The great controversy

Калвин се върна пак в Париж. Все още не можеше да се примири с мисълта, че трябва да изостави надеждата си - Франция като нация да приеме Реформацията. Но Париж бе затворил почти всички врати за неговите трудове. Да се проповядва евангелието, би означавало да се отиде направо на кладата и затова реши да се оттегли в Германия. Едва бе напуснал Франция, когато над протестантите се разрази страхотна буря, така че, ако бе останал, сигурно щеше да попадне сред общата гибел.

Френските реформатори, жадни да видят страната си наравно с Швейцария и Германия, решиха да нанесат на суеверията на Рим сериозен удар, който да раздруса цялата нация. За тази цел разлепиха навсякъде из Франция афиши, осъждащи литургията. Но вместо да послужи за напредъка на реформата, това мощно, но зле преценено действие прекъсна живота не само на неговите автори, но и на приятелите на реформираната вяра в цялата страна. То даде на романистите желаното от дълго време - повод да поискат пълно унищожаване на еретиците като подбудители, опасни за стабилността на трона и за мира на нацията.

Чрез неизвестна ръка - дали нетактичен приятел, или коварен враг, това така и не можа да се разбере - един от тези афиши бе прикрепен на вратата на личната стая на краля. Монархът се ужаси. В афиша се бичуваха с безпощадна сила суеверия, приемани с благоговение в продължение на векове. И безпримерната дързост така директно да се изложат ясните и смущаващи изрази възбуди гнева на краля. Той остана известно време изумен, треперещ и безмълвен. И яростта му намери израз в страшните думи: “Нека бъдат хванати всички, без изключение, заподозрени в лутеранство. Ще ги изтребя до един” (пак там, кн.4, гл.10). Жребият бе хвърлен. Кралят се бе определил напълно на страната на Рим.

Веднага бяха взети мерки за арестуването на всеки лутеранин в Париж. Един беден занаятчия, горещ привърженик на реформираната вяра, който обикновено свикваше вярващите на тайните събрания, бе хванат и под заплахата за незабавна смърт на кладата му бе заповядано да води папските пратеници до домовете на протестантите в града. Отначало той отхвърли с отвращение и ужас гнусното предложение, но после страхът от пламъците надделя и се съгласи да стане предател на братята си. Предшестван от нафората и заобиколен от процесия свещеници, тамяноносци, монаси и войници, Морин, кралският дедектив, заедно с предателя бавно и мълчаливо преминаваха по улиците на града. Тази демонстрация бе явно в чест на “святото тайнство” - акт на умилостивяване за нанесеното от протестантите оскърбление на литургията. Но зад тържественото шествие се криеше ужасното намерение. Пристигайки пред къщата на някой лутеранин, предателят даваше знак, но без да изрече нито дума. Процесията спираше, влизаше в къщата, семейството биваше извличано навън и оковавано във вериги, а страшната процесия продължаваше напред към нови жертви. “Не пощадиха нито една къща, голяма или малка, нито даже колежите на универси-тета в Париж... Морин накара целия град да потръпне... това бе царство на терора” (пак там, кн.4, гл.10).

Жертвите бяха избивани при жестоки мъчения. Бе издадена специална заповед огънят да се намалява, за да се продължи агонията им. Но те умираха като герои. Твърдостта им бе непобедима, мирът им - непомрачен. Преследвачите, безсилни да разколебаят решителността им, се чувстваха победени. “Бяха издигнати ешафоди във всички квартали на Париж, а изгарянията се извършваха последователно ден след ден с цел чрез протакане на екзекуциите да се засили ужасът от ереста. В края на краищата, обаче предимството остана на страната на евангелието. Целият Париж можа да види какви са хората, създали новите възгледи. Никъде нямаше такъв амвон като кладите на мъчениците. Ведрата радост, осветяваща лицата на тези хора, когато отиваха... към мястото на екзекуцията, техният героизъм, когато бяха сред жестоките пламъци, кроткото им прощение към оскърбителите превръщаха в много случаи гнева в съжаление и омразата в любов и свидетелстваха с несъкрушимо красноречие в полза на евангелието” (Уайли. Кн.13, гл.20).

Свещениците искаха да поддържат народния гняв на висота и разпространяваха най-ужасни оскърбления срещу протестантите. Бяха обвинявани в заговор за избиване на католиците, за сваляне на правителството и за убийство на краля. Но за твърденията си не можеха да дадат каквито и да било доказателства. Въпреки това предсказанията за идващо зло трябваше да се изпълнят, но при съвсем различни обстоятелства и поради причини от съвсем друг характер. Жестокостите на католиците над невинните протестанти се натрупаха в един дълг за отплата и след векове докараха същата участ, бяха предсказали, че е неизбежна за краля, управлението и поданиците му; но тя бе предизвикана от неверниците и от самите паписти. Не установяването на протестантството, а потискането му докара на Франция три века по-късно ужасните бедствия.

Подозрение, недоверие и терор обхванаха всички класи на обществото. Всред общата тревога стана ясно колко дълбоки корени бе пуснало лутеранското учение в умовете на хора, високопоставени, възпитани, влиятелни и с изградени добродетели. Внезапно високо доверени и почетни постове се оказаха вакантни. Занаятчии, печатари, учени, професори в университетите, писатели, а даже и царедворци изчезнаха. Стотици избягаха от Париж, осъдили се доброволно на изгнаничество от родната земя, с което в много случаи даваха първия знак, че са благосклонни към реформираната вяра. Папистите се оглеждаха с почуда и изтръпваха при мисълта за неподозираните еретици, търпени сред тях. Яростта им се изля върху множество по-скромни жертви на тяхната власт. Затворите се препълниха и дори самият въздух сякаш потъмня от пушека на горящите клади, запалени за изповядващите евангелието.

Франсоа I се беше прославил като водител на голямото движение за възраждане на почитта към учението, отличило началото на шестнадесетото столетие. Той обичаше да събира в двора учени мъже от всички страни. На любовта му към науката и на презрението му към невежеството и суеверието на калугерите се дължеше, поне отчасти, толерантността към Реформацията. Но, вдъхновен от усърдието да изкорени ереста, този покровител на науката издаде едикт, обявяващ печатането във Франция за забранено! Франсоа I е един от многото примери в историята, доказващи, че интелектуалната култура не е защита срещу религиозната нетърпимост и преследване.

Чрез тържествена и публична церемония Франция трябваше да се отдаде напълно на унищожаване на протестантството. Свещениците изискваха нанесеното на Небето оскърбление чрез осъждането на литургията да бъде изкупено с кръв и кралят, от името на народа, публично да одобри ужасното дело. (Един съвременник, Сименон Фонтен, доктор от Сорбоната, ни е оставил дълго описание за това време.)

За чудовищната церемония бе определен денят 21 януари 1535 г. Възбудени бяха суеверните страхове и фанатичната омраза на целия народ. Улиците на Париж бяха препълнени с тълпи народ, стекли се от близо и далеч. Денят трябваше да започне с огромна и блестяща процесия. “На къщите, покрай които щеше да мине шествието, висяха траурни завеси, а тук-там се издигаха олтари.” Пред всяка врата беше запален факел в чест на “святото тайнство”. Преди разсъмване процесията се сформира пред двореца на краля. “Първо минаха знамената и кръстовете на няколкото енории, после се явиха гражданите, двама по двама, с факли в ръце.” Следваха четирите монашески ордена, всеки със специално облекло. После идваше огромна колекция от прочути мощи. Във великолепен и блестящ строй ги следваха на коне църковните князе с пурпурните си алени дрехи, разкошно украсени със скъпоценни камъни.

“Нафората се носеше от епископа на Париж под великолепен балдахин..., поддържан от четирима князе от благородно потекло... След причастието вървеше кралят... Франсоа I в оня ден беше без корона и без кралско облекло”. “Гологлав, със сведени към земята очи и с горяща факла в ръка кралят на Франция се яви “като каещ се” (пак там, кн.13, гл.21). При всеки олтар се покланяше смирено, но не поради пороците, оскверняващи душата му, не поради невинната кръв, опетняваща ръцете му, а поради смъртния грях на поданиците му, осмелили се да осъдят литургията. След него идваха кралицата и сановниците на държавата - също двама по двама и пак със запалени факли.

Като част от службата в този ден в голямата зала на епископския палат самият монарх държа реч пред висшите чиновници на кралството. С печално лице се яви той пред тях и с покъртително красноречие оплака “престъплението, богохулството, деня на скръб и позор”, сполетели нацията. И призова всеки верен поданик да подпомогне изкореняването на гибелната ерес, застрашаваща да погуби Франция. “Колкото е вярно, господа, че аз съм ваша кръв - каза той, - толкова е и вярно, че ако аз знаех, че някой от моите телесни членове е опетнен или заразен от тази отвратителна гнилота, бих ви го дал, за да го съсечете... И нещо повече - ако бих видял някое от собствените си деца, осквернено от нея, не бих го пощадил... Сам бих го предал и бих го пожертвал за Бога.” Сълзи задавяха думите му, цялото събрание плачеше и възклицаваше единодушно: “Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.4, гл.12).

Ужасна бе спусналата се тъмнина върху народа, отхвърлил светлината на истината. Благодатта, “която носи спасение”, се бе явила; но Франция, след като бе наблюдавала силата и светостта й, след като хиляди бяха привлечени от красотата й, след като градове и села бяха осветени от блясъка й, се отдръпна от нея, като избра тъмнината.

Във Франция кампанията, подета от католиците срещу калвинистите (наречени хугеноти), достигна кулминационната си точка през 1752 г. в прочутото клане на протестантите от католиците през Вартоломеевата нощ (24 август, деня на св. Вартоломей). Един хугенотски художник - Франсоа Дюбоа, оцелял, за да нарисува картина върху събитието. Клането се разпространило и в провинцията и за шест седмици били убити повече от 10 000 хугеноти. Водачът на протестантите адмирал Колин бил обезглавен (в средата на картината) и главата му била изпратена в Рим. Там папа Григорий XIII я приел много радостно и изсякъл въэпоменателен медал, честващ този последен католически триумф.

предлагаше. Бяха нарекли злото добро и доброто зло, докато станаха жертва на своята доброволна самоизмама. Сега, макар може би и да вярваха, че служат на Бога, като преследват неговия народ, все пак искреността им не можеше да ги обезвини. Доброволно бяха отблъснали светлината, която можеше да ги спаси от измама и от опетняване на душите им с проливането на невинна кръв.

Тържествена клетва за изкореняване на ереста бе положена в голямата катедрала “Нотр Дам”, където почти три столетия по-късно един народ, забравил живия Бог, качи на престола “Богинята на разума”. Отново бе образувана процесия и представителите на Франция се приготвяха да започнат делото, за което се бяха клели. “На близки разстояния бяха издигнати ешафоди, където трябваше да бъдат изгорени живи някои протестантски християни. Бе наредено кладите да бъдат запалени в момента, когато кралят приближи и процесията спре, за да наблюдава екзекуцията” (Уайли. Кн.13, гл.21). Подробностите за мъките, претърпени от тези свидетели за Христос, са твърде ужасни за описване. У жертвите обаче нямаше никакво колебание. Когато ги принуждаваха да се отрекат, един от тях отговори: “Аз вярвам само на онова, което са проповядвали някога пророците и апостолите и в което са вярвали всички светии. Моята вяра се доверява на Бога, Който ще устои на всичките сили на пъкъла” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.4, гл.12).

Процесията продължи, като спираше многократно и пред други места за мъчение. Когато стигна до началния си пункт - кралския дворец, тълпата се разотиде, а кралят и прелатите се оттеглиха много доволни от извършеното през деня, поздравявайки се за успеха в току-що започнатото дело с пожелание то да продължи до пълното унищожаване на ереста.

Евангелието на мир, което Франция бе отхвърлила, трябваше само да бъде напълно изкоренено и тогава щяха да се появят ужасните последици. На 21 януари 1793 г., двеста петдесет и осем години от деня, в който Франция бе започнала усърдно преследване на реформаторите, друга подобна процесия, но със съвсем различна цел, минаваше по улиците на Париж. “И сега пак кралят бе главната фигура; и сега пак имаше смут, вълнение и викове; и сега се чуваше вик за още жертви; и сега имаше черни ешафоди, и отново дневните сцени приключваха с ужасни екзекуции. Луи XVI, който се бореше да се освободи от ръцете на своите тъмничари и палачи, беше завлечен до дръвника и там насилствено държан, докато брадвата падна, а отсечената му глава се търкулна на ешафода” (Уайли. Кн.13, гл.21). Но кралят не бе единствената жертва. Близо до същото това място две хиляди и осемстотин човешки същества загинаха от гилотината по време на кървавите дни на Терора във Франция.

Реформацията беше представила на света една отворена Библия, разпечатвайки предписанията на Божия закон и настоявайки пред съвестта на хората да се приемат нейните изисквания. Безкрайната Любов им беше открила наставленията и принципите на Небето. Бог бе казал: “Пазете и вършете ги, защото в това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ” (Второзак.4:6). Когато отблъсна небесния дар, Франция пося семената на анархия и гибел и в резултат от неизбежното действие на причина и следствие дойдоха Революцията и режимът на Терора.

Преди още да започне преследването, възбудено от афиша, дръзновеният и ревностен Фарел бе принуден да избяга от родната си страна. Потегли към за Швейцария и чрез трудовете си, с които подкрепи делото на Цвингли, спомогна за победата на Реформацията. Следващите си години трябваше да прекара тук, но продължаваше да упражнява решително влияние върху реформата във Франция. В началото на изгнаничеството си полагаше специални усилия за разпространяване на евангелието в родината. Дълго време проповядва сред своите сънародници близо до границата, където с неуморна бдителност следеше борбата и я подпомагаше, като даваше кураж и съвети. С помощта на други изгнаници преведе на френски език писанията на германските реформатори и заедно с френската Библия бяха отпечатани в големи количества. Чрез пътуващи търговци на книги трудовете се продаваха бързо из цяла Франция. На книжарите се доставяха на много по-ниска цена и така печалбата им помагаше да продължат разпространяването.

Фарел започна делото си в Швейцария като скромен учител. Усамотен в една енория, се посвети на възпитание на деца. Освен обикновените клонове на учението внимателно въведе библейските истини, надявайки се чрез учениците да стигне до родителите. И наистина някои повярваха, но свещениците се намесиха, за да спрат делото, а суеверните селяни бяха подбудени да му се противопоставят. “Това не може да бъде евангелието на Христос - настояваха свещениците, - след като виждаме, че неговото проповядване не носи мир, а война” (Уайли. Кн.14, гл.3). Подобно на първите ученици, преследван в един град, Фарел се преместваше в друг. Движеше се от село в село, от град в град. Вървеше пеш, търпеше лишения, глад, студ, умора и навсякъде животът му бе в опасност. Проповядваше по пазарища, в църкви, понякога и от амвоните на катедралите. Случваше се и да намери празна църквата - без слушатели; от време на време проповедта му биваше прекъсвана от викове и подигравки; често биваше насилствено свалян от амвона. Много пъти тълпата го нападаше и биеше почти до смърт. Но той вървеше напред. Макар и не винаги приеман, с непоклатимо постоянство продължаваше борбата и виждаше как един след друг градове и селища, дотогава крепости на папството, отварят вратите си за евангелието. Малката енория, където бе работил в началото, скоро прие реформираната вяра. Градовете Морат и Нюшател също се отказаха от римокатолическите обичаи и обреди и премахнаха иконите от църквите си.

От дълго време Фарел желаеше да развее протестантското знаме в Женева. Ако градът би могъл да се спечели за истината, би бил удобен център за Реформацията във Франция, в Швейцария и в Италия. С тази цел продължи работата си, докато бяха спечелени мнозина от околните градове и села. След това, придружен от един-единствен помощник, влезе в Женева. Но там можа да държи само две проповеди. Свещениците, след като не бяха успели да накарат гражданските власти да го осъдят, го призоваха пред църковен съвет, на който дойдоха със скрити под дрехите си оръжия, решени непременно да му отнемат живота. Вън от залата се бе събрала бясна тълпа, въоръжена с тояги и мечове, за да го съсече, в случай че успее да се изплъзне от съвета. Присъствието на властите и на едно отделение въоръжена сила обаче го спаси. Рано на следващата сутрин Фарел и придружаващият го бяха отведени на сигурно място оттатък езерото. Така приключи първият му опит да евангелизира Женева.

За втория бе използван по-скромен инструмент. Това бе младеж с толкова обикновена външност, че гледаха равнодушно на него, дори изповядващите се за приятели на реформата. Какво би могъл да направи един такъв незначителен човек, когато самият Фарел бе отхвърлен? Как би могъл той, толкова боязлив и без всякакъв опит да устои на бурята, пред която бе принуден да избяга най-силният и храбрият? “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6). “Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните...” Защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците и Божието немощно е по-силно от човеците” (1Кор. 1:27,25).

Форман започна делото си като учител. Истините, на които учеше в училище, децата повтаряха в домовете. Скоро родителите започнаха да идват и да слушат обясненията на Библията, докато училищната стая се изпълни с внимателни слушатели. Нови завети и брошурки се разпространяваха свободно и стигнаха до мнозина, които не смееха да дойдат открито да слушат новите учения. След известно време младият работник бе принуден да избяга; но разнесените истини бяха пуснали корени в умовете на хората. Реформацията беше посята и продължи да избуява и да се разширява. Проповедниците се върнаха и накрая чрез тяхната работа в Женева бе въведено протестантското богослужение.

Градът се беше вече обявил за Реформацията, когато Калвин, след многобройни странствания и промени, влезе през портите му. Връщайки се от едно последно посещение в родното си място, се отправи за Базел, но тъй като прекият път бе окупиран от войските на Карл V, бе принуден да заобиколи и така да пристигне до Женева.

В това посещение Фарел позна Божията ръка. Макар Женева да бе приела реформираната вяра, все пак там оставаше неизвършено още най-главното. Не като общества, а като отделни личности трябваше да се обърнат хората към Бога; делото на новорождение трябваше да се извърши в сърцето и в съвестта и чрез силата на светия Дух, а не чрез декрети на събори. Жителите на Женева бяха отхвърлили авторитета на Рим, но не бяха достатъчно готови да се откажат от пороците, които бяха подхранвали под негово ръководство. Да се установят чистите принципи на евангелието и да се подготви народът за достойно изпълнение на службата, за която, като че ли Провидението го бе призовало, не беше лесна задача.

Фарел бе убеден, че в лицето на Калвин е намерил човекът, който можеше да му бъде сътрудник в делото. В името на Бога тържествено закле младия евангелист да остане и да работи тук. Калвин се отдръпна уплашен. Боязлив и миролюбив, той трепна пред мисълта за общуване със смелите, независимите и даже дръзките духове на женевските граждани. Крехкото му здраве и ученолюбието му го тласкаха към уединение. Вярвайки, че посредством перото си ще може най-добре да служи на Реформацията, жадуваше да намери някое тихо място за учене. И там чрез печатане мислеше да наставлява и съгражда църкви. Но тържественото увещание на Фарел му дойде като покана от Небето и не смееше да откаже. Струваше му се, както той казваше, “че Божията ръка бе простряна от Небето, че тя го хвана и го постави завинаги на мястото, което така нетърпеливо искаше да напусне” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.9, гл.17).

Протестантството по това време бе сериозно застрашено. Папските анатеми гърмяха срещу Женева и силни народи я заплашваха с унищожение. Как можеше този малък град да отблъсне мощната църковна йерархия, тъй често принуждавала крале и императори да й се подчиняват? Как можеше да устои той срещу армиите на великите световни завоеватели?

По целия християнски свят протестантството бе смутено от опасни врагове. Първите победи на Реформацията преминаха, Рим събираше нови сили, надявайки се да я унищожи напълно. Тогава бе създаден и орденът на йезуитите - най-жестокият, най-безскрупулният и най-мощният от всички папски борци. Откъснати от земни връзки и човешки интереси, мъртви към изискванията на естествените чувства, с напълно затъпени разсъдък и съвест, йезуитите не признаваха никаква друга власт, никаква друга връзка, освен на своя орден, и никакво друго задължение, освен да разширяват неговата мощ (виж Приложението). Евангелието на Христос бе дало възможност на привържениците си да посрещат опасности и да понасят страдания, без да трепнат пред студ, глад, труд и бедност, да издигат знамето на истината, въпреки изтезанията, затворите и кладите. В борбата си с тях йезуитите въодушевяваха последователите си с фанатизъм, който ги правеше способни да претърпяват същите опасности и да се противопоставят на мощта на истината с всички оръжия на измамата. За тях нямаше престъпление, което да не може да се извърши, или измама, толкова ниска, че да не може да се практикува, нито пък лицемерие, така трудно, че да не може да се усвои. Дали обет за постоянна бедност и унижения, обмислената им цел бе да си осигурят богатство и сила, да се посветят на унищожаването на протестантството и на възстановяването на папското върховенство.

Когато се представяха като членове на своя орден, носеха мантия на святост. Посещаваха затвори и болници, обслужваха болните и бедните, изповядвайки, че са се отрекли от света и че носят святото име на Исус, Който обикаляше, за да прави добро. Но под тази непорочна външност често пъти се криеха най-престъпни и ужасни намерения. Основен принцип на ордена бе: целта оправдава средствата. Естествено, че при такова правило лъжата, кражбата, клетвопрестъпването, предумишленото убийство бяха не само простени, но даже се препоръчваха, когато служеха на интересите на църквата. Под различни маски йезуитите си проправяха път до държавни длъжности, като успяваха да се изкачат до поста кралски съветници. Така направляваха политиката на народите. Ставаха слуги, за да действат като шпиони на господарите си. Изграждаха колежи за синовете на принцове и благородници и училища за обикновения народ и принуждаваха децата на протестантски родители да спазват папските нареждания. Целият външен блясък и показността на римското богослужение трябваше да бъдат така нагласени, че да смути умът, - да се омае и плени въображението. По този начин синовете предаваха свободата, за която бащите се бяха борили и проливали кръвта си. Йезуитите скоро се разпространиха из цяла Европа и там, където се установяваха, следваше съживяване на папството.

За да им се придаде по-голяма сила, издадена бе була, въвеждаща отново инквизицията (виж Приложението). Въпреки общото отвращение, с което се гледаше на нея даже в католическите страни, папските водители възстановиха ужасния съд. В тайните затвори на инквизицията бяха повторени чудовищни свирепости, които не могат да издържат дневна светлина, нито да се опишат. В много страни хиляди и хиляди хора, цветът на нациите, най-чистите и най-благородните, най-интелектуалните и най-образованите, най-благочестивите и преданите пастори, най-прилежните и патриотичните граждани, блестящи учени, даровити художници, способни занаятчии - всички те биваха убивани или принуждавани да бягат в други страни.

Такива бяха средствата, измислени от Рим, за да се потъпче Реформацията, да се отнеме Библията от хората и да се възстанови невежеството и суеверието на тъмните векове. Но благодарение на Божието благословение и на труда на благородните мъже, които Бог бе повдигнал, за да последват Лутер, протестантството не бе унищожено. Не на благоволението или на оръжието на принцовете трябваше да дължи силата си то. Най-малките страни, най-скромните и слаби народи станаха негови крепости. Именно такава бе малка Женева сред мощните врагове, които замисляха нейното унищожаване; такава бе Холандия, върху пясъчните брегове на Северното море, бореща се срещу тиранията на Испания - най-голямото и най-богато тогавашно кралство; такава беше пустата, неплодородна Швеция, спечелила победи за Реформацията.