Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Когато изминахме известно разстояние навътре в равнината, аз се обърнах назад върху гърба на коня си, за да хвърля прощален поглед към Нъгит Тсил. Дали щях да видя отново гробовете на Инчу чуна и неговата дъщеря? Дано! И то като свободен човек!

Пътят до селото край Солт Форк на Ред Ривър е познат на читателя. Не е необходимо повторно да го описвам. А и пътем не ни се случи нищо, което заслужава да се спомене. Червенокожите ме охраняваха строго, но дори и да не бяха толкова бдителни, всеки опит за бягство пак би бил осуетен, защото Сантър оставаше верен на обещанието си и внимаваше да не ми се предостави и най-малката възможност да се изплъзна. Полагаше всички усилия да ми направи ездата колкото се можеше по-тежка, да ми създава неудобства и да ме нервира. Що се отнася до ядосването, опитите му оставаха напразни, защото подигравателните му думи, с които постоянно ме обсипваше, не бяха в състояние да ме извадят от равновесие. Противопоставих им непоклатимо равнодушие и нито веднъж не му направих удоволствието да му отговоря. А пък другите негови усилия бяха пресечени от Пида, който не му позволи да направи положението ми по-нетърпимо, отколкото бе необходимо.

Индианците почти не обръщаха внимание на Пейн, Клей и Съмър. Тримата се видяха принудени да се навъртат около Сантър. Забелязах, че им се искаше да поговорят с мен, на което Пида вероятно нямаше да се противопостави, обаче Сантър винаги намираше начин да им попречи. Съвсем разбираемо бе колко е важно за него да осуети всяка възможност да им обясня някои неща. Впрочем той в никакъв случай не се отнасяше с тях като с другари. Бяха се уговорили да му помагат да търси златото и аз бях убеден, че щом го намереха, той щеше да се отърве от тях. В най-лошия случай Сантър не би се побоял да извърши даже и тройно убийство. Но положението се бе променило. Вероятно те му бяха съобщили, че според мен Винету е отнесъл златото нанякъде, и без съмнение листовете, които беше забелязал в ръцете ми, бяха за него доказателство, че имам право в това отношение. Но ако златото се намираше на друго място, тогава бе безсмислено да се търси тук и той нямаше повече нужда от помощници. Ето защо сега Пейн, Клей и Съмър се превърнаха за него в тежест, от която той с голямо удоволствие би се отървал. Но как? Можеше ли да ги отпрати просто ей тъй? Не. Беше принуден да ги вземе със себе си, но го правеше само с твърдото намерение да се отърве от тях при първа възможност.

Не беше трудно да се разбере, че отсега нататък Сантър щеше да мисли само за листовете в моя джоб и да се стреми да се добере до тях. Навярно, и то съвсем не без основание, считаше, че представляват план на новата местност, където апачът бе скрил своето злато. Той таеше горещо желание да ги види в своите ръце. Заради Пида не можеше да рискува да ми ги отнеме открито. Следователно за него имаше само два пътя да се докопа до тях: или щеше да ги открадне, докато спя, или пък щеше да изчака пристигането ни в селото на кайовите и да се опита да склони Тангуа да му ги даде. Никак нямаше да му бъде трудно да постигне целта си по някой от тези начини. Листовете се намираха все още в джоба ми. Къде ли можех да ги скрия? Нейде из моите дрехи? Но това трябваше да стане тайно, значи, когато съм сам. Обаче нали бях винаги вързан. А Сантър бе правил услуги на вожда, за които Тангуа му беше благодарен. Колко лесно щеше да бъде за Сантър да придума вожда на кайовите да ми отнеме листовете и да му ги даде!

От тези мисли ме заболя глава. Не бях разтревожен толкова за себе си и своя живот, колкото за завещанието на моя Винету.
Трета глава

В селото на кайовите

Все още се намирахме в откритата прерия и от горите по бреговете на двете реки нямаше и следа, а ето че вече срещу нас започнаха да се задават в галоп ездачи, и то не като цял отряд, а поединично или по двама, по трима в зависимост от бързината на конете им. Бяха кайови и всеки от тях искаше първи да види Олд Шетърхенд.

Никой от тях не пропускаше да ни поздрави със силен вик, с пронизителен крясък, да ми подхвърли кратък изпитателен поглед и после да се нареди зад последните конници от отряда ни. Те не се зазяпваха любопитно в мен, както несъмнено би се случило край някое селище на белите. Червенокожите са твърде горди, за да дадат израз на обзелото ги вълнение или пък на радостта, която изпитват.

С всяка изминала минута нашият отряд нарастваше, обаче без да ми досажда или да ме обиждат. А когато най-сетне пред нас се появи гората, която край Солт Форк образува само една тясна ивица, около мен се бяха насъбрали може би около четиристотин индианци, всички възрастни воини. Нямаше съмнение, че селото се беше разраснало и жителите му се бяха увеличили.

Под короните на дърветата се издигаха вигвами, където в момента навярно не се намираше жива душа, понеже всичките им обитатели бяха наизлезли навън, за да наблюдават пристигането ни. Там се беше насъбрала тълпа от поизраснали вече хлапета, момичета и деца. Те нямаше защо да бъдат толкова въздържани като сериозните и мълчаливи воини и така се възползваха от тази свобода, че ако не ми бяха вързани ръцете, щях да си запуша ушите. Започнаха да крещят, да викат от радост, да се смеят, да пищят и квичат, накратко вдигнаха шум, който ми доказа колко желан гост бях за тези хора.

Ето че яздещият начело Пида внезапно вдигна ръка, направи с длан бързо хоризонтално движение и шумът незабавно утихна. По друг негов знак ездачите образуваха полукръг около мен. Пида се нареди до мен, а край нас застанаха и двама червенокожи, които имаха специалното поръчение да не се отделят от мен. Сантър също се присъедини към нас. Младият вожд се направи, че не го вижда.

Насочихме конете си към голяма шатра. Пред входа й забелязах Тангуа, заел полуседнало, полулегнало положение. Той се беше състарил прекалено много за годините си и бе станал направо като скелет. Дълбоко хлътналите му очи ме стрелнаха с поглед, остър като кама и непримирим като..., ами като самия Тангуа. Дългата му коса бе силно посивяла.

Пида скочи от коня си. Воините му последваха неговия пример и се скупчиха около нас. Всеки искаше да чуе думите, с които Тангуа щеше да ме посрещне. Развързаха ме и ме свалиха от моя жребец, като на първо време ми оставиха краката свободни, за да мога да стоя прав. И аз самият изгарях от нетърпение да чуя първите думи на стария вожд, обаче бях принуден дълго да чакам.

Той ме заоглежда от горе до долу, после от долу до горе, което се повтори няколко пъти. Погледът му беше страшен, можеше направо да ти смрази кръвта. След това той затвори очи. Всички мълчаха. Възцари се най-дълбока тишина, нарушавана само от стоящите зад нас коне. Това мълчание ми стана досадно и тъкмо когато се канех да го наруша, Тангуа проговори бавно и тържествено, без да си отваря очите:

- Цветето с надежда очаква росата, но тя не идва. Тогава то свежда глава и започва да вехне. И когато вече е на умиране, ето че най-сетне росата идва!

Той отново замлъкна. След известно време пак поде:

- Бизонът рови снега, но под него не намира и стрък трева. От глад той надава рев, в който звучи зовът му към пролетта, която не иска да настъпи. Бизонът отслабва, гърбицата му се топи, силите му чезнат и той замалко да загине. Но ето че повява топъл вятър и малко преди смъртта си той все пак вижда пролетта.

И отново настъпи мълчание. Запълних го със собствените си размисли.

Що за странно и неразбираемо същество е човекът! Този индианец ме беше унижавал, обиждал, беше ми се подигравал като никой друг преди това, беше ме мразил и преследвал, беше искал да ме убие, а с какво му се бях отплатил аз? Със снизхождение. Вместо да го застрелям, бях го ранил с куршума си само в краката, и то защото бях принуден да го сторя. А и сега, когато го видях да лежи пред мен като жива развалина на някогашен воин, раздрънкани кости, облечени в човешка кожа, като го чух да говори с глух задгробен глас сякаш в полусън, на мен ми дожаля за него и изпитах желанието навремето изобщо да не бях стрелял по него. Наистина бях обзет от такова желание, макар и да знаех, че той буквално жадува за отмъщение и сега бе затворил очи само от прекомерна радост, от възторг, че най-сетне, най-сетне щеше да може да утоли жаждата си за моята кръв. Да, понякога човекът е твърде голям чудак!

Ето че Тангуа отново заговори, като помръдваше единствено безкръвните си устни.

- Тангуа беше вехнещото цвете и гладуващият бизон. Той копнееше и ревеше за отмъщение. А то не искаше да идва. Той чезнеше от ден на ден, от седмица на седмица, от месец на месец. Отмъщението, продължаваше да се бави. И когато изнемогата и бавната смърт бяха вече близо до Тангуа, то все пак се появи!

След като изрече тези думи по описания по-горе начин, той изведнъж широко отвори очи, изправи тялото си, доколкото му позволяваха сакатите крака, протегна към мен измършавелите си ръце с широко разперени пръсти и закрещя с глас, който постепенно премина във фалцет.

- Да, то идва, идва! Отмъщението е тук, то е тук! Тангуа го вижда непосредствено пред себе си! Куче, как, по какъв начин да умреш!"

Обезсилен, той се отпусна назад и пак затвори очи. Никой не се осмели да наруши настъпилата тишина. Мълчеше даже и Пида, неговият син. Едва след по-продължително мълчание Тангуа отново отвори очи и попита:

- Как попадна в ръцете ви тази воняща жаба? Тангуа иска да чуе.

Сантър веднага се възползува от случая. Без да изчака отговора на Пида, който всъщност трябваше да разкаже цялата история, той бързо отвърна:

- Аз знам всичко най-добре. Да ти го разкажа ли?

- Говори!

Сантър започна да разказва, като не пропусна дебело да подчертае заслугите си. Никой не го прекъсна. Пида бе твърде горд, за да го стори, а пък на мен ми беше повече от безразлично дали този тип, се хвалеше, или не. Накрая той добави:

- И тъй не е трудно да се разбере, че ако сега имате възможността да си отмъстите, то трябва да благодарите на мен. Признаваш ли, че е така?

- Да - кимна старият.

- А в замяна на това ще ми направиш ли една услуга?

- Ако мога.

- Можеш.

- Кажи какво желаеш!

- Поразяващата ръка има в джоба си говоряща хартия. Искам да я имам.

- От тебе ли я е взел?

- Не.

- Чия е?

- Тогава нека бъде твоя. Вземи му я!

Сантър се зарадва, че можа да постигне толкова много. Приближи се към мен. Аз не казах нищо, не се помръднах, но го гледах заплашително в очите. Той се побоя веднага да посегне към джобовете ми.

- Сър, нали чу какво нареди вождът - каза ми той.

Не му отговорих. Ето защо той добави:

- Мистър Шетърхенд, най-добре ще е за теб да не се опъваш.

Примири се с положението! Сега ще бръкна в джоба ти.

Подлецът се приближи още повече и протегна ръце. Въпреки че китките ми бяха вързани, аз така го ударих с юмруци под брадичката, че той се простря по гръб на земята.

- Уф! - възкликнаха удивено неколцина червенокожи. Но Тангуа бе на друго мнение и гневно изкрещя:

- Това куче се отбранява, макар че е вързано! Омотайте го в ремъци така, че да не може да се помръдне, и после му вземете говорящата кожа от джоба!

Ето че сега най-сетне синът му Пида за пръв път взе думата.

- Моят баща, великият вожд на кайовите, е мъдър и справедлив. Той ще се вслуша в гласа на сина си.

Ако до този момент старият бе като в някакъв унес, сякаш бе говорил в полусънно състояние, то сега погледът му се избистри. Ясните му очи се спряха на Пида, а и гласът му стана друг, не беше вече тъй глух. Той отвърна:

- Защо моят син говори такива думи? Нима искането на бледоликия не е справедливо?

- Не е.

- Защо?

- Твой.

- На теб.

- Да, на мен. Залових голяма и ценна плячка. Е как може тогава Сантър да иска за себе си говорящата хартия?

- Иска я, защото е негова.

- Може ли да го докаже?

- Да. Яздил е към Мъгуърт Хилс, за да я търси. Обаче Олд Шетърхенд го е изпреварил.

- Щом я е търсил, тогава той трябва да я познава, следователно трябва да знае, какво съдържа тя. Нека моят баща каже дали съм прав, или не.

- Прав си.

- Нека тогава Сантър ни каже, какви думи говори хартията.

- Да, нека го направи! Ако може да ни каже, значи познава хартията и тя ще бъде негова!

Това нареждане постави Сантър в голямо затруднение. Наистина, той можеше да предполага, че съдържанието на листовете вероятно се отнася до златото, скрито някога на Нъгит Тсил, но ако го заявеше, а после се окажеше, че на тях пише нещо съвсем друго, тогава играта бе изгубена за него. А и даже да отгатнеше истината, биваше ли да я казва? Той сигурно държеше много да остане единственият собственик на тази тайна, след като ме отстраняха окончателно. Ето защо той опита да се измъкне по следния начин:

- Съдържанието на говорящата хартия е важно само за мен. Не засяга никой друг. Доказах, че е моя с думите, че само заради нея предприех пътуването си до Мъгуърт Хилс. По една чиста случайност Олд Шетърхенд я намери преди мен.

- Това са мъдри думи - заяви Тангуа. - Сантър ще получи говорящата хартия. Тя е негова.

Сега вече аз бях на ред да кажа нещо, защото по лицето на Пида разбрах, че беше готов да се откаже от възраженията си.

- Да, думите му бяха мъдри, но не и верни - забелязах аз. - Сантър не дойде до Мъгуърт Хилс заради тази хартия.

Щом чу гласа ми, старият подскочи също както се стряска човек при някоя опасност. Той изсъска злобно:

- Вонящото куче започва да лае, но това няма да му помогне!

- Пида, младият храбър вожд на кайовите, преди малко каза, че Тангуа бил справедлив и мъдър - продължих аз. - Ако е вярно, тогава Тангуа няма да постъпва пристрастно.

- Вярно е.

- Тогава ми кажи дали очакваш да чуеш от мен някоя лъжа.

- Не. Поразяващата ръка е най-опасният бледолик и моят най-върл враг, но никога не е говорил с раздвоен език.

- Тогава ти заявявам, че никой друг човек освен мен не е могъл да знае, къде беше скрита тази хартия и какво пише на нея. Сантър нямаше никаква представа за нея и не аз, ами той дойде, след като хартията бе намерена. Надявам се, че ще ми повярваш.

- Тангуа мисли, че Поразяващата ръка не го лъже. Но Сантър също твърди, че казва истината. Какво решение да вземе Тангуа, ако иска да бъде справедлив?

- Хубаво е, когато справедливостта се съчетава с мъдростта. Сантър често е посещавал Мъгуърт Хилс. Търсил е злато, но не го е намерил. Тангуа добре знае това, понеже нали той му разреши търсенето. Сантър и този път е отишъл само заради златото.

- Това е лъжа! - сопна се Сантър.

- Истина е - уверих аз. - Нека Тангуа попита другите трима бледолики. Сантър ги е довел да му помагат в търсенето.

Старият ме послуша и Пейн, Клей и Съмър нямаше как да не признаят, че казвам истината. Тогава Сантър направи един последен гневен опит.

- И въпреки всичко отидох заради хартията! Вярно, че между другото пак исках да потърся златото и доведох тези трима мъже да ми помагат, но без да им споменавам нещо за хартията, защото никой друг няма право да знае за нея.

Думите му отново объркаха стария вожд. Той недоволно извика:

- Ето на, всеки има право! Какво да прави Тангуа?

- Да постъпиш мъдро - отвърнах аз. - Нека Сантър ми отговори на няколко въпроса. Хартията само една ли е, или са няколко?

- Няколко са - отвърна той. Вероятно беше видял листовете, докато седях край гробницата и четях.

- Колко са? Две, три, четири, пет? Той замълча. Ако сега не отговореше правилно, щеше да бъде уличен в лъжа.

- Виждате ли, че мълчи? - затържествувах аз. - Не знае.

- Не съм броил листовете. Та кой ли обръща чак такова внимание на подобно нещо?

- Щом тези листове са толкова необикновено важни за него, би трябвало точно да знае. колко са на брой. Но даже по-рано Сантър да е знаел техния брой и после да го е забравил, то поне със сигурност би могъл да каже, дали са изписани с мастило или с молив. Обаче предполагам, че и на този въпрос ще отговори с мълчание.

Изрекох последните думи със силно подигравателен тон, за да го подведа към бърз отговор. Очаквах, че няма да отгатне истината, понеже в Дивия Запад мастило може да се намери само във военните фортове и е много по-вероятно човек да носи у себе си молив, отколкото мастило. Сметката ми се оказа вярна, защото той незабавно отговори на хапливата ми забележка с необмисленото твърдение:

- Разбира се, че знам, понеже такова нещо не се забравя. Листовете са изписани с молив.

- Дали не се лъжеш? - попитах още веднъж за по-голяма сигурност.

- Не се лъжа. Молив е, не е мастило!

- Добре! Кой от присъствуващите воини е виждал говорящи хартии на бледоликите, та да може да различава мастилото от молива?

Намериха се неколцина, които се решиха да направят опит да установят с какво са изписани листовете. Впрочем тук бяха също Пейн, Клей и Съмър. Ето защо подканих Пида:

- Нека младият вожд на кайовите извади хартията от моя джоб и да я даде да бъде огледана, но нека не я показва на Сантър. Пида изпълни желанието ми, като се погрижи тримата бели да видят редовете, но без да могат да ги прочетат. Те заявиха, че е писано с мастило, а към тяхното мнение се присъединиха Пида и Тангуа, макар че и двамата едва ли разбираха нещо от това.

- Тъпаци такива! - наруга Сантър своите спътници. - Да не се бях залавял изобщо с вас! Та вие дори не знаете какво е молив и какво е мастило!

- Е, не сме чак толкова тъпи, колкото си мислиш - отвърна му Пейн. - Мастило е и мастило ще си остане.

- Да ама това мастило ще ви излезе солено и ще видим само как ще се оправите!

Естествено той не посмя да каже, че е трябвало да излъжат. След като отново прибра листовете в кожите, Пида се обърна към баща си:

- Поразяващата ръка уличи своя противник в лъжа. Сега вече моят баща сигурно знае дали Сантър има право на тези хартии.

- Те не са били негови, а са принадлежали на Поразяващата ръка - отсъди старият.

- Хартиите са вече моя собственост, понеже Поразяващата ръка е мой пленник. Щом двама мъже спорят за тях, те трябва да са много важни. Ще ги съхранявам добре при моя амулет.

Пида прибра листовете. От една страна, това ми беше неприятно, но от друга пък, така бе по-добре. Неприятно ми беше, защото все пак завещанието на Винету щеше да бъде у мен на най-сигурно място. Как ли щях да се добера до него в случай, че ми се удадеше да избягам? Но, от друга страна, тъй беше и добре, защото нямах доверие на Сантър. Ако листовете останеха у мен, вероятно на него щеше да му хрумне мисълта да ми ги вземе. Ако не по време на сън, то тогава с насилие. Бях вързан и не можех дълго да се съпротивявам. В такъв случай може би наистина беше по-добре, ако завещанието останеше в ръцете на младия вожд, на когото Сантър нямаше как да посегне. Тъй или иначе в този момент той се обърна към Пида, и то с такъв тон, сякаш вече не искаше и да знае за листовете:

- Добре, задръж говорящата хартия! Няма да имаш никаква полза от нея, понеже не можеш да прочетеш написаното. С удоволствие бих я притежавал, понеже е важна за мен, но мога да мина и без нея, защото подробно знам съдържанието й. Елате, мешърс! Няма какво да търсим повече тук. Да видим къде ще се подслоним.

Сантър се отдалечи заедно с Пейн, Клей и Съмър. Никой не ги задържа. Въпросът с листовете беше решен и аз очаквах, че сега кайовите ще се занимаят с моята личност. Тъй и стана, обаче преди това Тангуа попита сина си:

- Говорящите хартии бяха все още в Поразяващата ръка. Та нима не сте изпразнили джобовете му?

- Не - отвърна Пида. - Той е велик воин. Наистина, ние ще го убием, но преди това няма да петним неговото име нито да засягаме неговата храброст, като пребъркваме джобовете му. Взехме оръжията му и това е достатъчно. Та нали, след като умре, всичко друго ще остане за мен.

Очаквах, че старият нямаше да се съгласи, но видях, че се лъжа, понеже той хвърли на сина си горд, благосклонен, почти любвеобилен поглед и каза:

- Пида, младият вожд на кайовите, е благороден воин. Той щади даже най-върлите си врагове! Убива ги, но не ги унищожава и позори. Името му ще стане още по-прочуто и велико от името на Винету, кучето на апачите. Затова ще му разреша да забие ножа си в сърцето на Поразяващата ръка, след като пленникът изтърпи такива мъки, че душата му вече реши да напусне неговото тяло. Пида ще се прослави с това, че най-опасният и прочут бледолик е умрял от неговата ръка. А сега да се свикат старейшините! Ще се съвещаваме и ще решим кога и как това хапливо бяло псе ще се раздели с живота си. Нека междувременно бъде вързан за Дървото на смъртта.

Незабавно разбрах що за дърво беше Дървото на смъртта. Отведоха ме до голям и дебел бор. Около него на четири места в земята бяха забити по четири кола, с чието предназначение се запознах едва вечерта. Борът носеше това име, защото на него завързваха пленниците, обречени на бавна, мъчителна смърт. На най-долните клони висяха готови необходимите за целта ремъци: Вързаха ме за дървото по същия начин, по който навремето бяха вързани Винету и баща му, след като попаднаха в ръцете ни и в ръцете на кайовите (Виж "Винету I Б. нем. изд.). Двама въоръжени воини седнаха от лявата и дясната ми страна, за да ме пазят. Същевременно точно срещу шатрата на вожда Тангуа старейшините образуваха полукръг, за да обсъдят участта ми или по-скоро, тъй като това бе предварително решен въпрос, да определят каква ще бъде смъртта ми. Преди да започне съвещанието, Пида дойде при мен и провери ремъците ми. Те бяха жестоко стегнати. Той ги поразхлаби и каза на пазачите:

- Ще охранявате строго Олд Шетърхенд, но няма да го измъчвате. Той е велик вожд на бледоликите и без нужда никога не е причинявал страдания на някой червенокож воин.

След тези думи той се отдалечи, за да вземе участие в съвещанието.

Бях завързан за дървото прав, с гръб към ствола. Стоях и гледах тълпата от жени, момичета и деца, които се стичаха насам, за да ме зяпат. Воините се държаха на разстояние. Даже и момчетата с изключение на по-малките, бяха вече твърде горди, за да ми досаждат с любопитството си. По нито едно от лицата не видях изписана омраза, а някакъв израз, в който се смесваха уважение и съчувствие. Те искаха да видят белия ловец, за когото бяха слушали толкова много и чиято смърт щеше да им предложи такова зрелище, по-ужасно и вълнуващо от което може би още не бяха изживяли.

Сред тях ми направи впечатление една млада индианка, която, изглежда, още не беше омъжена. Щом забеляза, че погледът ми се спря на нея, тя се отдръпна, застана настрана от другите и продължи само от време на време да хвърля скришом някой поглед към мен, сякаш се срамуваше, че преди малко бе стояла сред тълпата на зяпачите. Не можеше да се каже, че е красива, но и в никакъв случай не беше грозна. Бих могъл да я нарека привлекателна. Кроткият, сериозен, открит поглед на големите й очи придаваше още по-голям чар на нежните черти на лицето й. Очите й живо ми напомняха Ншо-чи, макар иначе тя да нямаше прилика със сестрата на Винету. Следвайки някакъв мигновен порив, аз дружелюбно й кимнах. Тя цялата се изчерви, обърна се и се отдалечи. След малко за миг се поспря, колкото да се обърне и пак да ме погледне. После изчезна във входа на един от по-големите и хубави вигвами.

- Коя е онази млада дъщеря на кайовите, която стоеше сама ей там и току-що си отиде? - попитах моите пазачи.