Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Главата погледна навътре в дупката. После се дигна и едно остро съскане с уста се раздаде из самотията. Това беше знак на другите да се върнат.
И главата пак се наведе и надникна. Огнянов реши да гърми. - Кой си ти бе? - попита един гръмлив глас. - Бай Иване! - извика Огнянов. Наистина, това беше Иван Боримечката. - Даскале бе! - извикаха и другите, като се наведоха. Пръв, без да чака приглашение, Боримечката се умъкна в бърлогата, застиска ръцете на Огнянова с просълзени очи. Влязоха и другите трима. Те бяха клисурци. Първото питане на Бойча беше: - Какво куче лаеше? Клисурците отговориха: - Нямаше куче, Боримечката лаеше. Огнянов се усмихна. Той си припомни привичката на исполина... Тогава ги обсипа с въпроси. - Оцапахме я! Майка му стара - въздъхна Боримечката гръмовито. - Кураж, бай Иване: бог няма да остави България. - Но Клисура отиде - обади се мрачно единът клисурец. - На пепел стана, тя още гори... - допълни вторият. - Ох - стенеше третият. - Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме - не сполучихме... кураж и търпение... жертвите няма да останат безплодни... Яли ли сте? - Откак сме излезли, троха хляб не сме видели - отговориха плачевно клисурците. Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си. Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа. - Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек... а аз имам обед. - И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-. - Как, ами това е сурово? - Сурово-мурово, глад не пита... Бунтовници, дето бягат, огън не кладат... - отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. - Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки - прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв. - А как уби тоя заек? Гърмя ли? - любопитствуваше Бойчо. - Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка. Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка. - Ами защо си влязъл в тая меча дупка? - попита исполинът, като разглеждаше вътрешността й. - Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки. - Затова ли пита какво лае?... Разбрах... Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата... бай ти Иван знае... - А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял - каза един. - Да ги убие господ... От потери главата си не можеш да покажеш... Балканът е червясал от турци и черкези... Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна... Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него. - Къде отивате сега? - Ще минем за Влашко. А ти? - От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал... Един клисурец се обади: - Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата... Тия думи се казаха с яд. Не толкоз от гняв, че Бяла черкова не станала, колкото от досада, че и тя не е изпатила, както другите. Човешката природа е такава, уви... Бедите по-лесно се пренасят, когато знаем, че и другите теглят от тях, па били и приятели, и свои. В това жестоко чувство, силно развито в нашата душа, стои и стимулът на оня героизъм у войника, който го прави да лети в боя и да се не стряска от смъртта, която коси наляво и надясно. Остави тоя герои един, изложен на опасността, и той ще бяга в панически страх. И една наша поговорка казва: "Щото е до цял свят, то е сватба." - Какво знаете за Бяла черкова? - попита Огнянов. - Нали ти казваме... хитри излязоха... Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство! - А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!... - думаше си Огнянов замислено. - Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха... каква файда, че щяха да изгорят? - Бе що чудо села станаха на пепел - обади се друг, - ти вижда ли как свети нощес небето? - Виждах - отговори Огнянов мрачно. - Светът се изпотроши... Та това въстание ли беше! То беше резиллик... И ние, дърти магарета, се полъгахме още... Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите? Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде... Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха. - А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало... От бога и от света Богородица така било писано... Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! - помъчи се да ги утеши Боримечката. - Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? - попита Бойчо. - Стайка ли? Майка й... оцеля тя... заведох я на Алтъново, а оттам на... а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата! Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си... Късно беше, когато той поиска да я избави... И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително. - На косъм бе остало да загине хубавата девойка... - Как, жива ли е? - извика Бойчо. - Жива, жива, даскале... ама да не беше Боримечката... - Де е тя сега? - попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице. - Не се грижи, на добри ръце я предадох - успокои го Боримечката. Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина: - Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение. - А бе - подзе Иван, - то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме... защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: "Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си..." Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?... Като се затекох... тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре... Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата. - Вулията с барута? - изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада. - Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!... Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут - продължи Боримечката, - ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна... "Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?" Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка... Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!... Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: "Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице..." Ами нали се забавихме... При Върлищница турци, вече не се отива натам.. Бре, тясно!... Какво да се прави?... Тогава уловихме гората, та по среднощ в наше село... Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара! Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката. - В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета... В Алтъново все е страшно от читача... А в Бяла черкова, казват, е мирно... Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво... Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли. - Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова. Боримечката го изгледа зачудено. - Ами нали за там отиваш? - Не ща вече. - Ами къде ще идеш? - Ще видя... - Хай да те водим за Влашко... - Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно... Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят. - Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас - каза Боримечката. Опростиха се и се разделиха. Огнянов остана самичък. Тогава легна на очите си и плака като жена. Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти, угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост; при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни - еднакво отровни - всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия... Па и тая Рада, която не може да забрави!... Която плакала там!... Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли... Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина... Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб... Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение... Може би от рицарство... и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как... Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко, как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там... Във Влашко, във Влашко - гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й... Там може да се диша свободно... На север, на север! И Огнянов се упъти на север. Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината. Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му, подкрепени и от храната. Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му... IV. Знамето Огнянов, като пробуден от тежък сън, позна заблуждението си. Той мислеше, че е вървял на север, а то било на противоположната посока! Но късно... Дошъл сега над Бяла черкова, заварен от деня на тоя гол балкан, далеч от някой букак или друго място за укриване, той видя, че ще бъде безумно да се връща назад, да се изложи самоволно на явна гибел. Едничкото, що му остаяше да стори, беше да се спусне в дълбокия дол на Манастирската река, който представяше добра заслона, а оттам да премине в Бяла черкова. Той трябваше да се покори на волята на съдбата и реши да иде там, отдето бегa цяла нощ. Огнянов, както и Кандов, пръв път любеше. Той беше новак в тая борба на любовта, която не прилича на друга. Един наранен човек, въобще, ненавижда врага си, който го е ударил. Едно мартиризирано сърце - често люби по-силно своя. Още повече: то извинява - Алфред де Мюсе би казал - прощава. Уязвеното самолюбие, което във въпроса на любовта носи име ревност, убива ръката, която му е нанесла удара, или търси лек в нея за раната. Първото по-лесно я заживява, или по-добре - заглушава бодежа й с друг по-силен; второто я облива с балзам и рови с нажежено желязо. Но към него прибягват повечето. Любовта, най-егоистичното чувство, е наклонна на спогодби. За щастие на Огнянова, неговата сърдечна рана беше му нанесло въображението му - не измяната на Рада. Първото разумно разяснение щеше да прекрати страданията му. Трябваше да дойде на помощ случаят. Тоя случай се представяше. Но Огнянов видя в него едно коварство на съдбата. Затова, когато дойде над падината, дето са изворите на Манастирската река, и видя рядка елова горица, израсла на каменистата урва, той веднага измени решението си. - Не - каза той, - в тия борики мога да се притуля днес, па довечера ще тръгна назад... В някое балканско село ще се предреша и после - за Влашко... Никога, никога при Рада! И той се свря между дънерите на бориките, задръстени от мършав шумоляк и диви треви, които го правеха невидим, ако легнеше. Дълги часове лежа той там търпеливо в ожидание на нощта. Къде надвечер на отсрещното бърдо ненадейно Огнянов забележи нещо черно, че се движи и маха из въздуха. То приличаше на някоя исполинска птица, която маха криле, неподвижни във въздуха. Той се вторачи учуден. - Байрак! - каза той смаян. Действително, той разпозна на слънчевото освещение един червен пряпорец, побит в скалата навръх бърдото. Вятърът тихо развяваше това знаме, което трябваше да се види и от Бяла черкова. При самото знаме нямаше никого. Кой го беше забучил там? И за какво? Сигнал ли беше за бунт? Огнянов го взе за последното. Друг разумен смисъл присъствието на това знаме не можеше да има. Огнянова го не сдържа. Той напусна всяка предпазливост, изскокна из скривалището си и бързо се покачи на върха, от който бе слязъл, та погледна оттам към Бяла черкова. Стори му се сега, че достигат до него отдалечени глухи гърмежи от пушки... Отдека идеха те?... Той впиваше очи в града... Внезапно, благодарение на извънредно чистия и прозрачния въздух, той можа да забележи и някакви бели димчета, каквито произвежда огнестрелно оръжие, в горний край на Бяла черкова! - Бунт! Бунт е това в Бяла черкова - извика той радостно; - верните ми приятели Соколов, Попов, Редакторът, бай Мичо не са кръстосвали ръце... Види се, въстание е избухнало сега на други места... И това знаме е условният знак!... Загасналият пожар се е съживил... Въстание, боже! Надеждата не е изгубена!... И той като крилат се спусна надолу по лъзгавата трева, низ шеметно стръмната урва. V. Гробища Нощният мрак бе съвсем паднал, когато Огнянов излезе из тъмния и насеяния с канари дол на Манастирската река. Той мина край манастира, но не счете за нужно да се отбива при отца Натанаила: той и така беше изгубил много драгоценно време. Мисълта, че има въстание в Бяла черкова, беше го галванизирала и му повърна всичките физически и нравствени сили. Той улови общия път, който води за града, и след няколко минути видя в мрачината черния облик на ветите къщи, комините и овошките. Тогава остави пътя и се изкачи по рътлината, която от север командува на Бяла черкова и на която стърчи училището. От тая височина той хвърли поглед на града. Градът спеше. Никъде не светеше... Никакъв особен шум или друго не показваше, че се намира във въстание. Само обикновените кучешки лаеве. Това зачуди Огнянова. Той помисли какво да прави. Да проникне в града и да потропа у някой от приятелите, той го счете за неблагоразумие. Тогава реши да иде на мъжкото училище: то не беше далеко. Там ще узнае от бабата клисарка какво става в Бяла черкова. И той се прехвърли през западния зид на училището и скокна в оградата му. Като се обърна, той видя, че се е озовал в гробищата, които захващат голяма част от двора. В средата им се издигаше старовремската черква, мълчалива и мъртва, сама прилична на исполински гроб. В дъното на двора се чернееше масата на училищната сграда и останалите постройки, всичко потънало в тъмнина и заспало. Това мъртвило навред, което Огнянов намираше вместо шума и глъчката, свойствена на един град в революция, го стряскаше и му довеждаше най-черни мисли. Някакъв студ вееше и от страшната тишина и мрак на гробищата; те стърчаха мълчаливо пред Огнянова, с чудатите форми, които дава нощта, имаха вид на живи хора или на мъртъвци, излезли до пояс из гробовете си. Той не можеше да задържи едно неприятно свиване на сърцето и тайното желание да се види един миг по-скоро вън от това студено царство на мрака и тайнствеността... В такъв един час неволен трепет обхваща човешката душа. Нашата природа не може да изтърпи прикосновението с другия мир, без да я не обзема студ... Гробната дъска, която пада въз мъртвеца, дели вече два свята, които се не познават един друг, които си враждуват. Тайнствеността и мракът плашат. Една нощ е враг, един гроб е тайна. Няма храбрец, който да пренесе без потръпване впечатлението на едно гробище - нощя; нито безверник, който да се смее в такъв час - той ще се уплаши от смеха си. Не знам дали Хамлет би се вшутявал тъй остроумно с черепите, нощя, и сам в едно гробище! Ненадейно, в мрака, на който окото му привикна, Огнянов забележи една слаба, неподвижна светла точка, прилична на едно око, която пробиваше из самата черква, през ниския прозорец. Без друго там гореше кандило или вощеница... Тая слаба зарица беше един приятен дисонанс, едничко живо нещо във всеобщата тъмнина и мъртвило на града; тя блещукаше тъй приветливо и дружелюбно, почти весело. Огнянов, тласкан от неодолимо любопитство, прегази полека гробовете, дойде при прозореца, из който светеше, и погледна вътре. Свещта гореше пред една колона на черквата, на големия пиринчен светилник. Мъжделивото пламъче едвам осветляваше едно малко околчесто пространство на пода, около светилника. Осталата черква беше тъмна. В това слабо осветлено търкало Огнянов съгледа някакви неопределени форми прострени: имаше там нещо. Какво имаше там? Той залепи челото си До студеното стъкло и се втренчи още по-хубаво. Тогава позна какво беше. Таме лежаха трима човеци на рогозка. Тия три човека бяха три трупа. По тях и по рогозката се чернееха лъскави петна - от кръв. Пламъчето хвърляше треперлива и уплашена светлина въз тая картина. Лицата, изкривени и с раззинати уста, носеха печата на мъченическа смърт. Очите на едногото, широко изпулени, гледаха строго и упорито някъде в тъмния свод на черквата. Другият беше се извърнал насам. Едното му око, в което играеше отражението на пламъчето, гледаше право в Огняновия прозорец. По кожата на апостола попъплиха мравки; но той нямаше сила да се оттегли от прозореца: погледът на мъртвеца го приковаваше там и се впиваше в неговия с гробния си блясък от свещта, и се втренчваше в Огнянова като на жив човек, който те познава и иска да го познаеш. Изведнъж Огнянов изохка. Той позна Кандова. В гушата му зееше черна дупка. Той беше клан. Огнянов се отстрани от това страшно зрелище и бързешката се повърна по стъпките си. Той се спрепна в няколко гроба и те извикаха сърдито в мрака. Когато дойде пак до зида на оградата, той се спря, самообладанието му се повърна; той поиска да си обясни що значеше всичко това. Защо и как е дошъл Кандов ранен в Бяла черкова? Как е убит тука, той и другите? Въстание ли е имало и той е паднал жертва в него, или е дирил убежище просто - и бил усетен и убит? Какво беше това знаме на Балкана? Каква беше тая стрелба в града? Какво е това мълчание сега? Огнянов не можеше да намери отгатка на тия въпроси. Във всеки случай тук се е случило някакво голямо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да влезе по среднощ в тоя умрял град и да тропа по портите, в съвършена неизвестност за положението, видеше му се премеждливо и безразсъдно. Това страшно мълчание, което царуваше в Бяла черкова, го вледеняваше, то беше по-грозно от най-грозния шум. То приличаше на капан. Тогава реши да дочака съмвание в манастирския дол и утре да съобрази как да постъпи. И той се прехвърли пак през оградата. VI. Посланица Огнянов преспа в една воденица, в Манастирската река. Много рано сутринта той се изкачи по яра, който е над аязмата, настръхнал с разноформени скали, прилични на истукани, и зад тях се скри, без да бъде виден от. някого. От тоя наблюдателен пункт той можеше да види всичко в дола. Долът беше още пуст. Шумът на реката екливо се издигаше между гранитните урви: водениците и чарковете гърмяха и увеличаваха екота в тая планинска усоя. Небето се синееше весело, обливано от утринните зари на слънцето; те увенчаваха вече и върха на балканското бърдо. Ранните лястовички се стреляха из въздуха, гонеха се с причудливи и безследни зигзаги и се къпеха в невидимите вълни. Лъхна и утринният ветрец и разлюля дивите фиданки, изникнали по скалите; златната вълна на слънцето се плъзгаше по зелената северна стръмнина, заля черния куп на елите, спусна се по гладката тревица и позлати горния край на яра, дето беше Огнянов. Но из пътеката на дола още никой не минуваше. Огнянову се стягаше душата да чака на това място, да се продължава за него неизвестността... Той впиваше очи в дола, дано зърне някого, да узнае що става и ако може, да му изпроси дрехи, за да може по-безбедно да се промъкне в Бяла черкова. Но никой не се задаваше долу и нетърпението на скитника растеше. Само шумът на реката отговаряше на безпокоилата му душа. Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето. - Марийка! - каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ. В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име. Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него. - Бачо Бойчо, ти ли си? - Ела, Марийке, тука - повика я Огнянов при заслоната си. Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние. - Какво има, Марийке, в града? - бяха първите му думи. - Турци, бачо Бойчо. Огнянов се хвана за челото и се замисли. - Какво беше това пушкане вчера? Какво става там? - Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо. - Не чу ли пушките? - Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо. Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тоз-час потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова. Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ... След две минути размишление Огнянов попита: - Марийке, има ли други в чарковете? - Чичо Минчо, спи още. - Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов? - Зная, у бабини Якимичини. - Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите? - Дето прави черни човеци ли? - Той, той, Марийке - каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф. - Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях? - Бива, бачо Бойчо - отговори радостно момичето. Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|