Тема №10 Новобългарска просвета и култура през Възраждането

През първата половина на 19 век в книжовния живот на българите се откроили и някои нови жанрови тенденции. За нуждите на просветното дело се развила т.нар. даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, в което били съсредоточени основните усилия на прохождащата възрожденска книжовна интелигенция. Отначало усилията на учебникарите се насочили към превеждане и адаптиране на чужди образци, най-вече от руски, гръцки или сръбски произход, но постепенно обхватът и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразявал. Освен задължителните граматики, през втората четвърт на 19 век започнали да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазила и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включили и Петко Славейков, Добри Войноков, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.

През 30-40-те години на века постепенно се обособяват отделните направления в книжовната дейност – учебникарстовто, педагогическата книжнина, публицистиката, изследванията в областта на хуманитарните науки и природознанието, поезията, художествената проза.

Началото на учебникарската литература се поставя с издадения от П. Берон през 1824г. в Брашов “буквар с различни поучения”, известен като “Рибен буквар”. В неговите осем дяла е систематизира една значителна информация по граматика, четене и писане, аритметика, природознание и история. Всъщност букварът е една енциклопедия, която включва в себе си и мъдри съвети в стила на буржоазната етика и патриотични мотиви.

След Буквара на П. Берон най-забележителни са трудовете на Неофит Рилски. През 1835г. в Крагуевац са отпечатани взаимоучителните таблици. В същата 1835г. издава и “Българска граматика”, предназначена за Габровското училище, където той преподава. По-късно в 1852г. отпечатва и “Христоматия...”, която е предназначена за преподавателската му работа.

През 1835г. Неофит Бозвели и Емануил Васкидович издават “Славянобългарское детеводство” в шест части. В предговора към третата част те се обявяват против възгледа, че човек си остава, какъвто се е родил – изтъкват голямото значение на възпитанието. Особено интересна е петата част, в която освен кратки данни за разните държави се дават и подробни сведения за България и големите български училища.

Плодовит съставител на учебници е Христаки Павлович, който издава “Аритметика” (1833г.), “Разговорник” (1835г.) и др. По едни от преписите на Паисиевата история той създава учебник по история. Учебници издават още Ив. Богоров, Н. Геров – Физика (1849г.), Константин Фотинов – “Землеописание”.

В областта на педагогичната книжнина наред с д-р П. Берон се изявяват В. Априлов – в Русия той издава много свои произведения – “Деница на новобългарското образование” (1841), “Български книжици” (1841г.) и др., като със своите трудове Априлов се откъсва от културната опека на гърцизма – приобщава българите към руската културна сфера.

Други видни представители на просвещенската педагогическа мисъл са Райно Попович (“Христоматия”–1835г.), Неофит Бозвели, д-р Иван Селимински, Константин Фотинов, Александър Екзарх, д-р Иван Богоров.

В периода след Кримската война възрожденската литература преживява истински подем. Жанровото разнообразие станало по-голямо, авторовото присъствие се засилило, обогатили се художествените направления. Преобладаващият жанр в литературата обаче била поезията, застъпена с всичките си видове – от лиричната до поемата.

След първите си изяви от 40-те години на 19 век продължили своето поетично творчество Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков. Широка популярност придобили Г.С. Раковски, който през 1857г. издал поемата си “Горски пътник”, Григор Пърличев, който през 1860г. спечелили с поемата си “Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Младинов, Райко Жинзифов и др.

Първите си поетични опити по това време правят и Ив. Вазов, Л. Каравелов (“Хубава си моя горо”, “Преминуват годините”), Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх достигат Стефан Стамболов и Христо Ботев, които издават през 1875г. обща книжка с революционни стихове.

През 60-те години на 19 век творческото на Васил Друмев, Илия Блъсков и Л. Каравелов поставило началото на самостоятелното развиите на българската белетристика. През 1860г. Васил Друмев публикува повестта “Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатал “Изгубена Станка”. По-късно Л. Каравелов написал “Мамино детенце”, “Войвода”, “Неда” и др. повести, в които той не само проявил писателски си талант, но и завещал на бъдните поколения българи най-добрите образци на възрожденската ни белетристика. След Кримската война се родила българската драматургия. Първите стъпки в това направление били направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити.

В последствие започнало побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит направил Сава Доброплодни с пиесата си “Михаил Мишкоед”. През 1857г. се появила първата оригинална българска пиеса – това е комедия, написана от Теодосии Икономов, в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в драматургичната област се изявили Васил Друмев и Добри Войников, чиито пиеси “Иванко, убиецът на Асеня I” и “Криворазбраната цивилизация” спечелили за дълго възрожденския зрител.

Интересът на възрожденския българин към литературата намерил израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяване на активно книжарско – писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определяло облика на възрожденската интелигенция. Съществен дял в литературния живот заемат и появата на книжарници като тези на П. Стоянов и Ив. Момчилов в Търново, на Др. Манчов и Хр. Данов в Пловдив. Появяват се и пътуващи книжари като Хаджи Найден, Матей Преображенски и др.

Едно от най-ярките проявления на модернизацията на българската култура през 19 век е свързано с появата на периодичния печат.

Първите стъпки в тази област били направени през 1842-1844г. от Константин Фотинов, който на два пъти започнал да издава в Смирна сп. “Любословие”. През 1846г. Иван Богоров издал в Лайпциг редактор на “Цариградски вестник”.

Постепенно след първите плахи и несигурни изяви, възрожденската периодика набрала сила и в навечерието на Освобождението броят на вестниците и списанията достигнал над 90, а вестникарската професия се упражнявала от около 133 души. Особен подем печатът изживял след Кримската война, когато периодиката се разнообразила, появили се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти, подобрило се външното оформление за периодичния печат, но като цяло съществуващата държавна цензура и типичната за Ориента безскрупулност на властта продължавали да тегнат над българските вестникари чак до Освобождението.

Възрожденските вестници и списания се печатали в 16 селища, като най-голям дял се падал на Цариград. Там се издавали “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският вестник “България” на Драган Цанков, протурският в. “Турция”, Пробританският “Източно време” и т.н.

Не по-малко значение като вестникарски център имала и румънската столица, където емигрантските усилия намерили израз в Каравеловите “Свобода” и “независимост”, във вестниците на Раковски и Ботев, на ТБЦК и Добродателната дружина. Отделни издания се печатали в Белград (в. “Дунавски лебед” на Раковски), в Браила (“Дунавска зора” на Добри Войников и в. “Дума на българските емигранти” на Хр. Ботев), в Русе (списваният на български и турски език в. “Дунав”), в Нови Сад и др.

През 19 век отделни възрожденски дейци насочили вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания имали своето място и значение в изграждането на новобългарската култура, особено що се отнася до популяризирането на модерната европейска наука.

Най-сериозни успехи възрожденските българи постигнали в изследванията на собственото си минало. След П. Хилендарски интересът към историята нараснал и подтикнал редица учители и обществени дейци да предприемат целенасочени издирвания на исторически паметници. Появили се популярните учебници на Хр. Павлович (“Царственика” от 1844г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Т. Шишков. Към средата на века своите съчинения започнали да публикуват Спиридон Палаузов и Марин Дринов – първите професионални български историци.

Откъслечни опити за научна дейност били направени и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов), на природните науки (Петър Барон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Димитър Енчев, Найден Геров, Иван Гюзелев, Васил Стоянов – Берон и др.). През септември 1869г. по-инициативни български емигранти създали в Браила Българско книжовно дружество, което си поставило за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване” и същевременно да полага грижи и “за обогатяване на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще”. За популяризиране на своята дейност дружеството започнало да издава “Периодично списание”.

След Одринският мирен договор от 1829г., който отменя забраната за строеж на големи църкви и след започналото духовно обособяване на българите започва активно изграждане на храмове, които символизират съществуването на българската нация в Турция. Размерът и украсата на църквите зависи от икономическата мощ и порасналото самочувствие на българите. През 1835г. Митю Софиянски и Кольо Фичето (Никола Фичев) възобновяват главната църква в Преображенския манастир. Забележителна е и построената в Пазарджик през 1837г. църква “Св. Богородица”. След изгарянето на Рилския манастир през 1833г. започва неговото възстановяване. Тук в периода 1834-1837г. работят майсторите Павел, Миленко, Алексей Рилец и др. през 1837г. завършва строежът на главната църква, която представлява истински шедьовър на възрожденското църковно строителство.

През разглеждания период се засилва и училищното строителство – появяват се училища по на няколко етажа, с големи и просторни помещения, а училищата се издигат на най-хубавите места в селищата – типичен пример за това е сградата на Пловдивското училище “Св. Св. Кирил и Методий”, строена през 50-те години.

Премени настъпват и в строежа на частните сгради – появяват се жилища по на няколко етажа с големи прозорци и чардаци. Значими възрожденски комплекси са запазени в Копривщица, Пловдив, Търново, Охрид, като лицевите части на къщите са ориентирани към градския площад, чаршията – израз на новия светоглед на българина.

Най-известният строител през 19 век е майстор Кольо Фичето (Никола Фичев) от Дряново. През своя сравнително дълъг живот (1800-1881г.) той създава най-известните паметници на българската възрожденска архитектура: църквата “Св. Константин и Елена” в Търново, съборната църква в Свищов, мостовете над р. “Росица” в Севлиево и над р. “Янтра” при Бяла и много други.

През 30-40-те години голямо развитие получават художествените занаяти – открояват се дърворезбата и златарството. Най-известни по това време са Тревненската и Дебърската школа, а също и Самоковските майстори в областта на дърворезбата. Забележителни са иконостасите в главната църква на Рилския манастир, в църквата “Св. Богородица” в Пазарджик, Преображенския манастир.

Строителството на големи нови църковни, обществени и частни здания дава тласък в развитието на стенописа, иконописа и графиката. Оформилите се още през 18 век Тревненска, Самоковската, Дебърска и банка школи добиват възможност за пълна изява, като и тук се долавя един стремеж към новото – освен църковни мотиви се включват и битови мотиви, познати лица и т.н.

Най-известния български художник от първата половина на 19 век е Захари Зограф (1810-1853г.). Представител на Самоковската школа той създава множество стенописи по църкви и манастири из цяла България. Творчеството на З. Зограф се свързва с постиженията на възрожденския българин, с неговия оптимизъм, с неговия стремеж към новото.

В годините след Кримската война започват да творят и първите художници с академично образование като Станислав Доспевски, завършил Московското училище за живопис и Петербургската художествена академия; Николай Павлович, получил образованието си в Мюнхенската академия; Христо Цонев – учил в Московското училище.

Осезаем напредък през 50-70-те години на миналия век бил осъществен и в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараснала ролята на народната песен. Раковски, Каравелов, Славейков целенасочено изучавали и записвани народните песни, а братята Димитър и Константин Миладинови издали “Български народни песни от Македония”. Започнало създаването на ученически хорове и оркестри, зародили се градската и революционната песен. Особена популярност придобили песните на Добри Чинтулов, Любен Каравелов и Стефан Стамболов.

В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации. През 1856г. са открити читалищата в Свищов, Лом и Шумен. Първо е читалището в Свищов, открито на 30 януари 1856г. Между неговите основатели са Д. Начович, А. Конкович, Ем. Васкидович, Ив. Радославов. На 23 април 1856г. е открито читалището в Лом. Негов основател е известният учител и книжовник Кр. Стоянов – Пишурката. През лятото на 1856г. се открива читалище и в Шумен. Докато през периода 1856-1869г. в българските земи има едва 30 читалища, то в следващите няколко години до Освобождението техният брой достига 131. съвместно с общинските ръководства читалищата полагат грижи за развитието на просветата, на театъра и музиката. По този начин те се превръщат в организатори на духовния и обществения живот на българите.

Много важна роля играят читалищата “Братска любов” в Букурещ, “Българското читалище” в Букурещ и Цариградското българско читалище, основано през 1864г. Голямата заслуга на Цариградското читалище се състои в това, че то започва да издава сп. “Читалище”, което в продължение на пет години изиграва ролята на централен и ръководен орган на всички български читалища.

Успоредно с читалищата възникват и други обществено-културни организации – женски дружества, полагащи грижи за развитието на девическото образование, учителски и ученически дружества, които си поставят за цел да приобщят интелигенцията към модерната култура.

В края на 18 и първата половина на 19 век се оформя българската интелигенция. В нейно лице се създава интелектуалния потенциал на българското възрожденско общество.

В основната си част възрожденската интелигенция е слабо образована, получила образование в българските килийни, взаимни и класни училища. За близо два века се наброяват 600 души учили в чужди университети, от които само 442 успяват да завършат. Средно образование са завършили 912 и са учили без да го завършат 459.

Естествено е огромната част от възрожденската интелигенция при това образование да реализира своя труд предимно на учителство и свещено поприще. От статистически данни за 9944 човека – 4888 в професионално състояние стават учители, 3623 низши духовници. По професионалната си структура възрожденската интелигенция се различава от тази на развитите през 18-19 век страни. Липсват по брой специалисти от приложната дейност. Само 203 са лекари и 39 аптекари. Липсват инженери и астрономи.

Данните за социалния статус и движение: 2,6% в двете посоки; 474 човека във ВРО; 21,1% в Априлското въстание; 19,69% църква;21,19% в Освободителната война.