The great controversy

Реформацията не свършва с Лутер, както мнозина предполагат. Тя трябва да продължи до края на световната история. Великото негово дело се заключаваше в това, да отрази върху другите светлината, която Бог бе разрешил да огрее над него; но реформаторът не получи пълната светлина, която трябваше да бъде дадена на света. Оттогава до днес постоянно се излива нова светлина върху Писанията и постоянно се разкриват нови истини.

Речта на папския пратеник направи дълбоко впечатление на Събранието. Лутер не присъстваше и не можа с ясните и убедителни истини на Божието слово да победи папския борец. Никой не се опита да защити реформатора. Проявено бе общо предразположение не само да бъде осъден, но и ученията, които проповядваше, да бъдат изкоренени, ако е възможно, като ерес. На Рим бе даден най-благоприятният случай да защити делото си. Всичко, което той можеше да каже в своя защита, бе казано. Но тази явна победа бе сигналът за неговото поражение. Отсега нататък контрастът между истината и заблудата щеше да става все по-ярък, докато се превърне в открита борба. След този ден Рим никога вече нямаше да стои тъй сигурно, както досега.

Повечето от членовете на Парламента не биха се поколебали да предадат Лутер на отмъщението на Рим, въпреки че много от тях виждаха и не одобряваха съществуващата поквара в църквата и желаеха злоупотребите, изтърпявани от германския народ в резултат на покварата и алчността на църковната йерархия, да бъдат отстранени. Легатът бе представил папското управление в най-благоприятната светлина. Сега Господ подбуди един от членовете на Народното събрание да направи вярно описание на последиците от папската тирания. С благородна твърдост херцогът Георг Саксонски се изправи пред княжеското събрание и с ужасяваща точност описа измамите, злоупотребите, пороците на папството и гибелните последици от тях. В заключение каза: “Това са някои от закононарушенията, които крещят срещу Рим. Отхвърлили всякакъв срам, тяхната единствена цел е... пари, пари, пари..., така че проповедниците, които трябва да поучават в истината, всъщност не говорят нищо друго освен лъжи и не само се толерират, но се и възнаграждават, защото колкото по-големи са лъжите им, толкова по-голяма е печалбата им. Именно от този гнусен извор изтичат такива замърсени води. Безпътицата простира ръка към алчността... уви, тъкмо скандалът, причинен от духовенството хвърля толкова много души във вечното осъждане. Трябва да се извърши цялостна реформа” (пак там, кн. 7, гл. 4).

По-умело и по-силно порицание на папските злоупотреби едва ли би могъл да направи и самият Лутер; а фактът, че говорителят бе решителен враг на реформатора, придаде още по-голямо въздействие на думите му.

Ако очите на събранието биха могли да се отворят, те биха видели сред тях Божии ангели, пръскащи лъчи светлина в тъмнината на заблудата и отварящи умовете и сърцата за приемане на истината. Точно силата и мъдростта на Бога на истината повлияха дори на противниците на Реформацията и по този начин подготвиха пътя за предстоящото велико дело. Мартин Лутер не присъстваше, но гласът на Един, по-велик от него, бе чут в събранието.

Народното събрание веднага назначи комитет, който да подготви списък на папските насилия, тегнещи така силно над германския народ. Списъкът съдържаше сто и една подробности и бе представен на императора с молба да вземе неотложни мерки за премахване на закононарушенията.

“Каква загуба на християнски души - казваха молителите, - какви грабежи, какви изнудвания, причинени от скандалното обкръжение на духовния глава на християнството! Наш дълг е да предотвратим пропадането и безчестието на народа. Поради тази причина най-смирено, но настоятелно ви умоляваме да подготвите всеобща реформация и да предприемете нейното извършване” (пак там, кн. 7, гл. 4).

Сега съветът поиска реформаторът да се яви. Накрая, въпреки молбите, протестите и заплахите на Алеандър, императорът се съгласи и Лутер бе призован пред Народното събрание. Заедно с призовката бе издадена и охранителна грамота, осигуряваща завръщането му на безопасно място. Призовката бе занесена във Витенберг чрез пратеник, на когото бе възложено да придружи реформатора до Вормс.

Приятелите на Лутер бяха ужасени и натъжени. Познавайки предразсъдъците и враждата към него, те се страхуваха, че даже и охранителната грамота няма да бъде зачетена, и го умоляваха да не излага живота си на опасност. Той отговори: “Папистите не желаят моето отиване във Вормс, а моето осъждане и смърт. Нищо. Молете се не за мен, но за Божието слово. Христос ще ми даде Неговия Дух, за да победя тези служители на заблудата. Аз ги презирах през живота си; ще тържествувам над тях чрез смъртта си. Те са се заели във Вормс да ме принудят да се отрека; и ето какво ще бъде моето отричане: преди казвах, че папата е заместник на Христос; сега твърдя, че той е противник на Господа и апостол на дявола (пак там, кн. 7, гл. 6).

Лутер не трябваше да предприеме опасното пътуване сам. Освен императорския пратеник трима от най-добрите му приятели решиха да го придружат. Меланхтон сериозно искаше да се присъедини към тях. Сърцето му бе свързано със сърцето на Лутер и копнееше да го последва, ако е нужно, и в затвора или на смърт. Но молбите му не бяха приети. Ако Лутер загинеше, делото на Реформацията трябваше да се продължи от неговия по-млад съработник. Когато се разделяше с Меланхтон, реформаторът каза: “Ако не се върна и неприятелите ми ме умъртвят, продължавай да поучаваш и стой твърдо в истината. Работи вместо мен... Ако ти живееш, моята смърт ще има малко значение” (пак там, кн. 7, гл. 7). Студентите и гражданите, които се бяха събрали, за да присъстват на изпращането на Лутер, бяха дълбоко трогнати. Огромна група хора, чиито сърца бяха докоснати от евангелието, плачеха и се сбогуваха с него. Реформаторът и другарите му тръгнаха от Витенберг.

По време на пътуването те наблюдаваха, че хората са потиснати и изпълнени с мрачни предчувствия. В някои градове не му оказваха никакви почести. Когато спряха да пренощуват, един приятелски настроен свещеник изрази страховете си, като показа на Лутер портрета на Савонарола, италианския реформатор, претърпял мъченическа смърт. На следващия ден научиха, че във Вормс са били осъдени писанията на Лутер. Императорски пратеници известяваха декрета на императора и призоваваха народа да предаде на магистратите забранените книги. Пратеникът, изплашен за безопасността на Лутер в Народното събрание и смятайки, че той вече се е разколебал в решението си да се яви там, го запита дали все още желае да продължи пътя си. Реформаторът отговори: “Макар да съм забранен във всеки град, ще отида” (пак там, кн. 7, гл. 7).

В Ерфурт той бе приет с почести. Премина по улиците, които често бе кръстосвал с просешката си торба, заобиколен от тълпи почитатели. Отби се в монашеската си килия и си спомни борбите, през които бе минал и чрез които светлината, изпълваща сега цяла Германия, бе пръсната в душата му. Поканен бе да проповядва. Това му бе забранено, но пратеникът даде разрешение и монахът, който някога вършеше най-черната работа в манастира, сега се качи на амвона.

Пред препълнената с народ зала той говори върху думите на Христос: “Мир ви давам”. “Философи, доктори и писатели - каза - са се старали да научат хората на пътя, по който да придобият вечен живот, и не са успели. Сега аз желая да ви го кажа: “...Бог е възкресил един Човек от мъртвите, Господ Исус Христос, за да унищожи смъртта, да изкорени греха и да затвори портите на пъкъла. Ето делото на спасението... Христос е победител! Това е радостната вест; и ние сме спасени чрез Неговото дело, а не чрез собствените си дела... нашият Господ Исус Христос изрече: “Мир ви давам, вижте Ми ръцете”, с което искаше да каже: “Виж, о, човече! Аз, само Аз Съм, Който отнех твоя грях и те изкупих; и сега имай мир - казва Господ.”

Той продължи, посочвайки, че истинската вяра ще бъде разкрита чрез свят живот. “Понеже Бог ни е спасил, нека така да нареждаме делата си, че те да бъдат приети от Него. Богат ли си? Нека благата ти обслужват нуждите на бедните. Беден ли си? Нека службата ти бъде приета от богатите. Ако трудът ти е полезен само за теб, службата, която претендираш, че отдаваш на Бога, е само една лъжа” (пак там, кн. 7, гл. 7).

Хората слушаха като омагьосани. Хлябът на живота се разчупваше пред тези гладуващи души. Пред тях Христос бе възвишаван над папи, легати, императори и крале. Лутер не спомена нищо за своето опасно положение. Не искаше да привлича вниманието към себе си с мисли или съчувствия. Съзерцавайки Христос, бе забравил себе си. Бе се скрил зад Човека от Голгота със стремежа да представи единствено Исус като Изкупител на грешника.

Продължавайки пътуването си, реформаторът възбуждаше навсякъде най-голям интерес. Големи групи любопитни хора се тълпяха край него и приятелски гласове го предупреждаваха за намеренията на романистите. “Те ще Ви изгорят - казваха някои - и ще превърнат тялото Ви в пепел, както направиха с Ян Хус.” Лутер отговаряше: “Даже и да бяха запалили огън по целия път от Вормс до Витенберг, чиито пламъци да стигат до небето, аз пак щях да вървя по него в името на Господа; ще се явя пред тях, ще вляза между челюстите на това чудовище и ще му строша зъбите, изповядвайки Господа Исуса Христа” (пак там, кн. 7, гл. 7).

Новината за приближаването на Лутер към Вормс предизвика голямо вълнение. Приятелите му трепереха за неговата безопасност; враговете му се страхуваха за успеха на делото си. Бяха положени старателни усилия да бъде разубеден да не влиза в града. Папистите подбудиха хора да го увещаят да се оттегли в замъка на негов приятел благородник, където му бе обещано, че всички трудности ще бъдат разрешени благоприятно. Доброжелателите на Лутер се стремяха да възбудят страховете му като описваха заплашващите го опасности. Но всичките им усилия пропаднаха. Все още непоколебим, той заяви: “Дори във Вормс да има толкова дяволи, колкото са керемидите на къщните покриви, аз пак ще вляза там” (пак там, кн. 7, гл. 7).

Огромна тълпа се събра при портите на града, за да го посрещне. Такова голямо множество не се бе събирало да поздрави и самия император. Възбудата бе извънредно силна. Сред тълпата пронизителен и жалостен глас пееше погребална песен, за да предупреди Лутер за очакващата го участ. “Бог ще бъде моя защита” - каза той, слизайки от колата.

Папистите не вярваха, че Лутер наистина ще дръзне да се появи във Вормс и неговото пристигане ги изпълни с ужас. Императорът незабавно свика своите съветници, за да решат какво да предприемат. Един от епископите, заклет папист, заяви: “Дълго време сме се съветвали по въпроса. Нека ваше императорско величество се отърве от този човек незабавно. Сигизмунд не изгори ли Ян Хус? Ние не сме длъжни нито да даваме, нито да съблюдаваме каквато и да било гаранция за безопасността на един еретик.” “Не - каза императорът, - трябва да спазим нашето обещание” (пак там, кн. 7, гл. 8). Затова бе решено реформаторът да бъде изслушан.

Целият град силно желаеше да види този забележителен мъж и скоро жилището му се изпълни с голяма тълпа посетители. Лутер едва се бе съвзел от неотдавнашната си болест; бе уморен от пътуването, продължило цели две седмици; трябваше да се приготви да посрещне важните събития на утрешния ден и се нуждаеше от почивка и спокойствие. Но желанието на хората да го видят бе толкова голямо, че можа да почине само няколко часа, защото благородници, рицари, свещеници и граждани се трупаха жадно около него. Сред тях бяха и много от благородниците, които смело настояваха пред императора за реформа срещу свещеническите поквари и които, както казва Лутер: “Бяха всички освободени чрез моето евангелие” (Мартин, с. 393). Както приятели, така и врагове идваха да видят безстрашния монах, а той ги посрещаше с непоколебимо спокойствие, отговаряйки на всички с достойнство и мъдрост. Държанието му бе твърдо и храбро. Бледото му слабо лице, изписало белезите на тежък труд и болест, имаше любезен и даже радостен израз. Тържествеността и дълбоката сериозност на думите му придаваха сила, на която не можеха напълно да противостоят дори враговете. Както приятели, така и врагове бяха изпълнени с почуда. Някои бяха убедени, че го придружава Божествено влияние; други заявяваха, както фарисеите за Христос: “Бяс има.”

На следващия ден Лутер бе призован да се яви пред Народното събрание. Бе назначен императорски офицер, който да го доведе в приемната зала, но въпреки това трудно стигна до мястото. Всяка улица бе претъпкана с хора, жадни да видят монаха, дръзнал да се противопостави на папския авторитет.

Точно когато се готвеше да влезе при съдиите си, един стар генерал, герой от много битки, му каза любезно: “Бедни монаше, бедни монаше! Сега отиваш да дадеш отпор, много по-благороден от този, който аз или моите офицери някога сме давали и в най-кръвопролитната от нашите битки. Но ако твоето дело е справедливо и си сигурен в него, върви напред с Божието име и не се страхувай от нищо. Бог няма да те изостави” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).

Най-сетне Лутер застана пред съвета. Императорът седеше на трона, заобиколен от най-знаменитите личности на империята. Никога човек не се е явявал в присъствието на по-внушително събрание от онова, пред което Мартин Лутер трябваше да отговаря за своята вяра. “Това явяване бе само по себе си забележителна победа над папството. Папата бе вече осъдил този човек, а сега той стоеше пред съда, който фактически го поставяше над папата. Папата бе издал забрана срещу него и го бе отлъчил от всякакво човешко общество. А в същото време бе повикан почтително и приет от най-великото събрание на света. Папата го бе осъдил на вечно мълчание, а сега щеше да говори пред хиляди внимателни слушатели, събрани от най-далечни краища на християнския свят. Така чрез Лутер бе извършена огромна революция. Рим вече слизаше от трона си и причината за унижението бе гласът на един монах” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Сред това мощно и благородническо събрание скромният по рождение реформатор изглеждаше смирен и изпълнен с благоговение. Няколко принцове, забелязвайки неговото вълнение, се приближиха и един от тях му прошепна: “Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, но не могат да убият душата.” Друг каза: “Когато бъдете изведени пред управници и царе заради Мен, ще ви бъде дадено от Духа на Моя Отец какво да кажете.” Така думите на Христос бяха използвани от великите мъже на този свят, за да укрепят Неговия служител в часа на изпитанието.

Посочиха на Лутер да застане точно пред трона на императора. Дълбока тишина изпълни претъпканото събрание. Тогава един императорски офицер стана и, посочвайки колекция от съчинения на Лутер, поиска реформаторът да отговори на два въпроса: дали ги признава за свои и дали е склонен да се отрече от мненията, изложени в тях. След като бяха прочетени заглавията на книгите, Лутер призна, че що се отнася до първия въпрос - да, негови са. “Колкото до втория - каза той, - тъй като виждам, че това е въпрос, който засяга вярата и спасението на душите, засяга и Божието слово, което е най-великото и най-ценното съкровище както на Небето, така и на земята, бих постъпил неразумно, ако отговоря без да размисля. Бих могъл да потвърдя по-малко, отколкото обстоятелствата изискват, или повече, отколкото истината изисква. И така да съгреша срещу думите на Христос: “Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и аз от него пред Отца Си, Който е на небесата” (Матей 10:33). Поради тази причина аз умолявам с цялото си смирение ваше императорско величество да ми даде време да отговоря, без да съгреша спрямо Божието слово” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).

Лутер постъпи разумно, като отправи тази молба. Неговото поведение убеди събранието, че той не действа нито от чувства, нито от моментен импулс. Такова спокойствие и самообладание, неочаквани за човек, показал се смел и безкомпромисен, увеличиха неговата сила и му дадоха възможност да отговори по-късно с благоразумие, решителност, мъдрост и достойнство, които изненадаха и разочароваха противниците му и изобличиха тяхната дързост и гордост.

На другия ден трябваше да се яви, за да даде окончателен отговор. За момент сърцето му се сви като си помисли за силите, обединили се срещу истината. Вярата му се разклати, обхвана го страх и трепет, ужаси се. Опасностите се увеличаваха. Изглеждаше, че враговете му ще възтържествуват и силите на мрака ще победят. Облаци се събираха около него и като че го отделяха от Бога. Копнееше за уверението, че Господ на силите ще бъде с него. В душевна агония падна по лице на земята и изля следните отривисти, сърцераздирателни вопли, които никой не можеше да разбере напълно, освен Бог.

“О, всемогъщи и вечни Боже - молеше се той, - колко ужасен е този свят! Ето, той е отворил устата си, за да ме погълне, а аз имам толкова малко доверие в Теб... Ако се облягам единствено на силата на този свят, всичко е изгубено... Последният ми час е дошъл, присъдата ми е произнесена... О, Боже! Помогни ми срещу мъдростта на света. Стори това..., Ти единствен..., защото това не е мое дело, но Твое. Аз нямам никаква работа тук, нямам за какво да се боря с тези велики хора на този свят..., но делото е Твое... и е справедливо дело. О, Господи, помогни ми! Верни и непроменими Боже, на никой човек не мога да се уповавам... Всичко от човека е несигурно; всичко, произлизащо от човек пропада... Ти си ме избрал за това дело... застани на моя страна заради Твоя възлюбен Исус Христос, Който е моя защита, мой щит и моя крепост” (пак там, кн. 6, гл. 8).

Всемъдрото Провидение бе допуснало Лутер да осъзнае опасността, в която се намира, за да не разчита на собствената си сила и да не се втурне самонадеяно към опасността. Но това, което го сломяваше и изпълваше с ужас, не бе страхът от страдания, ужасът от мъчения или заплашваща го смърт. Бе стигнал до криза и се чувстваше неспособен да я посрещне. Страхуваше се, да не би делото на истината да претърпи поражения поради слабостта му. Не за собствената си безопасност, а за възтържествуването на евангелието се бореше той с помощта на Бога. Болката и борбата в душата му бяха подобни на тези на Израил в нощта край самотния поток. И той победи като Израил. В крайната си безпомощност вярата му се хвана здраво за Христос - мощния Избавител. Бе подкрепен с уверението, че няма да бъде сам пред събранието. Мирът отново изпълни душата му и той се радваше, че му бе позволено да възвеличи Божието слово пред управниците на народите.

С ум, насочен и уповаващ се изцяло на Бога, Лутер се приготви за предстоящата борба. Размисли върху плана за своя отговор, провери няколко текста от собствените си писания и в подкрепа на твърденията си извлече от Свещеното писание подходящи доказателства. След това постави лявата си ръка върху отворената пред него Свята книга, вдигна дясната към Небето и се закле “да остане верен на евангелието и да изповяда свободно вярата си дори, ако трябва да запечата своето свидетелство с кръвта си” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Когато отново бе доведен пред Събранието, лицето му не издаваше нито следа от страх или смущение. Спокоен, изпълнен с мир и в същото време величаво храбър и благороден, той застана сред големците на света като Божи свидетел. Сега императорският чиновник поиска решението му - дали желае да се отрече от ученията си. Лутер отговори кротко и смирено, без пламенност или възбуда. Държеше се учтиво и скромно; и все пак показа доверие и радост, които изненадаха Събранието.

“Ваше императорско величество, знаменити князе, уважаеми владетели - каза Лутер, - явявам се днес пред вас в съгласие с дадената ми вчера заповед и чрез Божията милост умолявам Ваше величество и Ваше августейшо височество да изслушате благосклонно защитата на едно дело, което съм сигурен, че е справедливо и вярно. Ако поради невежество наруша дворцовите обичаи и благоприличия, моля да ме извините, защото не съм отрасъл в кралски палати, а в уединението на един манастир” (пак там, кн. 7, гл. 8).

След това, преминавайки към въпроса, заяви, че не всички от публичните му трудове имат един и същ характер. В тях разглежда вярата и добрите дела и даже враговете му са заявявали, че са не само безвредни, но и полезни. Да се отрече от тях, би значело да осъди истини, признавани от всички партии. Втората група трудове представляват книги, откриващи покварите и злоупотребите на папството. Да се отрече от тях, би означавало да засили тиранията на Рим и да отвори широко врата за много и големи нечестия. В третата група книги е засягал отделни личности, защитници на съществуващи злини. По отношение на тях той заяви открито, че е бил много по-груб, отколкото е подобавало. Не претендира, че е безгрешен; но даже и тези книги не може да анулира, защото такова поведение би дало повод на враговете на истината да смазват Божия народ с още по-голяма жестокост.

“И все пак аз съм само човек, а не Бог - продължи той, - затова ще се защитя, както направи Христос: ако съм говорил зло, докажете злото... Чрез Божията милост ви умолявам, Ваше императорско величество, вас, твърде знатни князе, и всички хора от всякакво съсловие, докажете от писанията на пророците и апостолите, че съм се заблудил. Веднага щом се убедя в това, аз ще се отрека от всяка заблуда и ще бъда първият, който ще вземе книгите си и ще ги хвърли в огъня.

Това, което казах току-що, надявам се, показва ясно, че внимателно съм преценил и обсъдил опасностите, на които се излагам. Но съвсем не се смущавам и плаша, а се радвам да видя, че евангелието и сега, както и в предишните времена, е причина за безпокойство и несъгласие. Такъв е неговият характер, такава е участта на Божието слово. Исус каза: “Не дойдох да донеса мир, но нож.” Бог е чудесен и страшен в Своите съвети; внимавайте да не би, предполагайки, че потушавате несъгласия, да преследвате всъщност святото Божие слово и да си навлечете ужасен поток от непреодолими опасности, нещастия, бедствия и вечна гибел... Бих могъл да цитирам много примери от Божието слово. Бих могъл да говоря за фараоните, за царете на Вавилон и за тези в Израил, които никога не са действали по-успешно за собственото си унищожение, както, когато са се стремели чрез съвети в присъствието на най-мъдрите хора да засилят своето владичество. “Бог премахва планини, а те не знаят” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Лутер говореше на немски; после бе помолен да повтори същите думи на латински. Съгласи се, макар и изтощен от усилието, което бе положил, и отново произнесе речта си със същата яснота и енергия. Божието провидение го ръководеше. Много от принцовете бяха така заслепени от заблуда и предразсъдъци, че не можаха да видят силата на Лутеровото доказателство, но повторението им даде възможност да разберат ясно представените доводи.

Онези, които твърдоглаво си затваряха очите за светлината и отказваха да се убедят в истината, се разяриха от силните думи на реформатора. Когато той приключи изказването си, говорителят на Народното събрание каза гневно: “Вие не отговорихте на въпроса, който ви бе зададен... От вас се иска да дадете ясен и точен отговор... Искате ли, или не искате да се отречете?”

Реформаторът отговори: “Тъй като Ваше величество и Ваше могъщество изискват от мен ясен, прост и точен отговор, аз ще ви го дам и той е: не мога да подчиня вярата си нито на папата, нито на събори, защото е ясно като бял ден, че те често са се заблуждавали и са си противоречали. Затова, ако не бъда убеден от свидетелството на Писанието или чрез ясно доказателство, ако не бъда убеден чрез текстовете, които цитирах, и ако те не поставят моята съвест в съгласие с Божието слово, аз не мога и не желая да се откажа, защото не е безопасно за един християнин да говори против своята съвест. Ето това е и не мога другояче; Бог да ми помогне. Амин” (пак там, кн. 7, гл. 8).

Така стоеше този праведник на сигурната основа на Божието слово. Небесна светлина осветяваше лицето му. Всички видяха величието и чистотата на характера му, мирът и сърдечната му радост, когато свидетелстваше срещу силата на заблудата и показваше превъзходството на вярата, победила света.

Цялото събрание онемя за известно време от удивление. При първия си отговор Лутер бе говорил с тих глас и се държеше почтително, почти покорно. Папистите бяха изтълкували това като знак, че куражът му е започнал да отслабва. Сметнаха молбата му за отлагане само като прелюдия към отричането. Самият Карл, забелязвайки изтощеното тяло на монаха, неговото бедно облекло, простотата на думите, с които бе произнесъл речта си, и простотата на словото му, бе заявил полупрезрително: “Този монах никога не ще може да ме направи еретик.” Куражът и твърдостта му сега, както и мощта и яснотата на неговите разсъждения, изненадаха всички партии. Императорът, изпълнен с възхищение, възкликна: “Този монах говори с неустрашимо сърце и непоколебим кураж.” Много от германските принцове гледаха с гордост и радост на представителя на нацията им.