Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Йес.

- Тогава слезте най-после от коня, или пък продължавайте ездата си. Ваша воля!

- Well. При нас сте на сигурно място. Името на Сантър ни закриля всички.

- Що за човек е всъщност този Сантър? - запитах аз, като слязох от коня и го вързах за едно от колчетата, които носех.

- Джентълмен в истинския смисъл на думата - отвърна Пейн. - Ще му бъдем много задължени, ако обещаното от него действително излезе истина.

- Отдавна ли го познавате?

- Не, наскоро го видяхме за пръв път.

- Къде?

- Във форт Лайън на реката Арканзас. Но защо ни разпитвате за него? Да не би и вие да го познавате?

- Хмм, вярно, така е! - кимна той.

- Казахте, че името му ви гарантирало безопасност, и понеже съм при вас, то, тъй да се каже, и аз се намирам под неговата закрила. Би трябвало все пак да се заинтересувам от него, нали?

- Йес. А сега седнете при нас и се разположете удобно! Имате ли нещо за ядене?

- Парче месо.

- Ние имаме повече. Ако не ви стигне, можете да получите още храна от нас.

Първоначално бях взел тримата за скитници. Но след като ги огледах внимателно, все повече и повече бях склонен да приема, че са честни хора, тоест имам предвид онова, което в Запада се разбира под "горе-долу честен". Гребнахме си вода от едно място на реката, където тя беше по-бистра, и изядохме парчетата месо. В това време тримата ме оглеждаха от глава до пети. После Пейн, който, изглежда, изобщо взимаше думата и от името на другите двама, се обади:

- Значи са ви задигнали кожите и примките. Много жалко. Ами от какво мислите да се прехранвате?

- Отначало разчитам на лова.

- Пушките ви добри ли са? Както виждам имате две.

- Бива си ги горе-долу. Тази стара гаубица стреля с куршуми, а пък малката пушка е за сачми.

Пейн поклати глава учудено.

- Ама че странна птица сте. Мъкнете две пушки, едната за куршуми, а другата за сачми. Та човек си взима една двуцевка и в едната й цев слага куршуми, а в другата сачми!

- Прав сте, но просто съм свикнал с това старо пушкало.

- А какво ще правите долу край Рио Пекос, мистър Джоунс? - продължи да разпитва Пейн.

- Нищо особено. Чух че там се ловувало по-лесно, отколкото тук.

- Ако мислите, че апачите ще ви позволят да ловувате край Рио Пекос, добре са ви осведомили, няма що! Хич не вярвайте на тези глупости. Тук сте изгубили само кожите и примките си, а там можете много лесно да се лишите и от собствения си скалп. Непременно ли трябва да отидете там?

- Не, не бих казал.

- Тогава елате с нас!

- С вас? - престорих се на учуден.

- Да.

- Към Мъгуърт Хилс?

- Какво ще правя там?

- Хмм! Не знам дали имам право да ви кажа. Какво мислите вие. Клей, Съмър?

Двамата му другари се спогледаха въпросително, а след това Клей заяви:

- Работата не е много ясна. От една страна, мистър Сантър ни забрани да говорим по този въпрос, а от друга пък ни каза, че твърде му се искало да вземе още неколцина подходящи мъже.

Постъпи както искаш!

- Well! - кимна Пейн. - Щом мистър Сантър ще набира още хора, то и ние бихме могли да му доведем един човек. Мистър Джоунс, значи в момента нямате никаква определена работа?

- Не - отвърнах аз.

- И разполагате с време?

- Колкото си искам.

- Ще участвувате ли в едно начинание, което може да ни донесе пари, много пари?

- Защо не? Всеки обича да печели пари, а не виждам защо да не участвам, щом тези пари са много или даже страшно много. Само че, първо, трябва да знам, за какво става въпрос.

- Правилно, ще научите необходимото. Всъщност това е тайна, но вие ми харесвате. Имате толкова честно и добросърдечно изражение на лицето, че сигурно не бихте ни изиграли и измамили.

- Е, не е лъжа, че съм почтена личност. Можете да ми вярвате.

- Вярвам ви. И тъй, тръгнали сме за планините Мъгуърт, за да търсим там злато.

- Злато! - възкликнах аз. - Та има ли там злато?

- Не крещете така! - предупреди ме Пейн и с израз на превъзходство продължи: - Секна ви дъхът, нали? Да, там има злато.

- Откъде знаете?

- Ами именно от мистър Сантър.

- Виждал ли го е?

- Не, защото в такъв случай никога нямаше да ни вземе и нас, а щеше да запази находището само за себе си.

- Значи не го е виждал? Само предполага, че съществува? Хмм...!

- Не предполага, ами е сигурен. Даже знае приблизително и мястото, където трябва да се намира златото, само че не съвсем точно.

- Струва ми се странно.

- Да, странно е, но въпреки това е истина. Ще ви го обясня точно така, както и той ни го разказа. Чували ли сте за някой си Винету?

- За вожда на апачите ли? Да.

- А известен ли ви е някой си Олд Шетърхенд?

- И за него са ми разказвали.

- Двамата са много близки приятели и преди години били веднъж заедно на Мъгуърт Хилс. И бащата на Винету бил с тях, а също и други червенокожи и бели. Мистър Сантър ги подслушал и научил, че Винету се канел заедно с баща си да се изкачи в планините, за да вземе злато. Щом оттам може да се взима злато ей тъй на, когато само някой си поиска, тогава то сигурно се намира в големи количества. Ще признаете ли, че е така?

- Естествено.

- Слушайте по-нататък! Мистър Сантър се скрил и започнал да дебне двамата апачи, за да ги проследи и така да открие находището. Както разбирате, човек не може да го упрекне, понеже за какво им е на червенокожите негодници златото, като изобщо не могат да го използват? Не знаят какво да правят с него.

- Успял ли е?

- За съжаление не съвсем. Тръгнал подир тях. А те били заедно със сестрата на Винету. Сантър бил принуден да се ориентира по следите им, при което винаги се губи време. Когато наближил златното находище, те вече си били свършили работата и се връщали. Идиотска история!

- Съвсем не е идиотска.

- Не е ли? Защо?

- Сантър е трябвало спокойно да остави червенокожите да отминат и после да продължи по следите им. Те са щели да го отведат до златото.

- Дявол да го вземе! Вярно! - удиви се Пейн. - Както чувам, главата ви не е празна и навярно бихте могли да ни бъдете от полза. За съжаление тогава нещата се развили другояче. Сантър помислил, че те са взели злато със себе си, и стрелял по тях за да го присвои.

- Улучил ли е добре? Убил ли ги е?

- Стария и момичето - да. Гробовете им са горе в планините. Сантър е щял да застреля и Винету, но се видял принуден да бяга, защото неочаквано се появил Поразяващата ръка. Придружаван от неколцина бели и червенокожи, този ловец започнал да преследва Сантър, гонейки го чак до кайовите, с чийто вожд Сантър в крайна сметка станал добър приятел. По-късно Сантър няколко пъти, не, много пъти се връщал на Мъгуърт Хилс и направо си изгледал очите, ама нищо не открил. Сега най-сетне му дошла добрата мисъл да наеме хора, които да му помогнат в търсенето. Няколко чифта очи виждат по-добре, отколкото един. Та тези хора сме ние тримата, а ако желаете, и вие можете да дойдете с нас.

- А надявате ли се на успех?

- Очакваме даже голям успех. Червенокожите са се върнали тъй бързо от находището, че е невъзможно то да се намира далеч от мястото, където мистър Сантър се е срещнал с тях. Следователно трябва да се претърси едно неголямо разстояние и само дяволът може да ни попречи да открием златото. Разполагаме с достатъчно време за нашата цел. Можем да търсим и седмици, и месеци, понеже никой няма да ни прогони оттам. Какво ще кажете за цялата работа?

- Хмм! Всъщност не ми харесва.

- Защо?

- Изцапана е с кръв.

Ето че твърде скоро разбрах с какви хора си имах работа. Вярно, че не спадаха към онази измет, с която се бях срещал толкова често, но за тях животът на индианеца няма по-голяма стойност от живота на дивеча, който всеки може да застреля, когато си поиска. Те все още бяха млади хора и не постъпваха като опитни, предпазливи мъже, защото в противен случай само заради честното ми лице никога не биха ме посветили тъй бързо в тайната си, мен, съвсем чуждия за тях човек, а да не говорим за предложението им да се присъединя към тях.

Навярно не е необходимо да споменавам колко бях изненадан от тази среща и колко добре дошла бе тя за мен. Сантър отново излизаше на сцената! Този път сигурно нямаше да ми се изплъзне. Но, разбира се, с нищо не се издадох, само поклатих глава нерешително и после рекох:

- Много ми се иска да имам злато, но ми се струва, че няма да получим от него нищо, дори и ако го намерим.

- Що за мисъл! - възкликна Пейн. - Нали, като го намерим, ще стане наша собственост!

- Само се пита докога? Предполагам, че ще ни бъде отнето.

- От кого?

- От Сантър.

- От Сантър ли? Да не би нещо да сте мръднал?

- Познавате ли го? - отвърнах му с въпрос.

- В това отношение - да.

- А сте се запознали с него съвсем наскоро!

- Сантър е почтена личност. Който го погледне веднъж, не е възможно да се усъмни в неговата честност. А освен това се осведомихме за него във форта и от всички страни чухме само хвалебствия.

- Къде е сега?

- Вчера се разделихме с него. Ние тръгнахме право към Мъгуърт Хилс, докато той се отправи към Солт Форк, притока на Ред Ривър, където е разположено селото на вожда на кайовите Тангуа.

- Какво ще прави там?

- Иска да съобщи на Тангуа много важна новина, а именно, че Винету е мъртъв.

- Какво? Винету е мъртъв?

- Да. Застрелян е от сиусите. Той бе смъртен враг на Тангуа, следователно кайовът ще бъде извън себе си от радост. Ето защо мистър Сантър се отклони от нашия път, за да занесе важната вест на Тангуа. Със Сантър ще се срещнем пак при Мъгуърт Хилс. Той е почтен джентълмен, който иска да ни направи богати. Сигурно и на вас веднага ще ви хареса.

- Да се надяваме, но искам да бъда и предпазлив.

- Спрямо него?

- Да.

- А аз ви казвам, че все пак реших да се присъединя към вас, но ще си държа очите отворени. Човек, който заради няколко златни зърна застрелва двама души, без да са му сторили никакво зло, вероятно след като намерим златото ще убие и нас, за да заграби всичко.

- Мистър Джоунс, как... какво... си мислите!... Пейн не довърши изречението и втренчи изплашения си поглед в мен. Физиономиите на Клей и Съмър изразяваха смайване.

- Да - продължих аз, - не само че е възможно, ами е и твърде вероятно да ви е взел с твърдото намерение първо да ви накара заедно да търсите, а после, когато откриете съкровището, да ви очисти!

- Изглежда, бълнувате!

- Ни най-малко. Ако обмислите нещата разумно и без предубеденост в полза на Сантър, непременно ще споделите предположенията ми. Преди всичко не забравяйте, че Сантър е приятел на Тангуа, известен като най-големия и непримирим враг на всички бледолики! Как ли белият е спечелил приятелството на червенокожия?

- Не знам. Мистър Джоунс, кажете направо какво мислите по въпроса!

- Приятелят на врага на всички бели трябва да е доказал, че пет пари не дава за живота на някой бял, и следователно имаме всички основания да бъдем изключително предпазливи спрямо него. Прав ли съм, или не?

- Поне звучи логично. Имате ли и други причини да мислите така?

- Вече ги споменах.

- Че Сантър бил застрелял двама червенокожи? За мен това не е никаква причина да не му се доверяваме и да го считаме за негодник.

- А аз твърдя противното и още веднъж ви предупреждавам. Именно защото само от жажда за злато и без никакво колебание Сантър е пожертвувал два човешки живота, бих се заклел, че от онзи миг, когато намерим златото, животът ни нито за секунда няма да е в безопасност.

- Да изчакаме, мистър Джоунс - отвърна Пейн.

- Аз, разбира се, ще изчакам.

- Има голяма разлика дали стреляш по индианци, или по бели! - продължи Пейн с израз на превъзходство.

- Дори и да е така, това не важи за човек, обхванат от златна треска. Повярвайте ми! - не отстъпих аз.

- Хмм! Даже и, общо взето, да сте прав, то в този случай не сте! - опъна се Пейн не по-малко упорито. - Мистър Сантър е джентълмен в истинския смисъл на думата, както вече два пъти ви казах.

- Ще се радвам, ако не се лъжете.

- Мистър Джоунс, хващам се с вас на всякакъв бас. Първо се срещнете с мистър Сантър и тогава сам веднага ще разберете, че той заслужава пълно доверие!

- Well! С голямо нетърпение ще очаквам мига, когато ще го видя.

Ето че Пейн се ядоса.

- Вие целият сте изпълнен със съмнения и подозрения, тъй както блатата са пълни с жаби и попови лъжички. Ако наистина мислите, че ви заплашва някаква опасност, то можете много лесно да я избегнете.

- Като не дойда с вас до Мъгуърт Хилс, нали?

- Да. Имате пълната свобода да се изключите от групата ни. А и изобщо все още не знам дали ще бъде приятно на мистър Сантър, ако ви вземем с нас. Мислех, че ви правя услуга.

Пейн изрече тези думи с почти недружелюбен тон. Той сериозно ми се сърдеше, че проявявах недоверие към онова, което казваше относно личността на Сантър. Ето защо започнах да отстъпвам.

- Наистина ми правите услуга, за която съм ви сърдечно благодарен.

- Тогава проявете благодарността си по друг начин, а не като очерняте един джентълмен, когото още не сте видели! Впрочем нека прекратим спора и да не говорим засега повече по този въпрос!

След тези думи темата "Сантър" бе изоставена и поведохме разговор за други неща, при което ми се удаде да залича лошото впечатление, предизвикано от мен с моите подозрения.

Сигурно щяха да ми дадат право, ако ми беше възможно да разговарям с тях открито. Но не биваше да рискувам. Те бяха неопитни, доверчиви хора, които при определени обстоятелства можеха повече да ми навредят, отколкото да ми бъдат с нещо полезни.

По-късно легнахме да спим. Считах избраното от нас място за безопасно, но въпреки това първо внимателно претърсих околността и тъй като не открих нищо подозрително, не им предложих да стоим на смени на пост. А те пък бяха толкова наивни, че през главите им изобщо не мина подобна мисъл.

На сутринта потеглихме заедно към Мъгуърт Хилс, без те да подозират, че още поначало онези планини бяха моя цел.

За мен денят премина в непрекъснато безпокойство и тревога. Моите спътници се чувствуваха в безопасност. Вярваха, че при среща с кайовите ще е необходимо само да споменат името на Сантър, за да се отнесат индианците с тях приятелски. Но аз бях убеден, че въпреки странните ми дрехи индианците веднага щяха да познаят в мен смъртния си враг. Тримата считаха всяка предпазливост за излишна и аз не биваше да им противореча, ако не желаех да събудя подозренията им или поне да си навлека техния гняв. За щастие през целия ден не ни се мярна никакъв човек.

Вечерта спряхме да лагеруваме в откритата прерия. Тримата много искаха да запалят огън, обаче не се виждаше никакъв горивен материал, на което тайно се зарадвах. Изобщо нямаше причина да палим огън, понеже нито беше студено, нито пък имахме нещо за печене. На следващото утро, преди да продължим ездата, изядохме последните парчета сушено месо и отсега нататък можехме да разчитаме само на лова. По този повод Пейн направи забележка, която тайно ме развесели:

- Мистър Джоунс, вие сте трапер, но не и ловец. Казахте, че умеете да стреляте, ама толкова ще ви е и стрелбата. Можете ли да улучите прериен заек, който прибягва на стотина крачки от вас?

- Стотина крачки ли? - престорих се на замислен. - Хмм, май че е далечко. Нали?

- Тъй си и мислех! Няма да го улучите. Изобщо съвсем напразно мъкнете тази стара тежка гаубица. С подобно нещо навярно може да се срине някоя черковна камбанария, но не и да се убие дребен дивеч. Но няма защо да се безпокоите, ние ще се погрижим за вас.

- Изглежда, стреляте по-добре от мен, тъй ли?

- Не е трудно да се сетите! Та ние сме прерийни ловци, истински уестмани, ясно ли е?

- Обаче само това не е достатъчно, не стига.

- Тъй ли? Ами какво липсва?

- Дивечът. Можете да сте сръчни в стрелбата колкото си искате, но ако няма дивеч, ще трябва да гладуваме.

- Не се тревожете! Ще намерим дивеч.

- Тук в саваната? Та тук има само антилопи, които няма да ни допуснат толкова близо до себе си, че да можем да стреляме.

- Колко мъдро говорите! Все пак горе-долу улучихте истината. Но Мъгуърт Хилс са покрити с гори, значи ще има и дивеч.

Мистър Сантър ни каза.

- Тъй, тъй. А кога ще бъдем там?

- Може би към обед, стига, надявам се, да не сме объркали посоката.

Никой друг не знаеше по-добре от мен, че не бяхме объркали посоката и че сигурно още преди обед щяхме да достигнем Нъгит Тсил. Всъщност аз бях водачът на групата, без останалите да го забелязваха. Те яздеха с мен, а не аз с тях.

Слънцето още не беше достигнало зенита си, когато в южната част на равнината видяхме да изплуват гористите възвишения на Нъгит Тсил.

- Дали това са Мъгуърт Хилс? - попита Клей.

- Те са - обади се Пейн. - Нали Сантър ни описа съвсем точно как изглеждат, когато човек се приближава от север. А това, което виждаме пред нас, отговаря на описанието. След половин час ще достигнем нашата цел.

- Няма да я достигнем - възрази Съмър.

- Защо?

- Забравяш, че откъм северната си страна Мъгуърт Хилс са недостъпни за ездачи. Оттам човек не може да ги изкачи.

Както чух, Сантър действително им беше описал терена много добре. За да разбера, доколко бяха запознати с подробностите, попитах:

- Мистър Пейн, навярно в тази клисура ще се срещнете със Сантър, така ли?

- Не в клисурата, а високо горе.

- С конете ли ще трябва да се изкачим?

- Да.

- Всъщност не е път, а корито на поток. Вярно, че не е възможно да се язди, а ще трябва да слезем от конете и да ги водим за юздите.

- Защо? Нима е необходимо да се катерим по височините? Не можем ли да останем долу?

- Не, мястото, където трябва да търсим, се намира горе.

- Но тогава би могло поне конете да оставим долу. Във всеки случай би било по-добре.

- Глупости! Вижда се, че само залагате капани и не сте никакъв уестман. Може би ще изминат седмици, докато намерим златото. Нима можем толкова дълго да оставим конете долу в клисурата? Би трябвало непрекъснато някой да стои при тях, за да ги пази.

А отведем ли ги горе, те ще бъдат близо до нас и няма да е необходимо да поставяме пазач специално за тях. Нима не го проумявате?

- Сега ми е ясно. Но мисля, че подобен въпрос може да си позволи човек, който не е запознат с местността.

- Впрочем горе хич няма да ни е скучно - продължи Пейн. - Както ви казах вече, там се намират гробовете на вожда на апачите и на неговата дъщеря.

- При гробовете ли ще лагеруваме?

- Да.

- И през нощта ли?

- И през нощта ли? - повтори Пейн въпроса ми. - Защо ви интересува?

- Хмм! Не всекиму е приятно да спи през нощта край гробове.

- А-а, страхувате ли се?

- Съвсем не!

- О, да! Чувате ли, Клей и Съмър? Мистър Джоунс се страхува от мъртъвците! Трепери от двамата червенокожи! Мисли си, че ще му скочат на врата. Ха-ха-ха-ха!

Пейн гръмко се разсмя, а другите двама започнаха да му пригласят. Замълчах си, защото трябваше да останат с убеждението, че съм страхлив. В противен случай може би щяха да се досетят, че задавах въпросите си от съвсем други съображения, а това не биваше да става.

Докато траеше разговорът ни, стигнахме до самите възвишения и трябваше да завием на запад, за да ги заобиколим.

Щом се озовахме откъм южната им страна, отново свихме наляво и се добрахме до клисурата, водеща навътре в планините. Тръгнахме по нея. По-нагоре пред нас се откри многократно споменаваната по-рано странична клисура. Продължихме да яздим нагоре през нея, докато и тя се разклони. Тогава слязохме от конете и водейки ги за юздите, започнахме да се катерим по каменистия улей чак до остроръбестия хребет, през който трябваше да се прехвърлим.

Нарочно вървях последен. Пейн се изкачваше пръв. На няколко пъти той се спира, за да си припомни описанието на местността, дадено му от Сантър, и винаги избираше вярната посока. Имаше добра памет. Отвъд хребета той започна да се спуска надолу, навлезе в гората и продължи, докато дърветата й се разредиха. В края на гората Пейн отново се спря.

- Правилно съм се ориентирал, съвсем правилно! Ей там са двата гроба. Виждате ли ги? Пристигнахме на уговореното място. Сега остава само да дойде и мистър Сантър.

Да, бяхме на мястото! Пред нас се издигаше гробницата на Инчу чуна, някогашния вожд на апачите. Могилата от пръст бе покрита с няколко пласта камъни, а вътре в нея вождът спеше последния си сън - яхнал своя кон с амулета и всичките си оръжия с изключение на Сребърната карабина. А до неговата гробница се издигаше каменната пирамида, от чийто връх стърчеше дървото, на което бе облегната Ншо-чи във вечния си покой. По време на нашите скитания с Винету бяхме идвали тук няколко пъти, за да почетем паметта на двамата ни свидни мъртъвци, а ето че сега бях дошъл без него, защото и той си беше отишъл. Винету бе посещавал това скъпо за нас място и без мен, когато пътешествувах из други страни. Какви ли мисли са се пораждали в главата му, какви ли чувства са вълнували сърцето му! Навярно преди всичко две: Сантър и отмъщение! Името на този човек и жаждата за разплата изпълваха някога цялото същество на Винету. Да, някога със сигурност, но дали и по-късно?

Винету не беше успял да залови престъпника и да го накаже. Ето че сега аз стоях край гробовете и очаквах убиеца. Нима не бях пълноправният наследник на моя приятел, наследник и на неговото отмъщение? Нима не бях носил и аз в сърцето си горещото желание за разплата? Нямаше ли да бъде прегрешение спрямо Винету и двамата мъртъвци, ако Сантър ми паднеше в ръцете и го пощадях? Но ето че в ушите ми сякаш отново прозвучаха последните думи на моя приятел: "Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!"

За съжаление слухът ми долови и един друг глас, гласа на Пейн, който ми подвикна:

- Какво сте се изправили там и сте зяпнали, тъй двете гробници! Да не би вече да ви се привиждат духовете, от които изпитвате такъв страх? Ако е тъй още посред бял ден, какво ли ще бъде вечерта, а да не говорим за през нощта!

Не му отговорих, изведох коня си на поляната, свалих му седлото и оглавника, оставих го свободно да пасе и по стар навик започнах да претърсвам околността. Когато се върнах, моите трима спътници се бяха разположили вече на лагер. Бяха насядали до гробницата на вожда, тъкмо на онова място, където трябваше да копая.