Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Къде обикаляхте? - попита Пейн. - Навярно търсихте вече златото, а? Я оставете тези работи! Ще търсим винаги заедно, за да няма никой възможността сам да намери мястото и да го запази в тайна от другите.

Тонът му не ми хареса. Вярно, че не знаеха кой съм, обаче не биваше да позволявам да разговарят с мен по подобен начин. Ето защо отговорих макар и не с обиждащ тон, но все пак остро:

- Сър, само от любопитство ли питате или защото си въобразявате, че имате право да се държите с мен като господар? И в двата случая ви обръщам внимание на факта, че отдавна съм излязъл от възрастта, когато човек позволява да го наставляват по даскалски! Мисля, че мога да отида, където си поискам. Отдалечих се само за да проверя дали тук сме в безопасност. Щом наистина сте толкова добри уестмани, както твърдите, трябва да знаете, че човек никога не остава да лагерува в гора, без преди това да се е убедил дали е сам в околността. И понеже пропуснахте да го сторите, то аз реших да го направя и заслужавам всъщност признание, а не тона, който си позволявате да ми държите, мистър Пейн.

- А-а, така ли? - омекна той. - Значи сте търсили следи? А умеете ли да ги откривате?

- Вероятно.

- Аз пък си помислих, че вече търсите златото!

- Не съм толкова глупав.

- Защо ще е глупаво?

- Защото не знам къде би трябвало да търся. Знае го само Сантър, и то при условие, че тук наистина има злато, в което силно се съмнявам. Действително съм озадачен как вие, опитните уестмани, все още не сте се сетили за това.

- Как така? Не приказвайте с недомлъвки! По-добре говорете открито! Тук е имало злато!

- Съгласен съм.

- Ами кой ще го е отнесъл?

- Винету.

- Ах! Откъде пък ви хрумна!

- По-скоро нека аз попитам как е възможно досега тази мисъл да не ви е минала през главата? Според всичко онова, което съм чувал за Винету, той е не само най-храбрият, но и най-умният, най-хитрият индианец, какъвто е имало някога из саваните.

- Това е известно не само на вас, ами на всеки.

- Тогава имайте добрината да поразмислите! Винету е дошъл тук с баща си и сестра си, за да вземе злато. Били са нападнати и като умен човек той веднага е разбрал, че някой е надушил тайната им. Сигурно си е помислил, че Сантър, който му се е изплъзнал, по-късно ще се върне, за да продължи търсенето на скритите съкровища. Мистър Пейн, как бихте постъпили вие на негово място? Бихте ли оставили златото тук?

- Hang it all! - процеди Пейн.

- Е, отговорете де!

- Тази мисъл наистина си я бива, но е съвсем гадна и отвратителна мисъл!

- Ако считате Винету за глупак, то тогава търсете тук злато - продължих аз, - но само не ме упреквайте, че съм тръгнал да го диря зад гърба ви! Не позволявам да ми се приписва подобна глупост.

- Значи мислите, че тук нищо не може да се намери?

- Убеден съм.

- А защо дойдохте тогава с нас дотук?

Понеже не исках да му кажа истината, аз се измъкнах по следния начин:

- Защото мисълта, която споделих с вас, ми хрумна едва току-що.

- Значи досега и вие сте били не по-малко глупав от нас! Признавам, че казаното от вас звучи доста правдоподобно, но могат да се направят и най-различни възражения.

- Какви?

- Възможно е!

- Хубаво! Бих могъл да приведа и други аргументи срещу твърдението ви, но се отказвам. Да изчакаме, докато дойде мистър Сантър, и да чуем какво ще ни каже по въпроса!

- А според вашата преценка, кога може да пристигне?

- Днес не, но утре е тук.

- Утре? Невъзможно. Знам къде се намира Солт Форк на Ред Ривър, накъдето според вашите думи се бил отправил Сантър. Ако никак не се бави, може да пристигне тук най-рано вдругиден вечерта. А как ще прекараме времето си дотогава?

- Ще отидем на лов. Трябва ни месо.

- Хмм! Мислите ли, че и аз трябва да участвувам?

Имах определено основание за този въпрос. Искаше ми се те да отидат на лов и да ме оставят сам. За съжаление желанието ми не се сбъдна, защото той заяви:

- Вероятно ще ни провалите целия лов. Нямаме нужда от вас. Ще тръгна с Клей и мисля, че все ще ударим нещо. Вие можете да останете тук със Съмър.

Клей и Пейн взеха пушките си и се отдалечиха. Дали Пейн нямаше тайното намерение да не ме оставя без наблюдение? Възможно, само че в такъв случай би трябвало да ме счита за малко по-хитър. А, изглежда, мнението му бе съвсем друго, защото например винаги изговаряше думата "трапер" с доста голямо презрение в гласа, следователно бе достатъчно неопитен изобщо да не помисли, че тъкмо траперът доникъде не би я докарал, ако същевременно не е и добър стрелец, и изобщо истински уестман.

Пейн и Клей цял следобед обикаляха из гората, в резултат на което се завърнаха привечер с едно нещастно зайче, предназначено да насити глада на четирима души. На следващото утро той отиде на лов със Съмър. Цялата им "плячка" бяха няколко диви гълъба, и то толкова стари, че едва ли ставаха за ядене.

- Нямахме късмет, ама никакъв късмет - извини се той. - Не ни се мярна никакъв дивеч!

- Де да можехме да опечем и изядем липсата ви на късмет! - поднесох го аз. - А тези гълъби сигурно са живели още по времето на Метусалем (библейски праотец, живял според преданието 969 години. Б. пр.). Колко жалко, че е трябвало да умрат тъй млади!

- Присмивате ли ми се, сър? - изръмжа той.

- Не, понеже е лесно да се досетите, че на стомаха ми хич не му е до смях.

- Щом можете, справете се по-добре от мен!

- Добре, ще донеса нещо за печене.

- Любопитен съм да видя какво ли ще е то.

- Не е проблем да намеря заек или някой допотопен гълъб!

Взех и двете си пушки и потеглих. Докато бавно се отдалечавах, чух го да вика подир мен през смях:

- Гледайте, понесе се със своето оръдие. Сигурно ще повали няколко стари дървета, но иначе няма да удари и мишка!

Повече не чух. Да бях се спрял да ги послушам какво си говорят! Щях да чуя още много неща, а измежду тях и едно тяхно решение от голяма важност за мен. Както научих по-късно, те наистина били убедени, че няма да убия никакъв дивеч, и намислили да ме засрамят и още веднъж да опитат щастието си, та когато се върна с празни ръце, да ми покажат богатата си плячка и да ми се надсмеят.

Ето защо след мен и тримата тръгнали на лов. Мястото опустяло и в този момент съм могъл спокойно да копая. Щях да намеря завещанието на Винету, да го прочета, да го сложа в джоба си, а после несъмнено пак щях да имам време да застрелям някакъв дивеч. В такъв случай всичко щеше да се развие по съвсем друг начин! Ама иначе било писано.

И вчера, и днес, тръгвайки на лов, те поемаха надолу по пътя, по който бяхме дошли. Следователно в тази посока, на юг, сигурно бяха прогонили всякакъв дивеч., Ето защо се отправих на север. Спуснах се в разположената в тази посока низина и минах през поляните, откъдето бяха минали навремето си и кайовите, подмамени от нас към зейналата насреща тясна клисура, в която им бяхме поставили клопка. Навярно от години тук не бе стъпвал човешки крак и се надявах да застрелям хубав дивеч. Но беше по обед, време не съвсем благоприятно за лов, тъй че след изтичането на един час трябваше да се задоволя с убитите от мен две тлъсти диви пуйки. Върнах се в лагера ни с двете птици.
Втора глава

Завещанието на Винету

Ех, ако наистина ги нямаше! Но трябваше да бъда предпазлив и с трескава бързина претърсих близката околност на лагера ни.

Уверих се, че те действително бяха отишли някъде. А сега бързо на работа!

Извадих ножа си и точно да самата западна страна на гробницата на вожда изрязах и извадих голям чим, за да мога после отново да го поставя на старото му място тъй, че от копането нищо да не личи. Наоколо не биваше да остава никаква пръст, ето защо постлах одеялото си до мен и започнах грижливо да събирам в него изкопаната пръст, та да засипя после с нея дупката.

Работех с трескава бързина, защото всеки миг тримата можеха да се завърнат. Същевременно от време на време се ослушвах, за да разбера дали отнейде не се дочуваха стъпки или гласове. Но, разбира се, при обзелото ме вълнение, което не успях да потисна съвсем, бе твърде възможно слухът ми да беше изгубил от обичайната си острота.

Дупката бързо растеше, стана вече почти метър дълбока. Ето че ножът ми се натъкна на камък. Извадих го, а после измъкнах и още един камък, който намерих под първия, и видях че пред очите ми се откри малко четириъгълно скривалище, все още съвършено сухо. Стените му бяха покрити с плоски гладки камъни. На дъното му имаше дебела сгъната щавена кожа - завещанието на моя приятел и брат Винету. В следващия миг то бе вече в джоба ми, а после побързах да зарина дупката.

Тази работа пък вървеше съвсем бързо. Лека-полека насипвах пръстта от одеялото в ямата, набивах я с юмрук и най-сетне отгоре поставих извадения чим. Така никой няма да забележи, че на това място земята е била разкопавана.

Слава богу! Успешно се справих - поне така си мислех. Внимателно се ослушах. Не долових абсолютно никакъв шум и сметнах, че имам време да разгърна кожата. Тя беше сгъната също като плик за писмо - с върховете един към друг. Вътре намерих втора кожа, чиито подгънати ъгли Винету бе съшил с еленово сухожилие. Разрязах шевовете и се добрах до завещанието, което се състоеше от няколко листа хартия, нагъсто изписани с мастило.

Дали трябваше да ги скрия, или можех да ги прочета на място? Ето какъв въпрос ме вълнуваше. Но защо да ги крия? Просто нямаше причина. Ако тримата ми спътници се върнеха и ме завареха да чета, какво можеха да имат против? Щяха ли да знаят какво чета? Писмо или нещо друго, което от дълго време носех у себе си. Даже нямаха право да ме питат що за листове са. А и да ме попитаха, можех да отговоря каквото ми хрумнеше. При това чувствах направо неудържимо желание да прочета какво бе писал Винету. Клеки-петра, неговият учител в много Други неща, му беше предал и това умение. Само че навярно апачът не бе намирал много време да се упражнява в писане.

Понявга той беше вписвал по някоя и друга дума в моя бележник. Познавах почерка му. Не беше красив, нито усъвършенстван, обаче бе ясно четлив. Приличаше на почерка на десетгодишен ученик, положил усилия да пише красиво.

Не можах да устоя, седнах на земята и разгърнах листовете. Да, беше почеркът на Винету, еднаквата големина и наклон на всички букви бяха спазени съвършено точно, те не бяха просто писани, а всяка една от тях бе изрисувана и оформена с всеотдайност! Къде ли беше съчинил този значителен по обема си текст и колко ли време бе прекарал над него? Очите ми се изпълниха със сълзи. Изтрих ги набързо и зачетох:

"Скъпи мой братко!

Ти си жив, а Винету, който те обича, е мъртъв; Но душата му е при теб. Държиш я в ръцете си, защото тя ти говори от тези листове. Отвори сърцето си за нея!

Ще научиш последното желание на твоя червенокож брат и ще прочетеш много негови думи, които никога няма да забравиш. Но най-напред ще ти кажа най-необходимото. Ти ще видиш много, много злато и ще постъпиш с него така, както ти определи сега моят дух. То беше скрито на Нъгит Тсил, обаче убиецът Сантър се домогваше до него. Ето защо Винету го пренесе при Деклил-то (Тъмната вода - Б. а.), където веднъж бяхме заедно с тебе. Чуй как да намериш скривалището на златото! Ще яздиш нагоре през Инделче-чил (Борова гора - Б. а.), докато стигнеш до Тсе-шош (Мечата скала - Б. а.) край падащата вода. Там ще слезеш от коня си и ще се изкачиш..."

Само толкова бях успял да прочета, когато зад гърба ми се разнесе глас:

- Good day, мистър Шетърхенд! Навярно се учиш да сричаш, а?

Обърнах се и видях, че преди малко бях извършил най-голямата глупост или нехайство в живота си. На десетина крачки зад мен бях оставил на земята пуйките и пушките си. Седях до гробницата, облегнал дясното си рамо на нея, а следователно бях с гръб към пътя, който водеше от клисурата нагоре. Нетърпението ми да науча последната воля на Винету бе виновно за това непростимо невнимание. Ето защо не бях успял да забележа как се е промъкнал до пушките ми човекът, който ме бе заговорил. Той бе застанал до тях и тъй като със собствената си пушка ме бе взел на прицел, те оставаха недостижими за мен. Мигновено скочих на крака, защото този човек не бе никой друг а... Сантър!

В следващата секунда и двете ми ръце посегнаха към пояса. За да измъкна револверите си ли? Е, да, обаче... когато преди малко коленичих на земята, за да копая дупката, коланът ми с всички предмети по него ме убиваше и ми пречеше и затова, приспан от чувството за мнима безопасност, бях толкова непредпазлив да го разкопчея и сваля. Сега той лежеше на земята на няколко метра от мен, а при него беше и ножът ми. Тъй че в момента бях без каквото и да било оръжие. Сантър забеляза безполезното движение на ръцете ми, изсмя се ехидно и заплаши:

- Не мърдай нито крачка от мястото си и не се опитвай да посягаш към оръжията, иначе веднага стрелям! Говоря съвсем сериозно.

Очите на Сантър се бяха впили в мен с особен блясък, който ми подсказваше, че наистина можех да очаквам куршум от насоченото към мен дуло. Внезапното му появяване ме беше изненадало напълно, но вече отново си бях възвърнал самообладанието. Стоях неподвижно и хладнокръвно го гледах в очите.

- Най-сетне си ми в ръцете! - продължи той. - Виждаш ли пръста ми, поставен на спусъка? Само едно леко натисване и ще ти изпратя куршум в мозъка, можеш да ми вярваш! И тъй - не мърдай, иначе отиваш право в пъкъла! С тебе човек трябва да внимава.

Май не ме очакваше, а?

- Още не - отвърнах му спокойно.

- Да, пресметнал си, че мога да дойда едва утре привечер. Но тази сметка се оказа грешна.

Щом знаеше това, значи подлецът бе говорил вече с моите спътници. Къде ли бяха те? Тяхното присъствие щеше да ме направи още по-спокоен, макар че и така се бях успокоил. Те можеха да са какви ли не, но в никакъв случай не бяха убийци и поради това, ако сега не раздразнех Сантър, нямаше защо да се страхувам, че щеше да ме убие в тяхно присъствие. И тъй, продължих да стоя съвсем неподвижно, докато с израз на непримирима омраза Сантър продължи да говори:

- Канех се да отида до Солт Форк, притока на Ред Ривър, за да съобщя на Тангуа, че онзи пес, апачът, най-сетне хвърли петалата, но случайно се натъкнах на отряд кайови и затова пристигам по-рано. Долу срещнах Пейн и от него научих, че довел някой си мистър Джоунс. Разбрах, че този Джоунс имал две пушки, една голяма и една малка, а това събуди в мен подозрение. Накарах го точно да ми опише непознатия и скоро не се съмнявах повече за кого става въпрос. Макар че Джоунс се държал глуповато и носел обикновени сини ленени дрехи, той не можеше да бъде никой друг освен Поразяващата ръка. Изкачих се горе, за да се скрия и да го заловя при завръщането му от лов, обаче той беше вече тук. Ти копаеше дупката, а ние те наблюдавахме. Казвай, какви са тези хартии в ръката ти!

- Квитанция от един шивач.

- Слушай, не мисли, че можеш да се будалкаш с мен! Какво е това?

- Шивашка квитанция, ела да видиш!

- Нямам такова намерение. Първо трябва по-сигурно да те видя в ръцете си. Какво правиш изобщо на Мъгуърт Хилс, които апачът наричаше Нъгит Тсил?

- Занимавам се с иманярство.

- Аха, тъй си и мислех!

- Но намирам само шивашки сметки.

- Ще ги разгледам по-подробно. Ти никнеш винаги там, където никой не те сее. Но този път най-сетне дяволът показа, че си разбира от работата. Свършено е с теб!

- Или с теб, понеже само един от двама ни може да греши в това. Бъди сигурен.

- Нахално псе! - изсъска той. - Ама наистина, това куче ръмжи даже и като умира! Но безсилното зъбене няма да те спаси. Повтарям, с теб е свършено! А златните кокали, които искаше да изкопаеш тук, ще вземем ние!

- Нищо, вземи ги и се задави с тях!

- Присмивай се, присмивай се! Вярно, казал си, че от голямото количество злато тук нищо не е останало, но хартията в ръката ти сигурно ще ни каже къде е отишло.

- Ами тогава ела я вземи!

- Да, ще я взема и веднага ще ти покажа как. Само запомни какво ти казвам! При най-малкото непозволено движение и при най-незначителния отказ да ми се подчиниш, натискам спусъка! Ако ставаше въпрос за някой друг, може би тези думи щяха да бъдат само заплаха, но ти си толкова опасен негодник, че на всяка цена ще си изпълня заканата.

- Знам и без да ми го казваш.

- Хубаво, че го признаваш. Елате и го вържете!

Последните думи бяха изговорени настрани. Пейн, Клей и Съмър се бяха крили досега зад дърветата. Те се показаха и бавно се отправиха към мен. Докато измъкваше един ремък от джоба си, Пейн се опита да се извини.

- Сър, за наше учудване научихме, че сте Поразяващата ръка. Защо ни измамихте? Искахте да ни излъжете и ето че сега трябва да ви вържем. Не се съпротивявайте! Това нищо няма да ви помогне, защото мистър Сантър веднага ще стреля, можете да бъдете сигурен!

- Без излишни приказки! - подвикна Сантър. А на мен заповяда: - Пусни листовете на земята и му подай ръцете си!

Той беше убеден, че съм изцяло във властта му, но точно сега разбрах, че не аз на него, а той на мен нямаше да ми се изплъзне. Важното беше да се използва положението. Бързо и енергично.

- Хайде, побързай, иначе ще стрелям! - сплаши Сантър. - Хвърли листовете!

Пуснах листовете на земята.

- Подай си ръцете! - заповяда отново той. С привидно покорство подадох ръцете си на Пейн, обаче по такъв начин, че за да ги върже, той се видя принуден да застане между мен и Сантър.

- Махни се, махни се оттам! Застанал си пред дулото ми! - викна му Сантър. - Ако стрелям...

Не можа да продължи, защото бе прекъснат по не съвсем нежен начин. Вместо да се оставя да ме вържат, аз сграбчих Пейн през тялото, вдигнах го и го запратих върху Сантър, който се опита да отскочи встрани, но вече беше късно. Той бе съборен на земята, а пушката му изхвръкна от ръката. За миг се приближих и го затиснах с коляно. С юмручен удар го зашеметих за кратко време. Също тъй бързо се изправих и извиках на неговите съучастници:

- Ето ви доказателството, че наистина съм Поразяващата ръка! Искахте да посегнете на мен. Веднага хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям! И аз говоря съвсем сериозно!

Бях измъкнал един револвер от колана на Сантър и го насочих към тримата "истински уестмани". Те веднага се подчиниха.

- Сядайте там до гробницата на дъщерята на вожда - бързо, бързо!

Отидоха до посоченото място и седнаха на земята. Изпратих ги там само защото наблизо нямаше никакво оръжие.

- Не мърдайте от местата си! - продължих аз. - Нищо лошо няма да ви сторя, защото сте били измамени от Сантър. Но всеки опит за бягство или съпротива незабавно ще ви струва живота!

- Но това е страшно, ужасно! - завайка се Пейн, разкривайки различни части от тялото си. - Полетях из въздуха също като топка. Струва ми се, че съм си счупил няколко кости!

- Сам сте си виновен! Внимавайте да не стане още по-лошо.

Отде взехте онзи ремък?

- От мистър Сантър.

- Имате ли и други ремъци?

- Да.

Пейн ги измъкна от джоба си и ми ги подаде. Завързах краката на Сантър, а ръцете му вързах отзад на гърба.

- Тъй, този е готов - засмях се доволно. - А да ви вържа ли и вас?

- Благодаря, сър! - отговори Пейн. - Стига ми толкова. Ще се държа съвсем кротко, докогато искате.

И ще направите добре, защото, както виждате, не се шегувам.

- Благодаря ви изобщо за вашите шеги! А ние ви мислехме за трапер!

- Тази ваша заблуда не беше най-голямата, понеже добрият трапер умее много повече неща, отколкото, изглежда, подозирате. Ами какво става с вашия лов? Ударихте ли нещо?

- Абсолютно нищо!

- Я вижте тези две пуйки! Аз ги донесох. Ако се държите добре, после можете да ги изпечете и да ядете от тях. Надявам се, че скоро ще разберете колко много сте се излъгали в Сантър. По целия свят няма по-голям мерзавец от него. Веднага ще чуете колко съм прав, защото, както виждам, той вече идва на себе си.

Сантър се размърда, дойде в съзнание и отвори очи. Видя, че съм се изправил пред него и закопчавам колана си. Видя и тримата си другари, които седяха обезоръжени до гробницата на индианката, и изплашено възкликна:

- Какво става? Аз... аз... съм вързан!

- Да. Вързан си - кимнах му. - Положението коренно се промени по един много прост начин. Надявам се, че нямаш нищо против.

- Куче! - изскърца със зъби като побеснял.

- Мълчи! Не си прави участта по-тежка!

- Върви по дяволите, подлецо!

После той огледа изпитателно другарите си и им подвикна:

- Да не би да сте се раздрънкали?

- Не сме - увери го Пейн.

- Не бих ви и посъветвал!

- Какво има? Какво не е трябвало да раздрънкват? - запитах аз, понеже думите на Сантър ме накараха да наостря уши.

- Нищо!

- Охо! Я казвай, иначе знам как да ти отворя устата! И тъй?

- И какво по-точно?

- За предполагаемото скривалище. Преди малко им го казах и помислих, че вече са го раздрънкали.

- Вярно ли е? - попитах Пейн.

- Да - гласеше отговорът му.

- Действително ли Сантър няма нещо друго предвид?

- Не, няма.

- Бъдете откровен! Обръщам ви внимание, че с някоя лъжа или пък коварство ще навредите не на мен, а на себе си. Пейн се поколеба няколко секунди и после ме увери:

- Сър, можете да ми вярвате. Не е лъжа. Мистър Сантър имаше предвид златото.

- И въпреки всичко не ви вярвам. Искреността ви е подправена, а в израза на лицето ви дебне притворство. Но по този начин нищо Няма да постигнете. Мистър Пейн, още веднъж ви подканям да ми кажете истината. Когато ви срещна долу в клисурата, Сантър говори ли с вас за кайовите?

- Да.

- А сам ли беше?

- Действително ли е срещнал червенокожите?

- Да.

- И по тази причина не е ходил до Солт Форк?

- Многочислен ли е бил отрядът, който е срещнал?

- Шестдесет воини.

- Кой ги е предвождал?

- Пида, синът на вожда Тангуа.

- Къде са сега?

- Завърнали са се в селото си.

- А дали наистина е така?

- Тъй е както ви казвам, сър!

- Както желаете, мистър Пейн. Всеки от ума си тегли. Ако ме лъжете, по-късно сигурно ще се разкайвате. А що се отнася до златото, то пътуването ви дотук е било напразно. Нищо няма да намерите, защото тук вече няма нищо.

Вдигнах завещанието на Винету, което все още лежеше на земята, завих го в двете кожи и го прибрах в джоба си.

- Изглежда, мистър Сантър е по-добре осведомен от вас - възрази ми Пейн.

- Той изобщо нищо не знае - заявих аз кратко.

- А вие знаете ли къде е златото?

- Може би.

- Кажете ни тогава!

- Забранено ми е.

- Ето виждате ли, сър! - избухна Пейн начумерен. - Хич не мислите за нашите интереси. Не сте безкористен другар.

- Това злато не е ваше.

- Но би могло да стане наше, понеже мистър Сантър има намерението да го търсим заедно и като го намерим, да го поделим.

- Той ли, който сега е мой пленник?

- Та какво ли можете да му направите? Мистър Сантър ще бъде освободен.

- Едва ли. По-скоро ще трябва да изкупи злодеянията си със своя живот.

В този момент се разнесе подигравателният смях на Сантър. Ето защо се обърнах към него.

- По-късно няма да ти е толкова до смях. Какво мислиш, че ще направя сега с теб?

- Нищо - захили ми се той.

- Кой ще ми попречи да ти пронижа главата с куршум?

- Ти самият. Та нали се знае, че Поразяващата ръка се страхува да убие човек!

- Вярно, че не съм от онези, които с лека ръка убиват хора. Но ти си заслужил смъртта многократно. Ако те бях срещнал само преди няколко седмици, щях непременно да те застрелям. Но Винету е мъртъв, умря след като в душата си бе станал християнин. Заедно с него бе погребано и отмъщението.