Тайният живот на Шекспир

131
освободено себе си. Уил разтвори длани, понижи глас. За да се случи това, се беше наложило да умре човек, така че трябваше да е доволен.
Урок!
Тауни погледна Тарлтън.
— Добра интонация, а?
Беше умрял човек, какво друго трябваше да се случи? Това огромно одобрение беше плашещо. Напиши името си с предоставеното огнено перо, знаейки, че веднъж направил го, за теб е приготвено нещо далечно като място и време; чуваш вероятно смътното му почукване и подрънкване. Актьорите на Нейно
Величество си шепнеха с наведени глави. Проточените вратове на прозореца затулиха делничното слънце.
— И тази поука показва, че не можеш да постигнеш нищо без мъчително да предадеш нещо друго — каза Уил.
— Какво? — Дътън метна ръкописа на масата. — Прекалено много измисляш.
— Как е възможно това? — учтиво попита той, после се замисли. Не, недей. Отстъпи една крачка. — Моля да ме извините.
Аз… благородни господа, знаете, че ще направя, че ще бъда всичко. Аз ще…
И накрая усещаш, че си я казал: истинската последна реплика.
Каза първо на баща си в работилницата, изглеждаше естествено.
Джон Шекспир почна да снове напред-назад, втренчи се в лицето на Уил, после във вратата. Нямаше къде да отиде, можеше само да изпадне в ярост, но дори и там намери мъничко ценно пространство. Можеше само да се повтаря: „Те са играчи“.
— Те са актьорите на Нейно Величество. Играят под знака на кралския печат. Успехът им навсякъде е гарантиран. Ако ми бяха
Но дава ни светът поука страшна,
че който да ласкае не успява,
и да живей честит не съумява.

132
предложили място в някой друг занаят, който процъфтяваше толкова…
— Това не е занаят! — Гласът на баща му глъхнеше от потреса.
— Те са играчи.
— Наречи го професия тогава или каквото искаш. Не, наречи го така: средство за преживяване. Те имат нужда, а аз имам способност,
готовност, имам склонност… огромна склонност. Татко, това е възможност. Обиколките им свършват в Лондон, където има театри,
постоянни театри, строят се нови през цялото време и човек, който следва занаята на играча, никога няма да остане без работа. Това е благоприятна възможност точно както Ричард Фийлд отиде в Лондон,
за да стане печатар.
— Ричард отиде като чирак, обвърза се със седемгодишно обучение към гилдията. Няма Почтена гилдия на играчите, мисля?
Не, слава богу. Уил се помъчи да скрие мисълта.
— А и казваш, че само ще те наемат. Не като член на трупата —
това е положението. Уил… — Баща му безпомощно разпери ръце,
толкова способни в занаята, те не можеха да удържат това или да му придадат форма. — Това е спекулация от най-безумен вид.
Уил пак помисли зад паравана на лицето си: не като спекулациите с вълна, докато те наблюдават съдилищата.
— Татко, за тази професия… за тези хора аз имам някаква стойност. Каква стойност имам тук? Да, занимавам се с твоите дела,
но и Гилбърт работи за теб, а Ричард най-вероятно е по-сръчен и от двама ни. И през най-доходната година тази работилница не можа да издържа трима пораснали синове. И освен това аз имам…
— Имаш жена и три деца — каза баща му с колеблива усмивка като човек, отговарящ на гатанка.
— Още по-сериозна причина да направя нещо значимо. На моя отговорност.
Параванът, изглежда, се беше отместил, защото баща му каза с прикрита ярост:
— Щеше да е по-добре, по-честно, просто да избягаш някоя нощ, определено. Ти искаш единствено да се измъкнеш.
Уил се извърна и вдиша дълбоко, докато си мислеше: бих могъл да те убия, татко, че каза това. Наистина го намирам за възможно и приятно във въображаемото… Но пък той никога не беше имал

133
никакви затруднения да си въобрази каквото и да е. Тази част на живота, тя беше проблематичната.
— Не искам да бягам — каза Уил накрая.
„Макар че бягството поне е някакво действие и следователно притежава мъничко дързост, нали?“ Той се огледа из работилницата,
сякаш изчисляваше размерите й. За разлика от криенето, криене до края на дните ти.
— Ти ще се върнеш. Ще допълзиш в дрипи, останал без нищо.
— Лицето на баща му беше напомпано с кръв, посиняло като на обесен. — Това се ужасявам да не видя, Уил. Твоето унижение. Ако казвам, че забранявам, то е заради…
— Забраняваш? Как? За бога, аз съм голям мъж, самият аз съм съпруг и баща. Не си в позиция да забраняваш.
— Да, така е. — Изведнъж баща му се поуспокои: стана благ,
почти закачлив. Почти. — Ти си съпруг и баща, както казваш, и там се крие твоята отговорност. И ако жена ти реши да каже не, то е друг въпрос. Нали?
Да, Уил нямаше нужда да го потвърждава.
— Не разбирам — каза Ан. — Тези играчи искат да тръгнеш с тях? Те ли те помолиха?
— Аз ги помолих. Имат нужда… аз имам нужда.
— Колко време няма да те има? Какво смяташ… Уил, какво значи това?
Тя го слушаше как обяснява, докато подреждаше след близнаците. Никога след Сузана, винаги е била прибрана. Към

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: