Тема №10 Новобългарска просвета и култура през Възраждането

При така сложилите се условия се стига до откриването на Габровското взаимно училище. Инициативата за тава принадлежи на българската емигрантска буржоазния в Одеса и Букурещ. В това отношение особено много се изявява Одеската българска колония, сред която се открояват такива дейци на Българското възраждане като Васил Априлов и Николай С. Палаузов. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училище в Габрово. Тя е подкрепена от букурещките търговци братя Мустакови и от Иван Хаджи Бакалооглу.

Васил Априлов е роден В Габрово през 1789г. На 11 години заминава при двамата си братя в Москва. Учи в Брашов, където завършва гимназиално образование. Следва медицина във Виена, но не завършва докрай учението си, поради фалита на свия брат. През 1811г. се установява в Одеса и се захваща с търговска дейност. Натрупва значително състояние, но поради разклатено здраве се отказва от търговията и от 1828г. се посвещава на просветното и книжовното дело. Попаднал под силното влияние на гърцизма В. Априлов загубва временно съзнание за своята национална принадлежност. Книгата на украинския учен Юрий Ив. Венелин (1802-1839г.) “Древните и сегашни българи”, обнародвана през 1829г., го връща отново в лоното на българщината и до края на живота си той работи неуморно в полза на своя народ и на неговото образователно дело.

През 1832-1833г. е построена сградата на училището в Габрово, но даскал Алексей продължавал да преподава по стария килиен метод, докато желанието на Априлов е да се отвори взаимно училище. В едно свое писмо от 1833г. той изрично подчертава, че “новото училище трябва да почне на славянски, български език, по начина на Ланкастер”.

С цел да се намери подходящ учител за габровското училище В. Априлов се обръща за съвет и помощ към търновския гръцки митрополит Иларион Критски, който му препоръчва Неофит Рилски. Но и Неофит не бил подготвен да преподава във взаимно училище. Поради това в началото на 1834г. той е изпратен в Букурещ, където изучава метода на Бел-Ланкастер, превежда на български език взаимоучителните таблици и съставя граматика на българския език. Като завършва тази подготвителна работа в течение на 9 месеца, Неофит Рилски се завръща в Габрово и на 2 януари 1835г. Габровското Взаимно училище е открито.

Неофит Рилски (1793-1881г.) е роден в Банско и произхожда от заможен род. Светското му име е Никола Поппетров. Първоначално учи в родното си място. През 1806г. става чирак на известния иконописец Димитър Зограф. Когато две години по-късно отива в Рилския манастир и се захваща с иконописна работа, той решава да се посвети на църквата. След като е ръкоположен за йеромонах през 1822г., постъпва в гръцко училище в Мелник, където се обучава в продължение на 4 години. През 1826г. става учител в килийното училище при Рилския манастир. От 1827г. до 1831г. е учител в Самоков, след което отново се връща в манастира. Заради високото образование, получено в училището в Мелник и заради своята преподавателска дейност, той е препоръчан от Иларион Критски за учител в Габрово.

Откриването на взаимно училище в Габрово не е случайно. През втората четвърт на 19 век градът се издига като един от най-важните стопански центрове на България с чисто българско население. Многобройната занаятчийска маса е организирана в занаятчийски сдружения и заедно с търговците води борба срещу чорбаджиите за овладяване на ръководството на обществено-просветните работи в града. Икономическият напредък на Габрово съставлява добра и сигурна основа за развитието на новооткритото училище. В това отношение големи заслуги имат неговите първи попечители – Васил Априлов и Николай С. Палаузов, които следят живота на училището, полагат грижи за развитието му и отпускат ежегодно значителни суми за неговата издръжка.

Благодарение на двамата попечители на Неофит Рилски габровското училище напредва бързо и славата му се разнася из цяла България. Н. Рилски остава тук като учител две години и четири месеца и през цялото време е отрупван с молби и покани от различни градове да открие и там училище, като това в Габрово. Някои изследователи смятат, че първото ново българско училище е открито в Свищов през 1831г. от Христаки Павлович.

През следващите години се откриват редица взаимни училище в различни български селища. За 10 години броят им нараства на 59 – в Свищов – 1835г., Казанлък, Карлово, Копривщица – 1837г., Търново – 1839г., София – 1839г. През 1840г. в Плевен Анастасия Димитрова отваря първото взаимно девическо училище.

През 40-те години възпитаниците й отварят начални училища за момичета във Враца, Ловеч, София, Свищов. Развитието на девическото образование през 40-50-те години се свързва с името на д-р П. Берон, който от 1840 до 1855г. всяка година изпращал няколко хиляди гроша за подпомагане на девическите училища в Котел, Елена, Шумен и Шуменско, Сливен и Търново, набавял книги и училищни пособия, насърчавал училищните епитропи в трудното дело.

Взаимните училища се откриват навсякъде в българските земи. Най-широко разпространени са те обаче в селищата разположени в полите на Стара планина. От трите области на България – Мизия, Тракия и Македония- пропорционално на територията, най-много взаимни училища има в Мизия. Не стои по-назад и Тракия. Сравнително малкият брой на взаимните училища в Македония се обяснява с известното забавяне на стопанското и социалното й развитие.

Взаимните училища изиграват твърде бързо своята роля. През 40-те години, когато възрожденските процеси бележат пълна зрялост във всички области, се почувствала нуждата да се премине към една по-висока училищна степен. Това става възможно към средата на XIXв., когато в България се завръщат първите българи, завършили висши учебни заведения в Европа и Русия. На тях се дължи откриването на класните училища в България.

Първото класно училище е открито през 1846г. от Найден Геров в Копривщица. Първата година училището има само два класа, а след това е открит и трети клас. През 1847г. е открито класно училище от Константин поп Никифоров в Пазарджик, а през 1848г. даскал Ботьо Петков открива подобно училище в Калофер. Все по това време се отваря класно училище в Скопие. Негов учредител е Йордан Хаджиконстантинов (Джинот). До Кримската война класни училища са открити в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Ст. Загора.

Особено важна роля сред класните училища играе откритото от Найден Геров училище в Пловдив през 1850г. носещо името на сватите братя Кирил и Методий. Докато всички други класни училища до средата на XIXв. по своята програма се доближават до средния курс на съвременното училище, основаното от Н. Геров се доближава до гимназиалния курс. “Що се отнася до курса на науките - отбелязва Геров - преподавани в училището “Св.Св. Кирил и Методий”, то той се доближава до курса на руските гимназии и неговите възпитаници могат да постъпят направо в университета”. По инициатива на Геров за пръв път на 11 май 1851г. е празнуван в Пловдив денят на Кирил и Методий като празник на българската просвета. До това време този ден се отбелязва като църковен празник. Вече като светски той постепенно се възприема от всички български училища и със своята тържественост се налага като най-българският празник. Почти във всички спомени, летописни болежки, дневници, вестници от.периода до Освобождението празнуването на 11 май е отбелязано като едно от най-важните културни събития през годината.

Непосредствено преди започване на Кримската война през 1853г. по инициатива на българската колония в Одеса се прави опит пловдивското училище да се превърне окончателно в гимназия, която да подготвя учители и свещеници за цяла България. Проектът за създаване на българско средищно училище обаче остава нереализиран.

Развитието на българското просветно дело и изявяването на българите като отделна нация в Османската империя привлича погледите на всички заинтересовани от Европейския Югоизток. Всяка една от силите, преследвайки своите собствени интереси, се стреми да наложи културното си влияние сред българското население.

През 30-50-те години значението на гръцкото влияние постепенно преминава на втори план. Наистина гърцизмът има все още своите позиции, поддържани и от някои българи-елинисти, но независимо от това българското училище окончателно се отделя от гръцката образователна сфера и търси нови опори в своето развитие.

От 30-те години на XIXв. гръцкото влияние постепенно е заменено с това на Русия. В Русия започва да се подготвя новата българска интелигенция, оттам се заимства книжнина и литература. Така българската култура са връща в общославянската духовна сфера. Руското културно проникване в българските земи се засилва особено много, след като Петербург помага на Високата порта в разразилата се Египетска криза. И след подписването на Лондонския протокол през 1841г. Русия запазва възможностите си да се бърка във вътрешните работи на Османската империя, а това се оказва благоприятно за руско-българските културни връзки. За тяхното активизиране голям дял има и българската колония в Одеса, която съумява да издейства през 1840г. първите четири стипендии за обучение на българи в руски учебни заведения. През 1846г. са отпуснати нови 20 стипендии за български младежи. Благодарение на това през 50-те години Одеса, Киев и Москва се оформят като трите основни центъра, училищата на които обучават младите българи. Отделни младежи учат още в Петербург, в Кишинев и други руски градове.

Друг път за осъществяването на руското културно влияние сред българите е доставянето на учебници, учебни помагала и литература за българските училища. От 1846 до 1852г. в българските земи са внесени общо 1768 учебници. В същото време руското правителство подпомага българското просветно дела и с финансови средства. От 1846-1847г. Александър Екзарх започва да получава ежегодно по 10 хил. сребърни рубли, предназначени за българското образование. С тях Екзарх поддържа почти цяло десетилетие най-напредналите български училища.

Руското влияние върху българското просветно движение има важно значение за неговото нормално развитие. Подготовката на просветните дейци, осигуряването на литература и отпускането на средства за българското училище ускорява процесите в българското общество, стимулира зараждащата се книжнина и литература, по много причини от историческо, стопанско и религиозно естество твърде силно върху българското духовно възраждане през 30-50-те години влияе френската култура. Във френски училища и университети учат много български младежи. От Франция се заимстват познания за развитието на театъра, на музиката, на архитектурата и изобразителното изкуство. Френският начин на живот, пренесен в България под наименованието “алафранга”, обновява битовата култура на висшите слоеве.

Силата на френското влияние се дължи главно на две обстоятелства. Първо, Франция е доминираща културна сила, когато българите започват своето възраждане и второ, поради масовото разпространение на френския език сред българите по различни канали и пътища.

През разглеждания период и Австрия, и Англия започват да правят опити за духовно влияние в българските земи. Много български младежи са привлечени за обучение във Виена и в Прага. Това създава един траен интерес сред българите към културата на Австрия и намиращите се в нейните граници славянски народи.

През 1836г. по инициатива на английските власти няколко българчета са изпратени в Англия да учат железарство. От страна на Александър Екзарх се правят опити за установяване на връзки с английските дипломатически представители в империята, но до някакви конкретни резултати не се достига.

Така като се ръководят от своите цели в източната част на Европейския континент всички сили, макар и с различна интензивност, се стремят да се възползват от българското просветно движение. Най-големи успехи през 30-50-те години на XIXв. безспорно постига Русия, докато останалите държави поддържащи целостта на Турция, по-скоро загатват за своите бъдещи инициативи.

Промените, които настъпват в българското общество след Кримската война, дават своето отражение и върху развитието на просветното дело. То преживява един своеобразен разцвет и достига до неподозирани резултати. Българите се изравняват в образователно отношение с останалите Балкански страни, а младежите, получили образование в откритите училища, могли да постъпят направо в университетите в Русия и Западноевропейските страни.

През третата четвърт на 19 век българската буржоазия отпуска значителни средства и полага големи грижи за развитието на просветното движение. Тя се заема с откриване на нови училища, със строеж на нови училищни сгради, с намиране на учители, с тяхната издръжка, с изпращане на млади хора в чужбина, за да получат по-високо образование и т.н. Тя се грижи за оформяне на цялостната структура на българската образователна система. В резултат на всичко това през последните години преди Освобождението рядко се среща българско село без училище. Според една макар и непълна статистика през 1873г. в Северна България има 647 български училища, в които се учат 25 523 момчета и 5196 момичета. В Мизия, Тракия и Македония има общо около 1500 училища, от които 50 класни с два, три и повече класа и 20 за момичета.

След Кримската война се откриват и първите гимназии, които отговарят на по-високия етап в развитието на българското възрожденско общество. Първата българска гимназия е открита през 1859г. в Болград – Бесарабия. След нея идва Пловдивската гимназия, в основата на която стои откритото от Н. Георгиев училище през 1850г. През 1868г. това училище окончателно прераства в гимназия. Под наименованието Пловдивска семинария училището се обособява като център за подготовка на учители и свещеници. През 1872г. (според Ив. Стоянов) е открита гимназия та в Габрово, известна като Априловска гимназия (според Н. Генчев това става 1873-1874г.). Инициатори за прерастването на Габровското училище, създадено по инициатива на В. Априлов, в гимназия принадлежи на Раичо Каржев, Иван Гюзелев и др.

По това време се откриват и първите специализирани училища в българските земи. През 1868г. в Щип Йосиф Ковачев отваря първото българско педагогическо училище, което подготвя учители за класните училища. В 1874г. е открито подобно училище в Прилеп. Година пред това, в 1873г. в Свищов Димитър Шишманов открива търговско училище, което просъществува само една година. След 1873г. се откриват и първите богословски училища в Петропавловския манастир край Търново и в Самоков. В училищата все повече започва да се обръща внимание на необходимостта от практически знание. В Шуменското, болградското, разградското и др., училища като отделен предмет започва да се изучава земеделие, а през 1871г. излиза и първият учебник по селскостопанска просвета.

По инициатива на българската търговска буржоазия в Одеса, Букурещ и Цариград, и с подкрепата на цялата българска интелигенция, през 70-те години започва подготовка за откриване на висше училище в България. Тази идея обаче се осъществява едва в 1888г., поради противодействието от страна на Високата порта. Значителен дял в провалянето има и Цариградската патриаршия която се стреми да задържи по всякакъв начин развитието на новобългарската просвета.

През 50-70-те години на 19 век българската буржоазия окончателно се налага, като ръководна сила в Българското възрожденско общество. Тя остава господстващата сила не само в икономическата сфера, но налага своята хегемония и в национално-просветителното движение.

Усилията на българският народ за изграждане на своя национална просвета са съпроводени с много трудности, както от страна на турските власти, така и от страна на гръцкото духовенство.

По инициатива на известния турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, през 60-те години на 19 век турските власти подготвят проект за сливане на турските и българските училища т.е. за отоманизиране на българското учебно дело. Тази реформа е замислена под благовидния предлог за развитието на просветното дело. Но на практика тя щяла да означава унищожаване на българските светски училища, чрез приравняването им към турските религиозни мохамедански училища, които били на изключително ниско равнище. Освен това обучението в тях се извършвало на турски език. Този асимилаторски, по същество антибългарски проект, предизвиква масово недоволство и е провален благодарение на спонтанните енергични протести на цялата българска общественост – израз на удивителната солидарност на българите.

През 60-те години училищата в българските земи започват да унифицират своята дейност. Първият орган, който придобива общонационални координиращи функции по отношение на просветното дело, е Настоятелството на българската църква “Св. Стефан” в Цариград, която си извоюва статут на отделна българска община. Тази община се превръща в нещо като неофициално българско правителство, което започва да координира и синхронизира училищната дейност в цялата страна. По инициатива на Цариградската българска община от 1868г. насетне се организират периодични учителски събори, на които се обсъждат тези въпроси. След учредяването на Екзархията училищната дейност минава под неин контрол.

И след Кримската война мнозинството от основните кадри за българското просветно дело се подготвят в Русия. Особени грижи в това отношение полага Одеското българско настоятелство, появило се на политическата сцена през 1854г. То продължава дейността на Одеската българска колония от предходните десетилетия за издействане на стипендии от страна на Русия, подпомага българските училища с литература и финансови средства.

През 1858г. се създава Московският славянски комитет, чиято основна цел е укрепване на връзките между Руската империя и покорените християнски народи на Балканския полуостров. Основните пътища за достигане на тази цел са осигуряване на помощи за църквите и училищата в славянските земи и привличане на южнославянските младежи и девойки за обучения и възпитание в Русия. Подобна е целта на възникналите по-късно от цели на комитета в Петербург, Одеса, Киев.

Под натиска на Славянските комитети през 1865г. руското правителство взема решение да създаде специална система за подбор на младежи сред южните славяни, които да учат в руски училища. С помощта на комитетите до края на турското владичество в българските земи в Русия получават образование голям брой български младежи и девойки. Такива са Тодор Бурмов, Натанаил Охлидски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Стамболов, Васил Друмев, Нишо Бончев, Райко Жинзифов, Марин Дринов и др. Според Николай Генчев Русия подготвя 4090 от българската интелигенция, а според Илиан Митев общо около 930 българи по различно време и в различна степен са се обучавали в 38 руски гимназии, лицеи.

След Кримската война много българи учат в университетите на западноевропейските страни. Български студенти учат в Чехия – около 120, Сърбия около 100, в Табор, Виена, Брашов, Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Париж, Женева. Особена активност по отношение влияние върху българската просвета проявява Франция. Това тя прави чрез католическите мисии, настанили се в Османската империя. В откритите 29 католически училища, сред които се открояват лицеят в Бебек – Цариград и турско-френският държавен лицей на Галата-Сарай в Турската столица получават своето образование около 200 българи. Френските висши учебни заведения дават образование на около 70 човека. Първият ни висшист завършва през 1805г. Лазар Йовчев (Екзарх Йосив), Тодор Пеев, Павел Бобеков, Драган Цанков, Гавраил Кръстевич, Александър Екзарх учат във френски училища.

След войната се откриват и много протестантски училища в български земи. Такива има в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе. През 1863г. се открива прочутото американско училище Робърт Колеж в Цариград, което дава изключително високо за времето си образование на много български младежи.

Важно значение на развитието на новобългарската просвета през последните две десетилетия на робството имат училищата на българската емиграция в Румъния, Южна Бесарабия и Банат. От тях особено се отличава българското училище в Болград – Бесарабия, което има общообразователен профил.

Най-големите центрове на българското просветно дело след войната са Пловдив, Стара Загора, Габрово, Шумен, Елена, Търново, Русе, София и т.н. Като учители работят такива известни възрожденски дейци като П.Р. Славейков, Кузман Шапкарев, Сава Филаретов, Васил Берон, Йосиф Ковачев, Добри Войников, Сава Доброплодни, Анастасия Тошева, Царевна Миладинова.

Поради изключителните социални последици от движението за новобългарска просвета и поради намесата на чужди сили и на великите държави в него още през 40-те години се оформят няколко тенденции, свързани с ориентацията на българската култура и просвета.

Първата тенденция изразява националния интерес. Начело на националната “партия” стоят големите просветители Неофит Рилски, П. Берон, Неофит Бозвели както и младият Г.С. Раковски. Към тази група се причислява и цялата българска интелигенция, която смята, че българската просвета трябва да се развива самостоятелно, а базата на своите културни традиции и език, като използва духовните постижения на по-напредналите страни. Така със своята безкомпромисна национална позиция, като духовен водач на българското общество в 40-те години се налага Н. Бозвели. Такива идеи вдъхновяват и П. Берон, за създаване на българско книжовно дружество, което като общонационална институция да поеме ръководството на всички български училища.

Втората тенденция отразява прогръцко настроената част от интелигенцията – главно старите чорбаджии и свързаната с Гърция българска буржоазия – те се делят на гъркомани и български патриоти, като Райно Попович, като смятат че националната просвета трябва да се развива в гръцката духовна обител. След започването на движението за църковно-национална независимост тази тенденция губи историческата си перспектива.

На нейно място се проявяват силни тенденции за свързване на българската просвета с руската култура и политика. Най-ярко тези настроения изразяват В. Априлов, Н. Ст. Палаузов, Н. Хр. Палаузов, Н Тошков – т.е. българите в Одеса. Те смятат, че българската просвета трябва да се свърже с Русия, а това се подкрепя от руската източна политика. Привърженици на тези тенденции са предимно възпитаниците на руските училища и семинарии.

Четвъртата група след българската интелигенция е на западняците. През 30-40-те години на 19 век тя се представя най-ярко от Ал. Екзарх и д-р Никола Пиколо. Нейната платформа предвижда да се реформира Турция в духа на буржоазния либерализъм и западната образованост, а по този начин да се осигурят условия за прогрес на българското общество в рамките на Турция. Тази тенденция не можела да разчита на особен успех поради непригодността на империята – нейното положително значение се състои в това, че тя обръща българската просвета към големите постижение на световната култура. Въпросът за характера на българския език привлякъл вниманието на цялата възрожденска интелигенция и станал обект на оживени, понякога и доста острастени дискусии. Той имал важно значение за развитието на новобългарската просвета и култура.

Споровете около съдбата на книжовния език довели до обособяване на три основни течения, условно определяни като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото направление, сред които били Константин Фотинов и Христаки Павлович, отстоявали необходимостта от съхраняване на типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление имало по-умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябвало да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, можело да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковнославянския.

Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитавало идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Точно това направление взело връх към средата на 19 век и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформил обликът на новобългарския книжовен език.

Силен тласък за развитието на възрожденската литература дало и родното книгопечатане. След появата през 1806г. на Софрониевия “Неделник” българската печатна книга навлязла по-осезаемо в живота на просветните българи. Огромната част от българските книги – около 1800 до Освобождението, продължавали да се печатат в чужбина или в Цариград. Първата българска печатница е открита през 1838г. в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски. Тя просъществува до 1843г. Няколко години по-късно, през 1846г. Никола Карастоянов открива печатница в Самоков. Сравнително най-добре уредена е откритата през 1848г. българска печатница в Цариград. В нея д-р Ив. Богоров започва да издава в. “Цариградски вестник”. След като през 1850г. начело на печатницата застава Ал. Екзарх тя се превръща в най-значимия център на българското модерно книгопечатане.