Тайният живот на Шекспир

139
Вмъкна се в „Лебеда“ и помоли коняря да й покаже къде са играчите.
Бяха скупчени около маса, отрупана с листове. Ах, листовете,
перата, писането — нейните нежни врагове. Но докато слушаше и наблюдаваше един от тях, който броеше на пръсти със смръщено изражение, осъзна, че става въпрос за числа, не за думи: за оправяне на сметки. Поколеба се, изучавайки лицата, позите, дрехите. Бяха различни, определено. Всичко в маниерите им изглеждаше малко по- пъргаво, малко по-отчетливо. Единият — шутът? — имаше пищен,
режещ смях, който те караше да се усмихваш още щом го чуеш, макар че Ан се запита какво ли е този смях да бъде насочен към теб. Всички бяха доста по-възрастни от Уил, освен един младеж, който сигурно играеше женските роли, и един светъл млад мъж с красиво извити вежди: красота, която някак я накара да се почувства неудобно като гледката на пари или бижута, оставени, беззащитно достъпни, пред крадеца.
Мошеници и безделници — играчите изобщо не бяха такива и когато я видяха, проявиха любезност и въздържаност, покланяйки се:
„Госпожо, моля да ни извините, какво търсите, на вашите услуги…?“.
Но тя свали качулката си, каза, че се е объркала, и си тръгна. Не беше наясно какво е искала да види, но остана удовлетворена, някои празнини бяха запълнени. Господин Смарт от магазина за платове използваше сметало за изчисленията си, можеше да се види през прозореца как леко отмята и почуква топчетата — същото беше с Ан на този кръстопът от живота й; Ан, бързаща за вкъщи в топлите улични сенки, отмятайки мънистата на любовта, лоялността, страха в търсене на точната сметка.
Една фигура не се променяше. „Ан, Ан, направо не мога да повярвам — както беше казал Бартоломю при последното си гостуване — Ан да навърши трийсет години, кой би повярвал?“
Трудно беше да се определи дали е бил злобен или не. Може просто да е отбелязвал факта: тлъстият факт, който можеше само да се разраства и да става още по-очебиен.
Ти си по-възрастна от Уил, Ан — и с всяка година това ще има все по-голямо значение.
Причина да не изпуска Уил от погледа си, следователно да не го оставя да се скита по света и да съзре хиляди обекти за сравнение.

140
Могъща причина — но грозна. Красотата беше там, където бяха започнали.
Тя го свари в двора да цепи дърва. Беше по риза, изпотен, по домашному; но щом Уил вдигна поглед, Ан успя прекрасно да си го представи как заема мястото си сред онези играчи в кръчмата, о, да.
Точно в този момент изглеждаше цяло чудо, че изобщо е тук.
— Уил, слушай! — Тя протегна ръка — да го докосне или да го отблъсне, кой можеше да каже? Ръката й остана между тях,
трепереща. — Никога не трябва да принадлежиш на никоя друга.
И той се отнесе към нея сериозно, така си помисли тя. Уил си пое дъх, както беше виждала мишките да вдишват, заклещени в ъгъла,
преди лопатата да се стовари.
— Няма — каза той. — Кълна се в живота си.
Тя тихо се засмя. Чувстваше се толкова уморена, сякаш можеше да заспи за цяла година.
— Много добре, много уместно. Защото, ако го направиш, ще те прокълна. Тоест имам предвид, ще ти пратя проклятие. Ще го направя някак си.
Той падна на колене. Челото — сгърчено, очите му —
полупритворени, слепешком потърси ръката й.
— Честно е — каза той. Пръстите му стиснаха нейните за момент и се разтресоха, сякаш изгорени. Въпреки че главата му беше наведена, гласът му беше силен и ясен: — Да, честно е.
Преди Уил да напусне Стратфорд със сандък, натоварен в каруцата на трупата на Нейно Величество, при него дойде баща му, за да каже нещо. Не да се опитва да развали това, което вече беше сторено: Уил му вярваше. Ако не нещо друго, то като в изгубените стари дни можеха да понасят да се гледат в очите. Съвет, даден от доброжелателство.
— Човек не може да се раздели на две, Уил. — Той млъкна за малко. — Едната половина ще умре, рано или късно.
С майка му беше по-просто. Винаги спокойна, през последните една-две години тя беше ограничила словоохотливостта си още повече: срещу грозотата на света слагаше сключените си ръце и търпеливата, смръщена усмивка. Предупреди го за варварството на

141
Севера и покварата на Лондон. Даде му своята благословия. Уил помисли, че вероятно тя никога няма да му прости.
Някои стратфордски граждани коментираха заминаването от града на Уил Шекспир, за да пътува с трупа играчи.
Той е полудял.
Поема жалък риск и ще се разкайва.
Винаги е бил странен.
Никога не е бил странен.
Ожени се и се натовари със семейство прекалено млад, затова беше неизбежно накрая да избяга.
Винаги е имал такава склонност.
Никога нямаше да спечели богатство под покрива на баща си,
защото времената са тежки и няма достатъчно условия занаятът да върви, затова е разбираемо, че сам се захваща с нещо.
Той мрази старата си жена.
При „Двата бряста“ Гилбърт, задъхан, догони каруцата. Уил изживя спомен за слепота и рукнала пот.
— О, не, не, не още един — каза Тарлтън. — Ние не сме благотворителна фондация.
— Уил! В Лондон… намери ми нещо — изпъшка Гилбърт. —
Занаят. Да стана чирак. Като Ричард Фийлд. Каквото и да е. Да се махна оттук.
Уил сграбчи ръката му.
— Ще се опитам.
Махнаха си.
— Той не е женен, нали? — обади се Лорънс Дътън. Раздразнено отметна пелерината си. — А, просто питам.
Бен се обучаваше, подготвяше се за битката, но никакви испанци не дойдоха да се пробват.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: