Тайният живот на Шекспир

134
играчки, които беше издялал — куклата, кончето. Беше вложил толкова много подробности в тях, че изглеждаха едва ли не прекалени:
отначало децата се плашеха от тях. С късмет — по щастлива
случайност — ще съм в състояние да пращам пари вкъщи…
— А бракът ни? — попита тя.
Колко равен прозвуча гласът й, сякаш му напомняше да донесе дърва за огъня. Но огънят беше вътре в нея.
— Ан, неочаквано е, знам.
Уил се пресегна за ръката й, тя задържа неговата и я отмахна като нещо пълзящо и слизесто.
— Не, Уил, не това, благодаря ти. Просто искам да знам — кой брак е това? Онзи, който мислех, че имам въпреки всичко, сладостния,
преливащ от достойнство и искреност? Или онзи, с който си чешеха езиците клюкарите — онзи, в който встъпи насила, горчивия, за който според хората щеше да се разкайваш?
Той стоеше с хлътнали очи, красив, и протягаше нерешителни,
умоляващи ръце към нея. Беше който и да е мъж, копнеещ за удовлетворение на безразсъдството си, пред която и да е жена,
разгневена, с ръце на кръста и вече нищо не беше неповторимо или скъпоценно и тя избяга от него. От къщата.
Пътят за Шотъри през полето. Е, която и да е потайна част от нея да я беше тласнала тук, тя не се стремеше към стария си дом. Не,
Ан имаше само един дом, завинаги: това беше Уил, уви. През златистия ден, през полетата преминаваше един от онези летни дъждове, които можеш да видиш изцяло — като мрежа, влачеща се по земята. Ан се намокри, после за минути изсъхна, освен по лицето.
Уил я настигна.
— Обичам те. Не е заради любовта. — Той се беше задъхал и потискаше болката отстрани под ребрата си. — И когато се върна…
— За какво? — Тя искаше да бие с камшик и да жили, макар че което и оръжие да вдигнеше, само щеше да израни и разкъса собствените й ръце. — За какво да се връщаш?
— Тук е мястото, на което започнах, тук започвам и свършвам, с теб. Дай ми карфица.
— Какво?
Пребледнял, пъргав, той измъкна една от колана й. Докосването още беше близко, познато и красиво и следователно — крещяща обида

135
към болката й. Уил нагази през високата трева в сянката на едно дърво и отскубна малко, оголено парче от пръстта.
— Какво правиш?
— Кръв. Наречи я кръв от сърцето. — Беше забил карфицата дълбоко в палеца си и я беше оставил така, противно, да стърчи,
докато гъстата капеща червенина се изцеждаше на земята. — Където и да отида, още ще съм тук.
Започна с мъка да събира камъни над мястото, струпвайки ги на малка грамада. Скоро ръцете му целите почервеняха.
— Недей — нерешително каза тя.
Уил сви рамене и продължи, а лицето му беше изопнато и побеляло.
— Това е кръв. Не са думи или не само думи. Знам, че им нямаш доверие. Когато се върна, ще намеря кръвта си.
— Това е представление. То не означава нищо.
Уил се изправи. Измъкна карфицата от палеца си, погледни я и я пусна на земята.
Може би не.
— Винаги съм мислила… — Ан се бореше с гласа си, който сякаш заплашваше да стане безумно неудържим — да пищи като хала или да ръмжи ниско като мечка. — Бях сигурна, винаги съм била сигурна, че ако си нещастен, ще мога да позная.
В погледа му за кратко имаше объркване, сякаш Ан набързо му беше нагласила някаква сметка.
О! Нещастие. Това би било различно. За него има лек. Кръвта нижеше мъниста и капеше от ръката му. Ан посегна към деколтето на ризата си и откъсна парче дантела.
— Дай! — Двамата се гледаха един друг, докато тя здраво превързваше палеца му. — Пари, казваш. Това ли искаш? Пари, слава?
— Развали си дантелата… Смея да кажа, че биха ми харесали.
Ако мога да се сдобия с тях, ще го направя. За нас. За нашето… ами,
от наше име.
Тя поклати глава.
— Не. Не е това. — Усети, че е навъсена. От листата над тях се поръсиха топли капки дъжд и за миг на Ан й се сториха като кръв. —
И ти никога не си можел да говориш с мен за тази липса. Защото не мога да чета вероятно, защото не мога да разбера? Един Господ знае.

136
Сигурно е била толкова остра през цялото време, а аз изобщо не я почувствах. Чудя се какво ли друго съм пропуснала.
— Ти трябва само да изречеш думата, Ан. — Изведнъж гласът и изражението му вече идваха отнякъде другаде, от позиция на върховно, кънтящо предизвикателство като брачния олтар. — Знаеш ли? Само я изречи.
— И ще останеш?
— И ще остана.
Потеглиха назад в крачка, всеки смълчан сам за себе си.
Същия ден актьорите на Нейно Величество играха „Славните победи на Хенри Пети“ в кметството на Стратфорд. Постигнаха посредствен успех. Дори и със съкратен текст, липсата на един актьор ги държеше в напрежение. Веднъж Робърт Уилсън се скри и пак се показа с такава очевидно припряна смяна на перуката, че публиката се разсмя в момент, в който трябваше да е разтреперана, и след това вече беше трудно да я спечелят отново.
— Да, да, да кажем, че си прав в такъв случай — отбеляза
Лорънс Дътън, който до последно се беше противопоставял да вземат
Уил Шекспир и срещу него имаше мърморещо мнозинство. — Но гледайте, това е само по целесъобразност, така че да не се посрамим на турнето. Щом се върнем в Лондон, той си тръгва по своя път.
— Можеш да го забраниш, нали знаеш.
Свекърът й я беше издирил в кухнята. Точно сега най-тихото място в къщата: откакто снощи Едмънд разбра, че Уил заминава, стана неудържим, което на свой ред повлия на децата. Ан разбърка бульона.
— Как? — попита тя.
— Той няма да се противопостави и на двама ни. Сам не мога да го отместя. — Той я хвана за лакътя и я обърна към себе си. — Но ти,
Ан, ти имаш тази сила.
Ан се вгледа в очите му, толкова сходни с тези на Уил, освен бръчките около тях, лъчи на сприхава раздразнителност.
— Да го променя?

137
— По дяволите, да го върнеш към здравия разум. Той винаги е бил мечтател. Но това е най-лошото.
Мечтател — да, помисли си Ан, и притежаваше точно упоритостта на мечтател. А по въпроса, дали да се присъедини към играчите, беше твърд като диамант, искрящ, непоколебим. Все пак нейният свекър беше прав. Тя беше онази, която можеше да завърже целия си гняв, мъка и смущение и спретнато да ги сложи пред него като: не. Като мой съпруг, като баща на децата ни ти правиш грешка.
Не. Тя наистина имаше тази сила — такава сила. Сякаш беше великан,
колебаещ се къде да стъпи със своя огромен убийствен крак. Колко е ужасно да си великан.
— Той покани ли те да се запознаеш с тях? С играчите? —
продължи свекърът й, щом тя се обърна настрани.
— Да. С трупата на Нейно Величество. Отказах, макар да не се съмнявам, че щом са под покровителството на кралицата, са от подобаващо благоприличен вид.
— Сега пък ти ще излезеш мечтателка, дъще — нежно отбеляза той. — Защо според теб им трябва друг човек, а?
— Уил ми каза. Един е умрял по време на пътуванията.
— Как е умрял, чудя се. Изповядал се е, мирно и тихо се е настанил за последния си сън? Мислиш ли?
— Не знам. — Тя сложи ръце на слепоочията си. — Не от това се страхувам. Ах! Не искам да го променя. Не искам да го пречупя и да го обърна против волята му. В това няма обич.
Той изсумтя.
— О, напротив, има.
— Но има и друго — внимателно продължи тя — в лоялността на съпругата към мъжа й, независимо какво се случва. — Дръзко,
приливът на кръв по лицето му показваше, че е схванал. Дръзко,
защото можеше ли Ан още да разчита на благосклонността на Джон
Шекспир? Тя не беше успяла да върже Уил, както баща му се беше надявал.
— Скъпа моя — въздъхна свекърът й, грохвайки върху една табуретка — не виждаш ли, че ако последва тази своя лудост, това ще го промени? Ще го промени и ще го направи неподвластен на силата ти?

138
Беше си го мислила. И да, изпитваше ужас. Отново го видя като играч, как върви до изрисуваната каруца, как стъпва върху някаква далечна сцена, как говори и играе, сякаш е някой друг и изобщо не е нейният Уил. Откри, че е страшно лесно да си го представи.
И все пак, беше ли отклонение от пътешествието, започнало с разлистваща се страст в гората, или странстването продължаваше? Ти

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: