търговци,
помисли си Уил и през ума му печално премина неговият баща,
изтощен от усилието на гордостта. Видя носач на вода, който мъкнеше на гърба си обкована с желязо каца, голяма, колкото него. Видя танцуваща мечка, водена през тълпата като безпомощен, олюляващ се човек. Уил се опита да направи разбор на зловонието по улицата.
Просто обикновена градска смрад, помисли си той отначало, но беше нещо повече: отгледано тук, в такава концентрация, беше станало странно като фантастичните форми на гъбите, блаженстващи под паднало дърво.
Придържай се към вярата си, каза си той, придържай се към вярата си. Кръвта и камъните: представи си ги. Защото такава беше сделката на Уил и така беше предложил да се разпредели. Всичко,
което искам от живота, може и да е тук, но всичко, което искам от любовта, е там. Така ще бъде или проклятие, да, заслуженото проклятие. Да не би да усещаше разкъсване? Но сега имаше толкова много усещания — вълнение, гадене, изтощение и един просяк силно го дърпаше за ръкава, просяк, който сякаш нямаше нос или уста, а само умоляващи очи.
— Изпъди го — обади се от едната му страна Робърт Уилсън —
иначе ще се струпат навсякъде около теб. Така! Ей там е „Бикът“.
Край на пътуването. Не съжалявам. — Той се прозя. — Ще ти трябва подслон, Уил.
Това не беше предложение за помощ или поне твърдение. Това беше съобщение, че Уил е… да, сам.
— Изпей още една песен, мамо — каза Хамнет.
Джудит до него беше заспала, но огромните му, неуморни очи съвсем рядко премигваха. Негодуваше срещу съня като срещу лекарство или плесница.
— Това е всичко — каза Ан, идвайки на себе си. — Не знам много песни.
Сигурно беше прозвучала някак жалко, защото Сузана, която беше положила глава в скута на Ан, възмутено вдигна поглед.
— Но тези, които знаеш, са хубави — каза тя. — Това е важното.
— Така ли?

155
Ан нямаше предвид това. Тя погали косата на Сузана. Хамнет се протегна към нея, и той жадуваше за ласка. Всички те искаха толкова много, но Ан нямаше нищо против: в себе си имаше повече от достатъчно, за да раздава. Загледан в сумрака, Едмънд се настани по- удобно на канапето до прозореца. Можеше да му каже, че няма полза да гледа навън. Заповяда си да изглежда доволна и отново запя една стара песен.
Жаклин Вотролие.
Когато я чу да го произнася, името отначало порази Уил с цялата му главозамайваща красота. Преди това, като мадам Вотролие, тя достатъчно го беше впечатлила и очаровала. Отбивайки се за първи път в работилницата на Вотролие в Блакфрайърс, Уил усети, че се държи неловко почтително. Идваше да види Ричард Фийлд, спомняше си го като съвестния чирак и донякъде беше очаквал двамата да се оттеглят в кухнята и тихичко да си говорят, пийвайки лека бира. Беше забравил колко години са минали — или може би беше изпаднал обратно в стратфордския си навик да бърка зрелостта с липсата на очаквания.
Ричард вече не беше чирак. Обучението му беше приключило.
Бе станал член на почтената гилдия на книжарите и така изглеждаше.
Уил тайничко докосна лицето си, след като се здрависаха: и на него ли му растеше гуша? Или само изражението на Ричард създаваше тази пълнота, това пресищане?
— Никога не бих предположил — каза Ричард. — Боже, боже!
Актьор, така ли? Добре, добре. Смело начинание, Уил. Да се надяваме,
че ще ти се отплати. Вярно е, ти винаги си обичал театъра и понякога подозирах… — Просветваше ту по-възрастният Ричард, ту по- младият, доста удивен. После гушата пак се обади: — Жалко, че е толкова несигурна професия. Лош пристъп на чумата и театрите затварят и тогава какво? Сигурно си помислил за това естествено,
след като имаш да храниш семейство — да, чух, Грийнауей винаги ми носи куп новини от Стратфорд. Добре ли са?
Значи, без лека бира в кухнята. Ричард беше спокоен като човек в свои води, докато развеждаше Уил из жилищните помещения отзад
— перваше през пръстите младия чирак, който се мотаеше пред

156
пресата. Уил подуши преценяващо — мастило, гореща хартия — и се скри, копнеейки да разгледа онези рафтове с книги, които видя в магазина. Актьорите на Нейно Величество му бяха платили и след като си намери квартира, даде на поправка обезобразените си обувки и подстрига брадата си, му оставаха всичко на всичко един шилинг и шест пенса.
— Мадам Вотролие. Това е моят добър приятел от Стратфорд,
Уилям Шекспир, наскоро е дошъл в Лондон…
Ричард се държеше съвсем като у дома си в тази душна гостна,
където въпреки че денят беше топъл, гореше странно парфюмиран огън и се отразяваше във венецианските чаши, полираните инкрустации и кръглото огледало. Уил започна да схваща, щом жената в черно вдигна очи, с перо в ръката, от застланата с кадифена покривка маса. Той се поклони с лондонския си поклон, както вече мислеше за него. За своя изненада видя, че тя не носи обувки.
— Мадам, на вашите услуги.
— Сър, приветствам ви с добре дошли. Моля, чувствайте се като у дома си и ме извинете за момент…
Обиколките из Англия го бяха направили познавач на акцентите,
но не беше чувал толкова пленителен като този. Френски, разбира се.
Семейство Вотролие бяха хугеноти — сега многобройни в Лондон.
— Твърде многобройни — измърмори дебелата хазяйка с котешко лице в шордичката му квартира, докато той вечеряше от бадемовото й мляко — само чужденци идват и завземат всички занаяти и нищо чудно да ни подритват католици…
— Те са протестанти — каза Уил — затова търсят убежище при нас.
Но той още нямаше нищо общо с тях. Мадам Вотролие беше първата, с която се запознаваше, и беше толкова различна, че нямаше как да я определи, като онзи смолист огън много смугла, но и с нещо полупрозрачно восъчно в кожата, около трийсетгодишна,
предполагаше той, с широки бедра, обли рамене, но въпреки това изобщо не приличаше на матрона, с тъжно извита уста, когато вдигна листа към деликатната светлина.
— Написах го отново — каза тя на Ричард — за да завършва
„Що се отнася до дълга, срещам големи затруднения, за да го върна, и вярвам във вашето търпение. Ваша во Христа, Жаклин Вотролие“.

157
И тогава Уил за първи път чу произношението й: тази изключителна смесица от носово и гърлено. Не идваше от Франция,
почувства той, а от място, което беше сънувал или за което беше мечтал в среднощно отчаяние.
Ричард взе листа и го погледна. Мадам Вотролие го наблюдаваше, а Уил следеше и двамата.
— Да! — Гушата пак се появи. — Да, това ще свърши добра работа. Краткото е най-добро. Ако кажеш прекалено много,
изглеждаш несигурен в позицията си.
— Знам позицията си добре, Ричард. — Тя въздъхна. — Аз съм бедна вдовица и затова всички се опитват да се възползват от мен.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: