Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - На върлина ше му видим днес главата набучена!
Рада, разбита от безпокойствие, остана като приковапа на мястото си. Стайка стоеше изправена пред биволите. Тя делеше страхуванията на Рада, но не можеше да се иачуди защо я не остави да отвори път на Марийка. Тя гледаше още разлютена към посоката, дето се изгуби Стефчов, като милваше несъзнателно Голя по къдрото къносано чело. Голю подуши ръката на непознатата милувачка, мръдна и премести предния си крак. - Радо! Ето ти книжлето! - извика селянката, като дигаше от земята приплесканото билетче. Действително Голю беше настъпил изпуснатото билетче, когато душеше примрялата Марийка. Рада грабна билета, раздипли го с трепетна ръка и хвърли поглед вътре. - От Бойча! - нзвнка тя. Тя се хвана за гърднте, примряла от вълнение. Бнлетчето съдържаше само два реда: "Слезнах от Балкана. Донеси или прати дрехи и сведения. По-скоро." Билетчето не носеше подпис. Рада го прочете още дваж, триж и тогава съгледа с трепет, че тия думи бяха написани на бялата половинка на самото онова писмо, което тя бе изпратила по Боримечката до Бойча в ония ужасни часове. С това късче беше отдрано и името й: Рада, написано с молив. Сълзи обляха бузите й. - Какво пее книжката, Радо? - попита Стайка. - Жив, жив, сестро - изговори задъхана Рада. Стайка се изсмя от щастие. - Даскало жив, Радо! Я нали ти казах, че църната оная не знаеше, а па бъбреше за даскало?... - Жив Бойчо, сестро, жив, кажи на кака Гинка, че ми прилоше, та си отидох... За книжката не казвай нищо. И тя се запъти към бостаните. X. Любов-героизъм Преди всичко девойката имаше нужда да си сбере свободно мислите и вземе бързо решение. Тя се заслони зад един ближен дърволяк, който я криеше от погледите, и хвана напрегнато да размишлява върху положението. А то беше критическо. Бойчовият живот висеше на косъм, той не подозираше нищо - непременно Бойчо е бил оня, когото е видяла циганката. Да, да, той; трябваше, прочее, по-скоро да му се извести за опасността и да му се даде средство да се спаси. За нея, за една мома, това не беше лесна задача: кърът беше пуст сега и кръстосван само от едни башибозуци, които се скитаха там за обир... Тя настръхна при мисълта, че може да срещне тия свирепи същества. Но тя се не бои от нищо, когато работата е за Бойча... Любовта й ще бравира всичките жестокости на съдбата и на човеците... Да, тя ще тръгне тозчас... Но той просеше и дрехи, разбира се, обикновени дрехи на мирен човек, за да не възбуди подозрителността... Предрешен, той можеше да слезе и в Бяла черкова. Това я затрудни. Де да дири сега дрехи и кой ще се изложи на явна опасност да даде свои, и кога да дири тия дрехи, когато всяка минута е драгоценна? После я удари друга мисъл, която трябваше най-напред да й дойде в главата: де се крие Огнянов? В билетчето не пише. Вероятно, той от предпазване е поверил на Марийка тая тайна, за да я съобщи устно на Соколова... А Марийка вече отиде... Как не й щукна на ума одеве да я пита дека е Бойчо? Слава богу, че тя узна поне, че е в Манастирския дол - от заптието. Манастирският дол е голям, но тя ще го разтършува цял и ще найде Бойча - уви, неприятелите му няма да губят толкова време, те знаят точно де чака отговора на писмото си... Но тя ще го намери, ще ги превари, много ще ги превари, защото ще бъде крилата... Едно е само невъзможно за нея: дрехи! А той дрехи иска преди всичко!... Боже, боже... А времето тъй бързо върви... А тя няма с кого да се посъветва. Всички тия мисли и съображения минаха през ума й за един миг със светкавична бързина. Тя реши да остави заслона си и да бърза към Манастирския дол. Но по-напред погледна внимателно през клоните на шубръката, към градината. Тя забележи пред вратата й един човек с голям фес, във френски дрехи от сив шаяк. Тя го взе най-напред за Стефчова, но не, този беше къс и другояче на вид... Тя позна Колча слепият. Сърцето й трепна от неволна радост, макар че Колчо, като сляп човек, малко можеше да й бъде полезен в такава работа. Но тя поне имаше с кого да се разговори. Сам бог пращаше Колча тука. Но тя уплашена видя, че Колчо стъпваше вече на прага на портата, той влазяше в градината. Тя извика високо: - Бай Колчо, бай Колчо, чакай! - И тя се стрелна към него. Колчо чу вика и се спря. В един миг Рада беше при него. - Бай Колчо! - Радке! Тебе търсех - каза слепецът. Па като се приближи до нея, пошушна й: - Бойчо бил жив! - Жив, жив, бай Колчо - пое запъхтяна Рада. - Той бил в планината - допълни Колчо. - Не, Колчо, Бойчо бил слязъл в Манастирската река. Колчовото лице се развълнува. - Що думаш, Радке? - Там, там, бай Колчо, той е сега там... аз приех писмо от него... Иска дрехи, трябват му дрехи, бай Колчо... Него са го обадили на турците, видели го цигани... Но аз ще припкам да му обадя... Той ще бяга... Няма да го хванат, но Бойча ще го познаят навсякъде, че е от бунта, защото дрехи му трябват... Боже, боже... а време не остая... Додето Рада така на прекъслеци и с плачевен тон изливаше страхуванията си, Колчо намери вече един изход. - Дрехи има, Радке - каза той. - Ах, бай Колчо, кажи!... Дека ще вземем дрехи? - Тук наблизко, в една приятелска къща... - Бай Колчо, само по-скоричко... - Почакай тука една минута. И Колчо тичешката се върна назад. Рада заслонена под стряхата чакаше нетърпеливо. Минаха едва ли не две минути, но ней се сториха цели часове. При другото, притуряше се страхът - да не би някой да излезе из градината и да я види тук самичка и в толкова разстроено състояние... Тя пъшкаше от мъчение. В тоя миг зададе се едно момиченце с вързоп в ръка. Слепецът беше турил там един фес, едно дълго сетре и панталони, от сив шаяк. Тия неща преди две-три минути бяха на него отгоре. Добрата му душа беше предвидяла още две работи, които Рада в смущението си бе забравила: там беше прибавена и една пита хляб и стотина гроша, турени в един от джобовете. Но Рада нито погледна във вързопа: тя го пое от момичето и тиришката се запъти на север, през бостаните. - Боже мой, боже мой - казваше си тя горчиво,- той не иска да ме види вече! Какво му съм сгрешила?... А аз го обичам... Както казахме, кърът беше пуст - от българите никой не смееше да излезе по-нататък от града: само едни башибозуци се мяркаха там... А за една девойка, още сама, опасността беше още по-грозна и страшна. Но Рада нито мисли за това. Великата любов има само едно велико мерило: самопожертвуванието. XI. Башибозук Скрит в пустата воденица, Огнянов чакаше появяването на някой приятел или поне на самата Марийка. Тая зарязана и полусрутена воденица стоеше усамотена на най-горния край на дола, недалеко от гърмещия скок, и от нея нататък нямаше вече друга сграда. В стените зееха големи отвори - местата на бивши прозорци и врати, а една част от покрива беше отнесена от ветрища. Порутените места в стените служеха Огнянову за прозорци, из които поглеждаше на пътеката, що върви надлъж по реката до самия скок, па се изкачва надясно по яра, въз планината. Дълго време той чака нетърпелив и безпокоен; часовете преминуваха и денят преваляваше, но долът, додето можеше да се види оттук, остаяше пуст. Огнянов се намираше в голямо недоумение. Страшната неизвестност нарастваше всеки миг за него и се преобръщаше в неизразимо безпокойство. Той се трудеше да отгадае причината на това бавене. Най-лошото обаче, което предполагаше, беше, че Марийка не е успяла да намери доктора или Бързобегунека, може би принудени да се крият. Той нито подозираше ужасната опасност, която всяка минута можеше да донесе за него. Той не можеше да знае, че неговото присъствие тука е известно вече и на приятели, и на зложелатели, че съдбата му зависеше от разрешението на тоя въпрос: кой ще да превари - враговете или своите. По едно време из пътеката се подаде едно лице, което смути Огнянова. Един турчин. Той беше едър, висок, със зелена чалма на глава, със силяхлък, из който стърчеше и един дълъг ятаган, и с биргьотлии гащи. И една вулия през гърба. Вероятно един от ония турци, за които му говори Марийка. Един башибозук. Какво диреше той тука? Огнянов извади револвера си и наблюдаваше. Башибозукът следваше да върви нагоре, с твърде едри крачки. Той дойде успоредно на пустата воденица, на едно разстояние от петдесет разкрача, но не се извърна и отмина нататък. Огнянов беше смаян. Но той бе осъден сега на пълно бездействие и неподвижност. Оставаше му само едно: да наглежда и да чака. Турчинът вървеше нагоре. Той премина реката по камъните, нагази из дивия буен буренак, що се зеленееше в самото подножие на яра, па се спря. Огнянов забележи, че той се спря тъкмо там, отдето почваше пътеката, която води за планината. Огнянов пребледня. Тая пътека беше едничката, по която би могъл да избегне в Балкана, ако станеше нужда. Ужасните надвиснали ярове не бяха достъпни отдругаде. Огнянов изтръпна. Дали не беше това едно пресичане пътя му? Не идеха ли след тогова и други още? Веднага турчинът свали чалмата си, за да й запаше края, който се бе развил. По тоя начин цялото лице и глава на башибозука бяха открити пред взора на Огнянова. И той видя сега едно младежко хубаво лице, с широко открито бяло чело, увенчавано от буйна руса коса, която запада на къдрици въз него. Огнянов извика неволно от удивление, па се изправи на прозореца, тури два пръста в устата си и изсвири. Пронизителният писък се разнесе из дола и се повтори от ековете на канарите. Башибозукът втренчи очи във воденицата, отдето излезе гласът, и като видя начелните махання на Огнянова, спусна се стремително насам. Той беше Соколов. Двамата приятели се прегърнаха горещо. - Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате, що чиниш тука? - викаше Соколов, покъртен до сълзи.. - Ами и ти, докторе, в тоя каяфет! - Какво правиш тука, брате! Кога дойде? - Нощеска... Що се тъй забави? - Аз? - попита Соколов в недоумение. - Марийка късно ли те намери? - Коя Марийка? - Как? Не намира ли те тя? - извика Огнянов смаян. - Аз я пратих до тебе с писмо тая заран... - Не ме е намерил никой, та и не можеше да ме намери - отговори Соколов. Огнянов го изгледа, учудено. - Ами защо си тука? За кого идеш? - Аз? Бягам. - Бягаш, докторе? - Да, познай по дрехите ми. - И ти тъй излезе из Бяла черкова? - Нощес излязох из Бяла черкова и се крих досега в Хамбаревата воденица... - Как, ние сме били един до други и не сме знаяли! Чудно, чудно!... А де се дяна Марийка?... - каза Огнянов, у когото се пробуди изново безпокойството. - А сега за къде отиваш? -За планината, чаках досега, доде ми донесат тескерето и пари. Но сега - няма да се делим... Живот и смърт - заедно... Ах, Бойчо, Бойчо, братко мой, какви ужасни нещастия дочака отечеството, кой мислеше това! - Седни, седни, долу ще приказваме XII. Историята на един невъстанал град Сгушени в ъгъла, двамата души се осветлиха един друг върху онова, което бе се случило в Клисура и в Бяла черкова от девет деня насам. От Соколовите думи, или по-право отчет, всичко стана ясно за Огнянова сега и той намираше отгатката на енигмата... Бяла черкова, действително, не била въстанала - тозчас подир Клисура. Тя не въстанала, както всичките други села и градове, еднакво като нея, или още по-добре, приготвени за въстание. Преждевременното му избухване погубило всичко... При първото известие за клисурското движение комитетът се разделил на две мнения: едното било да се бранят само от нападение, като му не дават повод, а в случай, че им дойде отвън подкрепителна чета - да въстанат; другото било да се развие знамето тозчас, да бъде, що бъде. Имало и трето мнение и то било общото - да се капитулира. Заключили, с измама, в избата на поп Ставря най-разпалените членове на комитета, когато той решавал да се развие знамето, именно: Доктора, Попова и Редактора, и пратили депутация, начело с Юрдана чорбаджи, в К. да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черкова и да проси защита. Правителството, само смутено, приело с радост заявлението и пратило в Бяла черкова петдесет башибозука да оберат оръжието и да останат да пазят града. Скоро сред двора на конака се издигнала камара от пушки, пищови и ятагани. Като издигнала тоя гръмоотвод над себе си - капитулацията, - Бяла черкова била спасена. Тя дала само една жертва: Марка Иванов. Той бил окован и откаран пеша в Пловдив, за черешата... Кой го издал - неизвестно. Пет дни след това, вчера, едно знаме се появило на Балкана, и тълкувания, и мълви, и надежди! Духовете се развълнували, разнесло се глас, че няколко хиляди въстаници идат от Балкана на помощ на Бяла черкова... Тая военна сила се предвождала от руски и сръбски офицери... Никой не знаел положително отде иде тая ненадейна помощ, тя падала като от небето... Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана... На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени - взимали храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави. калпаци. Тогава дошъл поп Ставри, та отключил избата и им казал: - Грехота е, чада, да ви държим вече под ключ... Мичо право имал: елате вижте какво се е задало на планината... Тримата затворници изхвръкнали из вратнята. След половина час, последвани от двайсетина кундураджии, превзели конака, заедно с бея, оръжието и властта! В града възторг. Бяла черкова въстава! Левското знаме, ушито от Рада, било развяно насред мегдана. Но в същия час едно ужасно известие поразило всички: говедарят тиришката се спуснал от планината и явил, че никого нямало в Балкана. А Тосун бей тръгвал вече за Бяла черкова, за да я разсипе! В тая съща минута едно друго известие удвоило настръхването. Трима клисурски въстаници били слезли от планината и се скрили в училището, на горния край на града. Те били Кандов, ранен в ръката, и двама клисурци още. Бабата-шътачка ги приела, скрила ги на потона на училището, дала им хляб, защото от два деня само с треви се били хранили; после, по тяхна поръчка, обадили на Бързобегунека, който им донесъл дрехи, фесове и тютюн. Още неизпушили едно цигаро, видели из резките на стряхата, че училището го заграждат отвсякъде турци. В това време и Бързобегунек се намирал на потона. Нямало надежда за избягване. Турците хванали да гърмят извътре от двора, през прозорците, в потона. Ранили и двете клисурчета. Тогава те се смъкнали долу и се предали. Съсекли ги на мястото. Бързобегунек скокнал и два пъти гръмнал и наранил едного, но тозчас и той паднал от десетина куршума. Заклали го... Само Кандов не слазял. Всички мерили с пушки към отзева на потона, отдето трябвало да се покаже. Но той се не показвал. Ненадейно прогнилият потон се продънил и Кандов паднал на чардака. Той се изправил, опрял се до преградата на чардака, кръстосал ръце и извикал: - Готов съм, удряйте! Турците го мислили, че е началникът и че се предава: той говорил по български. Те чакали. - Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат! - викнал пак. Сега разбрали. Като отговор изпращели трийсетина пушки изведнъж въз тоя близък нишан. Но ни една го не закачила. Той тьртил по чардака, слезнал през стълбите и ударил през двора към черквата, към която бил отворен пътят. Пушките пукали, но нищо. Току-що стъпил на прага, два куршума ударили Кандова и той паднал вътре в черквата... Заклали го и него... Оттам се спуснали да дирят доктора. При башибозуците и много граждани се присъединили. Трябвало да го хванат жив или мъртъв, та така да отърват града от страшния гняв на Тосун бея. Докторът трябвало да падне жертва изкупителна. По мръкнало уплашеният стопанин на къщата, дето се криел, му дава пътя... На улицата Соколов бил зарнат от потерята, тя уловила дирите му. Обаче успял да вземе преднина над гонителите си... Като припкал из дългата Мюхлюзова улица, той побутвал пътем портите, за да се пъхне в някоя, но ни една не стояла отметната и той продължавал да бяга; на мегдана сторило му се, че от една - потерята станала на две, защото отпреде десетина души му препречили пътя. Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга улица; гонителите му завчас изгубили дирите му, той можал няколко секунди да се спре и да си поеме душата. Но опасността не намалявала. Потерята нямало да се забави и в тая улица да налети и ако не тука - Другаде щяла да го застигне или удари с куршум благодарение на виделата звездна нощ. Да се опита да излезе на края било безразсъдно; всички изходи на града се пазели от стража. Едно спасение му остаяло: да се скрие в някоя къща приятелска. За щастие, той се сетил, че наблизко била къщата на поп Димча. Той се затекъл до нея и хлопнал вратнята й. Вратнята се отворила. Посрещнал го поп Димчо, член на комитета. - Попе, скрий ме! - казал докторът. - Не може, не може, докторе! Видели са те, че влазяш тука, лошо е и за мене - изшушнал му попът, като деликатно го тикал из вратнята... Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която живееше негов сродник. Той бутнал вратата и попросил гостоприемство. Бай Нечо тозчас съобразил важността на положението. - Луд ли си, докторе, да ме запалиш? Ти знаеш, че аз имам жена и деца! - И с тия думи той му хванал ръката и му отворил портата. Докторът побързал да излезе из тоя безизходен път и уловил Петканчовата улица. Злата му съдба го довела към ония, от които бягал. Соколов фукнал пред гонителите си. - Ако се не спреш, ще гърмим! Чакай, докторе! - викал му отзад един от пандурите. Истина, Соколов се спрял, но не там, дето му предлагал усърдният българин-пандурин, а по-нататък, пред Сарафовата вратня. Соколов като домашен доктор на Сарафова и приятел още, решил да опита щастието си и напосока почукал. - Кой чука? - попитал Сарафов. Докторът се обадил. Вместо да отвори вратнята, бежанецът чул, че Сарафов хлопнал и къщната врата и се не чул вече. XIII. Продължение на историята - Какъв позор, боже мой - изпъшка болезнено Огнянов. - Сега в града е паника, брате; издайства и подлости... Бяла черкова не е оная - избъбра мрачно Соколов. Огнянов въздъхна дълбоко. - Издайства и подлости, казваш?...Те са изчадията на всяка нещастна революция... Те следват подир нея като вълците и гаргите подир бойните полета. - А кой е бил побил знамето навръх бърдото? То беше червена кърпа на прът. - Не зная. - А от кого мислиш да е? - От турците. Огнянов го погледна недоверчиво. - От турците, да - продължи докторът; - защото то се видя вчера, когато и Тосун бей е тръгнал от Клисура, за да нападне Бяла черкова с намерение да я разсипе. Чуваше се, че още на отиване за Клисура той се заканил да направи това. Трябвало му е само причина. Със същата коварна цел, види се, е бил разпръснат и слухът за многочислена помощ, която ни идела. А то идел Тосунът. - Значи,той трябва да е днес в Бяла черкова? - Да. - Навярно там стават сега ужасни нещастия...- каза Огнянов развълнуван. - Нещастия не - подлости стават - отговори докторът; - человекът, който бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите белочерковчани... Там бил и черешовият топ... Клетият бай Марко, него най-много жаля... Огнянов въздъхна. - Да, бай Марка, за него е най-тежко... Той стана жертва на гнусно предателство... Както и Кандов - прибави Соколов. - А кой обадил Кандова и другарите му? - попита Огнянов. И челото му се покри с дълбоки бразди. - Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев... Глупавата бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: "Удряйте! Какво се маете? Разбойници не приемаме в града си, царски душмани не щем!" - Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и герой умрял тука... Как страшно бях потресен от вида му!... А ти как се отърва най-после? - Скриха ме в една къща... Де мислиш, Бойчо? - У някой приятел пак, разбира се - не у чорбаджи Юрдана. - Приятелите и съзаклетниците ме изпъдиха безобразие, както ти разправих - отговори докторът злъчно, - всички ми хлопнаха вратите си. - Но кой тогава?... Продължавай по-добре. - Добре - захвана докторът; - потерята наближаваше отдире ми, аз бях дошъл къде края. Тогава едно отчаяно решение ми дойде - да се опитам да мина помежду куршумите на стражата и да уловя широкия кър, та и само тоя шанс ми остаяше за спасение, между двата огъня... Кога дойдох на трийсетина разкрача от Велчовия двор, дето стражата вардеше пусия, при един стобор, една вратня се поотвори... Аз чух скърцането и се спрях... Погледнах пред себе си: тогава познах, че се намирам пред вратнята на Милка Тодоричкина. На прага стоеше самата девойка. Аз приближих и й казах: "Милке, гони ме потеря, можеш ли ме укри?" "Влезте, господин докторе" - отговори тя и аз влязох. Една минута след това потерята тиришката мина край вратнята и отиде нататък. - И тя те спаси? - извика Огнянов. - Да, Бойчо, Милка, една блудница!... Провидението тоя път прие образа на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка Тодоричкина... Бедната! Та тя и няма за какво да се бои, какво да губи, какво да жали... - Все едно, висок героизъм у тая блудница, сред толкова благоразумни безсърдечия, сред толкова честни низости! - забележи Огнянов. - Боже, боже, дека само доблестта е могла да намери убежище! - Сега трябва да ме дирят пак под листо в Бяла черкова... нека ме хванат! - Ти сега с какво намерение си, докторе? За накъде? - За Влашко, разбира се. - Да, и аз за там бях тръгнал, но знамето ме накара да сляза от планината. - Както и мене - да отивам към нея... Но ти с тая дреха?... Па нямаш и шапка? - Затова и бях пратил Марийка до тебе с писмо, за да ми донесеш каквото трябва. Чудно, къде се още бави... - Сега няма нужда - каза докторът,- като се стъмни, ще минем в Хамбаревата воденица и бай Лилко всичко ще ти намери. Аз, по щастие, нося и друго едно старо тескере... то ще бъде за тебе... Имаме и храна във вулията... - Отлично. Но аз идех тук не с тая цел, да бягам пак.... Аз мислех да заваря въстание. - А то излезе каша... - отзова се докторът ядосано... - Само се обрашневяхме, колкото да опропастим града... - Имате ли някакви известия от другите места?.... - Тъмни слухове само: навсякъде все тая поразия... Въстанието не можа да се разпространи... и само катастрофи... Ти повече трябва да знаеш... - Да, видях ги от планината пожарите, как светеха на двайсет места - каза Огнянов... - Не бил, брате, узрял народът за такова нещо!... Измамихме се страшно - каза докторът... - Ужасни жертви дава България сега, и напразно... - Че се измамихме, измамихме се... Но революцията трябваше да стане и жертвите трябваше да станат... Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и по-ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем да спечелим симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които изтичат из тялото на България... Това е все знак за съществувание: мъртвият никой го не мисли - само живият има право на живот. Ако европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат християнски и цивилизовани!... Все едно, и да не стане нищо, ние няма защо да се каем... Ние изпълнихме една човешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв - не успяхме... Това е жално, но не е стилно...Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим вече ръце... ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България... - Огнянов - каза докторът след малко мълчание, - чини ми се, че само ние мислим на тоя час това: България цяла сега ни проклина за нещастията си... Иди, послушай: всеки сега дава право на Стефчова. XIV. Важни разговори Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|