Тангра Пътят на воина Видове Разговори Добро и Зло Шаман
Изтегляне 101.54 Kb.
|
Свързани:
Пречките по пътя към йога
| Добро и Зло
Ние, шаманите, сме на тази земя с определена задача, освен да лекуваме хората, ние издирваме Злото. Търсим го и го откриваме навсякъде и цял живот се занимаваме с него. Всичко, което правим, е свързано със Злото, болката и страданието. Ние сме тук да се борим с Шурале, да намалим Злото на света. Ние сме изпратени сред хората, за да им помагаме. Нашата задача е да отнемаме лошотията от света и да я пречистваме през себе си. Така светът би трябвало да стане по-добър и в него да има по-малко болка. В света има много малко хора, които в същността си са зли. Такива, които в себе си имат повече от духа на Шурале. Злият дух им пречи да приемат орендата и да познават Тангра. Това ги кара никога да не виждат красотата на света, да не се радват на живота и да не виждат добрината в себе си и другите. Такива хора обаче не са слаби и не бива да ги подценяваме. Те са силни и се хранят от собствения си егоизъм, черпят от силата, произтичаща от черната им душа. Тези хора правят света лош. Някои от тях дори не знаят, че са слуги на Шурале. Повечето хора само изглеждат лоши, но всъщност самите те са жертви на Злото. В същността си те са добри, но са обсебени от различни духове, които ги правят да изглеждат лоши. Такива духове са: властта, похотта, омразата, отмъщението, завистта. Ние, шаманите, цял живот издирваме хора, обсебени от тези духове, и им помагаме. Всъщност ние им помагаме да разберат, че единственият начин е те сами да си помогнат и да се преборят със злите си духове. Истински лошите хора са единици, но са неизгребими. Те определят живота на хората. Опитвали сме да се преборим с тях, но не можем нито да ги преборим, нито да ги победим. Така ние разбрахме, че единственият начин да се борим с наистина лошите е като ги изтребваме. Ако ги убиваме обаче, означава да станем като тях. Злото и насилието са лоши независимо с какви намерения ги използваш. Няма такова нещо като "добра" или "справедлива война". Войната е зло! Убийството е зло! Поробителите са зли! Ако ние убиваме лошите, ще станем като тях. Животът е такъв. Ние с боилите (воините) нямаме нищо общо, живеем в различни светове, вярваме в различни неща, нашето Добро е тяхно Зло и обратното. Аз съм толкова далеч от българските воини, колкото от хунските, а хунските шамани са ми по-близки от всички българи. Но ето, че ние имаме нужда от тях. Срещу злите хора, слугите на Шурале, ние изпращаме боилите. Аз използвам най-добрия воин, който съм срещал досега – багатур-багаина Баяр. Аз му помагам в неговия Път. Помагам му да се пребори с враговете на воина. Той знае, че всеки воин трябва да има духовен наставник, който отстрани като наблюдател да му помага да осъзнава нещата, които му се случват. Воините са огнени и резки, ако нямат наставник или наблюдател, те много лесно могат да преминат на страната на Злото. Има една легенда, че един ден ще се роди човек, който ще бъде воин и шаман едновременно. Той ще бъде идеалният воин, той ще победи Злото и ще владее всички светове. Той ще бъде Воинът на Светлината. Знаех, че Баяр и дядо ми неслучайно се срещат толкова често, но сега започнах да разбирам какво правят всъщност. Баяр явно живееше и воюваше във всички светове с помощта на стария шаман. От този момент започнах да изпитвам още по-голямо уважение към моя учител. Не можех да определя обаче дали Баяр беше Воинът на Светлината? – Ти досега срещал ли си зли хора? – попита ме шаманът. – Не знам! – отговорих веднага, но едва след това се замислих. – Дядо, мисля, че съм срещал истински зъл човек – казах след малко. – Така ли? Кой беше той? – учуди се старият шаман. – Това беше хунът, с когото се би Баяр – Грот. – Грот – повтори шаманът. – Той изглеждаше като животно, като див звяр. Имаше белези по цялото тяло, с малките си зли очички ни пронизваше и беше толкова страшен. – Не, моето момче. Грот беше воин на Светлината. Той не беше лош. Беше противник и враг; но не и лош. В очите на хуните ние изглеждаме по същия начин. Това е така от страха. Не бива да бъркаш страха и притеснението, което си изпитал, със Злото. Когато човек е малък, той се плаши от всичко, което е по-голямо и силно от него. Грот имаше чиста душа. Видя ли го да направи нещо лошо, непозволено, да наруши воинските закони, да прекрачи границата на честта, да се подиграва или злорадства? – Не, той се биеше с Баяр. Биеше се с гордост и достойнство. Нищо от нещата, за които говориш, не направи. – Виждаш ли?! Грот не е бил лош. Той се е изправил с достойнство и чест и е загубил битката. Уплашил е всички по-слаби, но не е направил нищо лошо. Много често, за да оправдаят собствената си жестокост или безсмислието на битките си, воините наричат своите врагове лоши и зли. Това те правят напълно преднамерено. Тези, които най-много крещят, че тези или онези са лоши и зли, са всъщност лошите. Ти чувал ли си такова нещо? – Да! – потвърдих аз. – Чувал съм, че хуните са крадци, че изяждат българчетата и се хранят с тях, че пият човешка кръв и затова плачат с кървави сълзи, че не са хора, а са направени от кал. – Да, да, всичко това си го чувал. Това го говорят българите, но не сме само ние. Ромеите го говорят същото. Те измислиха това, че хуните са от кал, че не са хора, че не са сътворени от Бог в дните на Сътворението, че не са синове на Адам и Ева, а са правени по-късно от техния Шурале – Сатаната. Те обаче говорят това и за нас. Наричат ни варвари, твърдят, че сме хора без чест, че нямаме души, че не сме хора. Те правят това, за да може воините им, когато ни избиват, да не се чувстват виновни. Да си мислят, че са убили животно, а не човек. Ромеите не ни смятат за хора, но не са само те. Хуните говорят същото за нас. Ето къде е Злото! Виждаш ли го?! Не Грот е злото и не хуните, а лъжата. Грот с нищо не беше по-различен от Баяр, не беше нито по-добър, нито по-лош от него. Страхът те кара да го привиждаш като Зло. Именно страхът кара хората да виждат всички около тях като лоши и да се боят от тях. – Това не е вярно! Аз не се страхувах от Грот! – като казах това, за миг спрях, защото май не беше съвсем вярно. – И не съм лъгал! – продължих по инерция и в този момент разбрах, че току-що бях излъгал. – Баяр е българин, той е много добър. Ти самият каза, че си го ползвал да убива лошите. – Така е, но аз трябва да му казвам кои са лошите. Ако не бях аз, той щеше да убива добри хора, които са негови врагове и той смята за лоши. Едно от най-важните неща, които хората, които уж се борят със Злото, не могат, е да отличат кое е Зло. Те бъркат това, което на тях не им харесва и от което се страхуват със Злото. Това е много трудно нещо. – Дядо, не мога да повярвам, че сравняваш Грот с Баяр и твърдиш, че двамата са еднакво лоши! Всички знаят, че Баяр е добър, а Грот беше лошият. – Тези всички са българите. Хуните твърдят обратното. Но нито едните, нито другите са прави. Отговори си на един въпрос: "Защо Грот е лош, а Баяр добър?" – Защото е хун – победоносно заявих аз. – Човек не е лош заради това, което е, а заради това, което прави или не прави. Това определя добрината и лошотията. Ако ти не разбираш това, с нищо няма да се различаваш нито от Баяр, нито от Грот. Ти няма да бъдеш с нищо повече от Грот или от Баяр. Хората, които се определят като лоши поради това, което са, обикновено просто са различни. Малките хора привиждат различните като лоши. Това е голяма заблуда. Това пречи на хората да видят истинското Зло. Опиши ми как според теб изглежда лошият човек. Замислих се сериозно. Какъв беше лошият човек, ако не трябваше да изброявам неща, които човекът е, а които е направил? – Лошият човек е мързелив, без чест, отмъстителен, страхлив, непоследователен, зъл, дребнав. – Тохол, искам да те питам нещо – каза дядо ми и се приближи до мен. Вгледах се в дълбоките му бръчки. – Кажи ми, ти някога проявявал ли си мързел? Отначало се стреснах, защото шаманът ме гледаше от твърде близко разстояние. Той ме "пронизваше" с погледа си. Това поведение беше непривично за него. Разбира се, бях го виждал да гледа така други хора, но никога не го беше правил с мен. Замислих се. Всъщност не ми беше нужно дълго да се замислям и веднага отговорих: – Случвало се е понякога да си спестя някое усилие. – Случвало ли ти се е да искаш да отмъстиш на някого, който те е засегнал? – продължаваше дядо ми. Веднага се сетих за Арбат и отговорих: – Да, случвало ми се е! – Дори няма смисъл да те питам дали ти се е случвало страхът да се процежда в душата ти и като червей да те яде отвътре! Затова ще те попитам: Случвало ли ти се е да решиш нещо, но после да промениш мнението си? Кимнах два пъти, за да покажа, че ми са се случвали и двете неща. – Случвало ли ти се е да се заядеш за нещо малко, а да не отчетеш нещо голямо и важно, което някой човек е направил за теб? Кимнах. Мога да кажа, че дядо ми беше най-потърпевш от това. Старият шаман продължи да ме гледа все така отблизо, но май вече нямаше намерение да говори. Стоях и се чудех какво да кажа или направя. Можеше ли дядо ми да завърши така разговора ни, без да съм разбрал нищо? Нямаше ли да каже още нещо? – Защо ме питаш всичко това? – попитах аз. – Не разбра ли за какво те питам от одеве? – Не! – чистосърдечно си признах аз. – Ти ми каза какъв според теб е лошият човек. После ми призна, че си проявявал всички тези качества. Ти описа себе си като лош. Ти как мислиш, лош ли си, или добър? – Добър съм! – казах аз. – Всеки лош човек би казал, че е добър. Освен всички тези неща, ти си и егоист. Лошият човек винаги смята, че е добър и даже няма да се замисли върху това какъв е. Той смята, че е добър, но не е. Добрият би се замислил и никога не би бил толкова сигурен, че е добър. Ето защо, когато някой ти каже, че е добър, знай, че е лош, а ако не ти отговори или ако ти каже, че е лош, това означава, че е самокритичен и по скоро е обратното. Прав ли беше дядо ми? Това означаваше, че всичко, което досега бях смятал за себе си, е невярно, че трябва да се изчистя от тези идеи, че трябва да се опитвам в бъдеще да не ги допускам. – Виждам, че се притесни. Всеки един от нас е лош, Тохол. Всички ние сме лоши. Не сме лоши, защото сме зли, а защото живеем неосъзнато, а когато си такъв, малко по малко ставаш лош и дори не го осъзнаваш. Единственият начин да станем добри е чрез осъзнаването ни. Само ако живееш осъзнато, можеш да бъдеш добър. Трябва да внимаваш за всяко нещо, което правиш, всяко нещо трябва да бъде обмислено и осъзнато. Не е толкова лесно да се направи това. Един велик шаман на Запад се е опитал да покаже това на хората. Днес те са направили цяла религия, но не почитат това, което той им е разкрил, а се кланят на него. Това е все едно някой да ти покаже пътя към вкъщи, а ти да останеш при него и да твърдиш, че той е твоят дом. Това правят днес тези, които се наричат християни. Някога преди години Христос, техният днешен бог, им дал пример чрез живота си как да станат добри хора. Той ги учил на смирение и добрина, но те, понеже били страхливи егоисти, виждали само саможертвата, която той направил за тях. Днес те го почитат заради саможертвата. Това видели и разбрали от него. Само това, което се отнасяло за тях, защото те не искат да направят нищо със себе си, не искат да се променят. Той им посочил Път, а те виждали врата, която държал отворена заради тях. – Дядо, кой е този Христос? – Това не е важно. Важно е добър човек ли е бил, или лош? – Добър ли е бил, дядо? – Не! Христос е бил лош човек както всички нас, но е видял Бог в себе си. Същото трябва да направиш и ти. След тези думи на стареца, на талази започнаха да ме заливат една след друга мисли. Вече не можех да говоря, нито да слушам, защото цялата ми мисъл беше обърната навътре. Върнах се в детството си и се замислих за всички неща, които досега смятах, че са ми ясни, за всичко, което приемах за истина, в което вярвах. Всичко това, което доскоро бях смятал, че определя моето верую. Това, което смятах, че е моята основа в живота, това, заради което се борих и дори бях готов да жертвам живота си. Започнах да осмислям принципите си. Това, което досега ми се беше струвало като мое предимство, сега виждах и оценявах като слабост. Разбрах колко нелепи и смешни са нещата, в които бях вярвал. Това, което бях смятал, че съм аз се разпадна пред очите ми. За миг загубих устоите си. Разпаднах се на съставните си части. В този момент изпитах страх, защото не бях сигурен, че ще мога да се събера отново. Опитвах, но не успявах. Скоро разбрах защо. През цялото време аз се опитвах да върна стария Тохол, но това вече не беше възможно. Старият шаман ме бе разгромил и вече никога нямаше да бъда същият. Онзи Тохол отпреди няколко мига беше мъртъв. Аз трябваше да бъда нов човек. Трябваше да смеля душата си и отново да се събера, но вече като човек на ново ниво. Като човек без вяра, преживял катарзис и очистване. Нов човек. Помислих за омразата, откъде идеше тя, сетих се за някои уж незначителни думи, жестове, знаци. След като разбрах колко жалък съм бил досега, осъзнах, че от тук нататък вече не мога да допусна това. Новият Тохол трябваше да внимава за всяко нещо. От този момент вече не трябваше да има нещо, което да приемам на доверие. Аз трябваше да бъда осъзнат човек и да мисля за всяко нещо, което ми се случва. Трябваше да се събудя. Чак сега разбрах какво означава да си буден духовно, нещо което дядо ми повтаряше много пъти. Разбрах какво означава да вземеш очите си. Той всеки път казваше, че шаманът трябва да носи очите си със себе си. Сега разбирах какво означава това. Аз току-що бях прогледнал и вече не можех, а и не исках да бъда сляп. Аз вече щях да нося навсякъде очите си със себе си. След няколко дни отново седнах срещу стария шаман. Исках да го попитам за толкова много неща. – Дядо, може ли да има воин, който да бъде добър човек? – Попитах аз. Откакто бяхме водили предишния разговор с шамана, през цялото време бях мислил за това. – Животът на воина е жертвоприношение, но доброволно. Той сам предоставя живота си в ръцете на Бог. Може ли да има жертвоприношение, което да не е свързано с насилие? Най-много от всичко искам да бъда воин, но в същото време искам да бъда добър човек! Не искам да преживея живота си в омраза! Искам да обичам и да виждам красотата на света! След твоите думи, аз се замислих и разбрах, че хората живеят в свят от битки и войни. Те предизвикват света, затова светът им отговаря със същото. Воинът изважда своите мечове и предизвиква Бог, съдбата си и целия свят. В този момент всички вадят своите оръжия срещу него. Така той цял живот воюва. Питах се обаче дали тази битка е истинска? Не е ли предизвикана от поведението на воина? Не е ли светът такъв според очите, които го гледат? Наистина ли светът е толкова лош и враждебен, или е такъв само за воините? Аз обаче не искам да живея така. Душата ми копнее да бъда воин, но в същото време искам да бъда добър човек. Ти спомена за някакъв воин, който трябва да се появи и той ще бъде едновременно воин и добър човек. Искам това да бъда аз. Би ли ме научил, дядо, да разбирам дали съм добър? – Ако на един човек му е хубаво, ако се чувства щастлив, това означава, че е добър човек. На лошите хора им е отнета възможността да бъдат щастливи. Те могат да бъдат наядени, да имат много неща в юртата си, много жени, коне, злато или сребро, но не могат да бъдат щастливи, защото нямат души. Само добрите хора могат да бъдат щастливи. Такъв човек се чувства запълнен. Той никога не прави злини, защото се чувства цялостен. Злините идват от липси, а не от излишества, не защото човек е лош, а защото няма. Тези липси обаче не са от този свят, а са в душата му. Канът не тръгва да завладява нови земи, защото тия, дето ги има, са му малко. Той има много земя и не му е нужна повече. Той тръгва на война, защото в душата му зее дупка. Така цял живот опитва да я запълни, но не осъзнава това. Всички злини в тоя свят са заради празните места в душите на хората, но те не го разбират. Ако можеха да го разберат, щяха да осъзнаят, че светът, в който живеем, е отражение на нашата душа и не бива нищо да се върши навън, ако не е направено вътре в нас. И ако искаш много да имаш нещо, не се опитвай да го придобиеш в тоя свят, а погледни дали нуждата ти не е в душата ти и там се опитай да я запълниш! Всеки човек има две очи, с лявото гледа в душата си, в отвъдния свят, а с дясното в настоящето, в тоя свят. На повечето хора не дясното им око е гладно, а лявото, но те не разбират това. Ето защо човек трябва да раздели себе си и да се научи да вижда и с лявото, и с дясното око, и чак тогава ще разбере кой глад откъде идва. И ще разбере, че повечето чревоугодници хранят левия глад, и войните са от лявата страна, желанието да властваш също е от там, горделивостта, дребнавостта, отмъстителността, любовта, властта, всички тези са от лявата страна. Шаман Шаманството беше Пътят на духовете, в него не всичко зависеше от действията и волята на човека, а голяма част беше благоволение на духовете. Всяко нещо в света имаше собствен дух. Шаманът, освен очевидните неща, виждаше отвъд и можеше да общува с духовете на различните предмети и животни. Дух имаха животните, дръвчетата, храстите, дори определени места от степта и тревата също имаха дух. Духът определяше силата на всяко нещо, което ни обграждаше. Така например дървото, което е голямо и мощно, въпреки размерите си, можеше да има по-малко сила и по-малък дух от една билка, която е трева. Това е така, защото билката, макар и с по-скромно присъствие в материалния свят, има много по-голямо влияние в света на духовете и Силата. Шаманите твърдяха, че светът на духовете е твърде различен от света, който обикновените хора познаваха. Според шаманите животните освен дух имат и душа, но за разлика от хората имат една обща, обединена душа. Тази душа се наричаше оренда. Орендата, за която шаманите говореха, беше доста различна от това, което колобрите наричаха оренда. От животните само кучето и конят имаха лична, индивидуална душа и можеха да се свържат директно с Тангра. Затова, ако българите искаха да изпратят послание към Тангра, разчекваха куче или убиваха кон и тяхната душа отнасяше посланието лично към Бог. Животното не биваше да се посича с острие, защото това щеше да наруши духа и да прекъсне орендата. Световете, които съществуват, са три: подземен, земен и небесен. Шаманите могат да пътешестват из тях. Тези свои пътешествия те не можеха да извършват свободно, а трябваше да се свържат с някоя от свещените птици, а те са три. Шаманите на Гарвана са най-слабите шамани. Те могат да се движат най-вече в земния свят. Духът на Гарвана може да направи така, че те да се появяват и да изчезват и да бъдат на отдалечени места, но трудно преодоляват границата между световете. Освен това се смяташе, че Гарванът много лесно пътува към подземния свят, но много трудно се издига към Небето. Шаманите на Орела бяха най-многобройни. Те викаха Орела, който сграбчваше душите им с ноктите си и ги отнасяше където пожелаят. Всеки шаман беше непрекъснато свързан с птицата си. Цената, която трябваше да плати, беше личната му сила, която свещената птица отнемаше от него.. Дядо ми разказа за най-великия шаман, който натрупал много лична сила и постигнал могъщество. Той решил да подчини птицата и да властва над нея, спечелвайки безсмъртие. Неговата птица бил Орелът. Той дълго време се преструвал на слаб пред Орела, но веднъж решил да действа и започнал да се укрива от него. Изградил нещо като преграда от мъгла около себе си и пътешествал сам с помощта на личната си сила. Легендата разказваше, че Орелът, понеже дълго време не го бил виждал и всеки път, когато искал да го навести, се оказвал в гъста мъгла, го помислил за мъртъв. Така шаманът, ако можел да поддържа безупречното си поведение, щял да живее вечно. Но това не се случило. Силата и могъществото му пораснали много и той живял толкова дълго, че най-накрая си повярвал, че наистина е победил Орела, че е безсмъртен. Той решил да мине покрай Орела, за да докаже силата и превъзходството си, но тук се случило нещастие. Заради самочувствието му мъглата около него се разсеяла, Орелът го видял, хванал го, разкъсал го с нокти и получил цялата му сила. Само веднъж съм виждал духа на Свещения сокол. Той идва и си отива толкова бързо, че шаманите почти не го виждат. Той е много опасен. Шаманите на Сокола са много специални. Соколът не вози душите на хората плавно и не се рее както Орела или Гарвана, а постоянно сменя посоката и скоростта си. Ако не е твоя птица, но се опиташ да се покачиш на гърба му, има опасност да бъдеш посечен. Соколът не се вижда, той изниква от нищото и като мълния разсича небето. Повечето хора виждат крилете му като острие на меч. Той ги разсича и погубва. Опитът ми да се покача на гърба на Свещения сокол за малко не завърши със смъртта ми – продължи разказа си шаманът. Чертите на лицето му бяха станали още по-дълбоки. Личеше си, че докато разказва, той отново преживява случката. – Соколът ме изпусна от ноктите си. Аз започнах да падам, а той сви криле и като камък, като стрела се спусна към мен. Пищях от страх пред страховитата гледка. Най-накрая отново ме сграбчи с ноктите си. Така разбрах, че смъртта и полетът със Сокола са едно и също нещо. Всеки полет със Сокола е вид смърт и всеки път губиш старата си същност. Храна Шаманът ми даде да дъвча парченце сухо месо. Предупреди ме да го ям много бавно, като го смуча, за да мога пълноценно и напълно да извличам хранителните сокове от него и да приема Силата му. Суровото месо не беше просто храна за българите, то ни осигуряваше Сила. Хората се хранят и поемат много повече храна, отколкото им е нужна. Тангра е определил колко храна е нужна на човек, за да може да се бори и да живее. Когато ядеш малко и се съобразяваш какво и колко да ядеш, започваш да усещаш колко фини са енергиите, които управляват човешкото тяло и колко малко храна е нужна на човек, за да живее. Чувстваш се лек, чист, прозрачен. Тогава започваш да разбираш, че останалите хора ядат като прасета, поемайки огромни количества енергия. Когато изядеш толкова много и толкова силна храна, тя те замърсява, задръства те и насочва енергията ти от духовност към материални неща. Когато правиш това, губиш себе си, отделяш се от природата и от естественото ти състояние, не можеш да се самонаблюдаваш и опознаваш. Поемането на повече храна е неуважение и обида към Великото Небе. Всички живи същества в степта са плът от плътта на Тангра. Така ние не просто съществуваме в степта, а живеем в лоното на Бог. Богът Небе е определил колко от себе си да ни даде, за да можем да живеем. Той ни е оценил според храната, която ни е определил и ни отстъпва от себе си. Когато ние убиваме и ядем повече, отколкото ни е отредил, показваме своето неуважение и не зачитаме мнението му. В такъв случай ние ръфаме живата му плът. Така ние показваме, че се оценяваме по-високо, отколкото той ни оценява. Това обижда и със сигурност гневи Тангра. Кой е прав и кой греши? – попита дядо. Той ме гледаше хитро като че ли очакваше отговор от мен. Аз обаче знаех, че не отговор очаква старият шаман, а разбиране. – Повечето хора смятат, че са прави. Разбира се, тях ги е страх да го произнесат, но след като продължават да ядат повече, отколкото им е нужно, значи все пак го смятат. Степта е жива. Тангра е степта и животът в нея. Когато унищожаваме Тангра, ние го правим заради своето съществуване, не заради оцеляването, а заради благоденствието и лакомията си. В такъв случай ние се отдалечаваме от Тангра. Ето защо лакомията е обида към Тангра и показва, че сме егоистични, себични хора, които не разбират Бог и са далеч от него. Лакомите хора губят Бог, те го обиждат и убиват, те го изяждат. Хората ядат седем-осем пъти повече храна, отколкото им е нужно. Те правят това, защото ги е страх да не останат без сила. Те се опитват да запълнят празнината в себе си с храна. Храната им дава сили да съществуват, но в същото време тя им отнема възможността да усетят орендата. Повечето хора познават само един начин да си набавят сила, той е най-грубият и популярен, чрез храната. Когато хората получават сила по този начин, те не могат да проникнат през него и да видят, че има много други начини да се получи Сила, че има много по-фини същности на Силата. Силата на храната е като пожар, който пречи да се погледне през него и да се види Слънцето. Тя е груба и пречи да се види истинската Сила. Отвъд силата, получавана при ядене, се намира силата на орендата. Тя е много по-фина и незабележима. Когато намалиш храната, започваш да оценяваш нейното усвояване и прозираш за съществуването ѝ. Тя ти дава сила чрез по-малки на прав поглед енергии, но те всъщност са по-силни. Орендата е по-близо до силата на дишането, силата на водата и слънцето, до вътрешната сила. Когато намалиш храната, ще започнеш да откриваш орендата чрез тези сили, но и тях трябва да овладееш и подчиниш, докато най-накрая не остане чистата оренда, гази чиста Сила, изпращана ни от Тангра. Западните хора и особено римляните искат да изядат света. Римляните ядат, след това повръщат, за да могат да се тъпчат и да продължават да ядат отново, показвайки неуважението към света, Бог и храната. Те искат да опознаят Бог, да го подчинят и унижат, като го изядат и го прекарат през червата си. В тях няма смирение и респект. Те не уважават, не се стремят към хармония и баланс, искат да притежават, да властват и това се отразява в храненето и отношението им към храната. Човек не бива да допуска да бъде роб на стомаха си. Не бива да допуска гладът да го отклонява от Пътя. Ако цял живот живееш само за това да натъпчеш търбуха си, ще се превърнеш в животно. Вярно, ще си нахранен, но животът ти ще е загубил смисъла си. Ако Тангра е определил едно от препятствията ти в Пътя ти да бъде гладът, трябва да го преодолееш! Ако Тангра е решил Пътят ти на воин да се постигне с глад, не би ли го направил? Охолството и добрият живот карат воина да се успокои и отпусне. Милиони са воините, отстъпили от Пътя си и отдали се на добър живот. Помни, тези, които са на бойния път, за да постигнат власт, слава, охолство и спокойствие, не са истински воини. Това са хора, които се опитват да използват Пътя на воина, но не го следват. Те са крадци. Хора продали възможността да постигнат Пътя. Има и такива, които се стремят да постигнат величие и слава или са заменили истинската мъдрост, за да постигнат знание. Всички те са измамници и хора, които не ценят и не познават Пътя на воина. Не търси слава, злато и изгода! Търси духа във всяка нещо, с което се занимаваш! Знаех, че воините смятат за най-голям срам, ако имат дори грам мазнина по себе си. За българския конник, който цял живот трябва да бъде върху седлото на бойния си кон, всеки грам беше важен и това, да си сух и жилав, беше въпрос на чест. Българският кан навсякъде се хвалеше, че ако претопи мазнината на цялата българска армия, няма да може да изпълни двете си шепи. Много бавно дъвчех сухото месо и усещах, как поемам Силата от него. В устата ми се разливаше странна топлина. След като оставих месото много бавно да се стопи, го сдъвках и глътнах. Направих това, когато то вече беше станало напълно безвкусно. Странно, но от толкова малко храна се почувствах заситен. Дядо твърдеше, че за да ловува истински един воин, трябва да може да разговаря с духа на животните. Преди да убиеш някое животно, трябва да омилостивиш неговия дух. Ако просто го убиеш, без да му обясниш, че от това зависи животът ти, се смяташе за недостойна за воина-ловец постъпка. Затова, въпреки че много пъти ми се отдаде възможност, никога не си позволих да убия животно. Освен това дядо настояваше, когато излизам, никога да не нося със себе си оръжие. Той твърдеше, че шаманите, за разлика от воините, не бива да излизат с оръжие при пътуванията си. Според него оръжието поставя преграда между теб и света на духовете. То те поставя в позицията на ловец и на местата, където ходиш, духовете и животните не ти се доверяват, възприемат те като заплаха, като враг, и се изправят срещу теб. Дядо твърдеше, че ловецът-шаман не преследва животното както останалите ловци. Той извиква неговия дух и му обяснява, че трябва да го убие, че животното му е нужно. Духът довеждаше животното. Шаманът му се извиняваше и го убиваше. Степта Степта е жива! Всичко това е живо и ние сме част от него! Не се възприемай като нещо отделно от степта! Степта и животът са едно! Хората, като се раждат, започват да виждат степта като наблюдатели. Възприемат себе си все едно са нещо отделно. Те наричат това "себе си". Това "себе си" ги отделя от степта и от живота. Животът ти и чувството ти, че си ти те отделят от степта! Всеки българин, който се ражда като човек, вече не може да бъде българин, защото това го отделя от живата степ и от Тангра. Всеки от нас губи степта и Бог в момента, в който се роди. След това трябва да застиваме и цял живот да търсим начин отново да се слеем с тях. Това е божествено състояние, докато си жив не можеш да разбереш, че степта е жива. Не става въпрос за това, че всяко същество в нея е живо, а за това, че тя е едно същество, част от която сме и ние. Степта и Тангра са едно и също нещо. Човек е истински жив само когато е в едно с природата, само когато забрави себе си и собствените си дребни желания и зад всяко негово действие прозира желанието на природата, на степта. Човек е истински жив само когато не е себе си, колкото по-малко себе си е, толкова повече е в Бог. Всяко същество в степта, всяка тревичка, всеки храст, всяко дръвче и животно в степта е живо. Хората са арогантни, те смятат, че са най-близо до Бог, но с живота си доказват точно обратното. Те са далеч от природата и Бог. Хората искат да властват и да налагат волята си над света и природата. Те са загубили хармонията, отделили са се от природата и всъщност всеки опит да властват е унищожение и самоунищожение. Тази тяхна арогантност ги кара да рушат и унищожават. Те не разбират силата на деликатността. Ти смяташ, че си повече от тревичката. Тревичката ти се струва незначителна. Степта обаче е съставена от много такива тревички. Ако ти не уважаваш една тревичка, ти не уважаваш и степта, а това означава, че не уважаваш Тангра, защото Тангра е степта. Ти трудно подгъваш крак пред тревичката и не намираш сили да ѝ поговориш. Трудно намираш думи за себе си и не знаеш кой си. Ти иначе с лекота подгъваш крак пред един Тангра, който си си измислил, но пред живия Тангра, пред природата, пред степта не подгъваш крак. Този Бог, на който се молиш, не е истинският, защото е измислен от теб, затова толкова лесно подгъваш крак пред него. Пред твоя бог се покланяш, но не и пред истинския. Степта е жива. Всяка мушица в нея, всяка тревица, плъх, кон, куче, чакал, човек, всичко в нея е живо. В момента, в който се слееш със степта, ще осъзнаеш, че тя е жива. Никога не бива да я гледаш като наблюдател, да се възприемаш като нещо отделно от нея, като нещо повече. Ако ти се отдръпнеш от степта, и тя ще се отдръпне от теб. Ако го направиш, ставаш чужд, а чуждият на степта човек живее във враждебна среда и не разбира нищо от това, което е около него и което му се случва, защото не разбира степта. Ако осъзнаеш, че степта е жива, ще започнеш да уважаваш и най-дребната мушица в нея. Мушицата с нищо не е по-малка от теб. Както конят не е по-любим на Тангра, защото е по-голям от теб, така и ти не си по-мил от мушицата, защото си по-голям от нея. Да, аз вече ти казах как да направиш това, но ти не си го разбрал. Нали ти казах, че не ме разбираш?! Единственият начин да се научиш да побеждаваш е да не се изправяш срещу хората и степта. Да не ги предизвикваш и да се опитваш да ги победиш. Единственият начин да се научиш да побеждаваш е като се съобразяваш с Тангра, с Великия замисъл, с природата и степта. Това става като осъзнаеш, че степта е жива, като станеш част от тази степ. Това означава, че враговете, срещу които се изправяш, също са част от степта. Те са част от природата, част от Тангра. Ако ти си едно със степта и природата, ставаш едно с армията или човека срещу теб. Тогава ти не си в противоречие с него, а ставаш част от него, както той става част от теб. Когато възприемем противника като част от нас, ние се борим с него все едно той е наш вътрешен, а не външен враг и точно така както се борим със страха, мързела и останалите си "противници", така се борим и с външния противник. Когато противникът стане едно с нас, ние можем да му въздействаме и да му заповядваме все едно заповядваме на себе си. Помни, истинският воин прави външния си враг вътрешен противник и така се бори с него! Това е единственият начин да победиш някой, застанал пред теб, като го направиш част от теб! Това е истинската победа! Всичко друго поражда безсмислено насилие! Степта е жива! Степта е жива! Природата е жива! Земята е жива! Всяко нещо, което виждаш, до което се докосваш, е живо. Целият свят е жив и е едно същество. Жив е камъкът, жива е пръстта, живи са тревите и храстите. Те обаче живеят свой живот и имат различно време от нас. Ние сме живи за себе си, но сме живи и в един по-голям организъм, наречен Тангра. Тангра не е само Небето. Тангра е и всичко между Небето и земята. Тангра е всичко. Тангра е животът. Духът на живота е орендата. Така както нашите органи са живи, всеки един от тях за себе си, но в същото време са част от нас. В нашия свят ние сме центърът, в света на Тангра той е центърът. За да бъдеш българин, трябва да разбереш това. За да си българин, трябва да си жив и като себе си, и като Тангра. Българите никога не прекъсват живота си в Тангра. И така както никой орган не бива да живее за себе си и да се опитва да бъде над другите, така трябва да бъде и с българите. Ако някой се опитва да стане по-важен от другите, организмът боледува. Всеки един от нас е важен и всеки има своето място в народа ни. Не може да се каже главата ли е по-важна, или краката. Тангра се нуждае от всеки един от нас. Ние трябва да помним, че сме част от Тангра, че сме най-важната част за него. Това, което ни обединява, е орендата, това е душата на Тангра. Всеки един от нас е част от Тангра, но в същото време самият той е цялостният Тангра. Човек Първите седем години се смятаха за най-важни. Тогава детето не се обучаваше на воински умения, но получаваше възпитание и се учеше да бъде българин. Това беше времето, в което семейството се грижеше за него. Смяташе се, че през първите седем години всеки има право на свобода и волен живот и без да ги е преживял, не може да стане пълноценен воин и човек. Това бяха години на волна игра и липса на отговорности. Знаехме, че хуните, тюрките и други народи започват обучението на воините си от най-ранно детство и подлагат децата на изнурителни натоварвания, карат ги да се грижат за стадата и да работят. Българите оставяха децата да изживеят детството си волно. В този период семейството предаваше родовата памет на детето и съвсем внимателно започваше подготовката на момчетата за воини, а на момичетата – за жени. Според българското деление вторите седем години трябваше да се посветят на обучение в бойно изкуство. Детето започваше да се "кове" като воин и ставаше наследник на традицията, а българската традиция беше всеки човек да бъде елитен боец. От седем до четиринадесет години подготовката на всеки воин беше свирепа и ежедневна. Освен воински умения, момчетата започваха да "изковават" и характера си. На четиринадесет години всяко българско момче трябваше да се превърне в пълноценен, зрял, завършен воин, готов да се включи в българския боен строй. В края на обучението семейството даваше курбан и младият воин получаваше оръжие, доспехи, боен кон и колан. До двадесет и една година воинът бе редови член на българската армия. Той вземаше участие във всеки боен поход и битка. Въпреки крехката възраст, момчетата не се щадяха и се смятаха за пълноценни воини. Те се занимаваха непрекъснато, до пълно изтощение, с изграждането на бойни умения, дори участваха в битки и бойни походи. На двадесет и осем години се смяташе, че воинът трябва да постигне връх във воинската си зрялост. Тъй като българските воини участваха непрекъснато в битки, малка част от тях доживяваха тридесет и пет години, тогава те се считаха за ветерани. Смяташе се, че след като са преживели толкова битки и са изминали такъв дълъг боен път, това са много добри воини. След четиридесет и две години воините заемаха ръководни длъжности във войската. Това беше най-добрата възраст воинът да започне да предава опита си и да бъде наставник на младите бойци. Това беше задължение на българските командири. Четиридесет и девет години беше възрастта, в която воинът се освобождаваше от армията. След това на него му се забраняваше да участва в битки. Тази възраст беше най-омразната за българите. След като цял живот бяха воювали, много от тях предпочитаха да не доживеят този момент. Всеки искаше да умре в битка, яздейки бойния си кон, с меч в ръка. Много често воините, след като завършеха бойния си път, униваха и не доживяваха петдесетата си зима. Въпреки това деленията продължаваха. Един ден дядо ми разказа за деленията на годините според нашия календар. Тъй като календарът ни беше животински, това деление ми се стори много интересно. Първите седем години са маймунски, защото детето е любопитно и подвижно като маймунче. През това време то трябва да бъде научено на всичко, което после ще му потрябва в живота. Вторите седем години са магарешки, детето трябва да бъде натоварвано, но то е инато и отхвърля бремето на обучението. В края на магарешките години се получава посвещаване във войнство и бъдещият мъж постига бойна зрялост. Следващите седем години, до двадесет и една, са така наречените конски, защото конят е по-благороден от магарето и се смята, че човекът от магаре се е превърнал в кон. Той вече е готов да бъде воин. Тогава той постига най-голяма свобода и сила в живота си. Следващите седем години се наричат волски. В тях човекът трябва да тегли и да влачи себе си и семейството, а ако е владетел – целия род или племе. След двадесет и осмата година започват годините на овена. През тях мъжът е силен и пробивен и може да воюва за всяко нещо, пред което се изправи. Следват годините на барса (тигъра), които са разцветът на всеки мъж. Някои смятат, че това става през следващите години, които са тези на верени (змеят, драконът). После следват кучешките години, когато мъжът е повече издръжлив, отколкото силен. След това са годините на петела. По време на петелските седем години мъжът вече започва да се смята за стар. Когато стане на шестдесет и три години, мъжът навлиза в знака на прасето (докс) – това е умно и благородно животно, такъв трябва да бъде и той. Дотогава човекът вече трябва да е надживял дребните страсти и ежедневието и да е постигнал мъдрост. Следващите години са тези на змията, когато мъжът е мъдър и все още има сили. Последните години, тези след седемдесет и седмата, са така наречените костенурски. Те не продължават само до осемдесет и четвъртата година, а и нататък. И всяка следваща година се смята за подарък от Тангра. Костенурката е символ на безкрая. Тя символизира това, че човекът вече е почти изпразнен от съдържание и от него е останала само обвивката му, корубата. Той се влачи по корем и ходи прегърбен като костенурка. Делене според българския календар: от 1 – до 7 – маймунски от 7 – до 14 – магарешки от 14 – до 21 – конски от 21 – до 28 – волски от 28 – до 35 – овен от 35 – до 42 – барс (тигър) от 42 – до 49 – верени (дракон) от 49 – до 56 – куче от 56 – до 63 – петел от 63 – до 70 – прасе от 70 – до 77 – змия от 77 – до 84 и нагоре – костенурски Малките българчета трябва да се възпитават, като в тях се изграждат качества, които по-късно ще ги направят прославени воини. Те трябва да се учат на смелост, да имат чест и да я отстояват. Родителите трябва да са хората, които дават добър пример на децата си. Майката и бащата трябва да бъдат като юмрук и винаги да застават един до друг. Те никога не бива да разкриват своите противоречия пред децата. Българката трябва да забрави, че обича децата си най-много от всичко на света и не бива да застава между детето и баща му, когато той му се кара или изисква от него безупречност. Ако тя се опитва да предпази синовете си, те ще растат слаби, несамостоятелни и страхливи. Така трябва да постъпва и към командирите и да не застава между тях и своя син. Ако някой ден той не се завърне от битка, българката трябва да преглътне горчивите си сълзи и по никакъв начин да не покаже съжаление за това, което се е случило. Тя трябва да е сигурна, че това е било най-доброто за нейното дете. Децата не бива да се плашат, както и не бива да се дразнят. Не бива да се насърчават да плачат. Родителите не бива да наказват децата си строго и да ги държат прекалено изкъсо, за да не израснат децата плахи. Децата трябва да имат свободата да грешат и да се чувстват самостоятелни. Но когато допускат грешки, трябва да бъдат наказвани, както им е било обещавано преди това. Ако детето е изнервено, то става лошо, дребнаво и никога не може да стане добър воин. Детето трябва да се учи да бъде любознателно, възпитано, да уважава по-възрастните и труда на другите, то трябва да се учи да разчита на своите другари и да бъде верен другар. То трябва да цени човешкия живот, за да може някой ден да го отнема с уважение. Ако не се прави това, детето ще израсне непокорно, грубо и себично. Трябва да се внимава, защото грешките, които се правят при възпитанието на децата, оставят у тях белези за цял живот. Ако се греши във възпитанието им, още от най-ранна възраст се отнема възможността те да станат воини. Безчестието на бащата се предава на сина. Безчестието на сина е безчестие за бащата и всички роднини. Така българският воин никога не отстъпва от Пътя на воина, защото през цялото време чувства около себе си присъствието на своите роднини и предци, на целия саракт. Той знае, че не може да си позволи да се държи недостойно, защото така ще опозори името на целия си род, не само на живите днес, но и на всички живели някога. Младият воин не бива да бъде хвален напразно, защото в него се поражда високо самочувствие и представа, която няма нищо общо с реалността. Този, който хвали без причина, обрича младия воин на явна смърт при първата истинска битка. Родителите не бива да изграждат у своето дете идеята, че са му длъжни за каквото и да е. То трябва да знае, че за да получи нещо, преди това трябва да го заслужи. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили имат в себе си спомена за онова слабо безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота му. Това е малкото дете във всеки един от нас. Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в "Да", боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете. И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че той е слаб, несъвършен и че сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство. Такова съвършенство обаче, постигнато, за да компенсираш незавършеността си, е обречено, защото човекът, който се стреми към него, го прави от нараненост и не може да види правилно кръга, към който се стреми. Не е възможно да постигнеш съвършенство, когато си наранен, защото тогава ти не се стремиш към съвършенството, а към това да запълниш празнините си. В този момент от болка, страх и липса разбирането ти за това какъв трябва да бъдеш е извратено. Същото се отнася и за хора, които тръгват по Пътя си след като им се случи някакво тежко изпитание или тези, които тръгват по Пътя, защото са се уплашили, че краят на дните им наближава. Ако тръгнеш по Пътя поради тези три причини, Пътят ти не е истински. За това обаче ще ти говоря друг път. Представи си сега, че човекът трябва да бъде кръг – като каза това, старецът начерта съвършен кръг върху земята пред себе си. Погледнах кръга и се възхитих на това колко точен е кръгът, нарисуван с един замах от шамана. Това обаче е само едната цел, която човек преследва. Докато иска да бъде съвършен и завършен обаче, той не прави нищо за това, а само мечтае. През това време той осъзнава, че има проблем, че душата му е незавършена – като каза това, старецът изтри една част от дъгата на кръга и я начупи, така че кръгчето вече не беше правилно. – Това – каза дядо и посочи начупената част – са несъвършенствата на човека, неговата наранена, незавършена част. Това е болката на всеки човек, неговата слабост, неговият страх. От този първичен страх (Днес в психологията този страх е наречен комплекс.) се пораждат всички следващи страхове в човека. Страхът да не останеш сам, да не бъдеш отхвърлен от приятелите, семейството и племето. Повечето хора затова така неистово се стремят към това да имат семейство, защото в тях постоянно е жив оня първичен страх, че сами няма да се справят, няма да оцелеят. Те цял живот робуват на него. Това е колкото женски, толкова и мъжки страх. Затова през една част от живота им за мъжете се грижат майките и бабите им, а след това си избират жена, която да замести майка им. Съвсем не е само женски този страх. Това, хората да бъдат оценявани, също идва от там. Всички страхове, които човек има, са от този първичен страх. Те са продиктувани от този спомен, от този страх, който ние носим дълбоко стаен в душите си. Често, когато някой воин намери сила в себе си и се обърне и иска да види доколко този страх се е просмукал в същността му, той открива страшни неща. Мнозина откриват, че през цялото време, през целия си живот са действали под влияние на този страх. И всички борби, които са водили, не са били техни и това, към което са се стремили да станат, не е било тяхно желание, а е било нашепвано от страха. Когато се обърнеш, изведнъж разбираш, че той е толкова дълбоко втъкан в твоята личност, че всъщност това, което смяташ, че си ти, което си бил до вчера, не си ти. Зад теб е стоял озъбен твоят страх, този ужас и той е отнел същността ти. Всъщност в Пътя на воина, за който ти разказва Баяр, целта е да се пребори този страх и всеки воин да откопчи себе си от лапите на това чудовище. Този процес се нарича себепознание. Ако един човек не отвоюва себе си от тази своя неосъзната същност, не може да бъде воин и да бъде истински жив. Това всъщност е основата на всеки Път. Най-важното нещо в живота на всеки човек не са децата, не е победата, не са парите, не е властта. Най-важното нещо за всеки човек е да разбере кой е и когато направи това, да върши нещата според същността си. Едва тогава човек може да постигне свобода и животът му да се превърне в Път, едва тогава може да живее, без да наранява околните, да се смята за истински жив човек и да живее в състояние на щастие. Всичко това – нараняването, обучението, кара хората да се стремят да живеят като овце, да се притискат едни в други, да се защитават, да си изискат това или онова, да си го дават, след като са си го изискали. Всичко това кара хората да живеят по определен начин. Племето изисква от хората да живеят като останалите. Всичко това, а и още много повече, се нарича матрица. Матрицата е щампа, която ковачите и рисувачите използват. Тя се налага и под нея всички рисунки или знаци и чертежи стават еднакви. Това е матрица. Племето, родителите действат като матрица. Те налагат своето обучение, което има за цел да направи децата, хората еднакви. Колкото по-малък и наранен си, колкото по-неосъзнат си, толкова по-матричен си. Толкова матричното в теб е повече за сметка на личното. Човек, за да живее в матрицата, трябва да загуби индивидуалността си. Всички хора представляват малки клетки, които са подчинени на матрицата. Най-важното нещо за матрицата е, че там си значим, но не живееш истинския си живот, понеже не знаеш кой си, а си част от цялото. Освен това в матрицата не се живее, там се върши нещо далеч по-безопасно, там се преживява. Хората в матрицата са вперили поглед в един огромен тумир, който им разказва за живота и всички те прехласнати слушат тази приказка, но никой от тях не се сеща, че ако има силата, ако иска да плати цената, може да участва в живота си, да го изживее истински. Най-важното нещо за всеки човек е да разбере, че трябва да живее живота си осъзнато! Това е най-важното нещо! Да не преживееш живота си като приказка, да не живееш все едно живееш живота на друг, никога да не си позволяваш да вършиш неща, защото така трябва или защото този ти е казал това или онова. Всяко нещо, което правиш, трябва да идва от теб, да си го проверил. Не бива да си подвластен на чужди правила и закони! В твоя живот законите и правилата трябва да произтичат от теб. Това е най-важното нещо! Животът да се живее осъзнато! Във всеки миг, винаги, постоянно, осъзнато! Човек трябва да е буден през цялото време, в което живее. Това състояние, което се опитваме да постигнем, се нарича духовна будност. Човекът на Пътя, самоосъзнаващият се и самоопознаващ се се намира в състояние на постоянна духовна будност. Когато е незавършен. Той никога не може да забрави това усещане, че не е завършен. Този човек идва от саракта, от земята на Тангра. Всеки един от нас, преди да се появи на този свят, е бил частица от света на Бог. Когато Тангра ни изпрати на тази земя, на това пътешествие, каквото представлява нашият живот, той ни отделя от себе си. Всички ние сме деца на Тангра, отделени от неговата същност. Нашият живот от раждането е повторение на този акт. В живота си ние продължаваме да преживяваме това, но чрез своите родители. Затова изпитваме страх да се отделим от тях и от семействата си, защото помним ужаса да бъдем отделени от Бог. Всеки един от нас дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че чак ни е трудно да го определим, си спомня времето, когато сме били част от огромния огън на Тангра. Когато се родим, ние сме като искричка отделена от този огън. Ние едновременно притежаваме огнената, божествената природа на Тангра, но в същото време сме тленни, смъртни. Тази наша двойна същност поражда раздвоение, което хората непрекъснато изпитват. Докато сме живи, в нас остава усещането, че не сме завършени, че трябва да се върнем към Бог. Целият човешки живот всъщност е едно живеене в отделност и преживяване за сливане с Бог. Това е причината хората да се чувстват незавършени и наранени и да поддържат в себе си идеята за съвършенство. Това, да се стремиш към завършения кръг, се нарича самоусъвършенстване. Ако човек се стреми само към самоусъвършенстване, без да навлиза в себе си и да опознава душата си, не може да стигне далеч. Той ще си остане завинаги взиращ се в някакъв идеал, който не разбира. Такива хора цял живот се борят да направят нещо, но никога не могат да стигнат до нещата, за които ти разказвам. Те никога не могат да навлязат в дълбочината на своите желания, да ги изследват, да разберат защо искат това или онова, защо преследват определена цел. Такива хора цял живот преследват химери. Истинският Път на воина е да се изследва душата, причините, да се "удря" този първичен страх, да караш малкото себично дете в теб да порасне и в същото време да се стремиш към Бог и съвършенството. Само ако този кръг бъде натискан отвътре, чрез все по-дълбок самоанализ и себепознание, и бъде теглен навън, чрез стремежа към самоусъвършенстване, човек може наистина да постигне съвършената си, завършена форма – като каза това, старият шаман изтри наранената част на кръга и отново начерта съвършен кръг. Всички хора, религии, учения, всички хора, които ни обичат, в нашия живот ни учат единствено на това как да бъдем матрични. В света обаче понякога се появяват хора, които са извънматрични. Те са странници, самотници. Те рушат системата. Тях обикновено ги убиват, а най-малкото е да не ги разберат и да ги обвинят, че са луди. Всяко племе, всеки народ е устроен така, че матрицата му позволява да оцелява. Народът до такава степен се идентифицира с матрицата, че престава да я чувства като отделна от себе си. Тя не е и отделна, защото чрез нея народът се поддържа многоброен, силен и жив. Във всеки народ, във всяко племе има хора на ниско ниво, които живеят един неосъзнат, натрапен им от матрицата живот. Не е важно дали българите са матрични, а дали имат възможност някой ден да разкъсат оковите на матрицата. Това е важното. Иначе и при нас, както и във всички народи, има хора на ниско ниво, хора, които се опитват да определят как да живеят другите според собствените си закони, хора, които се чувстват подтиснати и страдат, хора, които се опитват да не се замислят за всичко това. Всички тези са уловени и матрични. Някога нашите предци са искали да ни завещаят да бъдем народ от нематрични хора. Всеки българин да бъде просветен човек, човек на Пътя, духовно буден и извисен. Според нашите предци това е означавало българин – светъл, просветен, духовен човек. Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая, за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им казал: "Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват както в този свят, така и на Небето. Дадох ви "Да" – най-доброто бойно умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си и на света. Така че не бива от нищо да се боите!" Тези думи дават сила на нашите багатури, на колобрите, те са най-често повтаряните от тумир. Всички българи смятат, че това е тяхното предимство пред останалите народи. Това обаче според мен е химера. Не може да има народ от просветени хора. Такъв народ не може да оцелее. Освен това духовното израстване е личен Път, личен избор. Никой не може да те накара да следваш Пътя или да си духовен. Това или го имаш и го правиш, или не. Днес не може да се каже, че българите са "светли хора", но е важно, че сред нас винаги е имало хора на духа. Всички те са оставили духовна следа. Всичко това е намерило отражение в това, което смятаме за наш племенен духовен Път. Това, което изповядваме, не е вяра и не е религия, така както го разбират другите народи. Тангризмът не е религия. Тангризмът не е вяра. Ние не вярваме в Тангра. Може да се каже, че в Тангра и в Бог вярват другите народи. На тях, понеже не са част от него и не следват неговия истински Път, им се налага да вярват. да вярваш означава да приемеш нещо, което не можеш да си обясниш, нещо, което не ти е ясно. Да вярваш означава да не докосваш това нещо, да не го подлагаш на съмнение, да не се взираш в него, да го пазиш като под похлупак, за теб то да бъде свещено. Ние не вярваме в Тангра. Понеже непрекъснато общуваме с него, понеже го чувстваме като част от нас, понеже сме негови продължения, понеже живеем в него, чрез него и като част от него, ние не вярваме в него. Ние живеем с Тангра. Останалите народи, понеже не притежават нашето учение, понеже не са облагодетелствани да получават оренда като нас, понеже Тангра не се спуска в техния боен строй и не воюва рамо до рамо с воините им, понеже на тях светът на алповете не им е познат, са принудени да вярват. Нашето духовно учение – Път на българите, ни помага в това, за което досега ти говорех. Няма как да изследваш себе си и Бог, няма как да разбираш Пътя на себепознанието и самоусъвършенстването, ако не знаеш какво е Тангра, ако не си усещал орендата, ако не си посещавал саракта. Всичко това при българите е в тяхна помощ и е нормално сред нас да има повече духовно будни хора, защото на нас не ни се налага да вярваме, да следваме някакви измислени религии. Нашият Път е облагодетелстван, но не бих казал, че е по-лек. Всеки човек освен възраст, изразена в изживян живот, има и духовна възраст. Тази възраст, както и житейската, си има своите белези. Така както в житейската възраст всяко дете е малко, реве или се смее, не носи отговорност и иска да си играе, така е и в духовната възраст. И тя има етапи, както житейската възраст. Духовната възраст почти точно повтаря житейската възраст. Отначало хората са съвсем беззащитни. Те са като малки новородени. Могат единствено да реват и да се хранят, не разбират нищо от заобикалящия ги свят. След това порастват, стават пълни егоисти, гледат само себе си. Искат всичко. Искат да ядат, да бъдат големи, искат играчки и дрънкулки. В този етап те смятат, че всички са длъжни да им дават всичко, което поискат. По-късно те стават по-големи. Започват да искат да изглеждат големи. Искат да привлекат вниманието на момичетата. Те са надути. Опитват се да създадат впечатление, че са по-големи и зрели, отколкото са. В този етап те са отвратителни със своите претенции и маниерничене. Те не са естествени и това е много дразнещо. Момчетата в тази житейска възраст се опитват да изглеждат добре, да имат силни тела. След този период хората порастват още малко. Освен силно тяло, те се опитват да добият и качества зад телата си. В този момент момчетата са готови да започнат да се готвят за воини. В този период малките играчки се сменят с по-големи. Децата искат сила и власт. Това са духовните възрасти. След това вече човекът може да тръгне по Пътя на осъзнаване и себепознание. Това са етапите на духовната възраст. Повечето хора, заедно с телата си, порастват и със своя опит и така достигат до етапа на своята зрялост, но много малко от тях прекрачват границите на неосъзнатите си духовни възрасти. Все пак е добре, когато духовната възраст се движи с житейската. Тъжно е когато хората остаряват, побеляват, започват да изглеждат достолепно, а във вътрешния си свят са деца и са на духовна възраст три, пет или седем години. Тогава е много тъжно. Много хора смятат, че старите хора са мъдри. Няма такова нещо. Сред старите хора има умни, има мъдри, но има и много глупави и жалки. Те с нищо не са по-умни от по-младите. Възрастта успокоява хората и ги кара по-добре да се прикриват. Иначе глупавият човек си е глупав и като млад, и като стар. Понеже е глупав като млад, няма как той да стане умен само защото живее по-дълго като глупак. Нашите стари мъдри хора казват: "От млад глупак, стар мъдрец няма да стане!" и имат пълно право. Мъдър може да стане само умен човек. Само човек, който е на голяма духовна възраст, само този, който е накарал малкото човече в него да порасне, може да стане духовно буден, духовна личност, воин, майстор и мъдрец. История – Човек, който не знае историята си, тази на своя род и родината си, не е човек, а зеленчук. Той не живее, а вегетира. Той се ползва от всички придобивки, постигнати от хората, живели преди него, но не е благодарен за това и не ги оценява. Вместо да познаят историята си и да я използват като фундамент, върху който да стъпят, върху който да градят, от мързел, страх и незаинтересованост такива хора оставят историята като мрачни непознати коридори в своята основа. И върху всичко това се опитват да живуркат. За тях историята им и техните предци се превръщат в черна сянка, в следа, която остава винаги зад гърба им и ги тегли назад. Там са техните неосъзнати неща и историята става част от тях. Такива хора се смятат за много умни и хитри, защото не се ангажират с нищо, те само използват постигнатото от хората, живели преди тях, но не го разбират и не искат да признаят колко много са получили даром и какво точно. Така те не могат да разберат какво трябва да постигнат сами. Те са пълни егоисти и смятат, че светът започва и свършва с тях. Такива хора живеят само в настоящето, ден за ден. Защото не познават историята си и миналото, те не знаят какво трябва да бъде бъдещето им. Не осъзнават какво притежават, кои са, какви са възможностите им. Това размиване им е нужно, за да не си дават сметка, че самите те нищо не са постигнали. Тези хора няма да допринесат с нищо нито за България, нито ще оставят следа след себе си. Извинявам се, те не са зеленчук, а бурен. Такива хора не оставят след себе си нищо и няма с какво да бъдат запомнени. Те са като троскот и само изтощават плодородната нива, наречена България. Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за да може да се нарече човек. За да живее пълноценно днес, човек трябва да знае кой е и откъде са корените му. За да се изправи днес на крака, трябва да знае къде са стъпили те, а това е миналото, историята. Предците са краката на всеки един от нас. И само така ще можеш да се почувстваш свободен и да бъдеш пълноценен днес, като познаваш миналото си и като не спираш да мечтаеш. И само когато си в миналото, настоящето ти ще има бъдеще и ще имаш право да се наречеш човек. – Учителю, миналото си е минало. То не може да ни донесе нищо реално днес. Какво като познавам миналото? Някога нашият народ побеждавал хуните, били сме най-силните и добри. Днес вече може да не е така. Може хуните да са повече и по-силни от нас и никакво познаване на историята не може да ни помогне. Не е ли по-важно днес да бъдем в реалността? Не е ли по-правилно да познаваме настоящето, дори ако се наложи да забравим нашата история? Всеки народ е подвеждан непрекъснато от своята история. Всички историци разказват, че всеки народ е по-добър от съседите си. Всеки един от тях е властвал над другите. Това не е ли грозно подвеждане от страна на историята? Намекът е, щом си властвал, трябва пак да го направиш, но много народи вече отдавна не са това, което са били и се опитват да направят нещо, което не е по силите им. Всеки народ, който днес е слаб, бяга в своята история и се опитва да докаже, че някога е бил велик. Велик, но някога, а и всъщност не се знае колко велик е бил и дали това не е поредната лъжа и самоизмама. Дори да е бил велик, днес хората са други. Понеже днес нямат с какво да се похвалят, започват да говорят за миналото. – Традицията е това, което ни прави българи. Ако не спазваме традицията, губим същността си, защото само две неща ни правят българи – традицията и кръвта – каза тумир. – Не! – казах аз. – Не традицията и кръвта, а Пътят и Духът! Това, което сме изградили и сме постигнали като будност и осъзнаване. Това ни прави българи, а не кръвта и традицията! Нали българин означава просветен човек?! – Ние, тумир – продължи той, – отговаряме българите да знаят, разбират и помнят своята история. Този народ, за да съществува, трябва да има тумир и само ако знаят историята си, българите могат да бъдат българи. Историята е най-важната наука за всеки народ, а за нашия народ, който е с мисия, тя е особено важна. – Науките, доколкото знам, са обективни учения, те се опитват да опишат света и да дадат знания на хората. Разбира се, всяка наука е обективна само като изследване, във всяка наука има изследващ и така може да се каже, че наука всъщност в чист вид няма, защото във всяка наука има субект, човек, който изследва това или онова. И ако може да се каже, че наука няма, това в най-голяма степен се отнася до историята. Историята не може да се нарече наука. Дори написана на книга, тя си е написана от някого. Човешката памет е много странно нещо. Моят дядо казваше, че паметта е очарователна измамница. Тя те кара да си спомняш нещата не точно така както са се случили. Хората не си спомнят какво е станало, дори да са били там. Те най-често си спомнят какво са преживявали в този момент, какво са чувствали. Всички спомени са емоционално украсени и по такъв начин изкривени. Много от хората си спомнят това, което искат, а не което е било. Тумирите и историците са най-големите измамници – Различните народи са много различни и много еднакви. Всеки един народ прилича на различен човек и те както хората си имат характер, някои са сериозни и мрачни, други са весели и усмихнати, някои са добри бойци, други по-слаби, някои се шегуват, други не обичат да се веселят. Както при хората има по-големи и силни и по-слаби, понякога големите народи са слаби и служат за роби на по-малки, но силни народи. Това са народите. Историята показва на народите не какви са и не посочва обединяващите неща, които могат да помогнат на народите да живеят в мир, да се познават и да знаят себе си, а ги разделя. Историята постоянно говори кой народ по какво се различава от останалите. Тя вдъхва фалшиво самочувствие и невярна самоличност. Мнозина хора смятат, че са по-добри от останалите, защото принадлежат на този или онзи народ. Това е най-лошото в историята, че хората започват да мислят, че са по-добри не заради това, което са постигнали със себе си, не поради това, което са изградили като ниво, а заради това, което са, това, което им е дадено. Само защото си роден грък или римлянин си по-добър от останалите, нищо, че живееш като прасе. Така най-жалкият грък, който живее като просяк под някой константинополски мост, се смята за по-висш от всички останали хора и би нарекъл мен, а и вас тумир с пренебрежителното име "варварин". Тази свиня се смята за повече от мен и от вас, а и от всеки българин, хун и дори персиец само защото принадлежи на народа на василевсите. Това е смешно, защото той е мръсен и жалък, защото живее като куче, но се отнася презрително и пренебрежително към целия свят. Той е сляп и заблуден и за това най-голяма вина има историята, която му е вдъхнала това самочувствие. И така всеки народ е изграден от такива жалки подобия на хора, които се смятат за повече от останалите народи и това става благодарение на историята и нейните лъжи. Хората престават да си дават сметка какво представляват и започват да живеят в приказка, често подклаждана от историята. Други хора смятат, че са велики, защото предците им са били велики. Първо е спорно доколко велики са били предците им. Дори да е било така, това се е отнасяло за предците им, днес обаче хората не са велики, те са жалки. Историята лъже и разделя народите, тя не е наука, това са разкази на този или онзи и то обикновено направени много по-късно. Историята е субективна, винаги се е пишела от определени хора и е обслужвала техните виждания и нужди. Днес в света нас ни смятат за какви ли не. Християните говорят за нас лоши работи, такива неща говорят и за хуните, а вие ни казвате, че сме народ от избрани, че имаме мисия. Евреите твърдят, че Бог говори на тях. Те казват, че сред тях се е родил Синът Божи. Нашите колобри ни казват, че българите са синове на Тангра, че ние сме богоизбраният народ, че нашите родове произлизат пряко от Тангра. Кои са прави и кои грешат? Кой лъже? Аз като българин съм учен да смятам, че вие, учителю, че тумир сте правите, колобрите също. Другите народи вярват на своите историци, на своите духовници и жреци. Какво тогава е обективното в историята? Разбира се, българите не са по-добри от гърците и римляните, а и от хуните. Те смятат, че само защото са родени българи и носят името Баяр, че са от рода Вокил, вече имат право да се смятат за българи. – Този Баяр смята, че е повече от останалите народи и хора само защото носи името Баяр. Той смята, че е българин, че има мисия, че му е дадено правото да властва над останалите народи, без обаче да си дава сметка, че живее като най-обикновен човек, като всеки от тези, които презира. Той смята, че е като славния багатур-багаин Баяр от Вокил само защото носи неговото име и е от неговия народ. Той обаче се лъже. Истинският Баяр е воин, духовен човек и българин, а другият Баяр е никой, най-обикновен човек, който с нищо не се различава от всеки друг – хун, римлянин или грък. Това, че си роден българин, че носиш българско име, че в твоя народ живее Баяр, не те прави воин и българин. Това нищо не означава. Баяр от Вокил е толкова далеч от теб, колкото от всеки хун или грък. Ти би станал истински българин, ако живееш живота на багатур-багаина Баяр, ако си постигнал свобода на своя дух и притежаваш свобода и духовна будност. Тогава вече има с какво да се гордееш. Но тогава ти ще се гордееш със себе си, с това, което си постигнал, а не с това, че си българин. Много хора гледат българите и виждат, че те са "големи хора". Държат се зряло, отговорни са, но това може да не е съвсем вярно. Понякога "малките хора", когато са притиснати и изправени пред някое изпитание, се обединяват и се държат като големи, зрели хора. В такива случай те обаче само имитират такова поведение, притиснати от обстоятелствата, това обаче е напълно механично, а не е въпрос на изминат Път, зрелост или духовно израстване. Това те правят пред лицето на страха и от страх. Същото става и когато "малките хора" са обединени около някаква кауза. Докато са вперили поглед в каузата или общата цел, те изглеждат големи и сериозни, когато обаче каузата изчезне или целта е постигната, те отново стават деца. Това става покрай войните и битките. Ако такива хора се заемат да създадат държава, те ще са обединени, докато го направят, но след като я създадат, те самите ще я разрушат, защото отново ще се превърната в "малки хора", егото ще ги води и те ще теглят нещата към себе си, разрушавайки общото дело. Такива хора ще се скарат и ще доведат до нейното разпадане. Когато имат вяра, "малките хора" изглеждат големи, но това не е истина. Вярата не помага на хората да пораснат, а точно обратното. Тя ги подтиска и ги държи в състояние на "малки хора", все пак, изграждайки в тях усещането, че са големи и значими, че са твърди и им помага да са уверени в силите си. – Всеки народ, който победи, пише, че правдата е била на негова страна, че Бог му е отредил победата. Значи историята не зависи от някаква истина, а от остриетата на воините. Ромеите биха казали, че историята се пише от остриетата на мечовете и писалките. Когато си победител, пишеш историята и я разказваш така, както ти е изгодно. Как тогава може да се каже, че историята е наука? От това да си българин много по-важно и изначално е да си човек. Това, че си българин, може да ти послужи по-скоро за оправдание или да ти попречи и да те отвлече от същността. – Всеки българин и воин трябва да бъде като камък. Ти ми казваш, че ние вървим към гибел, че водим народа към разединение и гибел. Вие, воините, презирате тумир, защото се самонараняваме, ние знаем това, усещаме го във всяка ваша дума, във всеки жест. Вие ни уважавате, но и се страхувате от нас. Да не мислиш, че не знам защо ме нападаш така злостно. Уважавате ни, защото ние ви даваме основание да се борите и да пожертвате дори живота си, но в същото време се страхувате, притеснявате се от нас и ни презирате. Това е така, защото всеки един от вас освен воин е колобър, но има и тумир в себе си. Въпреки това вие ни смятате за глупави фанатици. Според вас ние безпричинно сме се осакатили. Вие също можете да бъдете ослепени или осакатени, може дори живота си да загубите, но това смятате за нормално, защото то ще е направено от друг, няма да бъде доброволно и ще бъде в битка. Вие не виждате нашата битка, не я разбирате. Смятате ни за глупави фанатици, за хора, които безсмислено са си пожертвали живота. Мислите, че сте по-умни от нас и знаете всичко. Аз знам, че вървя към гибел, но през живота си научих това, че българинът трябва да бъде като камък, защото камъкът е истинен и съществува от самото създаване на света. И за разлика от метала той не се променя, защото не може да се кове или излива. Когато се изсече нещо от камък, то завинаги си остава такова и повече не може да се променя и поправя. Направиш ли дупка в него, тя остава така завинаги. Другите неща, върху които пишат хората, са тленни, папирусът гние и става на прах, пергаментът също старее и става трошлив и крехък. Металите също са вечни, но могат да се променят. Те не са такива, каквито са създадени от Бог, а съществуват под различна форма, според нуждите на хората. И много малко хора знаят, че рудата е истинската форма на метала. Камъкът е много по-истинен, защото се обветря от вятъра, руши се от водата и студа. Времето оставя своя отпечатък върху него. Той е вечен, но и тленен. Той е най-близо до Бог. Казвам, че камъкът е истинен, защото, когато изсечеш нещо в него, то остава така завинаги. Затова името на Тангра трябва да се изсича в камък. А най-лъжовно е знакът на Тангра да бъде изписан върху злато и сребро, защото златото и среброто са вечни, но са най-лъжовни, всички ги ценят, но ги претопяват и правят на монети. Ние сме камъкът, върху който трябва да бъде изсечено името на Тангра. С живота и битките си българите, не само като воини, но и като хора, трябва да се опитат да бъдат достойни за честта, върху тях да бъде изсечено името на Тангра. Това ние трябва да направим с живота си. Ние, българите, сме открили два начина да пренесем знанието за Бог в този тленен свят. В камъка изсичаме своите знаци, а това, което не можем да предадем с тези руни, оставаме на думите. Ти ще кажеш, че думите са най-тленни и че от тях не остава дори следа, че те изчезват, че се стопяват, че са като повей. Аз ще ти кажа, че думите, изказани от тумир, се подемат от вятъра и са носени над цялата земя. Думите са по-искрени и живи от буквите и знаците. Освен това най-силното и издръжливо нещо в този свят, което в същото време е най-слабо, това е човешката плът. Българите оставяме своите знаци върху камъка и върху единственото нещо, което е по-дълговечно от камъка – човекът. Орендата е винаги с нас. Тангра ни е показал, че ние трябва да бъдем като водата. Да сме гъвкави, да сме преливащи се, заемащи формата на народите, сред които живеем. Тангра е велик и могъщ, той е заложил в нас силата на гъвкавостта, променливостта и живота. Това обаче е много трудно да се разбере, прозре и осъзнае. Затова тумирите и колобрите се опитваме да поддържаме това знание. Ние сме срещу воините багатури, които живеят и воюват в този свят. Те искат да изградят българска империя тук на земята, която с нищо няма да се различава от империите на Рим, Персия или Алемир. Те искат да я изсекат от камък. Те се заблуждават като смятат, че ще успеят, защото ще я изсекат от най-твърдия гранит. Ние се борим империята ни да бъде империя на духа, орендата, променливата да властва. Ние трябва винаги да се променяме, макар че сме най-древната цивилизация. Иначе всяка империя се изчерпва и рано или късно престава да съществува и се разпада. – Ето защо нашата работа е толкова трудна. Ние, тумир, не бива просто да помним историята и фактите. Ние се различаваме от историците. Ние сме противоположни на тях, защото помним живата, променящата се история. Затова тази история не може да се запише и предаде чрез книги, не може да бъде записана на пергамент. Историята на орендата може да се предаде само от тумир, само в живо слово. И сред българите винаги трябва да има един разказвач, един тумир, този, който разказва истории, който да предаде тази история. Да разказва за орендата, за саракта, за живото слово, да "буди" народа. Разбираш ли сега защо е толкова важно да има тумир? Без тумир не може да има България. Без тумир България би станала най-обикновена държава от този свят, територия и не би могла да бъде империя на духа. Много от чуждите историци твърдят, че ние сме самозванци и не вярват на нашите думи. Те смятат, че тумир лъжат, защото те вярват на написаните слова. Да вярваш на написаните слова е толкова нелепо и смешно, все едно да смяташ, че като си видял паметник на някого, изсечен от камък, си познавал живия човек. Въобще да вярваш е нелепо. Те не разбират силата на орендата, не вярват на тумир, не разбират Тангра и саракта. Те разбират Тангра като Бог, орендата наричат с различни имена, като Свети Дух, Сила, пневма, хварно, чи. Те са опростили всяка наша идея, ако мога да кажа така, те са я приземили, направили са я достъпна за обикновените хора. Вместо да се грижат хората да бъдат духовни и да разбират "тънкото" значение на тези думи, те са извратили думите и понятията. Така управляват хората, но не им осигуряват възможност за растеж и духовност. Всички управници правят това. Нашата мисия е да водим народа на просветените и всеки българин трябва да бъде посветен и просветен. Тогава ще я има България, тогава Тангра ще бъде спокоен, защото един народ ще поддържа истинното знание за него, силата и земята му. Поради тези идеи за орендата, за промяната, за империята на духа е толкова трудно на другите народи и на историците да открият и опознаят нашата история. Тя всеки път прекъсва и ние започваме като нов, несъществувал досега народ. Все едно, че не ни е имало. Сега сме познати като българи, но преди не е било така. – Затова е трудно да се намерят корените ни – продължаваше да говори тумир. – Ние не държим на външната част. За нас не е проблем да се наречем с друго име, защото ние сме си българи и произлизаме от седемте свещени рода. Не е проблем да приемем друга вяра или религия, защото ние сме деца на Тангра и всеки един от нас притежава орендата, дори да станем християни или зороастрийци, ще продължим да притежаваме оренда и да сме българи. Орендата е много по-силна от това, в което вярваш, това, което си приел в живота си. Орендата е нашата същност, това, което ни е заложено. Орендата поражда у нас убеденост, която идва отвътре. Останалите народи смятат, че това е вяра и наричат нашата сила фанатизъм. Те обаче грешат, произходът на фанатизма е вярата, а орендата поражда Сила и твърдост. Багатуре, сега разбираш ли колко различна е твоята сила от тази на воините на останалите народи? Разбираш ли какво означава това, което си чувал, а може би и повтарял много пъти, че орендата ти дава Сила? Орендата ти дава Сила! Орендата прави българските воини най-добрите в света! Не вярата, а орендата! Затова останалите народи се притесняват от нас. Затова ни обвиняват, че измисляме, съчиняваме и променяме историята си, защото не могат да разберат нашата идея, идеята на орендата, това, което Тангра ни е завещал. Знам, че сигурно ти е трудно да осъзнаеш това, което ти говоря, но ние не бързаме за никъде. Стоях така и мислех как наистина българите можеха да оцелеят. Думите на тумир звучаха много правдиво, но в същото време бяха много трудни за разбиране и осъзнаване. Вече обаче бях сигурен в едно, българите трябваше да наложат своята идея над целия свят. Ние трябваше да пренесем и разпрострем светлината на Тангра, тази Сила и дълбочина над света. Това всъщност беше нашата мисия. Ние трябваше да направим така, че народите да постигнат духовност и да разберат, че техните вери и религии не са нищо повече от недостатъчно добре разбрани и опростени идеи на българите. Ние трябваше да създадем един нов вид империя, империя на водата, на орендата и да пометем, пробием, да отмием старите гнили империи на света – Римската и Персийската. Това беше мисията на българите – Империята на духа. Това сега ми беше толкова ясно. Тумир явно умееха да обясняват добре. Тези думи ми помогнаха по-добре да разбера орендата. Сега разбрах защо орендата дава силата на българите да оцелеят. Не защото прави воините ни по-силни и смели и не защото нашата земна държава не може да рухне. Не! Държавата ни можеше да рухне както всяка друга държава, но ние ще оцелеем, ще продължим да съществуваме, докато има дори един от нас. Докато има оренда, България ще я има. Един ден може вече да не се наричаме така, може да изповядваме друга вяра, но докато кръвта на Тангра съществува, докато неговите чада са на земята и докато има оренда в един човек само, България ще я има. Тази мисъл не ме уплаши и притесни, а ме зарадва. Доскоро това много би ме притеснило, но сега аз разбирах, че държавата на материята в този свят не е България. България е нещо много повече. България е във всички светове и когато България я има там, тя не може да бъде унищожена тук. Когато има български дух, когато орендата я има, България ще е жива. Може обаче след години да има народ, в който хората да се наричат българи, да има държава, която да носи името България, дори хората може да са наши потомци, но ако те не запазят тези деликатни знания на колобрите и тумир, ако станат обикновени хора, ако престанат да разбират и общуват с Тангра и загубят мисията си, ако се превърнат в свине, в материални хора, които само ядат и серат, това ще бъде гибел за България. Тогава България ще бъде мъртва. Дали ще се намери тогава някой, в който орендата да "избухне", дали той ще има силата да събуди народа, да се опита да обясни деликатността на това, което Тангра ни е завещал? Дали "българите" няма да го разпнат, така както евреите са разпнали своя бог? ... Ние днес в някои отношения наистина сме по-добри и знаещи от предците си, но в други не сме помръднали въобще. Наистина усъвършенстваме оръжието си, но като идеи, като представа за Бог, дори сме по-назад. Хората не са се променили от времето на сътворението на света. Каквото е вълнувало нашите предци, каквото са правили те, каквото са мислили и чувствали, днес същото правим и ние. Аз помня воините в моята младост. Те бяха истински воини и българи. Те бяха истински духовни същества. Техният поглед беше вперен в миналото, те гледаха Тангра право в очите, без страх и колебание; поддържаха корените на нашия дух и знаеха защо сме на тази земя, каква е мисията ни. Когато възникваше някакъв проблем, те се съвещаваха с Тангра. Днес хората са загубили своя център. Младите воини нямат души, не познават корените си. Вие няма да отидете в бъдещето, какво ще пренесете там? Днес вие постоянно се оглеждате в другите народи. Заимствате от тях различни неща, но така всъщност губите себе си. Така губите и нас, това, което сме ви предали. Вие бавно се превръщате в хора, които държите на света, това означава, че постепенно ще започнете да губите воинските си добродетели. Защото държиш ли прекалено на храната и на вещите, в твоята душа започва да се прокрадва страхът. Привържеш ли се към средния свят Умай (света на хората), губиш връзка с Бог и започваш да се страхуваш от смъртта, защото със смъртта ще загубиш и това, на което си държал. Именно затова древните са казали: "Почитай и се стреми към непреходното" и "с едното си око винаги гледай Бог". Щастие Повечето хора смятат, че животът им има смисъл. Цялата ни култура е устроена така. Не! Цялата ни човешка същност е устроена по този начин. Човек като логично, рационално същество иска всичко да бъде логично и наредено. Това той нарича Бог. За повечето хора редът, логиката е Бог. За да докажат своята значимост, хората са принудени да мислят, че животът им има смисъл. Това е нужно на хората. Животът трябва да има смисъл. За да бъде така, хората са измислили много митове. Най-важният от тях е, че Бог е създал човечеството и че той ни наблюдава, а ние, хората, сме натоварени с мисия. Всичко това е създадено, за да могат хората да се чувстват удобно и да знаят, че животът им има смисъл. И всеки, който търси смисъла и пита за него, е човек, който не може да го постигне, да го разбере и очевидно не е открил смисъла на своя живот. Много често хората питат за смисъла на "човешкия живот", а е много ясно, че това не трябва да ги интересува и всеки трябва да пита преди всичко и единствено за смисъла на своя живот. Това е големият въпрос, който има смисъл да бъде задаван. "Какъв е смисълът на моя живот?" Тези обаче не смеят да питат за себе си, а питат за "човешкия живот", като за нещо отделно от тях. Все едно те знаят за своя живот, но питат за "човешкия". Въпросът за "човешкия" живот и щастието и любовта са свързани. При тях е много важно да знаеш следното: За повечето хора щастието е вид изживяване. Изживяването е като настроението и да изживее човек нещо, означава в даден момент да му се случи нещо, което той очаква. Хората имат някаква представа за това как трябва да изглежда щастливият човек, влюбеният или такъв, чиито живот им смисъл. Това са дълбоко погрешни представи, вкоренени във всеки един от нас от най-ранно детство. Тези представи са ни дадени като част от нашето възпитание. – Тази представа е завещана на хората от техните предци, но непрекъснато им е излъчвана и потвърждавана от всички, от най-близките хора до непознати, от приятелите и враговете. Хората знаят, че щастливият човек е усмихнат, влюбеният – щастлив, онзи със смисъл на живота си – задълбочен и щастлив. Няма значение дали тази представа е вярна. Хората не се интересуват от това откъде знаят как трябва да се държи и да изглежда щастливият човек, след като те според тях никога не са били щастливи. Тогава някой умен от тях измислил, че не е възможно да има щастие в настоящето. Че човек едва след като се върне назад и си спомни как се е чувствал, може да прецени щастлив ли е бил тогава. Това е доста вярно. Много често хората чак след като се върнат към младостта си и миналото, след като са загубили нещо, започват да го оценяват. Хората обаче грешат, защото не познават природата на щастието. Според тях щастието идва и си отива, но те го разглеждат само като емоция. Те най-често го бъркат с еуфорията. В сегашния момент ще изживееш щастие, но в следващия момент ще изживееш нещо друго. Този, който преследва изживяването, винаги ще търси щастието и любовта и ще се влюбва при всеки следващ път и отново ще изживява болки, тъги, изневери, разочарования, нещастия и страдание. Тези хора се нуждаят от изживяване, дори не ги интересува какви ще бъдат те – положителни или отрицателни. Всъщност дори отрицателните преживявания могат да доставят удоволствие на хората. Те не могат да разберат, че колкото и да се влюбваш, няма да откриеш любовта, колкото и да се опитваш да бъдеш щастлив, няма да постигнеш щастие. Това е така, защото зад една и съща дума съществуват две съвсем различни неща. Едното е щастие като преживяване, за това ти говорих досега. Повечето хора искат да преживеят щастие, защото то ще ги накара да се чувстват добре. Това е най-приятното преживяване според тях. Според други любовта е най-приятното, според трети – това да живееш разумно и животът ти да има смисъл. Всички тези всъщност са едно и също нещо. Те са породени от липсата, която хората имат в себе си. И колкото и да искаш да постигнеш нещо като преживяване, то няма да засити нуждата ти от него. Много често тези, които са имали много жени и са преживели много любови, продължават да търсят любов и "мъдрите" продължават да питат за смисъла на човешкия живот, а тези, които имат всичко: дом, семейство, много коне, злато, силни деца и внуци, питат за щастието. Това е така, защото преживяването на щастие, любов и мъдрост не може да засити човек. То е като отражение във вода, виждаш го, красиво е, но не можеш да го задържиш в ръце, не те храни. Освен щастието като преживяване има друго щастие, това е щастието като състояние. Да бъдеш в състояние на щастие означава да не можеш да замениш едно щастие с друго. Да не можеш да бъдеш нещастен, щастлив и още по-щастлив. Този, който е щастлив като състояние, не се стреми към щастие като преживяване. Той е спокоен, уверен и уравновесен. Всъщност това е единственият начин човек да се докосне до щастието. Щастие като преживяване няма. Това е химера на слабите, малки хора. Да бъдеш щастлив е възможно само ако си такъв като състояние на духа. Тогава си запълнен, завършен, няма нещо, което да трябва да компенсираш, нямаш празнина или нараненост в себе си. Щастливият човек не е зависим. Той не се нуждае от друг човек, който да му достави щастие, любов или мъдрост. Само този, който се занимава със себе си, е щастлив и завършен. Единственият начин да бъдеш щастлив, влюбен, животът ти да има смисъл, да можеш да познаеш Тангра, е като се самоопознаваш. Себепознанието е единственият път към щастието. Щастието не може да бъде постигнато, защото то не може да бъде преследвано като цел. Единственият начин е да откриеш щастието в себе си, да уловиш хармонията и баланса, ти самият да станеш точката на равновесие на света, Вселената и Бог, и когато откриеш това, разбираш, че си щастлив, защото притежаваш себе си, а така притежаваш и света около теб. Такъв човек е запълнен и завършен, той не се нуждае от нищо, той е щастлив. Другите, които искат да преживеят щастие, питат: "Какво означава да си щастлив? Не е ли малко намръщен, за да е щастлив? Това ли е истинската любов? Има ли истинска, вечна любов? Какъв е смисълът на човешкия живот?" Разбиращият знае, че щом човек пита, това означава, че той няма разбиране, яснота и не притежава нещата, за които пита. На него тези неща му липсват. Това означава, че той иска да го преживее като изживяване, но не може да постигне тези неща като състояние, защото малцина имат силата да постигнат това. Изживяването може да бъде на всичко, както на щастие, така и на нещастие, на любов и омраза, на спокойствие и нервност; докато състоянието няма своя противоположност. В състоянието на щастие човекът е единен. Този, който обича, който е щастлив, който изследва себе си, не пита за щастие, не се стреми към това да се влюби, не разпитва за смисъла на човешкия живот. – Безсмъртие няма. Всички тези неща, разказващи се в религиите, са създадени за малките страхливи "деца", които не могат да надзърнат в недрата на Вселената. Понеже ги е страх, те предпочитат да вярват, че са значими, че лично познават Бог и че ще живеят вечно, за да могат да го опознават. Всъщност живеят така, че не познават нищо повече от собственото си его. Целият им живот се върти около собствения им пъп. Затова те отказват да повярват, че са малки и смъртни, защото гледат на света с онази своя същност, която ще загубят и ще изчезне. Тази превръзка на всичките им същности, която ще изчезне при смъртта, е егото. Най-смешното е, че егото всъщност никога не е съществувало. Нас, така както се самовъзприемаме, никога не ни е имало. Това е само едно наше хрумване. Само ние привиждаме себе си по този начин. Готови сме да заложим всичко, за да отстояваме и воюваме за това наше съществуване. Това е нашият живот. Ние го наричаме живот и сме готови да убиваме, за да ни има. Всъщност това е най-голямата илюзия и самоизмама на всеки един от нас. Егото е фикция и никога не е съществувало, ние самите сме само едни сенки, които преминават през живота и Бог и не можем да оставим дори и най-малка следичка в този свят. Дори с нокът не можем да надраскаме нещо в този свят. Когато обаче решим, че съществуваме и когато загубим всички останали "устои", които сами сме си създали, и ни остане единствено и най-сигурното нещо, което имаме – смъртта, ние се вкопчваме в нея, започваме да я наричаме съветник, съдник, съюзник и твърдим, че тя е всичко. Тогава грешим точно толкова, колкото сме грешали и преди това, когато сме се правили, че не я забелязваме, че тя за нас не съществува. Както няма безсмъртие, така няма и смърт. Както не е правилно да се вкопчваме в безсмъртието, така не е правилно да използваме по този начин и смъртта. Смъртта е нещо, което не ни касае. Когато нас ни има и където сме ние, там смърт няма. Това е така, защото ние сме живи, а когато си жив, ти не знаеш нищо за смъртта и всичко, което си мислиш за нея, е само фантазия. Смъртта ще се появи за нас, когато вече няма да ни има. Тогава тя вече нищо не може да ни направи и по никакъв начин не може да ни влияе. Смъртта е нещо, в което ние искаме да надзърнем и което никога няма да опознаем. Тя е най-голямата тайна за нас. Толкова близка, но и толкова недостижима. От това се поражда целият този интерес към нея. Това, че сме смъртни, прави живота ни уникален. Това прави времето да съществува, защото винаги е едно, в този момент сме само ние. Така че смъртта и тленността фактически създават времето, създават уникалността на света. Това, че сме смъртни, ни прави хора. Безсмъртието няма да ни направи хора, няма да ни направи и богове, а ще ни направи просто едни призраци, които ще стоят тук и за тях нищо няма да има смисъл. Представи си, че хората са безсмъртни, тогава за тях няма да има значение какво правят, няма да имат цели, няма да имат страх от смъртта и притеснение. Това ще бъдат съвсем други същества и няма да бъдат хора. Но в същото време няма да имат никаква страст и Бог не би ги харесал. Те биха били безстрастни, биха съществували и не биха имали никакви стремежи към осъзнаване, към себепознаване, биха съществували просто ей така. Бог не харесва това, защото той е това. Бог не харесва себе си. Бог харесва хората и затова ни е създал различни от себе си. И времето, и животът, и уникалността на света са такива само благодарение на това, че сме смъртни. Това е цената, която плащаме, макар повечето хора никога да не се замислят за това. Повечето хора живеят като безсмъртни и никога не си спомнят за смъртта. Но ако ние сме осъзнати, би трябвало да осъзнаваме всичко това и да платим нашия дан в живота си. Затова не трябва да има никакъв страх от смъртта. Да умреш е цената, която плащаш, за да го има човечеството, да има смисъл съществуването ти пред Бог. Всеки народ е разбрал различна част от света и от Тангра, че го е погледнал през собствените си очи. Във вярата на всеки народ, а и на човек можеш да разбереш неговите страхове, мечтите му, това, което иска и си пожелава. Всички смъртни народи мечтаят за безсмъртие. Българите сме единствените, които знаем, а не вярваме, изповядваме, а не се надяваме. Ние не говорим за безсмъртие, за рай, за прераждане, не се опитваме да останем в света и да запазим тленната си форма. Ние знаем, че сме част от Тангра, искричка отделена за миг от големия огън и знаем, че пак ще се върнем там, но не с егото си. Ние постоянно поддържаме в себе си усещането за тази светлина и топлина (оренда), това е нашият аз, тази част, която идва от Тангра и пак ще се върне при него. Тази част е в общение с него дори когато сме отделени, дори докато живеем в този свят. Ето защо ние говорим за орендата. Чуй сега какво ще ти кажа! Това, от което хората ги е страх най-много, най-големият им ужас е да не се окаже, че животът е нещо толкова уникално, че повече никога няма да им се случи, че никога повече няма да ни има на този свят. Това е най-дълбоко стаеният страх във всеки един от нас. Усещането, че сме тук само веднъж, за малко. Веднъж имаме шанса да се родим и да изживеем живота си. Ние се раждаме на това място и идваме неподготвени, тук сме за толкова малко време, че не успяваме да се огледаме, камо ли да се наситим на живота. В същото време сме толкова дълго тук, че намираме време да натрупаме толкова много грехове, да се наситим, отегчим и да умрем, докато сме живи. Да! Виждам учудването ти. Не си ли си задавал въпроса защо хората толкова много държат да обяснят смисъла на живота си, да вложат някакъв допълнителен смисъл в него. Те са слаби и искат той да има смисъл. Хората неистово се нуждаят от това. Те искат да вярват, че отново ще ги има, че отново ще бъдат, затова са измислили всички религии, философии и легенди, идеята за прераждането. Аз обаче знам, че няма такова нещо като прераждане, няма рай и ад. Хората съществуват само веднъж, те се появяват неподготвени, случайно и никога не могат да осъзнаят какво се случва с тях и къде са попаднали. Понеже дълбоко в себе си знаят това, затова се нуждаят от вяра. Вярата и надеждата са като кал върху стъкло, кал, която спасява хората от истината. Тази истина обаче би парализирала всеки живот, би отнела силите и на най-волевите хора, би отнела смисъла и логиката, мирозданието би загубило смисъл. Тази истина е непосилна за хората и понеже е така, те са измислили всички тези неща, за да запълнят тази празнина. – Но как ще живеят хората, ако разберат всичко това? – Няма да живеят. Хората обаче са спасени от това. В главите си всеки един от тях има защита. Дори да научи всичко това, той ще си го обясни по някакъв начин, ще го опакова с философия, религия, ще го повтори като нещо далечно и непонятно, което не се отнася за него. Иначе всеки, който чуе тези думи, би трябвало да умре. Би трябвало да се промени толкова, че на мига да стане нов човек. Това обаче няма да стане. Хората ще научават тази истина и ще я забравят. Дори да я проумеят, това ще стане само за миг, след това тя ще се смеси с ежедневните им мисли, ще се разтвори в тях и ще стане много по-приемлива и така ще се разтопи. Хората са уникални, те не могат да живеят с истината. Могат да я научат, да я следват, да спорят истина ли е, или не, да я разтягат или да я манипулират, но не и да живеят с нея. Хората никога няма да разберат къде са попаднали и какво трябва да правят тук. Те са далеч от това да живеят. Те съществуват, но не живеят. да живееш означава да си жив, а повечето хора дори не могат да осъзнаят, че са живи. Те предпочитат да се оттеглят в някаква своя приказка, да очакват рая, да мислят, че има много други животи, да очакват прераждания и това да съществуват дори след смъртта си. Хората се страхуват от истината, те не я харесват и предпочитат измислената си приказка пред истината. Аз ги разбирам. Когато си слаб, така е много по-лесно. Всъщност така е единствено възможно да живееш и да мислиш, но това не променя нещата. Хиляди, милиони, милиарди хора да поддържат една лъжа хиляди години, това няма да я превърне в истина. Ако ще всички те да я наричат "истина", да я издигнат в своя парадигма, това няма да промени нещата. Истината е тази, която ти казах. Много "учени" хора казаха: "Нека хората мечтаят, нека вярват, нека живеят с тези заблуди, така ще им бъде по-лесно!" Добре! Нека бъде така! Това обаче няма да промени нищо. Това не означава, че истината е друга. Тук човешката истина няма нищо общо. Тази истина е много повече от човешка. Пред истината всички сме равни. Дори Бог не е повече от истината. Най-важното нещо в света е да имаш себе си. Повечето хора са нещастни не защото не могат да постигнат нещо или защото нещо им липсва, а защото не познават себе си. Те не знаят кои са, от какво имат нужда и какво желаят, в това е тяхното нещастие и от това произлизат всичките им други мъки. Дори когато постигнат целите си, те са нещастни, защото разбират, че тези цели не са им били нужни, не са били техни. Те не ги удовлетворяват. Такива хора се намират далеч от Тангра. Всеки трябва да освободи душата си от себе си, за да може да приеме в нея Тангра. Вода Едва ли някой от нас може да си представи живота без четирите енергийни елемента - въздух, земя, огън и вода. Всеки един от тях носи уникално послание, което за съжаление ние много често пренебрегваме и дори не разбираме. Водата като енергиен източник и среда за създаване на живот е изучавана от учените от древни времена – формула, агрегатни състояния, свойства. Успяхме да я замърсим, но и открихме начин да я пречистим. Това, което малко от нас знаят за водата е , че тя има … памет. Какво се има предвид? От най-древни времена човечеството е изучавало и приписвало изумителни свойства на водата. Но едва в последно време се подхожда научно към тях. Японският изследовател Масару Емото, който посети и България, от години експериментира с вода, изложена на музика, на изговорено слово, на фотографии, на мисли и думи, написани на хартия и прикрепени към стъклен съд. По време на своята работа той е направил над 10000 фотографии. В лабораторни условия били изследвани образци от различни водни източници от целия свят. Подлагали водата на различни видове въздействия като музика, изображения, електромагнитно излъчване от телевизор, мисли на един човек или група хора, напечатани и изречени думи. Господин Емото визуално е документирал тези молекулярни промени във водата с помощта на фотографска техника. Той е замразил капчици вода и след това ги е изследвал под микроскоп, снабден с тъмни филтри и фотокамера. Неговите изследвания ясно показват различията в молекулярната структура на водата при различни влияния на околната среда върху тази структура. Това показва, че водата е поела и запомнила вибрациите, на които е била подложена. Красивите думи имат красиви, ясни вибрации и създават малки, плътни кластери (кластер – група молекули), които формират ясни и красиви кристали. А отрицателните думи създават уродливи, несвързани колебания, които не формират групи и оттам големи кластери, а създават неясни образувания, които не можем да наречем кристали. Сега дори можем да погледнем в нова светлина някои древни свещенни ритуали. Знае се, че християнската църква използва въздействието на светена вода и нафор. А съвременната наука ни показва, че освен чисто символичното им значение, те имат и благотворно енерго-информационно въздействие върху състоянието на човека. Водата има изключително важно послание за нас – че трябва много внимателно да се вгледаме в самите себе си. Онова, което тя ни показва, прави посланието й кристално ясно. Сами можете да си направите изводи… Изтегляне 101.54 Kb. Сподели с приятели:
|