Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)



страница2/39
Дата24.07.2016
Размер5.55 Mb.
#3011
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39

- Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?

- Бях в Канада, където правих компания на тамошните "lumberjacks" ((амер.) - дървари - Б. нем. изд.) и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.

- Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?

- Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги? .

- Да.


- Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север.

Разказах му каквото знаех.

- Хмм! - обади се той след това. - В такъв случай няма да е много уместно да оставаме тук, докато пуснем корени. Вчера се натъкнах на една диря, която си я биваше. Преброих поне шестдесет коня. Четиримата червенокожи са несъмнено от онзи отряд и навярно са били изпратени напред като патрул: Ти бил ли си някога в тази местност?

- Не.


- Индианците сигурно се намират на около тридесетина мили западно от нас. Ще се отстраним от пътя им и най-добре е да тръгнем право на юг, макар че по този начин чак утре ще се натъкнем на вода. Ако потеглим незабавно на път, още преди да е паднала нощта, ще стигнем железопътната линия, която построиха от източните щати в посока на Запада, и ако сме късметлии, ще имаме удоволствието да видим как някой влак минава например покрай нас.

- Готов съм за път. Но какво ще правим с труповете?

- Какво ще правим ли? Няма да е кой знае какво. Ще ги оставим да си лежат тук. Само че преди това ще им отрежа ушите.

- Трябва да ги закопаем, защото намерят ли ги, присъствието ни ще бъде издадено.

- Нека ги намерят, Чарли, тъкмо туй искам. Безухия отнесе мъртвите индианци на върха на едно от възвишенията, положи ги един до друг, отряза им ушите и ги сложи в ръцете им.

- Така, Чарли! Ще ги открият и веднага ще разберат, че тук е бил Безухия. Казвам ти, страшно неприятно е да имаш през зимата чувството, че би трябвало да ти мръзнат ушите, а вече да нямаш уши. Преди време бях тъй нескопосан, че позволих на червенокожите да ме заловят. Бях убил неколцина от тях, но на един му бях отнесъл само ухото, вместо да го улуча с томахока както му се полага. Ето защо, за да ми се подиграят, преди да ме убият, те най-напред ми отрязаха ушите. Ушите ми взеха ала живота ми не, понеже неочаквано Марк офейка. Обаче за моите две уши... ето... виж, я ги преброй!

Той взе карабината си в ръце и невъзмутимо ми показа многобройните резки, направени от него.

- Всяка резка означава смъртта на враждебно настроен индианец. Сега ще прибавя още четири.

Той направи новите белези и после продължи:

- Тези тук са само червенокожи, а по-нагоре има осем резки за бели, вкусили от моите куршуми. Защо - все ще ти разкажа някога. Трябва да намеря още двама, баща и син, най-големите мерзавци, каквито е възможно да срещнеш по широкия божи свят. Открия ли ги тези двамата, свършил съм си работата.

Неочаквано очите му се навлажниха, а по загорялото му и загрубяло лице премина израз на тъга, вълнение и разнеженост. Започнах да разбирам, че някога сърцето на стария ловец не е било чуждо за нежни чувства. Може би и той, както и мнозина други, е бил хвърлен в обятията на грубия и суров живот на дивата пустош от някаква силна болка или от желанието за отмъщение, понеже истинският прериен ловец няма и представа от божията повеля "обичай враговете си!"

Марк отново бе заредил карабината си. Тя беше едно от онези чудновати пушкала, които не са кой знае каква рядкост в прерията: прикладът й бе изгубил първоначалната си форма - целият бе резка до резка, белег до белег. Всеки един от тези знаци напомняше за смъртта на някой неприятел. Цевта й здравата се бе покрила с ръжда и изглеждаше сякаш поизкривена. Никой друг човек не би успял да даде що-годе свестен изстрел с нея. Но в ръцете на собственика си подобна карабина е безпогрешна. От дълги години той си служи с нея, познава всичките й предимства, всичките й недостатъци и коварни номера и постави ли куршума в цевта й, той би заложил живота и душеспасението си, че ще улучи целта.

- Тони! - извика дребосъкът.

Кобилата пасеше наблизо. След като я повика, тя дотича и застана до него тъй удобно, че беше необходимо само да повдигне ръка, за да се метне на седлото.

- Марк, имаш превъзходен кон! Който го види за пръв път, едва ли ще даде и долар за него. но наблюдава ли го по-внимателно, скоро ще разбере, че няма да го продадеш и за петстотин.

- Петстотин ли? Pshaw ((англ.) - възклицание, изразяващо пренебрежение, неодобрение, досада. - Б. пр.)! Кажи хиляда! Високо горе в Скалистите планини знам места със златни жили, където би могъл да ринеш златото с лопата, и ако срещна човек, който заслужава Марк Джорокс да го обикне с цялото си сърце, ще му покажа тези места. И тъй, не е необходимо да продавам срещу пари моята Тони. Едно ще ти кажа, Чарли: човекът, когото наричат сега Безухия, бе някога съвсем друго същество, изпълнено с щастие и радост, тъй както денят е изпълнен със светлина, а морето - с вода. Той беше млад фермер и имаше жена, за която би пожертвувал хиляда пъти живота си, и едно дете, за което не би пожалил десет хиляди живота. Някога бе довел жена си в своя дом на гърба на най-добрата си кобила, която се казваше Тони. А когато по-късно кобилата роди едно малко конче, здраво, пъргаво и умно същество, каквото рядко се среща, нима имах някаква причина да не кръстя и него Тони също като майка му? Не съм ли прав, Чарли?

- Прав си - отвърнах аз дълбоко трогнат от детинското в неговата душа, проявило се тъй неочаквано в думите му.

- Well! После дойдоха десетимата, за които ти споменах преди малко. Това беше банда от "bushheaders" (разбойници, нападащи най-често из засада - Б. пр.), които навремето безчинстваха из онази област. Те изгориха фермата ми, убиха жената и детето ми, застреляха моята кобила, която им беше безполезна, понеже не търпеше на гърба си никой друг. Отърва се само кончето, защото тъкмо тогава се беше заблудило нейде. Върнах се от лов и видях, че това животно бе единственият свидетел на моето изгубено щастие. Какво да ти разправям повече! Осмина от мерзавците са убити, убити от моята ръка, от куршумите на тази карабина. И последните двама ще ми паднат в ръцете, защото тръгне ли веднъж Безухия по дирята на някого, той може да отиде чак при монголците и пак няма да му се изплъзне. Тъкмо по тази причина се каня да се спусна на юг до Тексас и Мексико. Младият и весел фермер се превърна в посивял горски и прериен скитник, който мисли само за кръв и отмъщение, а от малкото конче израсна ей това същество, дето прилича повече на козел, отколкото на добър кон. Но и двамата си ги бива и до ден-днешен; рамо до рамо смело ще преодоляваме всички опасности, докато някой път изсвисти стрела, изсвири куршум или проблесне томахок, за да сложи край на живота на един от нас. А не след дълго другият - безразлично дали ще е конят, или човекът - ще умре от горест и мъка.

Безухия потърка с длан очите си, после се метна на седлото и каза:

- Стига толкова стари истории, Чарли. Ти си първият, на когото ги разправям, макар да те виждам за пръв път, и навярно ще си останеш и последният. Ти си чувал за мене, а и аз съм слушал да говорят за тебе, когато някой път ми е хрумвало за петнадесетина минути да поседна край огъня на едни или други хора. Ето защо исках да ти покажа, че не те считам за чужд човек. А сега ми направи услугата да забравиш, че днес се оставих по такъв начин да бъда изненадан и вързан! Аз пък ще се опитам да ти докажа, че въпреки това старият Марк Джорокс е винаги на своя пост.

Освободих краката на моя мустанг и също се метнах на седлото. Джорокс беше казал, че ще се отправим на юг, но въпреки това подкара коня си право на запад. Не го попитах защо постъпва така. Несъмнено имаше добре обмислен план. Той взе със себе си копията на четиримата индианци, но и по този повод не обелих нито дума.

Бяхме изминали вече значително разстояние, без никой от двама ни да си отвори устата, когато той спря коня си. Слезе на земята и заби едно от копията на върха на близкото възвишение. Сега разбрах неговия замисъл. Искаше да постави копията като пътепоказатели, които да отведат индианците до техните мъртъвци, за да видят, че отмъщението на Безухия е взело нови четири жертви.

После той отвори една стара торба, окачена на седлото, измъкна от нея осем парцала от дебела материя и ги раздели помежду ни.

- Вземи, Чарли, слез и увий копитата на твоя мустанг! Така те няма да оставят никакви следи по тази твърда почва и редманите сигурно ще си помислят, че сме полетели във въздуха. Сега ти ще яздиш право на юг, докато достигнеш железопътната линия, където ще ме чакаш! Аз ще забия другите три копия и тогава например ще те последвам. Несъмнено ще се срещнем, но ако все пак се разминем, нека уговорим следния сигнал: през деня вика на лешояда, а през нощта - воя на койота.

Пет минути по-късно ние вече се изгубихме из очи. Потънал в дълбок размисъл, аз, яздех в указаната посока. Парцалените обвивки върху копитата на моя кон му пречеха на бързия ход. Ето защо след като изминах около пет английски мили, аз слязох от седлото и ги махнах. Те бяха изпълнили своето предназначение да направят невидими следите ни в близката околност на забитите копия.

Мустангът ми отново можеше да препусне в галоп. Прерията започна да става все по-равна и по-равна, тук и там се мяркаха малки горички от орехи и диви череши и когато слънцето слезе на педя от западния хоризонт, забелязах на юг някаква черта, простираща се почти право от запад на изток.

Да не би това да бяха релсите на споменатата железопътна линия? Несъмнено. Насочих се натам и видях, че предположението ми се потвърждаваше. Пред мен бе протегнала снага линията, чиито релси бяха поставени върху насип, висок почти колкото човешки бой.

Обхвана ме едно особено чувство, което беше смътно и все пак разбираемо. От дълго време тук отново влизах в допир с цивилизацията. При приближаването на някой влак бе необходимо само да дам знак, за да мога да се кача и да отпътувам на запад или на изток. Но тази мисъл не ме привлече особено. Твърде силно бях запленен от чародейството на прерията.

След като завързах коня си с ласото, започнах да търся из храсталака сухи съчки, за да напаля огън. Един храст растеше съвсем близо до железопътния насип. Наведох се, за да вдигна от земята няколко клонки, и за мое учудване забелязах някакъв чук. Сигурно се намираше тук отскоро, понеже петата му бе лъскава, следователно неотдавна е бил употребяван и нито страничните плоскости, нито ухото или челото му показваха и следа от ръжда, която несъмнено би се образувала по тях, ако този инструмент е бил изложен даже и само няколко дни на влиянието на нощната роса. Положително днес или най-много вчера тук е имало хора.

Най-напред огледах внимателно отсамната страна на насипа, обаче не открих нищо особено. После се покатерих на него и дълго търсих - но пак безрезултатно. Обаче най-сетне на едно място забелязах гъсти кичури уханна късостеблена трева "грама" (Bouteloua raccmosa - трева, намираща се из прериите в югозападните части на САЩ - Б. пр.), която ми направи впечатление, защото тук бе рядкост. Огледах я по-внимателно и забелязах нещо изненадващо. Действително тук бе стъпвал човешки крак! Следата бе още прясна, не беше по-стара от два часа. Стръкчетата, които са били само огънати от краищата на стъпалото, се бяха вече отново изправили, докато смачканата от вътрешността на стъпалото трева все още показваше точната ширина на петата и пръстите. Следата бе оставена от индиански мокасин. Нима наблизо се намираха индианци? И каква връзка можеше да има между тях и чука? Та не носеха ли и белите индиански мокасини и не е ли било възможно някой железничар, който е обхождал този участък от линията, също да е имал този удобен вид обувки? Както и да стоеше този въпрос, аз нямах право да се опитвам да се успокоя с каквито и да било предположения. В случая бе необходимо пълно изясняване.

Наистина нямаше как да не си помисля, че оглеждането на тази част от линията е извънредно опасно. Зад всеки храст от двете страни на железопътния насип бе възможно да дебне някой неприятел, а пък горе на самия насип можеха да ме забележат от голямо разстояние. При други обстоятелства не бих изпитвал толкова силно безпокойство заради чука и бих започнал издирването си без никакво колебание. Но сега, когато ми бе известно, че наоколо се навъртаха оглаласи, и за най-малката дреболия човек трябваше да бъде безкрайно предпазлив. Пушките сложих на рамо, а в ръка взех само револвера си. Промъквайки се от храст на храст, аз изминах дебнешком доста голямо разстояние. Без никакъв успех! И тъй, върнах се обратно до изходната точка на разузнаването си. Бях предприел издирването на запад от мястото, където пасеше моят кон. Сега го продължих на изток - отначало със същата липса на успех. Реших предпазливо да се прехвърля отвъд насипа. Пълзейки на ръце и крака, започнах да пресичам релсите. Изведнъж на едно място ми направи впечатление, че чакълът на насипа е разместван или насипан съвсем скоро във формата на окръжност. Но при поправката на железопътна линия никой не работи така. Зарових пръстите си в чакъла и се изплаших. Ръката ми се изцапа с кръв, а отдолу чакълът бе червен и мокър. Притиснал тялото си към земята, аз започнах да оглеждам по-подробно как стоят нещата и установих, че бяха насипали чакъл върху голяма локва кръв.

На това място беше извършено убийство. Бях сигурен. Никой нямаше да се опитва да крие кръвта на някое животно. Но сега възникваше въпросът: кой беше убитият и кой убиецът? Горе на насипа не се виждаха следи, понеже не са могли и да останат по твърдия камънак. Но когато хвърлих поглед към отвъдната наклонена страна на насипа, обрасла с бизонска трева, забелязах няколко отпечатъка от човешки крак и две непрекъснати дири, оставени сякаш от краката на човек, който, хванат за горната част на тялото, е бил влачен надолу по насипа.

Беше много опасно да прехвърлям насипа точно на това място. Следите бяха толкова пресни, че предполаганото от мен убийство несъмнено е било извършено съвсем наскоро и следователно убийците можеха все още да се намират нейде наблизо. Ето защо, пълзейки, пак се спуснах по отсамната страна и изминах значително разстояние на запад, после прекосих насипа и едва тогава се запромъквах от отвъдната страна в източна посока.

Но това ставаше много бавно, понеже трябваше да бъда страшно предпазлив и да прилагам всевъзможни хитрини и трикове, за да остана незабелязан, в случай че наблизо дебнеше някаква опасност. За щастие тук храсталаците и ниските дървета растяха доста по-нагъсто. Като се прикривах внимателно зад всеки храст и се опитвах да проникна с острия си поглед сред листака на следващия храст, преди да рискувам да се втурна през откритото пространство между тях или пък да го пропълзя, извивайки се по земята като змия, все пак, без да ми се случи нещо неприятно, аз се озовах точно срещу онова място на насипа, където бях забелязал локвата кръв.

Срещу няколкото диви череши, зад които лежах дебнешком, се намираше гъсталак от мастикови дръвчета, отделени от мен от гола ивица, широка около осем метра. Колкото и да ми пречеха черешите, колкото и нагъсто да бяха мастиковите дръвчета, на мен все пак ми се стори, че под клонаците им лежеше нещо, подобно на човешко тяло. Може би предметът бе покрит, но тъй или иначе представляваше някаква тъмна маса, открояваща се от околния фон, и имаше дължина на човек. Дали не бяха скрили там убития? Не беше изключено да е и някой от убийците. Трябваше да се опитам да изясня този въпрос.

Внимателно взех един откършен клон, набучих на него шапката си и предизвиквайки нарочно лек шум, започнах да я провирам напред сред черешовия листак, тъй че за човека отсреща да се създаде впечатление, сякаш някой се опитва да се промъкне оттук. Но отсреща нищо не се помръдна. Или там нямаше никакъв неприятел, или пък си имах работа с някой твърде хитър и опитен човек, за да се хване на подобен номер.

Тогава реших да заложа всичко на карта. Пропълзях малко назад и се засилих. С няколко скока прескочих откритото пространство и с нож в ръката се втурнах между мастиковите дръвчета. Под накършени клони лежеше човек. Разбрах го веднага, обаче той не беше вече жив. Раздигнах клоните и съзрях окървавен череп и лице, ужасно разкривено от предсмъртни гърчове. Човекът беше бял. Бяха го скалпирали и съблекли напълно. Докато оглеждах тялото, забелязах, че в гърба му е забита пречупена стрела, чийто връх бе снабден с кукичка. Следователно в случая ставаше въпрос за индианци, тръгнали по пътеката на войната. Това ми бе подсказано от кукичката.

Дали червенокожите си бяха отишли, или все още се намираха наблизо? Трябваше да го узная. Оттук нататък следите им се различаваха лесно. От железопътния насип те водеха навътре в прерията. Промъквайки се от храст на храст, започнах да ги следвам, като непрекъснато бях готов да получа някоя стрела, или пък да употребя ножа си. Мъжете са били четирима - двама по-възрастни и двама младежи. Успях да го разбера по големината на стъпките им. Докато аз пълзях само върху пръстите на ръцете и краката си (една задача, изискваща голямо упражняване и значителна сила), те изобщо не си бяха давали труд да прикриват следите си, което ще рече, че се чувствуваха тук в пълна безопасност.

Вятърът идваше от югоизток, следователно духаше право срещу мен. Ето защо не се стреснах особено, когато долових пръхтенето на кон. Не беше възможно да ме е подушил. Продължих да пълзя и най-сетне разбрах, че съм достигнал целта си, или поне видях достатъчно, за да мога да се оттегля. Между храсталаците пред мен забелязах около шестдесет коня. Всички с изключение на два имаха индианска амуниция. Седлата им бяха свалени, сигурно за да бъдат използвани в близкия лагер вместо столове и възглавници. При животните бяха оставени само двама часови. Единият от тях, все още младеж, бе обут в чифт груби ботуши от говежда кожа, несъмнено собственост на убития, чиито дрехи и лични вещи вероятно са били поделени между неговите убийци. Значи навярно постът бе от онези четирима, чиито следи ме бяха довели дотук.

Индианецът често влиза в допир с бели, които не разбират неговия език. Ето защо между червенокожите мъже и бледоликите се бе създал особен език с мимики и жестикулации, чиито знаци, както и техните значения трябва да се знаят от всеки, който прекрачи границите на Дивия Запад. Затова често се случва, ако говорещият е темпераментен човек, или пък е възбуден от нещо, думите му неволно да се придружават от съответните жестове, които имат същото значение както и езиковия изказ. Двамата часови разговаряха, а предметът на разговора сигурно силно привличаше вниманието им, понеже се държаха по такъв начин, който несъмнено би им навлякъл укора на по-възрастните воини. Те сочеха на запад, правеха знаците, изобразяващи огън и кон, следователно имаха предвид локомотив, наричан от индианците "Огнения кон", удряха с лъковете си в земята, сякаш искаха да копаят или да нанасят силни удари с чук, прицелваха се като при стрелба, правеха движения, означаващи удари с нож и размахване на томахок. Това ми стигаше и аз незабавно започнах да се оттеглям, заличавайки следите си колкото можех по-добре.

По тази причина измина доста време, докато се върна при коня си. Междувременно той си беше намерил компания, тъй като до него пасеше кобилата на Марк, който пък се беше изтегнал удобно зад един храст, захапал огромно парче сушено месо.

- Колцина са, Чарли? - попита ме той.

- Кои?

- Индианците.



- Откъде пък ти дойде наум този въпрос?

- Изглежда, че считаш Безухия за някой грийнхорн, за какъвто и той те мислеше до неотдавна, а? Ама страшно се лъжеш, хи-хи-хи-хи!

Това беше неговият полувисок самоуверен смях, който бях чувал вече и с който се смееше тогава, когато почувствуваше някакво превъзходство над околните. Впрочем тази нова привичка на моя нов спътник ми напомняше за Сам Хокинс, който се смееше почти по същия начин.

- Какво имаш предвид, Марк? - осведомих се аз.

- Ами трябва ли тепърва всичко да ти обяснявам, Чарли? Ти как би постъпил, ако дойдеше тук и намереше ей този чук там при коня, но не и твоя спътник?

- Щях да чакам, докато се върне.

- Тъй ли? На мен например не ми се вярва особено. Когато пристигнах, тебе те нямаше. Възможно бе нещо да ти се е случило и ето защо те последвах.

- Но можеше да съм се впуснал в някое начинание, което да бъде осуетено от твоето присъствие. Освен това ми се струва, че Олд Шетърхенд не предприема нищо без необходимата предпазливост. Докъде вървя подир мен?

- Първо натам, после насам и най-сетне отвъд линията до онзи нещастен човек, пречукан от индианците. Можех да се придвижвам бързо, понеже знаех, че си пред мен. След като видях мъртвеца, си помислих, че несъмнено си отишъл на разузнаване, и се върнах тук, където например те изчаках най-спокойно. И тъй, колко са на брой?

- Около шейсет.

- Я виж! Значи навярно е онзи отряд, чиито следи забелязах още вчера. По бойната пътека ли са тръгнали?

- Да.


- На краткотраен лагер ли са?

- Свалили са седлата.

- По дяволите! Тогава замислят нещо наблизо. Нищо ли не забеляза?

- Струва ми се, че искат да извадят релсите, тъй че влакът да катастрофира и после да могат да го оберат.

- Да не си се смахнал, Чарли? Това би било извънредно опасно за железничарите и техните пътници! Как го разбра?

- Подслушах червенокожите.

- Значи разбираш диалекта на оглаласите, а?

- Да. Но това съвсем не ми беше необходимо, понеже пазачите на конете, близо до които се бях промъкнал, разговаряха с ясни жестикулации.

- Но понякога може и да се излъжеш. Я ми опиши жестовете, които си видял!

Изпълних желанието му. Дребосъкът скочи на крака, но се овладя и отново седна.

- В такъв случай си ги разбрал правилно и ще трябва да се притечем на помощ на влака. Обаче ние например няма да прибързваме, защото подобни важни неща е необходимо да се обмислят и обсъдят на спокойствие. Значи шейсет, а? Хмм, по карабината си нямам място за повече от десетина резки! Ами после къде ще отбелязвам другите?

За малко щях да избухна в смях пред сериозността на положението. Този дребосък си имаше работа с шейсет индианци, но вместо да се страхува от численото им превъзходство, той се безпокоеше само от липсата на място за своите резки.

- Колко от тях се каниш да претрепеш? - попитах го аз.

- Това например не знам все още и самият аз. Но ми се струва, най-много двама или трима, понеже останалите ще побягнат, Щом видят двадесет или тридесет бели.

Следователно Марк мълчаливо си бе направил вече същата сметка, която си бях направил и аз, а именно, че ще бъдем подкрепени от железничарите и пътниците.

- Най-важното е - забелязах аз, - правилно да отгатнем кой влак смятат да нападнат. Би било страшно неприятно, ако тръгнем тъкмо в обратната посока.

- Според жестовете им те имат предвид влака, идващ откъм планините, от запад, и това ме учудва. Навярно източният влак ще пренася значително повече от онези стоки и предмети, които могат да бъдат използвани от индианците. Изглежда, не ни остава нищо друго, освен да се разделим. Един от нас ще тръгне по посока на зорницата, а другия - към вечерницата.

- Вярно, че сме принудени да постъпим така, ако не успеем да се доберем до сигурни сведения. Ех, да знаехме само кога и как минават оттук влаковете!


Каталог: Books
Books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
Books -> В обятията на шамбала
Books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
Books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
Books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
Books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
Books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
Books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
Books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница