Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени. Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!... Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства... Прочее, резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.
Беше вече обяд, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това... Той би предпочел да я види в пламъци. Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловите градини на края, спряха го няколко въоръжени турци, те бяха стража. - Откъде идеш, брате? - От Алтъново. - За накъде? - За Ахиево... Татък мирно ли е? Ахиево беше турско село, най-ближно до Бяла черква. - Слава богу, татък е мирно. Огнянову се сви от болка сърцето. - Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура. - Да видя... сбогом! И Огнянов влезе в селото. Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжия. Кафенетата бяха натъпкани също; бакашяците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура. Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква; все му се вярваше, че може, на последния час, да е станала... С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковчанин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед при коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха още на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неоделимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: в същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл от К., и нарочно. Тишина веднага се въцари. Софтата захвана тържествено: - Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кральове и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствувахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приехме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и отъпкани от потъпканите... Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем възток и запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата... Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единия и великия бог на исляма... В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си... Той я продължи дълго време, при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци. - Ето какво се върши тука - каза си той, като не дочака и излезе на улицата; - значи, слуховете за тия проповедници били истинни. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече... Българската земя е тясна за двете племена... Нека бъде така... Няма връщане! Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!... И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлазяха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура... Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници, то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето, и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К. с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят на въстаналия град. Тия разкрития привеждаха в трепет Огнянова. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове. Трябваше да се превари Тосун бей. Той се запъти на изток. Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност... Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда. - В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!... Трябва Тосун бей по-напред да се удари в железните гърди на моята Бяла черква... А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна... С единия Редактор само ще обявя въстание и след половина час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или от пожар... Напред, напред! Боже, дай ми криле... И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувствуваше, че още два-три часа ход - и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черквата. И сърцето му тупаше от безумна радост... Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурни. Вероятно, сватба ставаше в някое турско село и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурните пак екнаха, твърде наблизу пред него. Той учуден изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени. Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчеха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци, по причина на силната пладнешка жега... Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива - да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си - да я носят... Това пияно от фанатизъм пълчище, при звука на тъпани и зурни, идеше, приближаваше, бавно, като паплач скакалци, но неудържимо. Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят. Той махна на циганите да спрат. - Хей, мюсюлман, ела насам! - извика той на Огнянова. Огнянов с ниска темена приближи. - Откъде идеш? - От Текията. - Какво има татък? - Нищо... Всичко добро, слава богу. - Какво казват, много ли са тия в Клисура? - Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството... - Какви са? - Московци, казват... - Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само... - Прощавай, бей ефенди. - Ти къде отиваш? - На К. - Хай връщай се с нас! Огнянов неволно пребледня. - Бей ефенди, дай воля да... - Назад! - изкрещя Тосун бей, бодна коня и тръгна. Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад... Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последнята му надежда загинваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели... И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад, към голите рътове, зад които се крие Клисура. XXXI. Ново покушение Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана. Тя завари вече там друга сган турци, надошли от околните села, които очакваха нея. Прочее, Тосун бей щеше да нападне утре Клисура с една сила от около две хиляди души. Селото беше натъпкано със свят. То едвам побираше тия нови гости. Понеже нощта беше ясна, повечето налягаха на улиците да спят. Същото стори и Огнянов, по неволя. Той лежеше сам, на едно купище тъкмо срещу хана, който се държеше от белочерковчанина. Макар и късно, прозорците на хана още светеха. Вътре беше още пълно. Огнянов беше решил, та и не можеше инак, да не спи. Той беше длъжен да се опита тази нощ, дори е време, да се измъкне из тоя паплач турци, дето бе загащен; утре това беше невъзможно. И той впиваше, със силно напрегнати мисли, поглед в светещите прозорци на хана. Той мислеше как и как да мине през гъстата стража, която пазеше краищата. Той се надяваше лесно да извърши това, поради турското си рухо и доброто знаяние турски език. Но, уви! Каква полза от това, че той се спасил, че се завърнал здрав и читав на укреплението си? Бяла черква остаяше мирна, а гибелта на Клисура беше неминуема. Да се опита тази нощ да тръгне за Бяла черква, беше почти невъзможно: стражата на източния край на селото имаше заповед никого да не пропуща, за да попречи на случайните дезертьори... Да остави за утре, деня, още по-невъзможно... Та па и да би било възможно, той не би тръгнал вече за Бяла черква. Нему беше съвестно да отсъствува от Клисура в един ужасен час за нея... Неговото липсване щеше да бъде погледнато като едно бягство, като една подлост. Не, невъзможно. Но как да се съобщи нещо на Бяла черква? Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си. Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черкова някого от синовете си утре; син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник-турчин, понеже утре беше пазарен ден в К. Тая идея се усмихна на Огнянова. Макар че осъществението й да се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия. За щастие, той се познаваше с него и с фамилията му, понеже бе учител на големия му син, и това го поуспокояваше. Той стана от купището, свободно влезна през дворската вратня, мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад-напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога. Дълго време той се разхожда тъй, без да излезе или влезе някой от къщните. Ханджият и синовете му шътаха в кръчмата при турчата. Навярно, само жената на ханджията с малките деца е в стаята... На основание на това съображение, той се престраши най-после да почука на вратата. Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила къде обора с едно кринче ечемик под мишница. Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него, вероятно взе го за някой турчин, който е обикалял коня си. Огнянов я застигна и продума ясно, по български: - Добър вечер, стрино Аврамице. Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена. - Не познахте ли ме? - прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: - Учителят на ваш Нанка... Огнянов... - Кой, графът ли? - попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. - Ами що си тъй?... Но тя тоз час се сети. - Ела, ела у дома... Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас... След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й. - Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата... Това да знаеш, ако ти потрябва - пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея. - Ами ти какво дириш тука? - попита тя. - Отивах от Клисура за Бяла черкова... Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна. На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил... Аврамица го изгледа състрадателно. - Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят... Тая сган за тях иде... - Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар... и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова. - Ами какво щеше да правиш там? - Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне. - Поразил го господ тоя чер циганин!... Ами какво ще правиш сега? - попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов. - Ваш Нанко де е, тука ли е? - Тука си е. - А Кузман? - Тука си е и той. - Дека са? - В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове... Огнянов помисли малко. - Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова, утре? Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие. - Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там. - Ами страшно е, даскале... - Като има другар турчин, няма страшно... Па татък е мирно... Никой не ще го закачи. - Че защо ще го изпратиш там? - Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад... Утре по пладне пак ще си бъде тук. Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено. - Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа. - Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай Аврама... Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене, да го видя? Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше. Лицето на ханджийката доби строг вид, - Не, не, не бива без Аврамова воля. - Но бай Аврам няма да го пусне! Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й. Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен. - Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря. На Аврамица олекна изведнъж. - Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш... - и тя излезе. XXXII. Аврам Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред вратата.
"Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата... Кураж и вяра!... След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията! Огнянов"
XXXIII. Нощта Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението. Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим - за да може крепък да срещне утрешния ден... Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре - катастрофа, Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му. - Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана - казваше един. - Измамиха ни, измамиха ни, братко - въздишаше друг. - Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни... Запалихме сами къщите си - обади се трети. - Що ни нам трябваше въстание! - Сега да го опяваме, късно е вече. - Ами? - Лек, лек да се търси. - Лекът е само един: да си плюем на краката - каза един познат Огнянову глас. - Така, така, Бежанова майка не плаче. - Ами Стоянова - допълни друг. - Утре да очистим през Върлищница. - По-добре още сега... - Не може, караулът ще ни спре... - Утре, утре. - Да, в шашармата. - Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят. - Огнянов е само куче... Той да ни не забележи. - Ха, Огнянов офейка още вчера... - Офейка? - Само ние, клети, излязохме умни... Огнянов се повдигна и извика: - Лъжете, нещастници, аз съм тука! При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха... Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време... Но кой беше - не можеше да си спомни. - Боже мой, боже мой! - мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. - Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му... Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят... Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери... Подлостта на едни увлече в подлост други... Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура... Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело... Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия... А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат... Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене! Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание... Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание.Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра. Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта. XXXIV. Утринта Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря... Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха. Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет. Скоро той се изгуби в дола,който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето. Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова... Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха - развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви... Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина. - От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами втори път... да му берете греха на горкия... Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения... Той си изпати всичките грехове - казваше един. - Дявол да ви вземе - отзова се друг, - направихте го мъченик... и той сега е в рая при Мохамеда... - подзе друг. - Лъжеш - обади се трети; - Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите. Смехове. - Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари - извика друг един; - аз от толкова място и с плюнка го бих улучил. - Отрязвам си главата, че вие не сте мерили. - Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила... - Мерихме бе - оправяше се един от закачаните. - Мерихте, ама мижахте... - Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака... Смехове пак. Други закачаха Рачка за името му. - А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? - питаше го един. - Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! -дразнеше го друг. Рачко се докачи. - Кой лъже? Питайте графа! - Не, не, лъжеш... докажи, че си наистина пръдле... И присмехулникът му каза какво доказателство иска. - А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци... - Има право - забележи един. - Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата... - Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият - потвърди Рачко. - Що му са били? - Натрошил ги за джепане на топа. - Ех, та тогава и Севастопол ще разбием. - Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив. - И клисурското царство си остава навеки непокътнато - смееше се друг. - Какво ли махат там? - попита един, като се обръщаше на изток. Всички се обърнаха към същата посока. Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет. Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха - няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи. Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол. - Кой го води? - питаха въстаниците и се взираха в предводителя. - А бе не видите ли, Огнянов! - обадиха се неколцина. - Графът е, графът е, аз да се закълна... В каквито дрехи да се облече, аз го познавам... На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина... Но никой не слушаше Рачка. Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад. - Припари им на синковците - забележиха някои радостно. - И днеска няма бой. - Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа... - разсъди друг. И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори. XXXV. Бой Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита. В укреплението на Огнянова въстаниците довършваха обяда си и бързешката увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени, запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни... Душевен смут бе се пак изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че днешният ден ако не бъде решителния, то утрешният ще е такъв, непременно. Те чувствуваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха без-окойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато далегледните стражи. Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме, снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и съществующият шанец не стигаше. - Даскале - повика го един петдесет годишен селянин. Огнянов се извърна. - Какво е, чичо Марине? Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири. - Писмо за тебе донесоха. - Кой го донесе? - попита Бойчо, преди да разгъне писмото. - Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз да ти го дам, като се явиш. - Каза ли ти от кого е? - От даскалицата. Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка конвулзивно книгата, с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си... По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му... - Отде сега и тая Рада, в тоя момент!... Защо ми пише тя и какво иска от мене?... Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт... та да се свърши всичко!... В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток. Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове. Там далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там - условен сигнал, че е забележен силен неприятел. Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха: - Много, много турци! Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха насам-нататък, побледнели. - На местата си! Заповядвам ви! - изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки. Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложемените В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически действуват въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да бъде. Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна. - Какво видяхте? - Турци! Страшна сган иде насам... хиляда трябва да има... Пътят е почернял от башибозуци... Огнянов им кимна да млъкнат. - Стойте! - извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак. - Много, много - мълвяха неколцина, като се взираха от насипа. - На местата си! Всеки при оръжието! - изкомандува пак повелително Бойчо. Навлязоха пак в ложементите. - Задават се вече! Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница... Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и многочисленост... Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена - бели, червени, зелени и други цветове - се развяваха над колоната... Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж. Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо. Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше. Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията. Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки; тозчас, по командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините... Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната... В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци снощните си съседи, които обсъждаха плана за бягането. В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и вървяха един след друг. - Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! - извика той и насочи пушката си въз тях. Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам. Те машинално обърнаха стъпките си назад. - Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите... Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата. - И Огнянов бързо се намери на поста си. - А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте хвърлили, па тогава да бягате... - гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им. Това внушително поведение на началника смири другите въстаници... Те задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на повечето се бяха попукали до кръв. Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха. Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум... Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея... Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително, забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност... Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура, четвърти - към лозята - за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите... Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си. От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го дим: - Удряйте! Гърмете! Кураж, братя! Внезапно той зачу до себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого: - Момче, ниско, ниско стой... Ще те ударят!... Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зарна един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост. Огнянов, изумен, позна Кандова! Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десницата и му каза: - Брате, дай ръката! Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла... Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата! Тая струйка изтече из ръкава на студента. Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра значението на тая струйка топла кръв... Повече го порази това, дето видя Кандова тука. Действително, студентът, подир като бе оставил Радината стая, скоро след Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на укрепленията към Стара река... Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си. Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си. Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст... Въстаниците бяха изчезнали из укреплението... Само петима-шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите. Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше заедно с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее, едно от всичките възточни, следваше да се пуши още. - Олеле, мале! - извика се болезнено наблизу. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде. В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му... Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста... Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това. Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп. XXXVI. Рада Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото название, та се влива в Старата, на югозападния край на града. Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я последва, решена да остане в къщи... Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше драгоценна. - Иди, иди, како Анице, отведи децата... моля те, остави мене - викаше Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска. Госпожа Муратлийска я погледна уплашена и сключи ръце в безнадеждност. През прозореца видя, че турците се спущат вече към града. Тя се възчуди що да стори. Очевидно, само едно отчаяние можеше да доведе Рада до такова безумно упорство. И наистина, тя беше жертва на дълбоко отчаяние. От часа на ужасното спречкване между Огнянова и студента тя остана като сломена, като убита под удара на презрението на любовника си. В смайването си, тя не можа тогава да се оправи, а после не го видя вече. Прочее, Огнянов и досега остаяше в ужасното си заблуждение и с безпределна омраза и отвращение в душата към нея... Ако умреше в боя, той щеше да умре с проклетия на устата и в жестоки, нетърпими нравствени терзания. Тая мисъл я привеждаше в ужас. Тя нямаше ни минута покой. Съвестта й я гризеше, че тя можеше да го успокои, да го разувери, а не стори това. Тоя благороден човек щеше да умре окаяно, отчаян, защото той смърт беше отишъл да търси - той се не боеше от смърт - и тя беше длъжна да му я направи поне по-лека, да умре по-спокоен и утешен от мисълта, че умира любим и обожаем... А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта - той тогава не би я нарочно дирил - и да го запази за себе и за отечеството... Но той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при укреплението... Едничка утеха й беше свиждането със Стайка, Боримечковата булка, нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се бе отбивал при жена си и и съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада узнаваше, че Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това. В тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се представяше тоя рицарски образ, разхубавял още от красотата на мъжеството и окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с презрението си... Снощи пръв път тя се видя с Ивана Боримечката, даде воля на чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив, на Бойча. (По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й нямаха предел... Тя чувствуваше, че не ще живее, ако Бойчо занесе презрението си в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен. Какво й остаяше занапред? Безпомощни страдания, горки съжаления, презрението на света и безнадеждност, вечна безнадеждност... За какво й беше ней тоя живот? Кому е нужен той? На кого ще се опре тя без унижение? Бяла черкова й стоеше сега пред очите грозна и черна като гроб... При Хаджи Ровоама ли да иде пак, да се покори?... При Марка ли? Към него ли да се обърне за покровителство? С кои очи? Тя би умряла от срам пред тоя добър човек... Навярно, и той бе чул гнусните клевети за нея и сега се разкайваше за добротата си... Защото Рада, същия ден, кога остави Бяла черкова, узна грозната мълва, която я опозоряваше там. Не, не, само един Бойчо може да я утеши, да я спаси!... Но той като умре? Хубаво прави тая Муратлийска, че иска да живее... Тя има за кого и защо да живее, има кой да заплаче за нея, защото има кой да я обича... А тя? Рада? Тя не може поне товара на нещастието си, тя е много слаба. Тя няма какво да прави в тоя тъжен свят, с който нищо не я свързва вече... Но ако остане Бойчо жив? Как страшно той ще я презира, защото тя не може се оправда - очевидността беше против нея. Оскърбеното му самолюбие не може й прости. Ударът, нанесен на сърцето му и на гордостта му, беше твърде дълбок... И Бойчо никога, никога не би я видял... Той беше неумолим по въпроса за честта, тя го знаеше. Не, не, тя трябва да умре... Сега може да се умре лесно и дори славно, под развалините, благородните развалини на тоя геройски град. Нека си върви госпожа Муратлийска, а тя ще остане тука, нека да умре!... Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре... И ако смъртта го отмине, то нека знае, че Рада е била честна мома, че и българката не се бои от смърт и че тя се е принесла жертва на любовта си към него. Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима. В тоя миг се чуха викове на българи в улицата. Госпожа Муратлийска надникна от прозореца; тя видя въстаници; тя попита едното: - Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш? Въстаникът отговори запъхтян: - Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът... остана си там... Свят се изпотроши... Бягайте по-скоро, към Върлищница! И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа Муратлийска, след безплодни усилия да я отведе, напусна къщата си. Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи ножове из една улица, застигнаха двама души и ги съсякоха... Тя видя добре как нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й вид, и луд страх от нея я облада... Чувството на живота се пробуди със стихийна сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства, парализира всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да бяга, да се спаси от смъртта или от живота, който й биха харизали сластолюбивите кръвожадници... Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън... Понеже вратата се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухите дъски, които отстъпаха под напора на желязото, тя видя един огромен крак, че се провря вече: нападателят проникваше. Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха... Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори. В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута. XXXVII. Две реки А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.
"Бойчо!
Рада" Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледо-червени езици въздуха... Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява. Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара река... Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея. - Ах! Тя, нещастната, ще е там!... Ужасно! Ужасно! - И той се хвърли надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре, строполи из сипеите и гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура. Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора, проточена по всичката дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба, други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже - с най-непотребни вещи, грабнати в бързината. Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не трябваше в тоя час... Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в бягането... Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в ръце държаха лапарите си, да се не изхабят... Огнянов се сблъскваше на всеки миг с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха отчаяно и никой не идеше да ги подигне... Той виждаше всички тия ужаси, настръхнал, замаян, гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само мисъл, оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести. При един завой на урвата той се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ... Малко по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно, за да й олекне в бягането... Баби, мъже, жени прескачаха това бедно създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът... Огнянов машинално се наведе, взе детето и мина напред... При един храсталак, настрана от пътя, една жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към минувачите... Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха... Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из пороя, и падаха... Плачовете и вайканията нарастваха още повече... Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена - първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка. - Де е Рада? - попита той. Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори. Тя само му посочи с ръка към града. - У вас? - Там, там, скоро... - едвам избъбла тя. Слаба, каквато беше, госпожа Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея енергията... Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца. - Къде носиш това дете? - попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът. Огнянов се огледа. Той едвам сега видя, че е взел отнякъде това дете и го носи, без да знае как... Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас. Той гледаше слисано госпожа Муратлийска. - Дай го, дай го... И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си... Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина... Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания... Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска... Да, тя сама гореше... Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях. КРАЙ НА ЧАСТ ВТОРА I. Пробуждане В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде. Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх. Революция и - капитулация. Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни. Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее. Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко. Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - капитал от няколко страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг! Страшно пробуждане. А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм! Перущица - Сарагоса. Но Перущица я не знае всемирната история... Батак! Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите! Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция. Съдбата понякога прави тия каламбури. В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II. ....................................................................... Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха. Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски - за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини - сюблимни височини - с черешовите топове... Едно поетическо безумие. Защото младите народи, както и младите хора, са поети. * Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се спасява от куршума - шейсет не стигат. Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул - издайството, или цербер, който джавкаше опасно - страхът. Често, като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя приличаше на едно северно сияние, светнало от юг. Това беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села. Зрелище страшно и величествено. Нощеска просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон. Огнянов си скубеше космите. - Загина, загина България! - казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. - Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там - прибавяше той, като посочваше накъде Клисура - загина и сърцето ми... Два мои идеала се провалиха в едно време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх, другият - в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който се е заблудил и не може да найде гроба си!... Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет. На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци. II. Коматът на бялото гуне Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица. Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви. А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара... Той приличаше на Тантала, който жедуваше пред една хладна ручейка, без да може да пие от нея. Един вълк никога се не решава да умре от глад пред едно стадо овци. Зъбите на псетата по-малко жестоко дърпат, отколкото зъбите на глада. Огнянов реши да стори като него. Той остави букака, мина реката и решително завъзлазя към колибата на мандрата. Вътре бяха две жени: бабичка и невяста, които кърпеха, и две момчета, които плетяха нещо. Псетата бяха при стадото, вероятно наблизу. Като видяха тоя непознат, гологлав, с хлътнали очи човек и облечен с чудати дрехи, жените изпищяха. - Чо ти ицкас? - извика някой отвън. И тозчас един едър, стар, побелял вече юрук се приближи със запъната пушка. Огнянов позна кир Яня, който често слазяше в Бяла черкова с масло. И той го знаеше. - Добър ден, кир Яне, дайте ми комат хлебец, за бога - прибърза да каже Бойчо, за да заяви своите миролюбиви намерения. Кир Яне го изгледа от глава до крака. Позна ли го, не ли - но огледът не му направи добро впечатление. Той влезе навъсен в колибата, отчупи половина пита, като изгълча нещо на едното момче. - Хай, хoди натамо, да не земе главата белята. Тува тце те види някой, ристиенино - каза той строго, като подаваше Огнянову хляба. Огнянов му поблагодари и се смъкна бързо към дола, за да се смушне пак в букака, дето беше нощувал. - Боже - казваше си той горчиво, - един грък, тоя полудивак се смили: българите ме изгониха с проклетия и с кучета вчера. Огнянов ръваше бързо и лакомо питата, очите му светеха от алчност. Гладът беше размесил в благородния огън на погледа му тъп зверски блясък. На тоя миг Огнянов не би пощадил баща си, ако поискаше да му изтегли комата. Граф Уголино, за да не умре от глад, беше изял собствените си деца. Гладът е съветник по-страшен от самото отчаяние. В дола Бойчо се напи от речицата и се закачува по стръмното, за да влезе в букака. Той почувствува тоз-час благотворното действие на храната: силите му се повърнаха. Кога приближи до гората, отдалечени гласове го накараха да се обърне. От могилата, дето стоеше мандрата, се спущаха черкези и му махаха да чака. Пред тях се хвърляха няколко хрътки (известно е, че в ония печални дни потерите, състоящи повече от черкези, се придружаваха от хрътки, приучени да откриват дирята на човеците като на дивеча и да се хвърлят връз тях). Навръх могилата пък стоеше кир Яне в бялото си гуне и гледаше любопитно на тоя лов, приготвен от него. Защото заедно с комата, който даваше на бежанеца, кир Яне пращаше момчето си да обади на ближната затулена потеря. Гостолюбие и предателство! Вкоравялата душа на див номад съгласяваше тия две неща. Той ги извърши с пълна добросъвестност: нахрани гладния и познайника, за да изпълни една човешка длъжност, а предаде бунтовника, за да обезпечи себе си от неприятности. Той сега спокойно гледаше на ловитбата. Огнянов видя близката гибел. С усвоеното присъствие на духа, което опасността отнима у повечето хора, той съобрази тозчас шансовете. Оттатък дола имаше едно малко възвишение, което щеше да го потули една-две минути от очите на потерята, когато тя се спусне в падината, находяща се зад това възвишение. В тоя кратък срок той би успял да влезе в букака, но това нямаше да помогне: него щяха да го стигнат. С тичане да избегне куршумите и хрътките беше невъзможно. В дола при реката имаше нисък храсталак, между двата изронени бряга. Нито тоя гъстак не би могъл да го укрие, защото, ако той заблудеше гонителите, то псетата щяха да го намерят. И там, и навсякъде гибел! Но Бойчо нема време за колебание; едно какво да е решение трябваше да вземе.Той инстинктивно предпочете дола и като стрела се спусна по стръмнината. Наклонността на мястото облекчи бега му. След минута той нагази в храсталака в дъното на дола, чиито брегове бяха каменливи. В основанието на скалата зееха длъгнести дупки, като че тя бе подкопана. Огнянов се намъкна в едно от тия легловища на диви зверове. Там чака скъпо да продаде живота си. Няколко секунди, с револвер в ръка, Огнянов слухтя. Тия секунди бяха векове. Лаевете приближиха, после затъпяха, после се изгубиха... Той чакаше. Какво беше това? Навярно, потерята се заблуди, но не задълго. Огнянов разбра, че тя го дири в букака и като го не вижда там, естествено, ще помисли за дола, дето ще я поведат самите псета. Инстинктът на животните дваж се не лъже. Колко време трая това напрегнато чакане, което беше една дълга агония, той не знаеше. Очите му бяха вперени в дола, в изгорелия шумалак, който трепереше край барицата. На всеки миг той очакваше да види муцуната на хрътката - това животно беше фатално за него, - че наднича в дупката, или да чуе джавкането й. Внезапно едно джавкане се чу. Очите на Огнянова се изпулиха големи, страшни, косата щръкна като бодили. Той насочи конвулзивно револвера, готов. III. На север! Лаенето, което се чу отдясно на Огнянова, близко, не се повтори. Вместо него той зачу други шум, шум от човешки стъпки. Да, човеци идеха насам, те се спущаха от яра, защото сипеят се ронеше и песъчинките се търкаляха до самото устие на дупката, дето се криеше скитникът. Скоро два крака с цървули се изпречиха пред дупката и отминаха; други два крака се изпречиха, и те отминаха; мина още един човек, все тихо и безгласно, и той се. изгуби. Изпречи се четвърти. Той не отмина. Той се спря и се наведе. И Огнянов видя в профил една рошава, длъгнеста глава, глава на една горила. Оня, комуто принадлежеше тая глава, хвана да завързва връвта на навоя си, който се влачеше. Огнянов се бе превърнал на статуя, с насочен револвер. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|