Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Главата избърбука нещо в пяната, но не се разбра какво. Скоро берберинът окъпа Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му пукнатото огледало и му каза: "Наздраве!"
Когато излазяше да лисне помията на пътя, Ганко срещна на прага бай Марка. - Забравих си табакерата - каза той и бързо отиде към миндера, дето беше остала. Бъзунякът в това време остави грошче на огледалото и си излезе. Ганко се върна. - А бе, Ганко, я, дор има време, кажи ми сметката, да ти платя. На края на месеца аз плащам - каза Марко. Ганко показа с пръст на тавана, дето имаше много тебеширеви резки: - Ето ти тефтеря, прочети и плащай. - Че тук няма мое име забележено? - Аз тъй я карам, алафранга. - Ти с такава катастима скоро ще хвърлиш топа, Ганко - шегуваше се Марко, като вадеше кесията.- Бре, я виж, оня си оставил писмото - прибави той, като показа поличката. - Ах, писмото на онбашията! - извика Ганко учуден и погледна въпросително Марка, като че искаше мнението му. - Прати му го, прати му го по-скоро. - каза Марко намръщено: - На, двайсет и осем гроша и руб, съблече ме, холан! Ганко изгледа смаян и си пошушна: "Чуден човек е тоя бай Марко. Залага си къщата за оня мечкарин, а не ще да хвърли това писмо в огъня. В един миг - беше и няма го." В това време влязоха нови посетители и скоро кафенето се напълни с облаци дим и с разговори върху докторовото нещастие. VII. Геройство Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел, тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда. Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто. Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път. Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото, стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността. Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно. На каменните стъпала на черквата пък седеше кълбообразният отец Гедеон, дълбоко занят: той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с разперени на търкала опашки, като евантайл. Той ги сравняваше с гордия фарисей на евангелието, а куркането им му наумяваше премъдрия цар Соломон, който разбирал езика на пилците. Потънал в такива благочестиви размишления, отец Гедеон спокойно очакваше благословения звон на обяда, чиято сладост предвкушаваше с гълтане приятен дъх, що излизаше из магерницата. На прага й седеше на припек кривоокият манастирски идиот, другар на Мунча. Той с не по-малко философско дълбокомислие гледаше домашния живот на пуйките. Думата "гледаше на пуйките" надали е тук на мястото си; защото зрението на идиота обнимаше не само челядта на пуйките, но и целия хоризонт, тъй като едното му око гледаше на възток, другото - на запад. До него, прав, Мунчо кълчеше ръце, въртеше глава и поглеждаше плахо към най-горния чардак. Той знаеше защо. Като прибавим още игумена, който отсъствуваше, и няколко още ратаи, имаме всичкото население на манастира. Ненадейно игуменът изтопурка с коня си, отседна го, подаде го на кривоокия и каза начумерено на Викентия: - Ида от града и лоши вести нося. И той разказа всичките подробности на Соколовото нещастие. - Клетият Соколов, клетият Соколов - завърши той, като въздъхна. Игуменът Натанаил беше барачест, едър, силен човек, с мъжествено лице и пъргави движения. Като извадим калугерското му расо, твърде малко калугерско остаяше в него. Стените на килията му бяха накачени с пушки, той беше изкусен стрелец, псуваше юнашки, умееше да цери рани от оръжие и да ги дава. Той случайно беше попаднал игумен в манастир вместо войвода в Балкана, Впрочем, мълвеше се, че бил и такъв някога, а сега е на покаяние. - Де е отец Гедеон? - попита игуменът, като се озърташе. - Ето ме - извика с един писклив глас отец Гедеон, като се зададе от магерницата. Той беше отишъл да види скоро ли ще е готов обядът. - Ти пак се вмъкна в магерницата, отче Гедеоне, чревоугодното е смъртен грях, нали знаеш ? - И той му поръча да тури дисагите на магарето и да тръгне за село Войнягово, да обиколи косачите, що косяха манастирските ливади. Отец Гедеон беше тумбест, тумчест, валчест, блажен като пълен шарлаганев мях. Малкото движение, което беше направил, изкара обилен страдалчески пот по лицето му. - Отче игумене - продума с умолителен и задъхнат глас и с ръце на корема отец Гедеон, комуто по никой начин се не щеше това пътешествие по грешния мир, - отче игумене, не е ли по-добре да се отмени тая горчива чаша от вашия покорен брат? - И му се поклони ниско. - Че каква горчива чаша? Мигар те пращам пеша да идеш? Ти ще си на магарето и всичкия ти труд по селата е с едната ръка да държиш поводника му, а с другата да благославяш. Игуменът го изгледа ухилено. - Отче Натанаиле, не е за труда: за труд и за живот подвижнически се нахождаме в тая света обител, но времето е лошо. - Че това време лошо ли е? През мая разходка да направиш, на здравето ще ти помогне. - Времената, отче, времената! - издума живо отец Гедеон. - Вижте, доктора го вързали и може християнинът на погибел да иде. Агарянци род немилостивия. Пази боже, ако ме набедят, че бунтувам народа, тогава и манастирът ще пострада! Опасност великая. Игуменът се изкикоти гръмогласно. - Ха, ха, ха. - следваше той да се смее неудържимо, с ръце на хълбоците, като гледаше тумчестото тяло на отца Гедеона. - Нема на тебе ще хвърлят съмнение турците? Отец Гедеон - политически апостол! Ха, ха, ха! Нали рекли: "Накарай мързеливия на работа, ум да те научи!" Грях ти на душата, направи ме да се смея, когато сърце не щеше. Дяконе Викентие! Дяконе Викентие! Ела да чуеш какво казва Гедеон. Мунчо, иди извикай Викентия, че ще се удуша от смях. И действително бурният смях на игумена събуди ековете на всичките околни чардаци. Мунчо, като чу заповедта, завъртя глава още по-страшно, с широко изпулени очи, дето се изражаваше тъп страх. - Руссиян! - извика той разтреперан и сочеше чардака, дето беше отишъл дяконът. Па за да не го принудят пак, той закрачи бързо към противоположната страна. - Руссиян! Какво е туй нещо Руссиян? - Таласъм, ваше преподобие - добави отец Гедеон. - Откога Мунчо е станал тъй плашлив? Той живееше като бухал из пущинаците. - Воистина, отче Натанаиле, дух нощни ходи по чардака. Нощеска Мунчо дойде, та ме намери. Той беше помръзнал от страх. Той видял таласъм в бели дрехи, че излязъл из джамлията килия. Разправя ми и други неща, но господ да му отбере. Трябва да светим вода в горния чардак. Мунчо беше се спрял далеко и гледаше уплашено към чардака. - Че какво е видял! Ела, отче, да обиколим. - каза игуменът, комуто хрумна, че крадци може да са влазяли там. - Сохрани, боже! - каза Гедеон, като се кръстеше. Игуменът тръгна сам към чардака. Наистина, когато игуменът повика дякона, Викентий беше влязъл при Кралича. - Какво има ново, отче? - попита той, като видя безпокойствието на лицето му. - Нищо опасно. - прибърза да каже дяконът.- По известието, което ни донесе игуменът, е твърде неприятно. Тая нощ запрели Соколова и го закарали в К. - Кой е този Соколов? - Доктор в града, добър момък. Намерили му е дрехата бунтовни книжа., кой знае? Аз го знам, че топ е разпален патриот - каза дяконът угрижен, па продължи след малко: - Като го гонел караулът сноши... той гръмнал с пищов и наранил заптието, което му смъкнало връхната дреха. Ще пропадне клетия доктор. Слава богу, че вий се изтървахте. и нищо се не чуе за вас из града. Когато дяконът свърши, тоя видя учуден, че Краличът беше си взел главата в двете си ръце и се щураме като луд из стаята и пъхтеше болезнено. Пред тия знакове на безпределно отчайване дяконът остана треснат, без да може да разбере нещо. - Какво правиш, джанъм? Няма нищо. слава богу - извика Викентий. Краличът се спря пред него с изкривено от нравствено страдание лице и извика почти яростно: - Няма нищо, няма нищо, а? Лесно се казва това! - И се удари по челото. - Та какво гледаш, Викентие! Не разбираш ли? Ах, боже мой, аз забравих тая заран да ти кажа, че тая връхна дреха беше на мене. Снощи, край града, един любезен момък, който ми показа къщата на бай Марка, види се, тоя Соколов, ми я подари, че бях окъсан, и после тая дреха остана в ръцете на заптието. В джеба й аз бях преместил от съдрания джоб на сетрето си вестник "Независимост" и една прокламация, които ми дадоха в една троянска колиба, дето пренощувах. Не стига това, ами са го набедили, че гърмял срещу заптието, когато аз нито пипнах револвера си! Ах, проклетниците! Сега видиш ли? Тоя човек става жертва за мене. Аз съм проклет от съдбата да нося беди на ония, които ми правят добро. - Голямо нещастие - прошушна Викентий горестно. - Още по-жалко е, че не е възможно да му се помогне. така е дошла работата. Краличът се обърна с пламнало лице. - Как не може да му се помогне? Нема аз ще оставя такъв великодушен човек и, както го казваш, добър патриот да пропадне за мене? Това е подлост! Дяконът го гледаше в изумление. - Не, аз ще го изтръгна от тая беда, макар че ще оставя главата си! - Какво може да стане? Кажи! Аз съм готов на всичко - извика Викентий. - Аз сам ще го избавя него! - Ти? - Да, аз ще го избавя. Аз съм само длъжен и в състояние да го избавя - викаше в изстъпление Краличът, като тичаше из килията, с изражение на страшна решителност и дързост. - Мигар да нападнем затвора! Викентий го гледаше зачуден и даже поуплашен: той помисли дали не е Краличът в полуда. Той му викна: - Г-н Краличев, как мислиш да отървеш доктора? - Не сещаш ли се? - Как? - Ще ида да се предам. - Как? Да се предадеш? Сам? - Искаш да моля някого? Отче Викентие, слушай. Аз съм честен човек, та не искам да изкупвам живота си с хорските страдания. Аз не ида от шестстотин сахата далеч, за да направя една подлост. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно. Ти разбираш?... Ако аз не се представя още днес пред турската власт и кажа: тоз човек е невинен и че нямам с него сношения, пардесюто от моя гръб го свалиха, книжата са мои, аз съм опасният, аз съм виновният, даже - аз гърмях въз заптието, правете каквото щете с мене, то доктор Соколов е изгубен, особено като не можал или не искал да се оправдае. Има ли друго средство, кажи! Дяконът мълчеше. Той съзнаваше в дълбочината на честната си душа, че Краличът имаше право. Това самопожертвувание му се налагаше от чувството на справедливост и човещина и той не чака да му напомнят други това. Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него. Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни, прочувствувани слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни. Очите му се премрежиха от трогателни сълзи. - Насочи ми пътя за К. - каза Краличът. Ненадейно на прозореца се мярна голямата космата глава на игумена, чиито стъпки по чардака всред разпалений си разговор те не бяха чули. Краличът се сепна и погледна въпросително дякона. Дяконът изскокна тичешком навън, отведе игумена до пармаклъците на чардака и му гълча дълго с твърде разпален вид, със силни ръкомахания и с чести поглеждания към килията, дето чакаше Краличът, нетърпелив и развълнуван. Когато вратата пак се отвори и влязоха Викентий и Натанаил, той посрещна игумена и му поиска ръката, да я целуне. - Чакай, аз не съм достоен да ми целунеш ръка - извика просълзен игуменът и като обви с двете си ръце врата му, целува го горещо по устата, както баща целува своя отдавна невиден син. VIII. У чорбаджи Юрдана У стария чорбаджи Юрдана, по случай на отвратки, ставаше гощавка него ден. Бяха калесани роднини и приятели на челядта и на партията му. Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой го не обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото. При всичката намръщеност на Юрдана обедът беше весел. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още, приказлива, хлевоуста и лудичка, и която биеше, когато трябва, смирения си мъж, забавляваше гостите с шеги и подигравки, които неуморимият й език ръсеше наляво н надясно. Най-много се кискаха трите калугерици. Едната от тях, госпожа Хаджи Ровоама, Юрданова сестра, която беше куца, злъчна и сплетница, влазяше в тона на кака Гинка и пущаше сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите. Хаджи Смион, зет на домовладиката, се смееше яката със залък в уста. Хаджи Павли, сватът, залисан от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който, поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си. Михалаки носеше прозвището "Алафранга" твърде заслужено: той пръв беше обул панталони преди трийсет години в града и продумал френски. Но той си беше замръзнал там. Палтото му и днес беше от епохата на Кримската война, а няколкословният му френски речник не се умножи нито с една дума. Но славата му на учен човек остана н днес заедно с ласкателния прякор. Михалаки съзнаваше това и се надуваше; държеше се тежко, говореше важно и никому не позволяваше да му каже "бай Михал", защото имаше и Михал Пандуринът, с когото не щеше да се смеся. И наистина, в отношение на титлата Михалаки беше твърде придирлив. Той беше имал дългогодишна омраза със съседа си Иванчо Йотата, защото Йотата дваж бе нарекъл в едно събрание Михалакя Алафрангата - Михалаки Малафранзата, като мислеше, че е все едно. Срещу Алафрангата седеше Дамянчо Григорът, човек петдесетгодишен, дълголик, сух, чер, с лукав, дяволит поглед, с подвижни иронически устни, но с важна сериозност, разля на по лицето му. Той беше многоглаголив, сладкодумен разказвач, неизчерпаем с приказки, дълбок като кладенец и с фантазия, богата като съкровищата в Халима: от капката изкарваше море, от шушката - планина, а когато нямаше шушка, той минуваше и без нея. Главното е, че той сам си вярваше - единственият способ да увериш другите. Инак, Дамянчо беше един от първите търговци, родолюбец и човек с полезни съвети. Какиният Гинкин мъж ядеше пред себе си смирено, защото, колчем си позволеше да каже нещо или да се изсмее яката, тя му хвърляше свиреп поглед, за да не смее да се отпуща пред нея. Малохарактерен и слаб, той се беше съвсем заличил и вместо тя да се казва Гинка Генкова, той се наричаше Генко Гинкин. До него Нечо Пиронков, аазата, час по час пошушваше важно на Кириака Стефчов, контешки облечен, който му клюмаше, без да го слуша, и хвърляше усмихнати погледи към Юрдановата дъщеря Лалка. Той биде наказан за това невнимание, защото на Неча му скимна да се чука с него, но чашата с виното се изля на белите Стефчови панталони. Тоя момък, когото видяхме вече при бея - и който ще играе роля и занапред в разказа ни, - с дух н отбрана чорбаджийски, беше син на един чорбаджия от калъпа на Юрдан Диамандиев. Млад човек, но с ръждиви понятия, той остаяше недостъпен за новото великодушно веяние на свободолюбивите идеи. Може би затова беше гледан с добро око от турците - нещо, което оттикваше от него младежите, които го считаха за турско ухо. На това още повече спомагаха горделивият му характер, злобната му и завистлива душа и поквареното му сърце. Но въпреки това, или за това, чорбаджи Юрдан имаше слабост към Стефчова и не криеше нийде доброто си мнение и разположение към него. Затова мълвата, криво или право, готвеше Стефчова за бъдещи зет на Юрдана. Трапезата се дигна и кафето се поднесе от едно високо, румено, чернооко момиче, облечено в черно, което не обърна ничие внимание. Разговорите, захванати на трапезата, се продължиха и след нея, защото пъргавата кака Гинка умееше да ги подгрява с неизчерпаемата си многоглаголивост. Скоро дойдоха неусетно на злобата на деня: приключението на Соколова. Тоя предмет изведнъж прибра всичките внимания и даде ново и приятно оживление на послеобедната разтуха. - Ами сега докторицата какво ли прави? - смееше се госпожа Серафима. - Коя докторица? - попита свахата. - Мари, Клеопатра, свахо. - Трябва да отидем да я разговорим и да я подмислим да му пише писмо, че и той сега може да милее за госпожата си - каза кака Гинка. - Михалаке - обърна се свахата към Алафрангата, - ами Клеопатра каква е дума? Баба Куна не може да я каже, ами вика калевра. Михалаки се навъси, дълбокомислено премълча и продума протегнато: - Клеопатра е еленска, сиреч греческа дума; Клеопатра значи: плаче за. плаче за. - Плаче за доктора, кажи го просто - каза Хаджи Смион ухилен, като бръкна без нужда в джобовете на сетрето си. - Ех, та то името й турено - каза госпожа Хаджи Ровоама; - но един друг. още повече ще плаче за доктора. - И като се наведе на ухото на Хаджи Смионовица н на друга една булка, пришушна им нещо. И трите се усмихнаха лукаво. Тоя смях зарази и другите гости. - Не думай, Гино! Нима същата беювица? - питаше учудено Мачовица. - Гледай си работата, вълкът яде и броено - каза кака Гинка. И пак изсмиване. - Кириако! Какви книжа бяха у Соколова? - попита Юрдан, който не можеше да разбере кисканията на гостите. - Бунтовнически, от първия ред до последния. Беят ме повика посред нощ да му ги преведа. Те бяха, бай Юрданчо, такива помии и дивотии, каквито само изкуфели глави могат да измислят. Прокламацията пък на букурещкия комитет канеше да направим прах и пепел всичко, ама да се освободим. - Всички измрете да се освободим - забележи Нечо Пиронков иронически. - Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое? -Чуждото. Те нямат кол побит тука. Прах и пепел, лесно то! Маскари с маскари! - каза сърдито чорбаджи Юрдан. - Харсъзи цели - продума Хаджи Смион. Дамянчо Григорът, който досега диреше нетърпеливо случай, тема, за някой дълъг масал, улови се за последните думи на Хаджи Смиона и рече: - Кажеш, хаджи, харсъзи, та ми дойде на ума, ама има харсъзи и харсъзи. Аз едно време ми се случи да ида в Щип - то беше на 1863 год. - пак през май месец, на 22, по три часа през нощта, събота и облачно. Тогава бай Дамянчо разказа една предълга история за разбойници, в която освен тях играе роля и щипския ханджия, двама паши, един гръцки капитанин и сестрата на влашкия княз Куза. Всичките слушаха с пълно внимание, ако не и с пълна вяра, увлекателния разказ на Дамянча, като сърбаха с голямо благодарение кафето си. - Мари, като искат да горят, и метоха щат ли да запалят? - попита госпожа Серафима. - Да ги запали огън небесний! - избъбра госпожа Хаджи Ровоама. - Представете си - продължи Стефчов, - цял разврат е разпространението на такива безобразия! А това погубва добрите чувства у младежите и ги прави безделници или ги завежда на бесилка. Вижте Соколова, много жално! - Много жално, да - потвърди Хаджи Смион. Михалаки Алафрангата се обади: - Още вчера, по един разговор с доктора, познах го на кой ум слугува. Той плачеше, че нямало у нае Любобратичи! - А ти що му отговори? - Отговорих му, че има пък бесилници, ако няма Любобратичи. - Право си му отговорил - каза Юрдан. - Мари какви са тия Любобратичи ? - попита любопитната сваха. Генко Гинкин, който четеше редовно вестник "Право" и беше в течението на политиката, зина да отговори, но кака Гинка го устрели с поглед и отговори тя: - Войвода на херцеговците, бабо Доне. Хе, да имаме един Любобратич. аз му ставам байрактарка. па ще ходим да сечем зелките. - Хе, да имаше Любобратич, то друга работа тогава. и аз минувам под неговата команда - каза Хаджи Смион. Юрдан ги изгледа строго: - Такива работи, Гино, и на шега не бива да се приказват. Хаджи, ти приказваш на дъжд и на лапавица. - Па като се обърна към Алафрангата, попита: - Сега докторът какво ще стане? - Според законите - отговори Стефчов - за посягане въз царски човек има смърт или Диарбекир до живот. И той изгледа победоносно. - Пада му се - избъбра Хаджи Ровоама, - какво му прави метохът да го гори? - Търсил си го е - каза Нечо аазата; - снощната трескавица не беше като тъй на вятър. - Каже Нечо трескавица, та ми дойде на ума. а, пази боже, в Кримската война аз и Иван Бошнаков отивахме за Босна. помня като днес: беше ден или два до Никулден; над Пирот замръкнахме, когато избухна една страшна буря, ала каква буря!. И Григорът разказа как мълния гръмнала над главите им, запалила един орех, утрепала петдесет овци и откъснала опашката на дорестия му кон, който продал после с убита цена. Григорът разказа всичко това с такава добросъвестност и красноречие, щото публиката го слуша до края с непрекъснато внимание. Стефчов и Нечо аазата се спогледнаха усмихнато. Михалаки стоеше все важно наведен, а Хаджи Смион зяпаше, поразен от съкрушителната сила на Дамянчевата светкавица през зима. Докато Дамянчо още разказваше, кака Гинка беше се озърнала да дири Лалка. - Къде се дяна Лалка, Радо? Я иди я повикай - обърна се Хаджи Ровоама повелително към младата мома в черно. Лалка, подир думите на Стефчова, изказани с такова жестоко хладнокръвие, беше се оттеглила полека и беше влязла в една стая; там се бе тръшнала на миндера, с глава надолу, и заплакала с глас. Порой сълзи се изляха из очите й, като че дълго време бяха събирани на едно място. Горкото момиче хълцаше от плач и не можеше да поема. Люта жалост и мъка се четяха по лицето й. Тия хора, които така грозно се гавреха с бедата на доктора, възмущаваха душата й. Това усилваше страданията й. Боже мой, боже мой, как нямат милост! Сълзите облекчават даже и безнадеждните горести. А докторовата съдба беше още неизвестна и имаше място за надежда. Лалка стана, отри хубавото си бяло лице и седна при отворения прозорец, за да изветреят поскоро дирите от сълзите й. Тя гледаше разсеяно, без да види минувачите по улицата, които вървяха безгрижно и равнодушно. Тоя жесток свят не съществуваше за нея, тя не искаше да види, нито да чуе някого, защото цяла беше пълна от едного. Веднага бързо конско топуркане привлече вниманието й. Тя погледна и остана прехласната. Доктор Соколов, яхнал на бял кон, се връщаше весело. Той я поздрави учтиво и отмина нататък. В радостта си тя нито се сети да му отговори на поклона, а като тикната от неодолима сила, припна при гостите и извика развълнувано: - Доктор Соколов се върна! Неприятно учудване се изобрази по повечето лица. Стефчов побледня, па проговори уж небрежно: - Трябва да го водят за нов изпит. Той няма лесно да избегне Диарбекир или въжето. В тоя миг срещна презрителния поглед на Рада, който го уязви жестоко, и внезапен пламък от гняв обля лицето му. - Не думай, Кириако! Дано се отърве, горкият; мило ми е за младостта му - каза с чувство кака Гинка. Първите подигравки въз доктора паднаха от езика; те не идеха от сърцето. Светлата искра в човешката душа винаги е готова да светне под удара на страданието, стига да я има там. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|