Тайният живот на Шекспир
Изтегляне 3.52 Mb. Pdf просмотр
|
| Нощта гаси свещите си и, румен, денят наднича, вдигнал се на пръсти, зад планините… [14] И Бърбидж беше по-естествен от Алейн, който понякога почти изпяваше репликите си, вместо да ги произнася, а и хората на адмирала още разчитаха на материала си от Марлоу и въпреки че „Фауст“ и „Евреинът“ [15] още привличаха публика, този извор беше пресъхнал вече. Не, това беше мястото, на което да ходи заради… заради какво? Стремежът? Тогава ли се започна? Още преди години може би, умът в отдавнашна готовност, изопнат за скок. Но първо, да, трябваше да се справи със сърцето, така да се каже. Агнес беше на един от балконите, горгоната й — плътно до нея. Но, небеса, променена. Слаба, бледа, прекрасната й закръгленост беше почти изчезнала. Поболяла се е от хлороза? Определено е минала възрастта за нея. Поболяла се е по Бен. Той научи малко по малко. Приближи до тях, докато на сцената беше Дойката и произнасяше един от комичните си монолози; Бен щеше да мине и без него, ако той беше авторът — монологът нарушаваше единството; трагедията не биваше да съдържа в себе си комедия. Изкуството не беше като живота, както се опита да обясни на Уил по-предишната вечер: изкуството беше спасение на реда от хаотичното опустошение на живота… Отначало тя не искаше да има нищо общо с Бен. Всъщност извърна лице, отказа да отвори уста. Когато той настоя, Агнес стана и излезе. Старата скочубра размаха пръст срещу него. — От тебе започна всичко — изхленчи тя. — Виж какво стана с нея. Виж какво стана. Най-накрая го допуснаха в дома й. Старият чичо не можа да си го спомни или не можа да си спомни да го е забравял. „Скъпи ми господине, нека ви покажа моята колекция…“ Най-после Бен успя да остане насаме с Агнес. Какво беше станало с нея: ами, той беше човешко същество, нямаше как да не се почувства мъничко поласкан, 294 освен че беше потресен, натъжен и засрамен. Когато скъса с нея, Агнес не се вдигнала енергично, за да продължи нататък, както Бен предполагаше. Намразила себе си, мислела, че вече никога няма да е щастлива, дори почнала сутрин да пие сладко вино. А после някакъв с текстилна манифактура от Сейнт Мери Акс поискал да се ожени за Агнес и тя се съгласила, макар да нямала чувства към него, а искала да си отмъсти на Бен. Копеле, копеле. Агнес му каза всичко това по своя директен, гърлен начин, помежду плач в престилката и ослепителни потоци омраза към него през очи, поразителни от меките сълзи върху теменужения цвят. Сигурно тогава той вече беше неин, още преди да е заридала, заявявайки му в лицето, че го е обичала всепоглъщащо, че манифактуристът е бил едно нищо, по-зле от нищо, но поне не я е зарязал. — Но след като получеше няколко целувки — тя направи физиономия при спомена за тях, ха, не като моите, обзаложи се със себе си Бен — той заспиваше до огъня и почваше да хърка, събуждаше се зъзнещ и ми нареждаше да го разровя, защото бил предразположен към настинки. И аз го правех, Господ да ми е на помощ, а той казваше: „Хубавичко стъкваш огъня, ти си добро дете…“. Агнес не се смееше, не беше в състояние, още не; а освен това беше сериозно, Бен го виждаше и също беше сериозен и този момент. Сериозен спрямо себе си, че я е направил толкова нещастна и че е захвърлил нещо така ценно — някой, който го обичаше толкова много. Въпреки че имаше високо мнение за себе си, трябваше да бъде честен, изглеждаше невероятно да събуди подобна любов отново. Затова каза: — Този човек е бил отрепка. Но къде е той? Не може да те е оставил. Това е специалитет на глупаци като мен. — Не, аз бях. Аз вече не исках да имам нищо общо с него, защото… Тя възвърна своята злочеста любовна ярост, почти беше готова да го удари. — Разбъркай огъня, казвал? За теб един мъж трябва да е готов да си пъхне ръката в пламъците, за награда като теб, какъв идиот съм бил да я захвърля. Мила Агнес, той е трябвало да е готов, както съм аз, така че… Бен го направи. Не болеше толкова, колкото си мислеше, че може да боли: поне не в момента. 295 — Ах, ти, глупак такъв — извика тя, докато Бен стискаше огромната си лапа. — Мислиш ли, че това иска една жена? Донесе масло, намаза ръката. — Кажи ми, кажи ми какво иска една жена — молеше я той, но не, не всяка жена, а жената, единствената… Бяха гледали „Ромео и Жулиета“, прочувственото може би витаеше във въздуха. Освен това беше много неприятно, че е отслабнала и бледа заради него. Простичките любовни взаимодействия можеха да я излекуват като очистителното на оная старица и те не бяха скъпи. Беше разбираемо. И целувката й се оказа омагьосваща както винаги, въпреки че Бен беше леко замаян от болката. Старият побъркан чичо щеше да им позволи да живеят там, след като се оженят, но Агнес искаше да е далеч от него и мухлясващите гоблени. Създадоха домакинство в Уестминстър. Бен беше намерил половин къща под наем недалеч от „Хартшорн Лейн“. В леглото беше възхитително и той с нетърпение очакваше да има деца, които да отглежда, както си му е редът. Агнес почна с опитите да го промени след около месец. Не харесваше, че пие, а после се успива и става, за да чете: как щяла да се нагоди тя към това? Бен сви рамене, всъщност нямала такова намерение. Отначало Агнес беше впечатлена от големия му брой познанства с театрали, как той можеше да разчита на симпатиите на няколко актьори, най-вече на господин Шекспир, поетът на нежното очарование, който беше създал „Ромео“ — забележително. Уви, и на бойните средства. Можеше ли човекът, който е написал „Ромео“, да хърка толкова силно, да разхвърля дрехите си? — Най-добре да питаш жена му, любов моя — отвърна Бен. — Тя живее в Уорикшър, откъдето е и той, и не го вижда по два-три месеца. Това накара Агнес да замълчи, но за известно време. Понякога, ако много се умореше от натякванията, отиваше с тежки стъпки до дома на пастрока си и прекарваше нощта там. „Всичките са повече или по-малко опърничави“ — каза пастрокът му. Бен само изсумтя. Не му хареса, че тези думи идват от втория му баща, понеже клеветяха майка му, която отдавна смяташе за изключение сред жените; но в тях имаше известна истина, трябваше да признае. 296 Все пак Агнес и Бен имаха и приятни моменти. Излизаха да се разхождат с най-хубавите си дрехи, за да подишат чист въздух и да погледат стрелбите с лък на Финсбъри Фийлдс. Прибирайки се един ден, спокоен и доволен, Бен видя, че дърводелецът, който живееше в другата половина на къщата — глупак, идиот — е изсипал помия на прага му. — Не знаем дали е той — каза Агнес, която беше изключително загрижена как да впечатли жена му със сипаничавото лице. Сбиванията на пастрока му с неговите съседи винаги са били нелепи, но при Бен беше различно. — Остави, Бенджамин, не можем да си позволим да… — Какво не можем да си позволим? — изрева той, защото това беше дъното на падението за един горд човек, да му казват да се Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|