Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - Марийке, нa тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.
- Бива. - Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица. Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица. В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости. За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо: - Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят... Варди, гълъбче! При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка. - Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб - каза Марийка. - Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах. Марийка влезе в чарковете. Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне. Той чака цял час, в страшно безпокойство., Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова. .
Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво - градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище... Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка...Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си - колкото бяха могли да понесат със себе си. A всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова... Само един жив трофей украшаваше триумфа му: то беше един пленник с вързани ръце отзад: Рачко Пръдлето. Зрелище грозно! Но Марийка го не видя почти. Още в същия миг, когато й се мярна сганта, тя се не чу, не видя из улицата, мина други улици, все пусти и мълчаливи. Най-после стигна Соколовата вратня. Бутна я, не се отвори. Тогава блъсна няколко пъти. - Кой тропа? - обади се гласът на бабата извътре. - Бабо Якимице, отвори - едвам издума задъханата Марийка. - Какво дириш тука? - Доктор Соколов... Отвори де! - извика плачевно момичето. Бабата избъбра нещо сърдито, но отвори. - Какво го дириш? Няма го! - каза тя сепнато. - Дека е, бабо? - Кажи ми, да ти кажа... От вчера го потириха и досега няма го чер-бял... Хай иди си. И бабата хлопна пак вратнята. Марийка остана смаяна пред затворените порти. Па хукна нататък. Вратнята на фотографина не беше далеко. Марийка я бутна. - Какво искаш, момиче? - пресрещна я една дрипава жена, бледна и прегърбена. - Немецът... - Какво искаш? - Пусни ме при немеца - каза Марийка, като оттикваше жената, за да влезе навътре в двора. - Умът ли ти е изкипял мари! Немецът нали го заклаха? - отговори разлютено дрипавата жена и изтика Марийка на улицата. При тия думи уплашеното дете се вдърви от страх... Мина й сега през ума,че и бача й Бойча трябва да заколят, че турците за него идат и че ще уловят писмото й... защото някой им е казал, че тя носи писмо от бача си Бойча. Сега? Какво да прави? Тя се озърна и едвам сега видя, че улицата е пуста и никой човек не минува... И се уплаши и писна да плаче. В това безнадеждно състояние някой я бутна отзад и тя се обърна. Видя Колча. Той един се мяркаше из улицата и тупаше с тояжката си по калдъръма, мечтателен и с твърде угрижено лице. - Защо плачеш мари, момиченце? - попита слепецът, като вторачваше белите си очи в Марийка, като че искаше да я познае. Да знаеше Марийка по-добре Колча, тя би престъпила Огняновата заповед, би му разправила каква е работата и Колчо би заместил Соколова. Но тя се уплаши от тоя чужди човек и отбягна насреща, после улови друга улица. - Момиче! Марийке! - викаше Колчо, който в същата минута, благодарение на чудесната си дарба, позна по зачутия плач само, че това беше дядовото Стояново момиче. Той току подир него беше почукал на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, и от нея беше научил, че сега ей търсило го и едно момиче. Някакво предчувствие му каза, че Марийка именно е това момиче, че ако то е търсило доктора, то за нещо много важно, че уплашеният му плач произхожда от несполуката му да найде доктора... Кой го праща до Соколова в такова време? Някой, който не знае какви са работите тука, някой вънкашен... Дали не е той? От снощи се пръска слух, че Бойчо не бил загинал, че бил избягал в планината и там, навярно, се скита сега. Дали не е Бойчо - да е слязъл в Манастирската река, дето Марийка седи в чарковете на чича си, и да я е пратил с известие до Соколова? Да, да, тая Марийка е едно оръдие на провидението! При това предположение любещата Колчова душа страшно се смути. Той завика, като вървеше напред: - Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари! Но никой му не отговори. Колчо пъшкаше безнадежден. В това време той се бе озовал на мегдана. Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите. С една реч - навалица. Глъчката ставаше на турски език. Какво е това? Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти. Един глас изкряска извътре по български: - На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!... На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи.да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?... Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?... Бунтуват се! Против кого? - Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата... Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят... Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе... Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията... Нам си е добре... Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан. - Да живее негово величество султанът! - извика един глас. Колчо позна-гласа-на господин Фратя. Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият - отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims... Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията... Колчо въздъхна дълбоко. Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини. VIII. Ливадата Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство. На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли. Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово. Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата. Само Юрдановото домочадие имa тая дързост. Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото... По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока. Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд. Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада. Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта. Тя същата беше дала гостоприемство на Рада. Против това не беше се възмутила ни баба Юрданица, ни другите членове от Юрдановата челяд... Напротив, виждането на Рада, нежната приятелка на покойната, им доставяше едно сладко и скръбно утешение и прежното презрение и омраза се заместиха в душите им от по-човешки чувства към нещастната бездомна девойка. Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й... Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й... Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча. - Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? - шъпнеше Стайка сърдито на Рада. - Мълчи, мълчи - отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада: - Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга? Рада се усмихна неволно. - Мълчи, сестро. Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за ръкава. - Що се смееш, Стайке? - попита я кака Гинка. - За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана. - Хаджи Ровоама мари - поправи я ниско Рада. Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица. Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя омразен човек... Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и омраза. "Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото е толкова проклет и лош?"... Но внезапно тя неволно се обърна към Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно. - Та жив ли бил тоя поразеник? - обади се в недоумение госпожа Хаджи Ровоама. - Жив, избягал в планината - обясни Стефчов. - Но сега жив ли е - не знам. Може сега да го кълват орлите някъде. Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение. - Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира... - обади се Хаджи Смион. - Той толкова пъти умира и все излазя жив... Аз не вярвам... Аз когато бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците писаха... Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той същият, жив, да го порази господ... "Буна диминяца, домнуле Янкулеску", казвам му... А той ми взема часовника само - за едно "доброутро". Искам да кажа, че не ме уби... Та думата ми беше, че разбойник не умира... И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти мен слушай, графът е жив. - Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както Клисура... - Само да има чест... Не може да се хване и "мечкаринът", та и нему да се види работата, както на Кандовчето и на другите - каза Стефчов. - Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се спасят хиляда - каза един. - То се знае, вагабонти, защо идат при нас? - Защо идат? Дойдоха да се укрият - обади се кака Гинка живо. Стефчов я изгледа учуден. - Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил? - Добре е направил... хубаво правите вие с тата... Гаче сте чифути или турци, а не българи... Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия хора?...- Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха. - Луда си мари, луда - изпъшка болната й майка - На тия твои хора- отзова се Стефчов злъчно - на тия патриоти, според тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава, чунким други им правеха пексимет... - Зная, зная - пресече го ядосано кака Гинка, - предайте ги на турците, изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета... Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!... Ох, сестро мари, ох, Лалке... Ох, боже, боже!... Боже, боже! И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака. Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците. Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова и Хаджи Смиона и каза тихо: - Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита. - Как, кой ти каза? - попита сепнато Стефчов. - Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика. - Кога? - Днес, по обяд. - Обадила ли е? - Не знам. - Трябва по-скоро да се каже - избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. - На косъм остана днес да ни вземат дяволите - ето ти сега друг бербантин... - Той е същият, разбрах се - каза Хаджи Смион ненадейно. - Кой?-попита Стефчов. - Графът... Нали казах, че е жив? - Още по-хубаво: ще има пак салхана. Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня. - Кириак, ти отиваш? - Отивам. - Що ти трябва бе, не закачай човечеца - каза Хаджи Смион умолително, - ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием... За графа като бъде, всеки го обича. - Ти си луд, бай Хаджи! - извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. - Трябва да спасим Бяла черкова... И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата. Хаджи Смион стоеше като гръмнат. IX. Съюзникът Повечето от дружината даже не забележи внезапното тръгване на Стефчова: всички сега бяха заняти да преговарят разтъжената баба Юрданица. - Чорбаджийке, хай приберете се в градината, че нашите османлии почнаха да се мяркат из бостанята - каза заптието, като се приближи насам и си взема пушката, за да иде при Стефчова, който го възчакваше. Баба Юрданица стана да влезе в градината. Кака Гинка я хвана под мишница и я поведе. И другите ги последваха. Най-подир вървяха Рада и Стайка. Стайка силно стискаше за ръката другарката си и й казваше: - Радо, даскало е жив, чу ли? Но Рада не отговаряше, потопена в нова мъка. Защото едно предчувствие й каза, че тая нова жертва на клисурската катастрофа, която се е спуснала днес от Балкана и която Стефчов отиваше тъй храбро да предаде, не беше й чужда, че тя може да бъде същия т о й, и сърцето й се свиваше от неизразима тревога и страх. - Ха, оти тича това босo девойче? - казa Стайка, като се спря и посочи едно момиче, което идеше тичешката през ливадата. Тя беше Марийка. Угриженото дете се връщаше назад, след като няколко часа напразно беше се блъскало де разбере къде е доктор Соколов. Сега тя с радост видя Рада, едничкия близък човек на Бойча, който може да й помогне. При всичко, че помнеше Бойчовите поръчки, Марийка чувствуваше, че Рада не е опасна, че бачо й Бойчо забрави да я насочи и към кака й Радка и че ней можеше да й разправи повече. Рада я посрещна. - Ела, ела, Марийке, какво правиш? Момичето се спря при нея, озърна се боязливо и попита: - Како Радке, знайш ли къде е докторът? - Соколов ли, Марийке? Не зная... Болен ли е някой? Марийка се заекна смутено. - Не, како Радке, прати ме... бачо... Бой... Марийка прекъсна думите си уплашено... Но Рада разбра... Тя прималя и се озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея. - Момиче, какво държиш в ръката? - попита той. Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире. - Дай тая книжка, момиче, да я видим! - каза той и пристъпи към нея. Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола. Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна, че е дядовото Стояново... Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в такъв един час? Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна Марийка. Рада въздишаше и следеше уплашена Марийка, която, като видя биволарчето при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете на Стефчова, който я пресрещаше тичешката. Марийка видя новата опасност, тя изпищя пак, като че просеше помощ против жестокия си гонител... - Стайка, в голямо недоумение, гледаше това, което ставаше пред очите й. Тя не можеше да проникне както трябваше толкоз на Стефчова книжката; но от лицето на Рада тя разбра, че тая книжка не бива да пада в ръцете на тоя човек. Един път съвестта й осветлена, тя духна като лека кошута през ливадата, застигна Стефчова, дръпна го за сетрето, за да го задържи и да даде време на момичето да избегне. Стефчов се извърна и изгледа селянката. Той не можеше да повярва очите си на такава дързост. - Чичо, оти гониш девойчето? - попита сърдито Стайка, като го не пущаше. - Пусни ме мари, свиньо! - изкрещя презрително Стефчов и се откъсна от нея. -Ах! Селачанко, тебе те праща оная. Знам, знам... Коста, Коста бре, хвани я - викна яката той към Юрдановото биволарче, което се беше разбудило от писъка на Марийка. То й пресече пътя. Бедното момиче се спря замаяно пред новия гонител, па удари назад като загащена сърна и се завря между биволите, като да дири от тях помощ против човеците. Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли над Стефчова и биволарчето - те пред нея стояха като кокошки пред орлица, - но остана на мястото си вкаменена: Рада отчаяно й махаше да се върне назад. Замаяната селянка не смя вече да пристъпи на помощ на Марийка. Тя с разкъсано сърце гледаше как полуживото от страх дете се тръшна на тревата при биволите и там примря. От страшната нощ във воденицата Марийка придоби болест - истерически да припада, колчем се уплаши. Правият бивол наклони огромната си глава над неподвижното момиче, подуши го кротко и състрадателно по лицето и пак си вдигна влажния нос, като преживяше спокойно и гледаше безстрастно с големите си сини очи. Стефчов бързо разкопча недозакопчаната пазва на Марийка и бръкна да дири записката, защото той видя, че там я увря момичето, като бягаше. Но не намери нищо. Дириха под нея и около нея, но писъмцето пзчезна, гаче потъна в ямата. Стефчов се озърна яростно. - Мигар пък тоя да го е лапнал? - каза той и погледна строго бивола. Голю като че разбра, че го подозират в кражба, отвори си широко запенените уста, из които висяха само гвачени лигави тревици. Стефчов остана замаян. Той не можеше да си обясни къде се дяна късчето кннжка. - Без друго тая мръсница - каза той - ще да е изпуснала пусулката из ливадата - и заедно с Коста отидоха пататък, наведени из ливадата. Марийка скоро дойде на себе си. Първото й движение беше да бръкне в пазвата си. Па изплака уплашена, като не намери там нищо. Тя стана и с хленчене си отиде нататък. Стефчов и биволарчето дълго търсиха. Най-после Стефчов тръгна бързешката към града. Вероятно той намерн записката. Като мина край Рада, той продума със зверскн поглед: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|