The great controversy

В Швейцария, както и в Германия, Реформацията преживя тъмни дни. Докато много кантони приеха реформираната вяра, други се придържаха със сляпо упорство към веруюто на Рим. Накрая преследването на желаещите да приемат реформираната вяра доведе до гражданска война. Цвингли и много от неговите съработници паднаха на кървавото поле в Капел. Наскоро умря и Йоколампадиус, победен от ужасните бедствия. Рим ликуваше и изглеждаше, че на много места си възстановява всичко загубено. Но Този, Чиито планове са вечни, не бе изоставил Своето дело, нито народа Си. Ръката Му щеше да издейства избавление. В други страни беше издигнал работници, които да продължат реформата.

Във Франция зората на Реформацията беше започнала да изгрява, преди още да бе чуто името на Лутер. Един от първите, получил светлината, беше възрастният Льофевър - изключителен учен, професор в Парижкия университет, искрен и горещ привърженик на папата. При изследванията си върху древната литература вниманието му бе привлечено от Библията и той въведе нейното изучаване от студентите.

Льофевър беше ентусиазиран обожател на светиите и беше започнал да пише история за тях и за мъките им според данните на църковните легенди. Тази задача изискваше много труд и беше вече значително напреднал, когато си помисли, че Библията може да му бъде полезен помощник и започна да я изучава. В нея наистина намери светии, но не от рода на тези от римския календар. Поток светлина нахлу в ума му. С удивление и отвращение изостави работата, която сам си бе наложил и се посвети на изучаването на Божието слово. Скоро започна да проповядва откритите там скъпоценни истини.

В 1512 г., преди още Лутер или Цвингли да бяха започнали делото на реформата, Льофевър писа: “Само Бог е, Който ни дава чрез вяра онази праведност, която единствено по благодат оправдава за вечен живот” (Уайли. Кн.13, гл.1). Задълбочавайки се върху тайните на изкуплението, възкликва: “О, колко невъобразимо е величието на тази размяна - безгрешният е осъден, а виновният е освободен; благословеният носи проклятието, а проклетият е въведен в блаженството; животът умира, а смъртта получава живот; славата е обгърната с мрак, а този, който заслужава само срам, е облечен в слава” (Д’Обине. Лондонско издание. Кн.12, гл.2).

И като учеше, че славата на спасението принадлежи единствено на Бога, в същото време заявяваше, че послушанието е човешки дълг. “Ако си член на Христовата църква - казваше той, - ти си част от Неговото тяло; а щом си от Христовото тяло, тогава си изпълнен с Божественото естество... О, ако хората биха могли да разберат само тази привилегия, колко чисто, целомъдрено и свято щяха да живеят и колко долна и презряна би била цялата външна слава на този свят в сравнение със славата вътре в тях, славата, която плътски очи не могат да видят” (пак там, кн.12, гл.2).

Сред студентите на Льофевър имаше някои, които жадно попиваха неговите думи и дълго, след като гласът на учителя им стихваше, продължаваха да живеят с възвестената истината. Такъв беше Гийом Фарел. Син на набожни родители и възпитан да приема с доверие ученията на църквата, той можеше като апостол Павел да заяви за себе си: “... според най-строгото учение на нашето вероизповедание живях като фарисей” (Деян.26:5). Предан римокатолик, гореше от желание да унищожи всички, осмелили се да се противопоставят на църквата. “Аз скърцах със зъби като разярен вълк - казваше по-късно за този период от своя живот - само като чуех някой да говори срещу папата” (Уайли. Кн.12, гл.2). Фарел безрезервно обожаваше светиите и заедно с Льофевър обикаляше парижките църкви, молейки се пред олтарите и обсипвайки с дарове светите мощи. Но спазването на обредите не можеше да донесе мир на душата му. Убеждението за грях го подтискаше и никакви дела на покаяние не можеха да го отстранят. Като глас от небето слушаше той думите на реформатора: “Спасението е по благодат”. “Невинният е осъден, а престъпникът е оправдан.” “Единствено и само Христовият кръст е, който отваря портите на Небето и затваря портите на ада” (пак там, кн.13, гл.2).

Фарел радостно прие истината. Чрез покаяние, подобно на Павловото, се обърна от робството на преданието към свободата на Божиите синове. “Вместо готовото на убийства сърце на търсещ плячката си и жадуващ за кръв вълк” той се върна, както казва сам, “мирно и кротко като невинно и тихо агне със сърце напълно отдалечено от папата и предадено на Исус Христос” (Д’Обине. Кн.12, гл.3).

Докато Льофевър продължаваше да разпространява светлината сред своите студенти, Фарел, също така ревностен за делото на Христос, както бе ревностен за делото на папата, излезе, за да възвестява истината публично. Наскоро към него се присъедини един църковен сановник - епископът на Мо. Други учители, които със своите способности и знания се нареждаха в първите редици на видните за онова време личности, се присъединяваха към провъзгласяването на евангелието и то печелеше горещи привърженици сред всички класи на обществото - от домовете на занаятчиите и селяните до кралския палат. Сестрата на царуващия тогава монарх Франциск I - Маргарита Наварска, прие реформираната вяра. Самият крал, както и кралицата майка, за известно време изглеждаше, че се отнасят благосклонно към нея и реформаторите гледаха с големи надежди напред към времето, когато Франция щеше да бъде спечелена за евангелието.

Но надеждите им не се осъществиха. Изпитание и преследване очакваха учениците на Христос. Това обаче милостиво бе закрито от очите им. Настана време на мир, през което да могат да придобият сили, за да посрещнат бурята; и Реформацията напредваше много бързо. Епископът на Мо работеше с жар в собствената си епархия, за да наставлява както клира, така и народа. Невежите и неморални свещеници бяха отстранявани и, доколкото бе възможно - замествани с учени и благочестиви мъже. Епископът горещо желаеше народът му сам да има достъп до Божието слово и това скоро бе изпълнено. Льофевър предприе превеждането на Новия завет и точно, когато германската Библия на Лутер излизаше от печатарската преса във Витенберг, френският Нов завет бе публикуван в Мо. Епископът не пестеше нито труд, нито пари, за да го разпространява в своите енории и скоро селяните на Мо притежаваха Свещените писания.

Както пътници, загиващи от жажда, посрещат с радост някой извор с бликаща животворна вода, така и тези души приемаха небесната вест. Работниците по полето, занаятчиите в работилниците освежаваха ежедневния си тежък труд с разговори върху скъпоценните истини на Библията. Вечер, вместо да тичат в кръчмите, се събираха в дома на някой от тях, за да четат Божието слово и да се съединят в молитва и хваление. Скоро по тези места настъпи чувствителна промяна. Макар хората там да принадлежаха към най-долната класа - необразованото и свикнало на тежък труд селячество - реформиращата и възвишаващата сила на Божествената благодат пролича в живота им. Скромни, любещи и свети, те стояха като живи свидетели на онова, което евангелието може да направи за всички, приемащи го искрено.

Запалената в Мо светлина пръскаше лъчите си надалеч. Броят на новоповярвалите нарастваше всеки ден. Известно време гневът на църковната йерархия се обуздаваше от краля, презиращ тесногръдия фанатизъм на монасите. Но папските водители най-сетне надделяха. Издигнаха се клади. Епископът на Мо, притиснат да избира между огъня и отричането, прие по-лесния път; но въпреки че водителят падна, стадото му остана твърдо. Мнозина и сред пламъците свидетелстваха за истината. И чрез своя кураж и постоянство, проявявани дори на кладата, тези скромни християни говореха на хиляди, никога не чули в дни на мир свидетелството им.

Не само кротките и бедните, намиращи се в страдание и изложени на укори, се осмеляваха да дават свидетелство за Христос. И в господарските зали на замъците и палатите имаше благородни души, за които истината беше по-ценна от богатство или ранг, или дори от живота. Кралските дрехи покриваха по-благородни, по-твърди по дух сърца, отколкото мантията и митрата на епископите. Луи Дьо Беркен бе от благороднически произход. Храбрият и изтънчен рицар с изискани маниери и безупречен морал също се бе отдал на учението. “Той беше - казва един писател - твърд последовател на папските наредби и още по-голям слушател на литургии и проповеди... и като корона на всички свои добродетели особено дълбоко презираше лутеранството.” Но както и мнозина други, доведени от Провидението до Библията, бе изненадан, като намери там “не ученията на Рим, а ученията на Лутер” (Уайли. Кн.13, гл.9). От този момент нататък се посвети напълно на делото на евангелието.

“Най-ученият от благородниците на Франция”, поради своя гений и красноречие, поради непоклатимия си кураж и героичен устрем, както и поради влиянието си в двореца, защото бе любимец на краля, бе смятан от мнозина за определения да бъде реформаторът на своето отечество. Теодор Без казваше: “Беркен щеше да бъде втори Лутер, ако бе намерил в лицето на Франциск I втори курфюрст”. “Той е по-лош и от Лутер” - викаха папистите (пак там, кн.13, гл.9). И наистина за романистите във Франция той бе много по-опасен. Хвърлиха го в затвора като еретик, но бе освободен от краля. Борбата продължи с години. Франсоа се колебаеше между Рим и реформацията, като ту защитаваше, ту ограничаваше свирепата настървеност на монасите. Беркен бе затварян три пъти от папските власти и три пъти бе освобождаван от монарха, който, възхищавайки се от неговия гений и благороден характер, отказваше да го пожертва заради злобата на църковната йерархия.

Беркен бе предупреждаван много пъти за заплашващата го във Франция опасност и бе съветван да последва стъпките на прибягналите към доброволно изгнаничество. Страхливият и безпринципен Еразъм, с целия си блясък на учен, но без да притежава онова морално величие, което подчинява живота на честта и истината, писа на Беркен: “Искай да бъдеш пратен посланик в някоя чужда страна; иди и пътувай из Германия. Ти познаваш Беда и такива като него - той е чудовище с хиляда глави, хвърлящ отрова на всички страни. Твоите неприятели се наричат Легион. Дори да бе делото ти по-добро от онова на Исус Христос, те няма да те оставят, докато не те унищожат по най-жесток начин. Не се уповавай твърде много на кралското покровителство. Във всеки случай не ме излагай пред богословския факултет” (пак там, кн.13, гл.9).

Но с увеличаването на опасностите, нарастваше и усърдието на Беркен. Вместо да възприеме политиката на Еразъм и неговия безпринципен съвет, той се реши на още по-смели стъпки. Не само застана в защита на истината, но и осъждаше заблудата. Обвиненията в еретичество, които романистите се стремяха да му припишат, хвърли върху самите тях. Най-активни и лоши противници му бяха учените доктори и монаси от Богословския факултет в големия Парижки университет - един от най-висшите църковни авторитети както в града, така и за цялата нация. От писанията на тези доктори Беркен извлече дванадесет твърдения, които публично обяви за “противни на Библията и следователно еретични”; и апелира към краля да бъде съдия в спора.

Монархът с желание се зае да противопостави мощта и съобразителността на изправените един срещу друг борци. Бе радостен, че му се отдава възможност да смири гордостта на надменните монаси и заповяда на романистите да защитават каузата си чрез Библията. Те чудесно знаеха, че това оръжие малко ще им помогне. По-добре си служеха със затварянето, изтезанието и кладата. Сега ролите бяха разменени и романистите се виждаха, като че надвиснали над пропастта, в която се бяха надявали да падне Беркен. Чудеха се ужасени как да излязат от положението.

“Точно по това време на ъгъла на една от улиците бе изобразена икона на Дева Мария.” В града настъпи голямо раздвижване. Тълпи народ се стичаха на мястото с израз на скръб и възмущение. Кралят също бе дълбоко покъртен. Случаят бе едно предимство, което монасите можеха да използват. И не го пропуснаха. “Това са плодовете от ученията на Беркен - викаха те. - Благодарение на лутеранското съзаклятие всичко ще се срути - религия, закон, самият трон” (пак там, кн.13, гл.9).

Беркен отново бе арестуван. Кралят се оттегли от Париж и така монасите бяха оставени да действат според волята си. Реформаторът бе разследван, съден и осъден на смърт и, за да не се намеси и сега Франсоа и да го спаси, присъдата бе изпълнена в деня на произнасянето й. По обяд бе заведен на мястото на екзекуцията. Събра се огромна тълпа, за да наблюдава събитието. Мнозина забелязаха с удивление и с лоши предчувствия, че жертвата бе избрана измежду най-добрите и най-храбрите от благородните фамилии на Франция. Уплаха, негодувание, презрение и горчива омраза засенчваше лицата на развълнуваната тълпа. Само върху едно лице нямаше сянка. Мислите на мъченика бяха далеч от тази шумна сцена; той чувстваше присъствието на своя Господ.

Грозната двуколка, в която седеше, намръщените лица на неговите преследвачи, ужасната смърт, на която отиваше - на всичко това той не обръщаше внимание. Онзи, Който живее, а бе мъртъв, и Който ще живее вечно и има ключовете на смъртта и на ада, бе до него. Лицето на Беркен излъчваше небесна светлина и мир. Бе облякъл най-хубавите си дрехи - “дреха от кадифе, атлаз и дамаска и панталони, обшити със злато” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа по времето на Калвин. Кн.2, гл.16). Щеше да засвидетелства вярата си в присъствието на Царя на царете и пред цялата Вселена, и затова никакъв признак на скърбене не трябваше да засенчва радостта му.

Когато процесията се движеше бавно по изпълнените с народ улици, хората отбелязваха с учудване непомрачения мир, радостното тържество на неговия поглед и поведение. “Той прилича - казваха - на човек, който седи в храма и размишлява за свети неща” (Уайли.Кн.13, гл.9).

На кладата Беркен се опита да отправи няколко думи към народа, но монасите, страхувайки се от въздействието им, започнаха да викат, а войниците да дрънкат с оръжията си и шумът заглуши гласа на мъченика. Така в 1529 г. Сорбоната, най-висшият литературен и духовен авторитет на образования Париж “даде на населението от 1793 г. гнусния пример как да се задушават на ешафода свещените думи на умиращите” (пак там, кн.13, гл.9).

Беркен бе умъртвен, а тялото му - хвърлено в пламъци. Новината за неговата смърт причини много скръб на приятелите на Реформацията по цяла Франция. Но жертвата му не бе дадена напразно. “И ние сме готови - казваха свидетелите на истината - да посрещнем с кураж смъртта, гледайки към бъдещия живот” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.2, гл.16).

По време на преследването в Мо учителите на реформираната вяра бяха лишени от правото да проповядват и се оттеглиха. След известно време Льофевър отиде в Германия. Фарел се завърна в родния си град в Източна Франция, за да разпространява светлината в мястото на своето детство. Там се бяха получили вече новините за събитията в Мо и проповядваната с безстрашно настървение истина намери слушатели. Скоро властите се надигнаха срещу него и го принудиха да млъкне, интернирайки го от града. Макар че не можеше да работи повече публично, той обикаляше равнини и села, проповядваше по домовете и сред закътани полянки, като подслон му бяха и горите, и скалистите пещери - негови любими убежища в детството. Бог го подготвяше за по-големи изпитания. “Кръстът, преследването и зломислията на Сатана, за които ме бяха предупредили, не липсвата - казваше той, - те са даже много по-жестоки, отколкото бих могъл да понеса. Но Бог е мой баща, Той ми е давал и винаги ще ми дава нужната сила” (Д’Обине. История на Реформацията през XVI в. Кн.12, гл.9).

Както в апостолските дни, преследването “спомогна повече за преуспяване на благовестието” (Филип.1:12). Прогонени от Париж и Мо, “тия, които се бяха разпръснали, обикаляха и разгласяваха благовестието” (Деян.8:4). И така светлината проникна в много отдалечени провинции на Франция.

Бог все още приготвяше и други работници за разширяване на Своето дело. В едно от училищата на Париж млад човек, разсъдлив и сериозен, вече даваше доказателства за мощен и проницателен ум. Бе не по-малко забележителен и със своя безупречен живот, както и с интелектуалната си активност и религиозна преданост. Неговият гений и прилежност го направиха скоро гордост на колежа и всички с доверие очакваха, че Жан Калвин ще стане един от най-способните и почитани защитници на църквата. Лъч Божествена светлина проникна даже и сред стените от схоластиката и суеверието, оградили Калвин. Той с ужас чу за новите учения, без да се съмнява ни най-малко, че еретиците заслужават огъня, в който биваха хвърляни. И все пак без негово желание бе изправен лице срещу лице с ереста и бе принуден да изпита силата и на папското богословие, и на протестантското учение.

В Париж живееше братовчед на Калвин, който се бе присъединил към реформаторите. Двамата често се срещаха и разискваха върху въпросите, смущаващи християнския свят. “Има само две религии на този свят - казваше протестантът Оливетан - едната група религии са измислените от хората и в тях всеки човек спасява сам себе си чрез церемонии и добри дела; другата религия е разкрита в Библията и тя учи човека да търси спасение единствено от свободната Божия благодат, която се дава даром”.

“Не ми трябва нито едно от вашите нови учения - възкликваше Калвин, - допускаш ли, че съм живял цял живот в заблуда?” (Уайли. Кн.13, гл.7).

Но в ума му избуяха мисли, които не можеше да прогони въпреки волята си. Останал сам, размишляваше върху думите на братовчед си. Бе обхванат от чувството за грях. Виждаше се сам в един свят със справедлив Съдия. Ходатайството на светиите, добрите дела, церемониите на църквата - всичко това бе безсилно да изкупи греха. Пред себе си не съзираше нищо освен мрака на вечното отчаяние. Напразно докторите в църквата се опитваха да облекчат страданеито му. Напразно прибягваше до изповеди и самонаказания, но и те не можеха да примирят душата с Бога.

Веднъж, докато все още бе обладан от тези безплодни борби, случайно се отби на един от площадите и стана свидетел на публично изгаряне на еретик. Почуди се от израза на мир върху лицето на мъченика. Сред мъките на ужасната смърт и под ударите на още по-страшното осъждане на църквата той проявяваше вяра и кураж, които младият студент с горест и болка сравни със собственото си отчаяние и мрак, макар да живееше в най-строго послушание към църквата. Знаеше, че еретиците основаваха вярата си на Библията. И реши да я изучава и да открие, ако може, тайната на радостта им.

В Библията намери Христос. “О, Татко - извика той, - Неговата жертва е уталожила Твоя гняв; Неговата кръв е измила моите нечистотии; Неговият кръст е понесъл моето проклятие; Неговата смърт ме е изкупила. Ние сме си измислили много безполезни глупости, но Ти Си поставил Твоето Слово пред мене като факел и си докоснал сърцето ми, за да се отвратя от всички други заслуги, освен тези на Исус” (Мартин. Т.III, гл.13).

Калвин бе подготвен за встъпване в свещеничество, когато бе още само на дванадесетгодишна възраст. Бе определен за свещеник в една малка църква и главата му бе подстригана от епископа, съгласно църковните канони. Не получи посвещение в сана, нито пък изпълняваше задълженията на свещеник, но стана член на свещенството с титла и заплата за длъжността си.

Сега, чувствайки, че вече никога не би могъл да стане свещеник, се зае за известно време да изучава право. Накрая изостави и него и реши да посвети живота си на евангелието. Но се колебаеше дали да стане публичен проповедник. По природа бе боязлив и съзнанието за голямата отговорност на тази длъжност му тежеше много, затова искаше да продължи още известно време с четенето. Сериозните молби на приятелите му все пак го накараха да се съгласи. “Чудно е - казваше той - едно същество от толкова нисък произход да бъде възвишено до такъв висок пост” (Уайли. Кн.13, гл.9).

Тихо навлезе Калвин в своята работа. Думите му бяха като росата, падаща, за да освежи земята. Бе напуснал Париж и сега се намираше в един провинциален град под закрилата на принцеса Маргарита, която обичаше евангелието и покровителстваше неговите ученици. Калвин все още беше младеж с благородно и скромно поведение. Започна работа по домовете на хората. Заобиколен от членовете на семейството, четеше Библията и разкриваше истините на спасението. Слушателите му занасяха благите вести и на други и скоро за учителят се заговори и извън града, търсеха го от близките градове и селца. Намираше прием както в замъци, така и в колиби и вървеше напред, полагайки основите на църкви, които трябваше да дадат безстрашно свидетелство за истината.

След няколко месеца Калвин бе отново в Париж. Там в кръга на учените и образованите мъже цареше необикновено оживление. Изучаването на древните езици бе помогнало на хората да достигнат до Библията и мнозина, чиито сърца бяха докоснати от истините й, ги разискваха жадно и дори се бореха със защитниците на романизма. Макар и да беше способен поборник в областта на теологичните спорове, той имаше да изпълни една по-висша мисия от тази на шумните учени. Умовете на хората бяха развълнувани и сега бе времето да им се открие истината. Докато залите на университетите ехтяха от врявата на богословските диспути, Калвин ходеше от къща в къща, като отваряше Библията пред хората и им говореше за Христос, и то разпнат.

Според Божието провидение Париж трябваше да получи още една покана за приемане на евангелието. Призивът на Льофевър и Фарел бе отблъснат, но вестта отново трябваше да бъде чута от всички слоеве на голямата столица. Кралят, повлиян от политически съображения, още не бе напълно на страната на Рим. Маргарита продължаваше да храни надежда, че протестантството във Франция ще победи. Тя реши, че реформираната вяра трябва да бъде проповядвана в Париж. По време на едно отсъствие на краля нареди на един протестантски проповедник да проповядва в църквите на града. Тъй като това бе забранено от папските сановници, принцесата отвори палата. Един апартамент бе приспособен за параклис и бе оповестено, че всеки ден в определен час ще се държи проповед. Бяха поканени да присъстват хора от всякакъв ранг и положение. Народът на тълпи се стичаше на тези служби. Не само параклисът, но и предверията и залите се изпълваха. Всеки ден се събираха хиляди - благородници, държавници, адвокати, търговци и занаятчии. Кралят вместо да забрани събранията, заповяда две от църквите в Париж да бъдат отворени. Никога преди това този град не е бил толкова раздвижен от Божието слово. Над хората сякаш витаеше духът на Небесния живот. Умереност, чистота, ред и грижовност заместиха пиянството, разпуснатостта, крамолите и безделието.

Но църковната йерархия не остана пасивна. Кралят все още отказваше да се намеси и да спре проповядването и затова духовниците се обърнаха към населението. Никакви средства не бяха пощадени, за да се възбудят страхът, предразсъдъците и фанатизмът на невежите и суеверни тълпи. Покорявайки се сляпо на фалшивите си учители, Париж, както древния Ерусалим, не разпозна времето на посещението, нито нещата, определени да служат за неговия мир. В продължение на две години Божието слово се проповядваше в столицата; но макар да имаше много хора, които приеха евангелието, по-голямата част го отхвърляха. Франсис бе показал известна толерантност, просто за да постигне собствените си цели и папистите успяха отново да спечелят надмощие. Църквите пак бяха затворени и кладите - отново издигнати.

Калвин бе все още в Париж, където се подготвяше чрез изучаване, размисъл и молитва за бъдещите си трудове и същевременно продължаваше да разпространява светлината. Накрая обаче бе заподозрян. Властите решиха да го предадат на пламъците. Считайки се сигурен в своята усамотеност, изобщо не подозираше опасността, когато неочаквано приятели изтичаха в стаята му с новината, че са изпратени офицери да го арестуват и са на път за дома му. В този момент на външната врата се чу силно чукане. Нямаше нито секунда за губене. Някои от приятелите му задържаха офицерите, докато други помогнаха на реформатора да се спусне от един прозорец и да изчезне към покрайнините на града. Намери подслон в колибата на един работник, приятел на реформата, преоблече се с дрехи на домакина, нарами една мотика и тръгна на път. Пътувайки на юг, той отново намери убежище - във владенията на Маргарита (виж Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.2, гл.30).

Там остана няколко месеца в безопасност под закрилата на силни приятели, като продължаваше да изучава. Но сърцето му копнееше за евангелизирането на Франция. Затова не можеше да остане по-дълго така. Веднага щом бурята позатихна, потърси ново поле за труд в Поатие, където имаше университет и където новите възгледи вече бяха намерили благосклонен прием. Хора от всички класи слушаха с радост евангелието. Нямаше публично проповядване, но в дома на главния магистрат, в собственото му жилище, а понякога и в някоя обществена градина Калвин разкриваше пред желаещите да слушат думите за вечния живот. След известно време, когато броят на слушателите нарасна, се реши за по-безопасно да се събират извън града. За място на събирането бе избрана една пещера в склона на дълбока и тясна клисура, където дървета и надвиснали скали правеха усамотението още по-пълно. На малки групички напускаха по различни пътища града и се отправяха натам. В това усамотено място Библията се четеше и обясняваше с висок глас. Тук за първи път протестантите във Франция отпразнуваха Господнята вечеря. От тази малка църква бяха изпратени много верни евангелисти.